№ 1715
гр. София, 03.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИНА М. ГЕНЖОВА
при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело №
20241110108654 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.
Предявени са от И. К. Д., чрез адв. М., срещу „..“ ЕООД при условията на
обективно кумулативно съединяване установителен иск по чл. 26, ал. 1, предл.
1 ЗЗД за прогласяване за нищожна клаузата на чл. 5 от договора за
предоставяне на потребителски кредит № ../27.01.2020 г., както и частичен
осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, чието увеличение до пълния
заявен размер от 2414,98 лева е допуснато с протоколно определение от
04.11.2024г.
Ищецът твърди, че на 27.01.2020 г. сключил с ответника договор за
предоставяне на потребителски кредит № .., по силата на който му била
предоставена в заем сума в размер на 3500 лв., при уговорен 12 месечен срок
за погасяване на заема, при ГЛП от 23% и ГПР от 49,11%. На 26.04.2020г.
между страните бил сключен анекс, с който била отпусната допълнително
сумата от 800 лева. Съгласно чл. 5 от договора, задължението по кредита се
обезпечавало с предоставено от „Ф.” обезпечение в полза на кредитодателя.
Ищецът сочи, че му била начислена и такса за обезпечение с поръчителство –
услуга, предоставяна от партньор на „..“ ЕООД в размер на 2695 лева. Твърди,
че е погасил задълженията си по кредита. Излага съображения за
1
недействителност на процесния договор за кредит, в който не били посочени
дължимите вноски по договора за поръчителство, както и че сключването на
договора за гаранция представлявало задължително условие за предоставяне
на кредит. Сочи, че не е подписвал договор за поръчителство, както и че такъв
не му е бил предоставян. Счита процесния договор за кредит за
недействителен поради противоречието му с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото
в същия липсвала информация относно механизма на формиране на ГПР и
общата стойност на дълга. Твърди, че посоченият в договора ГПР не отговаря
на действителния, както и че същият надхвърлял законоустановения
максимум в чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, поддържа че кредитодателят е
ограничил възможността му да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора. Счита, че дължимото възнаграждение по договора
за поръчителство представлявало разход, който следва да бъде съобразен при
формиране на ГПР. Навежда доводи за неравноправност на клаузата по чл. 5
от договора за кредит. Ето защо моли съда да прогласи нищожността на
клаузата по чл. 5, предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне
на поръчителство от „Ф.”. Претендира осъждането на ответника за сумата от 5
лв. - частична претенция от общия дълг на стойност 2695 лв., представляваща
недължимо платена сума по договор за кредит, ведно със законната лихва за
забава от датата на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез юрисконсулт ., е подал
отговор на исковата молба. Взема становище за неоснователност на
предявените искове. Потвърждава наличието на облигационно отношение с
ищеца по процесния договор за кредит. Твърди, че съгласно чл. 5 от същия,
ищецът е бил длъжен да даде подходящо обезпечение за изпълнението на
задълженията му по договора, като същият е избрал поръчителство от „Ф.”.
Оспорва твърденията на ищеца относно недействителността на процесния
договор, за което излага подробни съображения. Сочи, че възнаграждението,
което ищецът се е задължил да заплати в полза на трето лице не следва да
бъде включено при формирането на разходите по кредита. Поддържа, че
договорът съдържа необходимите реквизити съгласно законовите изисквания.
Твърди, че на ищеца са били предоставени различни възможности за
обезпечение на задълженията по договора, като същият сам е избрал
сключването на договор за поръчителство с „Ф.”. Оспорва твърденията на
2
ищеца, че сключването на договор за гаранция представлявало задължително
условие за възникване на кредитното правоотношение. Сочи, че клаузата по
чл. 5 от договора е индивидуално договорена, съобразно избора на
потребителя. Моли съда да отхвърли предявените искове като неоснователни.
Претендира разноски.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид становището на
страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от
ГПК, приема за установено следното:
С определение от 29.07.2024г. са обявени за безспорни между страните и
ненуждаещи се от доказване следните обстоятелствата: 1/ наличието на
сключен помежду им договор за предоставяне на потребителски кредит №
...2020 г., задълженията по който са погасени от кредитополучателя; 2/
постигната между страните уговорка, че изпълнението на задълженията по
кредита ще бъде обезпечено чрез предоставяне на поръчителство от трето
лице; 3/ изплащането на възнаграждението на поръчителя за предоставената
гаранция ведно с погасителната вноска по кредита, което се установява и от
представените по делото доказателства. Въз основа на сключения договор за
предоставяне на потребителски кредит № ...2020г., ответникът е предоставил
на ищеца кредит в размер на 3500 лева, като така възникналото
правоотношение представлява договор за предоставяне на финансови услуги
от разстояние по смисъла на чл.6 от Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние (ЗПФУР). Съгласно чл.5 от сключения между страните
договор за кредит изпълнението на задълженията по същия се обезпечава с
поръчителство, предоставено от „Ф.”“, като въз основа на посочената клауза е
сключен договор за гаранция (поръчителство) между ищеца и „Ф.”, като е
уговорено възнаграждение по договора за поръчителство в размер на 2695
лева, разсрочено съобразно погасителния план към договора за кредит,
поради което двата договора следва да бъдат разглеждани в тяхната
взаимовръзка.
Съдът намира, че уговореното възнаграждение по договор за
предоставяне на поръчителство представлява разход по кредита, който
неправилно не е бил включен като такъв в ГПР по договора за потребителски
кредит. Съгласно §1, т.1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя
се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за
3
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е
задължително условие за получаване на кредита. В случая предоставянето на
обезпечение е условие за сключване на договора за кредит, като „Ф.” е
посочен за възможен поръчител от самия кредитодател, т.е. тези разходи са
пряко свързани с договора за кредит и са били известни на кредитора при
сключването му.
Следователно възнаграждението за поръчителя се явява разход по
кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и включен в ГПР,
доколкото сключеният договор за предоставяне на поръчителство и разходите
по него са пряко свързани с договора за кредит. Като не е сторено това,
потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на
сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита,
които ще направи – нарушение на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Видно
от представения договор за потребителски кредит със същия е уговорено, че
след като се избере обезпечението на кредита да е чрез поръчителство от „Ф.”,
обезпечението не може да се отмени, нито от получателя, нито от лицето,
предоставило обезпечението, като заплащането на възнаграждението е
уговорено във фиксиран размер от 2695 лева, разсрочено съобразно
погасителния план към договора за кредит. Поради това следва да се приеме,
че така уговореното възнаграждение по същество има за цел да увеличи
размера на възнаградителната лихва по договора за кредит, като по този начин
се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според
която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В
случая, ако към параметрите на договора се включи и таксата към
дружеството поръчител, то ГПР би бил в размер многократно надвишаващ
установения в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК максимален размер, имайки
предвид, че размерът на заемната сума е 3500 лева, а размерът на
възнаграждението 2695 лева, което е над 75 % от главницата.
Съобразно разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор
за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна.
4
По изложените мотиви съдът приема, че клаузата от сключения между
страните договор, предвиждаща такса за обезпечение с поръчителство от
партньор на „..“ ЕООД, е нищожна.
От кредитираното заключение на ССчЕ се установява, че ищецът е
заплатил на ответника сумата в размер на 5874,45 лева по договора за кредит,
с което е погасил 2414,98 лева за допълнително избрана услуга към Ф..
Вещото лице е установило, че сумата е преведена от „..“ на „Ф.” с 9 броя
превода. Доколкото по делото се установи нищожност на уговорката,
предвиждаща такса за обезпечение с поръчителство от партньор „..“ ЕООД е
нищожна, като заплащането на таксата е извършвано по сметка на ответника,
то същият е получил сумата без правно основание, като е неотносимо дали
същата е останала в неговия патримониум.
Основателен е и предявения осъдителен иск с правно основание чл.55,
ал.1, пр.1 от ЗЗД и следва да бъде уважен в пълния му предявен размер от
2414,98 лева, съобразно допуснатото увеличение по реда на чл.214 ГПК в
о.с.з. на 04.11.2024г.
При този изход на спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски в
общ размер на 504,40 лева.
Пълномощникът на ищеца адв. Д. М. е направил искане за
присъждане на адвокатско възнаграждение за предоставена на ищцата
безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.2 от ГПК. Видно от
представения по делото договор за правна защита и съдействие адв. М. е
предоставил на ищеца безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1, т.2 от
ЗА. В такива случаи съдът осъжда другата страна да заплати
възнаграждението на съответния адвокат. Разпоредбата на чл. 2, ал. 5 НМРАВ
урежда, че минимално възнаграждение следва да се определя по отделно за
всеки от исковете. В конкретния случай по делото са предявени два обективно
съединени иска, като делото е с ниска фактическа и правна сложност.
Настоящият състав намира, че буквалното тълкуване на чл. 2, ал. 5 НМРАВ не
следва да намира приложение при обективно съединени обуславящи и
обусловени искове(доколкото по главния иск се твърди нищожност на
посочената клауза, връщането на платени суми по която е предмет на
съединения осъдителен иск) при дела с предмет ниска фактическа и правна
5
сложност на делото при определяне размера на възнаграждението по чл.38,
ал.2 ЗАДв., поради което следва да се присъди адвокатско възнаграждение в
размер на 540 лева. Следва да се съобрази и актуалната практика на СЕС
(решение на Съда на Европейския съюз /първи състав/ от 23.11.2017 г. по
съединени дела С-427/16 и С-428/16 по преюдициално запитване от български
съд относно адвокатските възнаграждения, с което е прието, че съдът не е
обвързан от минималните прагове на възнагражденията, приети от съсловната
организация на адвокатите с Наредба и може да определи разноски за
възнаграждение под приетия минимум и Решение от 25 януари 2024 г. по дело
C-438/22 на СЕС), която е в подкрепа на изложените от съда мотиви при
определяне на възнаграждението на процесуалния представител на ищеца.
Съдът намира, че с оглед актуалната практиката на ВКС, която и настоящият
състав споделя (Определение № 917 от 2.05.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. №
1323/2023 г., IV г. о., ГК, без да е необходимо да се преповтарят подробните
мотиви), не следва да се присъжда ДДС върху размера на адвокатското
възнаграждение, което ответната страна е осъдена да заплати на основание чл.
38, ал. 2 ЗАадв.
Съгалсно чл. 2 ЗДДС с данък върху добавената стойност се облагат
всяка възмездна облагаема доставка на стока или услуга, всяко възмездно
вътреобщностно придобиване с място на изпълнение на територията на
страната, извършено от регистрирано по този закон лице или от лице, за което
е възникнало задължение за регистрация, всяко възмездно вътреобщностно
придобиване на нови превозни средства с място на изпълнение на територията
на страната, всяко възмездно вътреобщностно придобиване с място на
изпълнение на територията на страната на акцизни стоки, когато получателят
е данъчно задължено лице или данъчно незадължено юридическо лице, което
не е регистрирано по този закон, както и вносът на стоки. Видно от законовата
уредба, безвъзмездните доставки на стоки и услуги не се облагат с данък
добавена стойност. Правната помощ, която адвокат или адвокат от
Европейския съюз може да оказва на лица, които имат право на издръжка, на
материално затруднени лица или на роднини, близки или на друг юрист, е
безплатна. По смисъла на чл. 9, ал. 1 вр. чл. 8 ЗДДС тя представлява
безвъзмездна доставка на услуга. Безвъзмездните доставки на услуги не
подлежат на облагане с данък върху добавената стойност - арг. чл. 2, т. 1
ЗДДС, чл. 2 пар. 1, б. "в" от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември
6
2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност.
Тази услуга не може да се счете за възмездна на основание чл. 38, ал. 2 ЗА по
съображения, че възмездяването става впоследствие - с акта на съда, с който
насрещната страна, при наличие на предвидените в нормата предпоставки,
бива осъдена да заплати адвокатско възнаграждение на оказалия безплатната
правна помощ адвокат. Съгласно чл. 25, ал. 2 ЗДДС данъчното събитие
възниква на датата, на която услугата е извършена. Последващи този момент
действия не могат да имат значение за възникване на данъчно задължение.
Постановяването на съдебен акт, с който насрещната страна е осъдена да
заплати възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, не съставлява
облагаема стока или услуга по смисъла на ЗДДС. Правоотношението, по което
безплатната правна помощ е оказана, и това, създадено със съдебния акт, са
между различни страни и с различно съдържание. По първото за адвоката,
оказал правната помощ, не възниква право да получи възнаграждение, а
второто е между адвоката и насрещната страна, по което адвокатът има само
права, но не и задължения. Съдържанието на създаденото със съдебния акт
правоотношение се изчерпва със задължението на оказалия безплатната
помощ адвокат да бъде платена определена парична сума от насрещната
страна. Съдът не е нито данъчнозадължено лице по смисъла на чл. 3 ЗДДС,
което да издаде фактура и да начисли ДДС по нея, нито е страна по
правоотношението, възникнало от постановения от него осъдителен акт.
Затова той не може да начислява ДДС върху дължимото за оказаната
безплатна правна помощ адвокатско възнаграждение без това да е изрично
предвидено в закона. Нито ЗДДС обаче, нито ЗА въвеждат такава изрична
нормативна уредба, която да се отклонява от общите правила за облагане с
данък върху добавената стойност. Не следва нещо различно от разпоредбата
на пар. 2а ДР НМРАВ. Разпоредбата няма отношение към дължимия данък
върху добавената стойност при осъществяване на безвъзмездна доставка на
услуга, каквато е безплатната правна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА. Тя урежда
начисляването на ДДС върху възнагражденията на регистрираните по ЗДДС
адвокати и го определя като неразделна част от дължимото от клиента
адвокатско възнаграждение, но не установява задължение за начисляване на
ДДС при оказана безплатна правна помощ. Такова съдържание разпоредбата
не би и могла да има, защото няма законова делегация, която да овластява
Висшия адвокатски съвет да регламентира данъчни правоотношения. По
7
въпроса дали при определяне на възнаграждението по чл.38 ЗА, се включва
ДДС е налице и висящо дело пред СЕС - C-744/23, по което към настоящия
момент няма произнасяне.
По изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА по иск с правно основание чл. 26,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД, предявен от И. К. Д., ЕГН **********, с адрес гр. София,
..0, срещу „..“ ЕООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление гр. София, ..,
на клаузата по чл. 5 от договора за предоставяне на потребителски кредит №
...2020 г., в която е предвидено заплащане на такса за обезпечение с
поръчителство.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.22 и чл.23
от ЗПК „..“ ЕООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление гр. София, ..,
да заплати на И. К. Д., ЕГН **********, с адрес гр. София, ..0, чрез
пълномощника адв. Д. М., сумата в размер на 2414,98 лева, недължимо
платена по чл. 5 от договор за потребителски кредит № ...2020 г., ведно със
законната лихва, считано от 15.02.2024г. до окончателното плащане, както и
на основание чл.78, ал.1 от ГПК разноски по делото в размер на 504,40 лева.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 от ЗА „..“ ЕООД, ЕИК .., със
седалище и адрес на управление гр. София, .., да заплати на Еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“, с адрес гр. София, бул. .., представлявано от
адв. Д. М. сумата в размер на 540 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за предоставена на ищеца И. К. Д. безплатна правна помощ в
настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8