№ 13779
гр. София, 30.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 178 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:МАРИЯ ИЛЧ. ИЛИЕВА
при участието на секретаря СВЕТОСЛАВА В. ОГНЯНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ИЛЧ. ИЛИЕВА Гражданско дело №
20211110125162 по описа за 2021 година
Ищецът „Х.Р.Д.“ АД, ЕИК ... е предявил срещу ответника С. Ч. А., ЕГН **********,
по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, установителни искове с правно основание чл. 99, ал. 1 от
ЗЗД, чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумите от 2000 лв., представляваща непогасена главница по
договор за паричен заем сключен на 04.01.2020 г. между ответника и „И.П.“ ЕООД, ведно
със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 410
ГПК – 29.09.2020 г. до окончателното й изплащане, сумата от 158,80 лева,
представляваща възнаградителна лихва по договора за заем от 04.01.2020 г. за периода от
04.01.2019 г. до 29.09.2020 г., както и сумата от 2720 лв., представляваща неустойка за
забава за периода от 01.01.2020 г. до 29.09.2020 г., които вземания са прехвърлени на ищеца
в хода на процеса, по силата на договор за цесия от 09.04.2021 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 23.11.2020 г. по
ч.гр.д. № 46559/2020 г. по описа на СРС, 178 състав.
Ищецът твърди, че с посочения договор „И.П.“ ЕООД е предоставило на ответника
заем в размер на 2500 лв., като последният се е задължил да го върне в срок до 31.12.2019 г.,
ведно с уговорената възнаградителна лихва в размер на 4% годишно. Сочи, че падежът на
задължението е настъпил като ответникът е върнал само сумата от 500 лева. Поддържа, че
ответникът е изпаднал в забава, поради което в негова тежест е възникнало и задължение за
плащане на уговорената в договора неустойка в размер на 0,5% на ден. Излага, че
длъжникът не е заплатил дължимия паричен заем. Твърди, че вземанията са му прехвърлени
от заемодателя с договор за цесия от 09.04.2021 г., за което ответникът се счита уведомен с
връчване на приложенията към исковата молба. Прави искане предявените искове да бъдат
уважени. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК, обективиран в
1
исковата молба.
В срока за писмен отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК, такъв не е постъпил
от ответника С. Ч. А..
Съдът, след като взе предвид доводите на страните и след оценка на събраните
по делото доказателства, при спазване на разпоредбата на чл. 235 от ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Праводателят ищецът в производството „И.П.“ ЕООД (в несъстоятелност) е
депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК от
29.09.2020 г. г. срещу С. Ч. А., по което е образувано ч. гр. дело № 46559/2020 г. на СРС, II
ГО, 178 състав и на 23.11.2020 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК, с предмет описаните вземания за посочените от съда периоди и
възникнали на описаните основания, ведно със законна лихва от 29.09.2020 г. до изплащане
на вземането.
Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника и в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК,
същият е подал възражение, поради което на ищеца са дадени указания да предяви
установителни искове с предмет вземанията, за които в полза на неговия праводател е
издадена заповедта за изпълнение на парично задължение по посоченото дело, които са
процесуално допустими – предявени са в хипотезата на чл. 10б от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК
на ВКС от цесионера „Х.Р.Д.“ АД, като длъжникът е уведомен за цесията с връчване на
приложенията към исковата молба.
Предявени по реда на чл. 422 от ГПК са установителни искове с правно основание чл.
240, ал. 1 и ал. 2 и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 99 от ЗЗД, по които в тежест на ищеца при
условията на пълно и главно доказване е да установи, че между първоначалния цедент
„И.П.“ ЕООД и ответника е възникнало валидно правоотношение по договор за заем, по
което заемодателят е предоставил на ответника посочената сума, а последният се е задължил
да я върне в посочения срок, ведно с възнаградителна лихва в уговорения размер. В тежест
на ищеца е да докаже, че вземанията са му прехвърлени въз основа на валидно сключен
договор за цесия, за което длъжникът е бил надлежно уведомен.
В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да установи погасяване на
паричното си задължение.
Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, с договора за заем
заемодателят предава в собственост на заемателя пари, а заемателят се задължава да върне
заетата сума. Ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да
иска връщане на дадената сума в същата валута и размер, ако друго не е уговорено от
страните, в срок от 1 месец от поканата (арг. чл. 240, ал. 3 ЗЗД), ведно с обезщетение за
забава (чл. 79, ал. 1, предл. 1 във връзка с чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД) или съответно
уговорена неустойка по чл. 92 от ЗЗД.
Сочените предпоставки за уважаване на иска за главница и възнаградителна лихва се
установяват без съмнение от представените и приети по делото писмени доказателства –
2
договор за заем от 04.01.2019 г. ведно с платежно нареждане за нареден превод на заетата
сума по сметка на ответника, автентичността и доказателствената стойност на които не е
оспорена в процеса. От съставения документ се установяват и същественото и несъществено
съдържание на договора, а именно страните, предметът и съдържанието на уговорките, като
и срокът, в който сумата следва да бъде върната и размерът на дължимата възнаградителна
лихва, поради което ответникът дължи връщане на остатъка от получената сума в размер на
2000 лева, след приспадане на направеното от него плащане в размер на 500 лева, ведно с
уговорената в чл. 3 от договора за заем възнаградителната лихва в размер на 4% на годишна
база, изчислен в размер на 158,80 лева за периода от 04.01.2019 г. до 29.09.2020 г.
По иска по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже валидно възникнала
уговорка за заплащане на неустойка за твърдения вид неизпълнение, изпадането на
длъжника в забава и размера на обезщетението за забава за исковия период.
В процесния договор страните са уговорили срок за изпълнение на задължението,
както и неустойка за забава по чл. 9 от Договора в размер на 0,5% на ден от заетата сума,
като безспорно се установява, че на основание чл. 84, ал. 1, предл. първо ЗЗД, длъжникът е
изпаднал в забава и без покана, доколкото задължението му за връщане на заетата сума е с
уговорен в чл. 4 от договора падеж – 31.12.2019 г.
Неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право. С
нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати
неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се
доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Уговорката за неустойка е
ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може
да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави.
Начинът на определяне на неустойката, както и границите , не са определени с
императивни правни норми, поради което договарянето без краен предел, както и
евентуалната прекомерност, сами по себе си не водят до нищожност на неустойката.
Неустойката следва да се приеме за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД,
обаче, тогава, когато единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора при съблюдаване и на
примерно изброените критерии като естество и размер на обезпеченото с неустойка
задължение; обезпечаване на задължението с други, различни от неустойката правни
способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена;
съотношение между неустойката и очакваните вреди от неизпълнението, като могат да
бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: 1/ естеството им на
парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се
обезпечава с неустойка; 2/ дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни
способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3/ вид на уговорената неустойка
(компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или
за незначителна негова част; 4/ съотношението между размера на уговорената неустойка и
3
очакваните от неизпълнение на задължението вреди (така и Решение № 36 от 08.03.2017 г.
по т.д. № 318/2016 г., ІІ ТО на ВКС).
Действително неустойката по чл. 9 от договора за заем е уговорена от страните, т.е. тя
е израз на признатата им в чл. 9 от ЗЗД свобода на договарянето. Фактът на двустранно
уговаряне на неустойката, обаче, сам по себе си е ирелевантен и законът не му отдава
правно значение при преценката за валидността на неустоечната клауза, ако тя не
съответства на императивните норми на закона и на добрите нрави, в частност на принципа
за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения.
В конкретния случай, страните са уговорили неустойка за забава в размер на 0,5% от
заемната сума за всеки просрочен ден, която съдът намира, че излиза извън присъщите за
института функции, в частност на обезщетителната такава, поради което е нищожна.
Преценявана към момента на сключване на договора, уговорената неустойка
безспорно има присъщата , съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД, обезпечителна функция, доколкото е
предназначена да стимулира точното по отношение на срока изпълнение на задължението.
Съпоставена обаче с характера на задължението, чието изпълнение обезпечава и със
стойността на очакваните вреди от евентуалното забавено изпълнение, темповете на
нейното нарастване като абсолютен размер, изчислен не от дължимата сума, а от заетата
такава, съпоставени както с размера на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, така и с
възнаградителната лихва, която страните са договорили – 4% на годишна база, неустойката
излиза както извън обичайната обезщетителна, така и извън санкционната функция.
Обезщетението за неизпълнение следва да е равно на вредата, а санкционният характер на
неустойката не може да е основание за неоснователно разместване на блага. Вярно е, че
само липсата на уговорен таван на неустойката за забавено изпълнение не я прави a priori
нищожна, но при случаите, когато за неустойката няма определена граница или краен
момент за начисляване, трябва да се преценява дали нарастването е неудържимо, поради
което тя има неморален характер и размерът е довел до нарушаване на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. В конкретния случай, уговореният размер на ден,
представляващ 0,5% от цялата заета сума, а не върху дължимия към датата на забавата
размер, от една страна, и неограниченото нарастване на дължимата сума, от друга, води до
натрупване на неустойка за забава за една година, надвишаваща почти двойно главницата.
При преценка за нищожност на уговорката съдът дължи и съпоставяне на
хипотетичните вреди, които биха настъпили от бъдещото неизпълнение, и конкретния
уговорен размер и начин на начисляване на неустойката, комбинацията от които формира
размера на дължимото обезщетение за забава. Ето защо следва да се отчете и фактът, че
законодателят е определил в Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне
размера на законната лихва по просрочени парични задължения на МС обезщетението за
забава в размер на законната лихва за просрочени парични задължения в размер на основния
лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на
текущата година плюс 10 процентни пункта, който е значително по-нисък от процента на
уговорената от страните неустойка.
4
По тази съображения, съдът счита, че начина на формиране на неустойката за забава
и нейният размер от 0,5% на ден от заетата сума предпоставя отнапред недопустимо
обогатяване на заемодателя, поради което същата противоречи на основния принцип за
справедливост и добросъвестност в гражданските правоотношения, и като накърняваща
добрите нрави е нищожна на основание чл. 26, ал. 1. предл. трето ЗЗД.
Ето защо вземане на ищеца срещу ответника на соченото основание и за исковия
период не съществува, а искът с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 2720,00
лева е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ищецът има право на
разноски за заповедното и исковото производство съобразно уважената част от исковете.
Заявителят в заповедното производство е сторил разноски за държавна такса в размер
на 97,60 лева. От тях съобразно уважената част от претенцията, следва да му бъдат
присъдени общо 43,19 лева.
В исковото производство ищецът е сторил разноски за държавна такса в размер на
97,58 лева, от които следва да му бъдат присъдени 43,18 лева.
Претенцията за присъждане на разноски за юрисконсулт по чл. 78, ал. 8 от ГПК е
неоснователна, тъй като страната не е била представлявана в производството от
юрисконсулт.
Ето защо, съобразно уважената част от исковете, на ищеца следва да бъдат присъдени
86,37 лева - разноски общо за двете производства.
Мотивиран от горното, Софийският районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422 от ГПК иск с
правно основание с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД във вр. с чл. 99, ал. 1 от
ЗЗД, че ответникът С. Ч. А., ЕГН **********, с адрес в ..., дължи на ищеца „Х.Р.Д.“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в ..., сумата от 2000 лева,
представляваща непогасена главница по договор за паричен заем сключен на 04.01.2020 г.
между ответника и „И.П.“ ЕООД, ведно със законната лихва върху сумата от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 29.09.2020 г. до окончателното й изплащане,
както и на основание чл. 240, ал. 2 от ЗЗД сумата от 158,80 лева, представляваща
възнаградителна лихва по договора за заем от 04.01.2020 г. за периода от 04.01.2019 г. до
29.09.2020 г., които вземания са прехвърлени в полза на ищеца в хода на процеса от „И.П.“
ЕООД, ЕИК ..., по силата на договор за цесия и за които суми в полза на „И.П.“ ЕООД, ЕИК
..., е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 23.11.2020
г. по ч.гр.д. № 46559/2020 г. по описа на СРС, 178 състав, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 92,
5
ал. 1 от ЗЗД за сумата от 2720 лева, представляваща неустойка за забава за периода от
01.01.2020 г. до 29.09.2020 г. като неоснователен.
ОСЪЖДА С. Ч. А., ЕГН **********, с адрес в ..., да заплати на ищеца „Х.Р.Д.“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в ..., на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК,
сумата в размер на 86,37 лева - разноски, от които 43,18 лева разноски в исковото
производство и 43,19 лева разноски в заповедното производство.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6