№ 1009
гр. София, 22.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Петя Попова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско
дело № 20231100506017 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 20080596 от 23.02.2023 г., постановено по гр.д. № 21670/2021 г. по
описа на СРС, съдът е отхвърлил предявените от „А. за с. на в.“ ЕАД, ЕИК ****
против И. Г. Д., ЕГН **********, искове по чл.422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. чл.
240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено съществуването на вземания на ищеца за сумата от 1 669 лв.,
представляваща главница за периода от 20.06.2019 г. до 20.02.2020 г. по договор за
потребителски кредит № CARU - 11168736 от 18.02.2015 г., сключен с БНП Париба
Пърсънъл Файненс ЕАД, вземането по който е прехвърлено на ищеца по силата на
Приложение № 1 от 12.12.2019 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 19.08.2019 г., ведно със законна лихва от 03.11.2020 г. до изплащане на
вземането, договорна лихва в размер на 70,46 лв. за периода от 20.06.2019 г. до
20.02.2020г., обезщетение за забава в размер на 147,55 лв. за периода от 21.06.2019 г. до
02.11.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по ч.гр.д. № 53824/2020 г. по описа на СРС, 138 с-в.
Срещу решението е подадена въззивна жалба, с която „А. за с. на в.“ ЕАД
твърди оспорва на изводите на първоинстанционния съд досежно липсата на
материалноправна легитимация на жалбоподателя да претендира процесните вземания.
В тази връзка поддържа, че сред доказателствата е представен рамков договор за
прехвърляне на вземания, сключен между него и „БНП Париба Пърсънъл Файненс“
ЕАД и Приложение № 1, от които е видно, че вземанията са валидно цедирани в негова
полза. Освен това намира, че ответникът няма легитимация да оспорва съществуването
на договора за цесия. Иска от съда да отмени обжалваното решение и като вземе
1
предвид изложените в исковата молба обстоятелства да признае за установена
дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по ч.гр.д. № 53824/2020 г. по описа на СРС, 138 с-в.
Въззиваемият И. Г. Д. не е депозирал отговора на подадената въззивна жалба.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата освен по приложението на
императивните материалноправни норми, за които следи служебно.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. По доводите за неправилност въззивният съд намира следното:
От събраните по делото доказателства се установява, че първоинстанционният
съд е сезиран с иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79 вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86
ЗЗД за признаване за установена по отношение на ответника И. Г. Д., ЕГН **********
дължимостта на суми, за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по ч.гр.д. № 53824/2020 г. по описа на СРС, 138 с-в.
Между страните не е спорно, че на 18.02.2015 г. между „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А.“, в качеството на заемодател и И. Г. Д. като заемател е сключен Договор
за потребителски кредит № CARU-11168736. Съгласно този договор на въззиваемия е
предоставена в заем сумата от 7 500 лв., при общи условия, представени с договора.
Уговорена е фиксирана лихва в размер на 14 %. Във връзка с възможността
кредитополучателят да се ползва от фиксирания лихвен процент за срока на договора е
уговорена и такса ангажимент, която е в размер на 150 лв. и съобразно т.2 от общите
условия към договора се удържа при усвояването от общата сума на заема. В договора
е установено и че годишния процент на разходите по кредита (ГПР) е в размер на 15,95
%. Както по отношение на ГЛП, така и досежно ГПР в договора липсва описание на
компонентите, които ги определят или механизма им на изчисляване. Посочени са
само абсолютните им стойности. Между страните е постигнато споразумение и за
дължимост от страна на кредитополучателя на сумата от 1 687,50 лв., която съставлява
застрахователна премия и предвид установеното с т. 2 от договора се заплаща на части
с всяка погасителна вноска, предвид което е включена в дължимите суми по
погасителния план. В тази връзка по делото е представен и сертификат за сключване на
застраховката. С т. 27 от общите условия към договора е предвидена възможност
заемодателят да прехвърли правата си по договора на трети лица, а в т.5 е договорено,
че при забава на една или повече месечни вноски кредитополучателят дължи
2
обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва за периода на забавата
върху всяка забавена погасителна вноска. Срокът на договора е до 20.02.2020 г. и
съответно е изтекъл към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение- 03.11.2020 г.
По делото е представен рамков договор за цесия от 19.08.2019 г., сключен между
„БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“ и „А. за с. на в.“ ЕАД, по силата на който
второто дружество е изявило искане да придобие вземанията, ведно с обезпеченията и
привилегиите им, на първото по потребителски кредити, по които заемополучателите
не изпълняват задълженията си (пар.2, чл.1 и чл. 2 от договора). Конкретните
прехвърлени вземания ще се индивидуализират всеки месец в Приложение № 1 към
договора, което съставлява съобразно уговореното в пар.1, чл. 4 списък на
прехвърлените вземания. В рамковия договор страните са установили и други права и
задължения, които да регламентират отношенията им във връзка с бъдещите договори
за цесия. Към договора е представено Приложение № 1 от 12.12.2019 г., от което е
видно, че неизпълнените задължения на И. Г. Д., възникнали на основание
потребителски кредит № CARU-11168736, са включени в списъка на прехвърляните
вземания. Приложено е и потвърждение на извършената цесия с приложение № 1 от
12.12.2019 г.
По делото е представено и пълномощно, издадено от законните представители
на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, по силата на което „А. за с. на в.“ ЕАД е
упълномощено да уведоми длъжниците по прехвърлените с гореописания договор
вземания.
Представено е и уведомително писмо, отправено от „А. за с. на в.“ ЕАД до И. Г.
Д. на адрес: гр. София, ж.к. ****, с което последният се уведомява за извършената
цесия на вземанията по договора му за потребителски кредит, сключен с „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А.“ и му се предоставя 5-дневен срок да изпълни задълженията
си в полза на новия кредитор. Уведомлението е изпратено чрез Български пощи с
обратна разписка, но пратката не е доставена, поради непотърсването й от длъжника,
съобразно приложеното известие за доставяне. Във връзка с това доказателство, в
исковата молба е направено искане, ако съдът приеме, че то не удостоверява
уведомяването на длъжника по смисъла на чл. 99, ал.3 ЗЗД, да се приеме, че
уведомяването е осъществено с връчването на преписа от исковата молба.
Представено по делото е месечно извлечение по кредитна карта, издадено от
„БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“ за налични неизпълнени задължения за
периода от 16.08.2019 г. до 13.09.2019 г., издадено на 13.09.2019 г. , в което е посочен
адрес за кореспонденция с длъжника както следва: гр. София, кв. Княжево, ул. ****.
Пред първоинстанционния съд е приета съдебно-счетоводна експертиза,
съобразно заключението на която се установява, че след направени плащания от страна
3
на въззиваемия в общ размер на 10 334,13 лв., непогасеният остатък от вземанията по
договора за кредит възлиза на следните суми: 1 528,40 лв. -главница, 140,60 лв. –
застрахователна премия, 70,46 лв.- договорна лихва и 175,24 лв. лихва за забава върху
главницата.
Въз основа на така посочените доказателства първоинстанционният съд е приел,
че приложения по делото рамков договор за прехвърляне на вземания няма
транслативен ефект, а съставлява само уговорка за бъдещо цедиране. Намерил, е че
Приложение № 1, с така установеното съдържание, няма характеристиките на
конкретен договор за цесия, който да е сключен при условията на рамковия договор,
включително и при съобразяване на направеното писмено потвърждение от страна на
кредитодателя. При тези изводи съдът е приел, че ищецът няма материалноправна
легитимация в настоящия правен спор и е отхвърлил исковете изцяло, разпределяйки
разноски в полза на И. Г. Д..
При анализа на събраните по делото доказателства въззивната инстанция намира
за основателно възражението на „А. за с. на в.“ ЕАД срещу изводите на
първоинстанционния съд досежно липсата на сключен договор за цесия и съответно
материалноправна легитимация на въззивника. Рамковият договор се характеризира с
това, че съставлява поемане на ангажимент между страните, които обикновено имат
трайни взаимоотношения, за сключване в бъдеще на поредица от индивидуални
договори. Той може да урежда освен това и някой от условията, с които страните ще са
обвързани при сключването на поредицата от бъдещи договори. Този вид договор се
използва предимно за техническо улесняване на сключването на множество идентични
сделки, като по този начин се спестяват време, пари и усилия, които иначе биха били
изразходвани за многократното договаряне на едни и същи условия и гъвкавост на
трайно съществуващите отношения. В този смисъл първоинстанционният съд
правилно е приел, че процесните вземания не са прехвърлени със самия рамков
договор. Неправилни обаче се явяват изводите му, че представеното по делото
Приложение № 1 не съставлява по своя характер последващ индивидуален договор, с
който реално да се прехвърлят права. Видно от съдържанието на рамковия договор,
страните по него са се съгласили, че въззивникът ще закупува вземания като всеки
месец тези вземания ще се определят съобразно списък. Ролята на този списък играе
именно Приложение № 1, както е посочено и в самия договор. Той съставлява образно
казано заявка, подобно на заявките за получаване/предоставяне на стока и при
тълкуването му на основание чл. 20 ЗЗД ведно с клаузите на рамковия договор, следва
да се приеме, че притежава характеристиките на индивидуален писмен договор за
цесия, по силата на който процесното вземане е прехвърлено на въззивника, особено и
при наличието на писмено потвърждение от страна на цедента.
С оглед изложеното съдът намира, че първоинстанционният съд неправилно е
4
приел, че от доказателствата по делото не се установява да е налице валидно
прехвърлително основание в полза на въззивника. При този извод настоящата съдебна
инстанция следва да съобрази наличието на останалите предпоставки, изложени в
исковата молба и посочените в отговора й възражения по отношение основателността
на предявените искове.
Процесното правоотношение попада под регулацията на ЗПК и ЗЗП, които
разпоредби са императивни и за приложението им съдът следи и служебно.
Разпоредбата на чл. 22 ЗПК сочи, че когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1 т. 7-12 и 20 и, ал. 2 и чл. 12, ал. 1 т. 7-9, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът
за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. ГПР по кредита са определя по императивно установен
алгоритъм, заложен в ЗПК. Той изразява общите разходи по кредита, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/,
определени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит като в
договора следва по ясен и разбираем за потребителя начин да е посочено кои са
разходите, включени в определената процентно величина. В процесния договор са
посочени единствено абсолютни стойности на годишния лихвения процент /ГЛП/ и на
годишния процент разходи /ГПР/ по заема като двете стойности се различават една от
друга. Съответно кредитодателят е включил в ГПР и други суми извън ГЛП, които
формират крайния общ разход на потребителя във връзка с процесния кредит, но не е
посочил кои са те. В този порядък неясни са както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема,
което създава възможност за недопустимо завишаване на цената на предоставения
финансов ресурс. Предвид установеното съдът намира, че договорът за кредит се явява
недействителен поради противоречие с изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Посоченото основание за нищожност на договора обоснова наличието на
предпоставките за приложение на чл.23 ЗПК, според който при недействителност на
договора за кредит, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в
производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата
сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е
специален закон по отношение на ЗЗД .( така и решение № 50174 от 26.10.2022 г. по
гр. д. № 3855/2021 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС).
5
По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че
въззиваемия дължи по процесния договор за кредит само неизплатената част от
договорената главница. Тук следва да се има предвид обаче, че реално отпуснатият
размер на кредита в полза на кредитополучателя не е 7 500 лв. както е посочено в
договора, а е 7 350 лв., тъй като от договорената сума е удържана при усвояването му
сумата от 150 лв. такса ангажимент. Според приетото в т. 4 от решение по дело С-
377/14 на СЕС член 3, б. „л“ и член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, както и точка
I от приложение I към тази директива трябва да се тълкуват в смисъл, че общият
размер на кредита и размерът на усвояването включват всички предоставени на
разположение на потребителя суми и поради това не включва тези, които заемодателят
използва за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на
практика не се изплащат на потребителя. Съответно чистата стойност на кредита в
случая се съизмерява с реално предоставената сума от 7 350 лв. и именно тя е дължима
на основание чл. 23 ЗПК.
Доколкото вземането във връзка с процесния договор за заем е цедирано в полза
на въззивника, то тази сума следва да се изплати на него ако се установи, че е спазено
изискването на чл. 99, ал.3 ЗЗД за уведомяване на длъжника за наличието на нов
кредитор в правоотношението. В тази връзка съобразно т.9 от общите условия към
договора за кредит, кредитополучателят и настоящ въззиваем се е съгласил, че всички
съобщения, изпратени до него на посочения в договора адрес ще се считат за връчени
или налице е т.нар. фингирано връчване, което позволява да се счете за връчено
изявление, което реално не е станало достояние на срещуположната страна при
определени условия. В настоящия случай въззиваемият е оспорил редовността на
връчването на уведомлението като е посочил, че то е било отправено до негов стар
адрес и че още преди да се предприемат тези действия е уведомил кредитодателя за
промяна в адреса си. В подкрепа на тези твърдения по делото е представено месечно
извлечение от негова кредитна карта, от което е видно, че то е изпратено от
кредитодателя на различен адрес в гр. София, кв. Княжево, ул. ****. Същото е
издадено на 13.09.2019 г. и касае отчетен период от 16.08.2019 г. до 13.09.2019 г.
Уведомлението за извършена цесия е с дата на издаване 19.12.2019 г., а пощенските
клейма на представените копия са нечетливи и не може да се установи кога е била
предадена пратката за изпращане. Датата на изготвянето му обаче е достатъчна да
обоснове извод, че към този момент въззиваемият вече е бил съобщил новия си адрес
на кредитодателя и цедент по договора за цесия, предвид което същият е следвало да
предаде тези данни при прехвърляне на вземането на цесионера. Последният от своя
страна е следвало да изпрати уведомлението на новия заявен от длъжника адрес и
доколкото това не е сторено не може да се приложи договорката за фингирано
връчване и следва да се приеме, че уведомление за цесия не е направено на длъжника.
Такова обаче следва да се приеме, че е налице с връчването на преписа от исковата
6
молба, предвид което неплатения остатък от главницата се дължи в полза на
цесионера. (така и Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, ІІ т.о.,
Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т.о., Решение № 137 от
02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 156 от 30.11.2015 г.
по т. д. № 2639/2014 г. на ВКС, ІІ т.о. и др.).
При съобразяване на заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна
експертиза обаче се установява, че въззиваемият е изплатил в полза на цедента - „БНП
Париба Пърсънъл Файненс С.А.“ сумата от 10 334,13 лв., която сума надвишава
посочения горе размер на неизплатена главница във вид на чиста стойност по кредита.
Следователно предявените от цедента искове се явяват неоснователни.
С оглед изложеното, обжалваното решение следва да се потвърди като правилно
като краен резултат.
По разноските:
При този изход на правния спор, право на разноски има само въззиваемият.
Същият претендира адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА в размер от
1016,16 лв. В случаите на процесуално представителство по реда на чл.38 ЗА същото е
безплатно и не може да се договаря размерът на възнаграждението, като съдът
съобразно изхода от делото присъжда адвокатско възнаграждение на адвоката
съобразно размерите, определени в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. Ето защо и на основание чл.7,ал.2,т.3 от
Наредба № 1 и при съобразяване общия размер на предявените искове, на
процесуалния представител на въззиваемия следва да се присъди адвокатско
възнаграждение в размер от 488,7 лв.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20080596 от 23.02.2023 г., постановено по гр.д. №
21670/2021 г. по описа на СРС.
ОСЪЖДА „А. за с. на в.“ ЕАД, ЕИК ****, да заплати на основание чл.38 ЗА вр.
чл.78,ал.3 ГПК на адв. П. А. А., адвокатско възнаграждение в размер от 488,7 лв.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
7
Членове:
1._______________________
2._______________________
8