Р Е Ш Е Н И Е № 260005
08.01.2021
г., град Сливен
В ИМЕТО НА НАРОДА
СЛИВЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД
VІ-ти ГРАЖДАНСКИ състав
в публично заседание на 12.11.2020г., в следния състав:
председател: МИНЧО МИНЕВ
секретар: Т. ИВАНОВА
прокурор:
като разгледа
докладваното от СЪДИЯ МИНЧО МИНЕВ
гр.дело № 4501 по описа за 2019 година и за да
се произнесе, съобрази:
Сливенският
районен съд /СлРС/ е сезиран с искова молба, в която се твърди, че на 26.09.2007г. бил сключен
договор- Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип,
по силата на който „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД /ПИБ/, със седалище гр.София
предоставила на и В.Б.В. усвоила, кредит тип овърдрафт, в размер на 500лв.,
който жената се задължила да погаси в сроковете и по начина, предвидени в
действащите тогава Общи условия/ОУ/ на банката за издаване и ползване на
подобни кредитни карти. Така съгласно чл.18 от тези ОУ В. се задължила всеки
месец, на падежа, да внася минимална погасителна вноска, а ако не стори това-
банката да й начислява наказателна лихва в размер на договорения лихвен процент
с надбавка от 12%. Твърди се, че жената изпълнявала поетите от нея договорни
задължения до 06.06.2013г., когато направила последната погасителна вноска.
Неизпълнението пък дало основание на банката-кредитор да обяви- с изявление в
този смисъл на нейн служител, отправено до В., връчено й чрез съдебен
изпълнител в условията на чл.47 ал.5 от ГПК, задължението й за изцяло и
предсрочно изискуемо. След това вземанията си ПИБ цедирала на дружеството с
фирма „Мелон България“, което, поради липсата на нужните престации от жената,
се обърнало за съдействие към съда, със заявление по чл.410 от ГПК. Издадена му
била исканата заповед за изпълнение, но не и изпълнителен лист, тъй като В.
подала възражение против нея. По тази причина от „Мелон България“ЕАД се иска
съда с решение да приеме за установено, че тя дължи на главница в размер
500лв.; наказателна лихва в размер 420лв.- представляваща част от дължимата от
жената такава лихва, като сумата е начислена за периода 17.07.2016г.-
17.07.2019г. и 39лв.-такса за обслужване на сметка. Дружеството претендира
разноски- направени както в заповедното производство- 25лв., така и в настоящия
исков процес- 125лв. доплатена държавна такса и 160лв.- депозит за вещо лице.
За двете производства претендира и юрисконсултско възнаграждение от по 150лв.
На
ответницата бе връчен препис от исковата молба и в установения с чл. 131 ал. 1
от ГПК едномесечен срок от нея бе депозиран писмен отговор. В него се навеждат
няколко възражения, въз основа на които се извлича становище за неоснователност
на исковете. В. също претендира разноски и представя списък по чл.80 от ГПК
/както е постъпил и ищеца/ за тях- 40лв. – депозит за вещо лице и 400лв.-
адвокатско възнаграждение.
На
проведените по делото съдебни заседания ищеца ищеца не бе представляван, но
чрез писмени изявления негов юрисконсулт по същество поддържа исковете. За
ответницата се яви пълномощник-адвокат, който също поддържа вече заетите в
писмен вид нейни позиции по исковете.
След като обсъди събраните по делото доказателства съда приема, че са
установени следните факти:
От документа, представляващ листи №№ 27 и сл. от материалите по делото се
установява, че на 26.09.2007г. е бил сключен договор- за издаване на
револвираща международна кредитна карта, № 02РКО-А-3465, по силата на който ПИБ предоставя на В.В. банков кредит
овърдрафт, по картова разплащателна сметка, в размер на 500лв. с клаузи за
условия, начин и срок на връщане, както са твърдяни в исковата молба и описани
от съда по-горе в това решение. Предвидено е, че договора има действие за две
години, а в него като адрес на жената за кореспонденция с банката е посочен
следния- гр.С., ул.“Т.“…..
Договорът е сключен въз основа на подадено от жената писмено Искане за
кредитна карта /л.33 от делото/, в което тя е посочила за свой следния адрес:
гр.Б., к-с“В.“ ул.“К.“.
Част от доказателствения по делото материал са Общите условия /ОУ/ на ПИБ
за отпускане на този вид кредити, които са неразделна част от договора. Те
съдържат още повече от договора, клаузи и по тази причина съда няма да ги
коментира на това място, а ще прави това като ги цитира по-долу в решението,
където е необходимо да бъде сторено това. Все пак, като продължение на
предходния абзац съда ще отбележи, че с чл.36.1 от тях е предвидено, че ако
никоя от страните не отправи писмено изявление до другата, поне 60 дни преди
изтичане на предвидения срок на действие на договора, последния автоматично
подновява действието си- за по една година. Съгласно чл.42 и 42.1 от ОУ,
страните по сделката кореспондират в писмена форма, като изявленията си те изпращат
на адресите, посочени от тях в договора, съотв. в искането за отпускане на
кредитна карта. В случай, че настъпил промяна в този адрес, титуляра на картата
е длъжен да посочи, в 7-дневен срок, новия, а ако не го стори- банката изпраща
изявленията си на стария адрес и с това те се считат за връчени.
От заключението на вещото лице по назначената по делото счетоводна
експертиза се установява, че В. многократно е усвоявала суми от банката по
процесния договор, като първия такъв случай е от 09.12.2007г., а последния- от
14.06.2013г. и по този начин тя е ползвала кредит в размер на общо 2 841.19лв.,
върху които ПИБ е начислила договорна лихва в размер 579.62лв.; наказателна
лихва 101.89лв.; такса теглене 92.90лв. и такса обслужване на сметка, в размер
224.86лв. Последните две са дължими от кредитополучателя, съгласно Тарифа на
ПИБ, с която вещото лице се е запознало.
Заключението налага да се приеме и освен, че е ползвала кредита чрез
многократно теглене на суми, В. е правила, също неколкократно, парични вноски
за погасяване на задълженията си. Последното такова нейно плащане е от
06.06.2013г., с което общата й престация е възлязла на 3 337.65лв., а с тях са
погасени главница от 2 341.19лв.; договорна лихва 579.62лв.; наказателна лихва
от 101.89лв.; такса теглене 90.09лв. и такса обслужване на сметка 224.86лв. По
този начин задължението й към 15.06.2013г.-деня, следващ датата, на която
жената за последно е усвоила сума по кредита, е за главница от 500лв. и такса
теглене 2.81лв. От този момент банката е продължила да прави начисления на
лихви и такса по кредита, докато на 26.08.2015г. е деактивирала картата. В
периода 15.06.2013г.- 26.08.2015г. на В. са начислени договорна лихва в размер
289.84лв.; наказателна лихва 67.61лв. и такса за обслужване на сметката от
74.29лв.
Видно от едно от приложенията на исковата молба, на 02.04.2018г. е сключен
договор за цесия, с който ПИБ прехвърля на „Мелон България“ свои вземания, сред
които и това от В. по коментирания до тук договор. От заключението на вещото
лице съда констатира, че към този момент задълженията на жената са за главница
от 500лв.; договорна лихва 290.42лв.; наказателна лихва 360.63лв. и такса
обслужване -39лв.
От заключението се установява още и че след извършената цесия новия
кредитор е продължил да начислява наказателна лихва, която до 17.07.2019г.-
когато „Мелон България“ депозира пред съда заявление за издаване на заповед за
изпълнение и изпълнителен лист за вземанията си срещу В., е в размер на
192.11лв.
Видно от приложеното към настоящото дело, частно гражданско дело №
4076/2019г. по описа на Сливенски районен съд, то е образувано въз основа на
гореспоменатото заявление, а на търговското дружество е издадена заповед за
изпълнение- № 2484/ 24.07.2019г., с която на В.В. е разпоредено да му заплати
главница в размер 500лв.; наказателна лихва в размер 420лв.- представляваща
част от дължимата от жената такава лихва, като сумата е начислена за периода
17.07.2016г.- 17.07.2019г.; 39лв.-такса за обслужване на сметка и разноски за
заповедното производство- 175лв. Заповедта е връчена на жената, на адрес гр.С.,
кв.“Б.“ бл…., вх.“…“, ап…. Срещу нея тя е депозирала възражение, в което
заявява, че няма да заплати разноски, а главница не дължи, тъй като я
заплатила, след разговор със служител на ПИБ, в посочения й от него размер.
Също, че не дължи и лихви, защото са погасени, с тригодишна давност, изтекла в
периода 15.07.2013г.- 15.07.2016г.
Същият този адрес- С., кв.“Б.“ … В. е посочила за свой и в писмения
отговор, подаден в настоящото дело. Той е послужил на заповедния съд- съда, в
който първо е депозирано заявлението- Поморийски районен, да препрати- по
компетентност, заявлението в СлРС. „
Този адрес, видно от служебно изготвената от съда справка /л.52/,
представлява и постоянен и настоящ адрес на В., считано от 07.09.2018г.
От заключението на вещото лице съда установи още и верността на твърдението
на ответницата, че е внесла в полза на ПИБ, с няколко платки, общо 500лв. Те
обаче не са усвоени от банката и към момента са налични.
Заключението съда кредитира, защото е обективно и компетентно изготвено; не
се опровергава от останалия събран по делото доказателствен материал, а и като
неоспорено от страните по делото.
Част от приложенията на исковата молба са и документи, представени от ищеца
за доказване на твърденията му, че е връчил на В. покана, с която обявява
цялото й задължение за предсрочно изискуемо, а и й съобщава, че то му е
цедирано от кредитора й ПИБ. От тях съда приема, че писмено изявление в този
смисъл е налично, но то не е достигнало до адресата му- нито фактически, нито
юридически. Становището на съда такова, въпреки че цедента ПИБ е дал на
цесионера „Мелон България“ нарочно пълномощно, да извърши необходимото по чл.99
ал.3 от ЗЗД уведомяване на длъжника за станалата цесия. За тази цел новия
кредитор е прибегнал до услугите на частен съдебен изпълнител, който по закон- чл.
18 ал.5 от Закона за частните съдебни изпълнители, има право да връчва
съобщения и книжа, вкл. и извънсъдебни, като прилага чл.47 от ГПК. В случая
поканата от „Мелон България“ е изпратена за връчване на В. на адрес ***, но тъй
като призовкаря не я е намерил, е поставил, на основание последната цитирана
правна норма, уведомление. То обаче не е произвело целяното с него правно действие-
от една страна, защото от съдържанието му въобще не е ясно какво всъщност се
връчва чрез/от ЧСИ, в т.ч. дали документа е действително поканата от „Мелон
България“, представена на СлРС с исковата молба, а от друга- защото ЧСИ, съотв.
призовкаря му, не е трябвало да търси жената на този адрес- тъй като той не е
посочен от нея нито в Искането й за издаване на кредитна карта, депозирано пред
ПИБ през 2007-ма година, нито пък в сключения въз основа на него Договор от
26.09.2007г., а ищеца не представи друго нейно изявление, отправено до
кредитора й, за промяна на тези адреси. Така също, адресът, на който е търсена
жената от ЧСИ, дори не представлява или поне от ищеца не е ангажирано
доказателство за това, постоянен и/или настоящ адрес на В.. Дори по делото е
налично доказателство, че всъщност такъв е адрес в гр.Сливен- кв.“Б.“ бл…., вх….,
ет….., на който адрес й е връчена заповед за изпълнение; от който тя е подала
възражение по чл.414 от ГПК против нея и който е посочен като нейн адрес в
писмения й отговор по настоящото дело. гр.Сливен, кв.“Б.“ бл…., вх…., ет…. е
постоянен и настоящ адрес на В. от 07.09.2018г., а уведомлението по чл.47 ГПК е
поставено от ЧСИ през м.04.2019г. Т.е., ЧСИ, а и който и да е друг, не е могъл-
нито според договорната клауза, нито пък по повелята на закона, да връчва
писмена кореспонденция на В. от кредитора й, на адрес ***.
Така установените факти налагат следните правни изводи:
Предявени са искове за установяване съществуването на парични вземания
/положителни установителни искове/. Съдът ги намира неоснователни, защото в производства като
настоящото ищеца следва в условията на пълно главно доказване да установи
съществуването на паричните вземания, техен предмет. В случая такова доказване
не се проведе. Така е въпреки, че безпротиворечиво се установи от
доказателствата по делото, а и от процесуалното поведение на ответницата, че на
26.09.2007г. е бил сключен договор- за издаване на револвираща международна
кредитна карта, № 02РКО-А-3465, по силата на който ПИБ й предоставя банков кредит овърдрафт, по картова
разплащателна сметка, в размер на 500лв. Доказано бе също, че вземанията си по
договора банката е прехвърлила на нов кредитор- настоящия ищец. При изложените
по-горе- при обсъждане на доказателствата, съображения съда прие, че преди
образуване на заповедното производство, което по същество представлява начало и
на настоящия исков процес, до В. не е достигало нито съобщение за станалата
цесия, нито пък изявление за превръщане на задълженията й в предсрочно
изискуеми, на който факт „Мелон България“ЕАД също и то решително, основава
претенциите си. Първото от тях може да се компенсира с връчването на
ответницата на съобщението за цесия заедно с исковата молба и приложенията й-
тъй като то е сред тях, а и защото съдилищата отдавна и безпротиворечиво
приемат за възможен и редовен този начин на връчване на съобщение за цесия, ако
цесионера, разполагащ с пълномощно за връчване на съобщението, е направил
искане в този смисъл в исковата молба. Липсата на изявление за настъпване на
предсрочна изискуемост обаче не може да се преодолее по този ред- отново защото
ВКС, с нарочно тълкувателно решение, разреши по този начин този въпрос. Щом
преди исковия процес паричните вземания са били предмет на заповедно
производство, то изявлението трябва да е било връчено на длъжника още преди
депозирането на заявлението по чл.410 от ГПК, т.е. необходимо е предсрочната
изискуемост вече да е била настъпила.
Случаят обаче не е такъв и по тази причина дори не е трябвало на „Мелон
България“ да се издава заповед за изпълнение. Тъй като обаче заповедния съд не
е съобразил през 2019г. тези обстоятелства, спазването на закона и съдебната
практика ще трябва да се постигне чрез отхвърлянето на положителните
установителни искове на търговското дружество.
Във връзка с предсрочната изискуемост на вземанията на кредитора по
процесния договор от 2007-а година следва да се направи и този коментар- при
сключването на договора е предвидено той да има действие 2 години- до
26.09.2009г. Неразделна част от него обаче са Общите условия на кредитора-
първоначалния- ПИБ, по договорите за
кредит тип овърдрафт, а в тях е предвидено, че ако никоя от страните не отправи
писмено изявление до другата, поне тридесет, съотв. шестдесет дни преди
изтичане на предвидения срок на действие на договора, последния автоматично
подновява действието си- за по една година. В случая не се представи
доказателство такова изявление да е било отправяно от ПИБ до В. или пък от В.
до ПИБ. Т.е., процесния договор - Договора от 26.09.2007г. за издаване на
револвираща международна кредитна карта, № 02РКО-А-3465, е обвързвал страните
по него и към момента на цедиране на вземането от ПИБ на „Мелон България“ЕАД, а също и към момента, в
който през 2019-та година последното е отправило уведомление до жената по чл.99
ал.3 от ЗЗД, съдържащо и изявление за предсрочна изискуемост, а дори и след
това. Така е, защото в нарочната част от ОУ на ПИБ- глава ХVІІ: Срок на договора и прекратяване, не е предвиден друг
способ за предсрочно прекратяване на договора, освен изтичане на срока на
неговото действие, а това прекратяване пък ще настъпи, само ако някоя от
страните по него отправи писмено изявление до другата страна, че не желае
действието да бъде отново подновявано. Възможност за едностранно прекратяване е
уредена в чл.25 от ОУ на ПИБ, но тя
отново е обвързана с връчването на писмено изявление от банката на В., а
такова не се представи по делото.
На това място, защото е във връзка с изложеното в горния абзац, трябва да
се спомене също, че от заключението на вещото лице се установи, че на 26.08.2015г.
ПИБ е деактивирала картата на В.. Това действие обаче не води само по себе си до
прекратяване действието на Договора от 26.09.2007г. за издаване на револвираща
международна кредитна карта, № 02РКО-А-3465, а само преустановява възможността
титуляра на картата да я ползва.
В резюме на горните разсъждения: Договорът от 26.09.2007г. за издаване на
револвираща международна кредитна карта, № 02РКО-А-3465 е имал своето действие
и след изтичане на предвидения в него, при подписването му, 2-годишен срок; то
не е преустановявано с изявлението на никоя страна- първоначален или последващ
кредитор или длъжника и задълженията на последния /В./ по него не са станали
предсрочно изискуеми. Това означава, че исковете по чл.415 ал.1 и чл.422 ал.1
от ГПК на актуалния кредитор трябва да се отхвърлят.
При този изход на делото на ищеца няма да бъдат присъдени нито разноски,
нито юрисконсултско възнаграждение- както в исковия процес, така и в
заповедното производство, тъй като той има право на такива само съразмерно
уважената част от иска -чл.78 ал.1 и ал.8 от ГПК. Ответницата обаче има- на
осн.ал.3 от чл.78 ГПК, право на разноски, при това в пълен размер. Той е
440лв., от тях- 40лв. за депозит за вещо лице и 400лв.-възнаграждение,
заплатено от нея на пълномощника й-адвокат.
С горните аргументи, Сливенски районен съд
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ като НЕДОКАЗАНИ и НЕОСНОВАТЕЛНИ исковете на „МЕЛОН БЪЛГАРИЯ” ЕАД, със
седалище гр. София и адрес на управление на дейността: бул. ”Княгиня Мария
Луиза” 100, ет.3 и ЕИК: ********* ДА БЪДЕ ПРИЕТО ЗА УСТАНОВЕНО, че В.Б.В. с ЕГН
********** и съдебен адреса*** му дължи сумите, за които на дружеството
са издадени, в заповедното производство, развило се в ч.гр.д.№ 4076/2019г. по
описа на Сливенски районен съд, заповед за изпълнение- № 2484/ 24.07.2019г.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни
исканията на „МЕЛОН БЪЛГАРИЯ” ЕАД с ЕИК: ********* да бъде осъдена В.Б.В. с ЕГН ********** да му
заплати разноски и юрисконсултско възнаграждение за заповедното производство,
развило се в ч.гр.д.№ 4076/2019г. на СлРС, както и разноски и юрисконсултско
възнаграждение за настоящия исков процес- гр.д.№ 4501/2019г. СлРС.
ОСЪЖДА „МЕЛОН БЪЛГАРИЯ” ЕАД с ЕИК: *********
да заплати на В.Б.В. с ЕГН **********,
на осн.чл.78 ал.3 от ГПК, направените от последната разноски в настоящия исков
процес, в пълен размер- 440лв.
/четиристотин и четиридесет лева/.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване и може да се обжалва по следния начин: пред Сливенски окръжен съд, но чрез
районния съд, с въззивна жалба, която трябва да се подаде в 2-седмичен срок,
считано от момента, в който бъде връчено на съответната страна.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: