№ 6440
гр. С., 09.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. БАРАКОВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело
№ 20231110145063 по описа за 2023 година
С исковата молба първоначално са предявени искове от „И. С. К.“ ООД,
ЕИК: *********, седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „Л. 9“, бл. 963, ет. 1,
срещу А. В. Д., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ул. „Ч. М.“, бл. 22, вх. В, ет. 3, ап. 6, по
чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 240, ал. 1
и ал. 2 ЗЗД и чл. 33 ЗПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на
следните вземания:
сумата от 2000,00 лв. – непогА.а главница по договор за потребителски кредит
SO № *****/25.07.2022 г., сключен между страните на 25.07.2022 г., ведно със
законната лихва от 30.03.2023 г. до изплащане на вземането;
сумата от 198,00 лв. – договорна възнаградителна лихва за периода 23.10.2022 г. -
23.10.2022 г.;
мораторна лихва от 87,22 лв. за периода 24.10.2022 г. - 28.03.2023 г.;
сумата от 43,00 лв. – такса за експресно разглеждане на документи,
за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №16788/2023 г. на СРС.
В исковата молба се твърди, че на 25.07.2022 г. между страните бил сключен
договор за потребителски кредит SO № *****/25.07.2022 г., по силата на който на
ответника бил предоставен кредит в размер на 2000,00 лв, която сума била усвоена от
ответника изцяло при подписването на договора. Ответникът следвало да върне
заемната сума, ведно с договорна възнаградителна лихва и такса за експресно
разглеждане на документи на една погасителна вноска в срок до 23.10.2022 г. Въпреки
настъпването на крайния падеж задължението не било погА.о. Дължима за целия
период на договора възнаградителна лихва възлизала в размер на 198,00 лв. За
вземанията си ищцовото дружество депозирало заявление за издаване на заповед за
изпълнение, което било уважено и била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 06.04.2023 г. по ч. гр. д. № 16788/2023 г. на СРС, I ГО,
31-ви състав. Ответникът възразил в срока по чл. 414 ГПК, което наложило
1
предявяването на настоящите искове от ищеца. Ето защо моли съда да постанови
решение, с което да уважи исковата претенция. Претендира направените по делото
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК А. Д. е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва предявените искове по основание и размер. Не оспорва, че между страните е
бил сключен посочения в исковата молба договор за потребителски кредит, но
възразява, че същият е нищожен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК,
поради неспазване на нормативните изисквания за точно определяне на
възнаградителната лихва и годишния процент на разходите. Излага доводи за
нищожност на договора, тъй като в него не била посочена базата, върху която се
начислява възнаградителната лихва – върху цялата заемна сума или остатъчна
главница след всяко погашение, поради което от същия не ставали ясно в достатъчна
степен условията за прилагане на посочения в него лихвения процент. От своя страна
неяснотата в методиката за формиране на лихвата се отразявало и върху показателя по
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а именно общата сума, дължима от потребителя. Отделно от
това, не били посочени взетите предвид допускания, използвани при пресмятането на
годишния процент на разходите, посочен в договора. Не бил посочен и лихвеният
процент на ден при евентуално упражяване на право на отказ от страна на потребителя
– чл. 11, ал. 1, т. 2 ЗПК. Отделно от възражението за нищожност на целия договор,
прави възражение и за нищожност на клаузата на чл. 1 от договора, предвиждаща
заплащане на такса за експресно разглеждане на документи поради противоречие със
закона и добрите нрави. Твърди, че посочената такса представлява такава за дейности,
свързани с усвояването на кредита, събирането на която законът изрично забранява –
чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Сочи, че заплащането оскъпява допълнително кредита с почти 250
%, в който случай ГПР би бил почти четири пъти над допустимата съгласно ЗПК горна
граница. Твърди, че основна цел на посочената клауза е да доведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до значително увеличаване
на подлежащата на връщане сума. Предвид всичко изложено счита, че оспорената
договорна клауза противоречи на ЗПК и добрите нрави, нарушава принципа на
справедливостта и е уговорена във вреда на потребителя. На следващо място твърди,
че клаузата на чл. 8 от договора, съгласно която кредитодателят предоставя
допълнителна услуга на кредитополучателя, даваща му възможност за удължаване на
срока за връщане на отпуснатия кредит, за която последният следва да заплати такса за
удължаване на срока съгласно тарифата на кредитодателя. В тази връзка твърди, че
между страните били сключени два анекса от 25.10.2022 г и от 23.11.2023 г., с които
срокът за връщане на кредита бил удължаван два пъти, за което ответникът платил две
такси – 466,00 лв., съответно 699,00 лв. Прави възражение за нищоност на клаузата на
чл. 8 от договора, поради противоречие с чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, като излага
подробни съображения в тази насока, поради което счита, че заплатените от него въз
основа на нея суми следва да бъдат приспаднати от размера на главницата по договора.
Освен всичко изложено, твърди, че оспорените клаузи не са индивидуално уговорени.
Ето защо моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове
изцяло, а в условията на евентуалност – от размер на претенидраната главница да бъде
приспадната заплатената от ответника сума от 1165,00 лв. Претендира разноски.
С оглед прекратяване с протоколно определение от 08.01.2024 г. на
производството за съответни суми поради частично оттегляне на предявените искове
с Определение от 11.01.2024 г. е изменен проектодокладът по делото, обявен за
2
окончателен с Определение от 25.03.2024 г., както следва:
Предявени са искове от „И. С. К.“ ООД, ЕИК: *********, седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к. „Л. 9“, бл. 963, ет. 1, срещу А. В. Д., ЕГН: **********, адрес:
гр. С., ул. „Ч. М.“, бл. 22, вх. В, ет. 3, ап. 6, по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 9, ал. 1
ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 33 ЗПК вр. чл. 86, ал.
1 ЗЗД за установяване съществуването на следните вземания в общ размер на 1070,74
лв., от които:
- 835 лв. – непогА.а главница по договор за потребителски кредит SO №
*****/25.07.2022 г., сключен между страните на 25.07.2022 г., ведно със законната
лихва от 30.03.2023 г. до изплащане на вземането;
- 198 лв. – договорна възнаградителна лихва за периода 23.10.2022 г. -
23.10.2022 г.;
- 32,74 лв. - мораторна лихва за периода 24.10.2022 г. - 28.03.2023 г.;
- 5 лв. – такса за експресно разглеждане на документи,
за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 16788/2023 г. на СРС.
Съдът, като обсъди събраните доказателства и доводите на страните,
приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Ищецът следва да докаже: 1. по исковете за главници: - наличието на валидно
договорно правоотношение, възникнало по силата на договор за потребителски кредит
SO № *****/25.07.2022 г., което е съществувало и обвързвало страните през процесния
период; - обстоятелството, че ответникът е усвоил договорената сума в пълен размер; -
размера на непогА.ите задължения (главница, възнаградителни лихви и такси) по
процесния договор за кредит и настъпването на тяхната изискуемост; - че клаузите на
договора са индивидуално уговорени; - всички факти, на които основава своите
искания или възражения. 2. по иска за мораторни лихви: съществуване на главен дълг в
съответен размер, изпадане на ответника в забава и размер на лихвите.
В тежест на ответника е при установяване на горните обстоятелства да докаже
погасяване на дълга, както и всички факти и обстоятелства, на които основава своите
искания или възражения, включително: - че са налице твърдените от него пороци в
договора за кредит, водещи до неговата недействителност изцяло или на отделни
клаузи от него; - че е заплатил на ищеца сумата в общ размер на 1165,00 лв. на
основание нищожни клаузи от процесния договор.
С окончателния доклад по делото е отделено за безспорно, че между страните е
сключен процесният договор със соченото в исковата молба съдържание, по който
ответникът е усвоил изцяло отпуснатата сума от 2000 лв.
Несъмнено ищецът е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, а ответникът
кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Предвид изложеното, сключеният между
страните договор за заем по своята същност е договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9, ал.1 ЗПК, спрямо който договор са приложими разпоредбите на
Закона за потребителския кредит.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на
договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само
3
на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В конкретния случай според общите условия към процесния договор такса
експресно разглеждане (бърз кредит), която е включена изрично като дължима сума в
процесния договор за потребителски кредит, представлява такса за допълнителна,
незадължителна услуга по искане на кредитополучателя, която гарантира експресна
обработка на заявлението с искане за потребителски кредит при сроковете и условията
по същите общи условия.
Възможността на кредитора да въвежда такси извън стойността на договорения
размер на заема е регламентирана в чл. 10а, ал. 2 ЗПК и е предвидена за допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Налице е изрична забрана
съгласно сочената разпоредба да се изискват и комисионни за действия, свързани с
усвояването и управлението на кредита. Съдът счита, че в случая не е налице
допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Допълнителни са тези услуги,
които са извън основната престация на заемодателя, съдържаща се в облигационното
отношение, възникнало в резултат на договора, а именно отпускане на заема и
неговото администриране. Таксата за експресно разглеждане следва да се квалифицира
като такса за действия, свързани с усвояването на кредита, тъй като те са част от
дейността му по отпускане на кредита и като такива не могат да бъдат събирани от
длъжника по силата на чл.10а, ал. 2 ЗПК. Не може да се приеме, че при разглеждане на
документите за отпускане на кредит кредиторът прави някакви допълнителни и
неприсъщи разходи, за които да събира отделна такса. Фактът, че искането за
отпускане на кредит ще се разгледа бързо от служители на ответното дружество не
представлява допълнителна услуга, която следва да се заплаща от потребителя
отделно. Ако тази услуга оскъпява продукта, разходите се покриват с увеличаване на
възнаграждението, а не с начисляване на такси по чл. 10а ЗПК, който урежда такси за
други услуги. Следователно клаузата, предвиждаща такса за експресно разглеждане в
процесния договор за кредит, противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, поради което е
нищожна.
Предвид изложеното може да се направи извод, че възнаграждението за
експресно разглеждане на документи, без значение как е именувано от кредитора, в
случая представлява възнаграждение за отпуснатия кредит – възнаградителна лихва,
приход за кредитора. Следователно тази такса съставлява разход, който е следвало да
бъде включен в ГПР и липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в
противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Ето защо с
уговарянето се заобикаля императивното изискване, установено в разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК, според което годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България,
което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от
взетата сума. В противен случай и на основание чл. 19, ал. 5 тези клаузи са нищожни.
Видно от представения по делото договор за кредит посоченият в него ГПР е в
размер на 40,15 %. От неоспореното заключение на съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът цени като компетентно и обективно изготвено, се установява, че вземайки
предвид размера на отпуснатия кредит и общо заплатената от ищеца сума по кредита и
използвайки нормативно установената формула в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2
ЗПК, действителният размер на ГПР възлиза на 758,12 %, т. е. същият надвишава
допустимия петкратен размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК, а като се отчетат и таксите по
допълнително сключените към процесния договор анекси № 1 и № 2, неоспорени от
4
ищеца, и удълженият срок за плащане ГПР е 581,77 % или 11,64 пъти по –висок от
допустимия размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Целта на посочената договорна клауза за заплащане на такса за експресно
разглеждане на искането за отпускане на кредит е именно да послужи като
допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата по договора
(т. нар. скрита възнаградителна лихва). При сключване на процесния договор за кредит
безспорно е налице посочената хипотеза, тъй като е уговорено задължение за
потребителя да заплати на заемодателя такса, която не е взета предвид при
изчисляване на посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на
което последният не съответства на действителния такъв, изразяващ общите разходи
по кредита и определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Действителният размер на ГПР
значително надвишава императивната забрана на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което очевидно е
мотивирало кредитора да прикрие реалния процент на разходите, като не е включил
таксата за експресно разглеждане в ГПР. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на закона, е нищожна. Предвид горното, настоящият състав на съда намира, че при
сключването на процесния договор за потребителски кредит е направен опит за
заобикаляне императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща
максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. В този смисъл
клаузата за експресно разглеждане на документите е уговорена в противоречие с
добрите нрави /принципите на справедливостта в гражданските и търговските
отношения/ и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което същата е нищожна.
Настоящият съдебен състав счита, че уговорената в договора такса „експресно
разглеждане“ съставлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР съгласно императивното
изискване на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Дефиницията на понятието „общ разход по
кредита за потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия, като общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай общият размер на задължението на ответника е
формирано като сбор от различни компоненти, посочени в договора, включително
задължението за заплащане на такса за експресно разглеждане, чийто общ размер
възлиза на 43 лв. Плащането на тази сума не е отразено като разход при формирането
на оповестения ГПР, въпреки че е включена в общия дълг. По този начин е нарушено
изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК за оповестяване на всички разходи по кредита.
В случая приложение намира определението, съдържащо се в чл. 3, буква „ж“ на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета,
съгласно който „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи,
включително лихва, комисиони, и всякакви други видове разходи, които потребителят
следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с
5
договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. По делото се
установи, че получаването на кредита при предлаганите условия включва заплащането
на такса за експресно разглеждане. Невключването на таксата за експресно
разглеждане в ГПР представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.
68д, ал. 1 ЗЗП и като краен резултат не позволява на кредитополучателя да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора, което означава, че
клаузата относно нейната дължимост е неравноправна и по смисъла на чл. 143, ал. 2, т.
19 ЗЗП. Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка във вреда за потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, а според чл. 146, ал. 1 ЗЗП
неравноправната клауза е нищожна, освен ако е уговорена индивидуално. Процесната
клауза в случая не е индивидуално уговорена, тъй като е включена в предварително
изготвени от търговеца типизирани общи условия и търговецът ги предлага на
неограничен брой потребители, като потребителят не е имал възможност да влияе
върху съдържанието им.
Следователно тази такса съставлява разход, който е следвало да бъде включен в
ГПР и липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от това нарушение е
недействителност на договора съгласно нормата на чл. 22 ЗПК, в който случай
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита (чл. 23 ЗПК).
Ищецът признава плащане на сумата от 1165 лв. от страна на ответника по
процесния кредит, в каквато връзка са представени платежни документи към отговора
на исковата молба, като заключението на съдебно-счетоводната експертиза не е
установило други плащания, извършени от ответника в хода на процеса. Така ищецът е
погасил частично дължимата главница от 2000 лв., от която продължава да дължи
сумата от 835 лв. С оглед частичното оттегляне на иска за главница и общият му
претендиран размер от 835 лв. съдът намира същият иск за доказан както по основание,
така и по размер.
Предвид изложеното, следва уважаване на иска за главница и отхвърляне на
останалите искове като неоснователни.
По разноските
Относно размера на адвокатското възнаграждение
Съгласно Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС приетата от Висшия
адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно
задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на
хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101,
параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти
и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до
увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на
вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената
минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може
да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Това води до абсолютна
6
нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите
страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е
задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и
мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието
от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като
съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява
сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е
пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната
нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба, като предвидените в посочената наредба минимални размери, и когато
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Въз основа на тези
съображения СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която
адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък
от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите
като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение
на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при
наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели,
които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се
приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите
конкуренцията споразумения и практики.
С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар.
1 ДФЕС определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минимални размери на
адвокатските възнаграждение не са задължителни за съда, като адвокатското
възнаграждение следва да бъде определено съответно на 50 лв. за заповедното
производство и 100 лв. за исковото производство (чл. 26 и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ, която не е издадена от съсловна организация, а въз
основа на Постановление на Министерския съвет № 4/2006 г., като се съобразят видът
и обемът на извършената дейност от ищцовия представител, липсата на фактическата и
правна сложност на делото, както и броя на проведените открити съдебни заседания с
участието на ищцов представител на основание чл. 78, ал. 5 ГПК вр. чл. 37 ЗПП (т. 44
от решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС и арг. от Определение № 343 от
15.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1990/2023 г., II т. о.).
При този изход на спора право на разноски има единствено ищецът, който
своевременно е направил искане за присъждане на такива, за разлика от ответника,
който не е отправил такава претенция, но който е сторил основателно възражение за
прекомерност с оглед липсата на каквато и да е фактическа и правна сложност на
делото.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца съобразно уважената част от
исковете следва да бъдат присъдени разноски за заповедното производство в общ
размер на 34,63 лв. за държавна такса и адвокатско възнаграждение, както и за
исковото производство в общ размер на 243,88 лв. за държавна такса, адвокатско
възнаграждение и депозит за изготвяне на съдебно-счетоводна експертиза.
Относно частично обезсилване на заповедта за изпълнение
С прекратяване на производството по делото се заличават с обратна сила
последиците, които законът свързва с предявяването на иска. В този смисъл
7
последиците при прекратяване на производството по делото следва да са аналогични
на предвидените в чл. 415, ал. 2 ГПК, ако искът не беше предявен в срока по чл. 415,
ал. 1 ГПК. По тези съображения при прекратяване на производството по делото по
иска по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК издадената заповед за изпълнение и
изпълнителният лист подлежат на обезсилване от съда в исковото производство, който
е постановил определението за прекратяване (т. 13 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.
д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Предвид горепосоченото частично прекратяване на исковото производство с
влязло в сила протоколно определение от 08.01.2024 г., следва обезсилване на
процесната заповед за изпълнение за съответни суми: за главница – над 1165 лв. до
пълния предявен размер от 2000 лв., за мораторна лихва – над 32,74 лв. до пълния
предявен размер от 87,22 лв., както и за такса за експресно разглеждане на документи –
над 5 лв. до пълния предявен размер от 43 лв.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1,
предл. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че А. В. Д., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ул. „Ч. М.“,
бл. 22, вх. В, ет. 3, ап. 6, дължи на „И. С. К.“ ООД, ЕИК: *********, седалище и адрес
на управление: гр. С., ж.к. „Л. 9“, бл. 963, ет. 1, сумата от 835 лв. – непогА.а главница
по договор за потребителски кредит SO № *****/25.07.2022 г., сключен между
страните на 25.07.2022 г., ведно със законната лихва от 30.03.2023 г. до изплащане на
вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 16788/2023 г.
на СРС, като
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК искове на „И. С.
К.“ ООД, ЕИК: *********, седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „Л. 9“, бл. 963,
ет. 1, срещу А. В. Д., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ул. „Ч. М.“, бл. 22, вх. В, ет. 3, ап.
6, по чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 33
ЗПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на следните вземания:
- 198 лв. – договорна възнаградителна лихва за периода 23.10.2022 г. -
23.10.2022 г.;
- 32,74 лв. - мораторна лихва за периода 24.10.2022 г. - 28.03.2023 г.;
- 5 лв. – такса за експресно разглеждане на документи,
за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 16788/2023 г. на СРС.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК А. В. Д., ЕГН: **********, адрес: гр.
С., ул. „Ч. М.“, бл. 22, вх. В, ет. 3, ап. 6, да заплати на „И. С. К.“ ООД, ЕИК: *********,
седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „Л. 9“, бл. 963, ет. 1, следните суми за
разноски:
34,63 лв. - за заповедното производство;
243,88 лв. - за исковото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
ОБЕЗСИЛВА Заповед за изпълнение на парично задължение от 06.04.2023 г. по
8
ч.гр.д. № 16788/2023 г. на СРС, I ГО, 31-ви състав В ЧАСТТА, с която е разпоредено
длъжникът А. В. Д., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ул. „Ч. М.“, бл. 22, вх. В, ет. 3, ап.
6, да заплати на кредитора „И. С. К.“ ООД, ЕИК: *********, седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к. „Л. 9“, бл. 963, ет. 1, следните суми по договор за
потребителски кредит SO № *****/25.07.2022 г., сключен между страните на
25.07.2022 г.:
над сумата от 1165 лв. до пълния предявен размер от 2000 лв., ведно със
законната лихва от 30.03.2023 г. до изплащане на вземането;
над сумата от 32,74 лв. до пълния предявен размер от 87,22 лв. - мораторна
лихва за периода 24.10.2022 г. - 28.03.2023 г.;
над сумата от 5 лв. до пълния предявен размер от 43 лв. - такса за експресно
разглеждане на документи.
Решението в тази част с характер на определение подлежи на обжалване пред
Софийски градски съд в едноседмичен срок от съобщението на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9