Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 136 Дата 15.04.2020
година
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски апелативен съд, търговско отделение, трети
състав,
Председател: Красимир Коларов
Членове: Георги Чамбов
Емил Митев
Секретар: Златка Стойчева
в съдебно заседание на 4 декември 2019 г.
разгледа докладваното от К. Коларов
търговско дело номер 681 по описа за 2019 година
и за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
От „Б.Д.“
ЕАД е обжалвано Решение № 308 от 10.06.2019 г., постановено от Пловдивския
окръжен съд по т. д. № 961/2018 г., с което съдът е решил следното:
„ОТХВЪРЛЯ като
неоснователен и недоказан предявения от „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ***, иск да се признае
за установено по отношение на И.Г.П., ЕГН **********, съществуването по
основание и размер на паричното задължение, за което е издадена заповед за
изпълнение 9489/9.10.17 г. по ч. гр. д. № 15766/17 г. на ПРС въз основа на
договор за кредит за покупка на недвижим имот от 17.12.2004 г. а именно:
да се признае за установено, че И.Г.П., ЕГН **********,
дължи на „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ***, следните суми:
- 185 166.03 лв.
– главница по Договор за ипотечен кредит
от 17.12.2004 г. и допълнително споразумение към него от 20.11.2009 г.;
- 154 426.15
лв. – неплатена договорна лихва за периода 29.11.11 – 5.10.17 г.;
- 6 241.34
лв. – санкционна лихва, от които
5 881.26 лв. лихвена надбавка от 3 % за периода 28.05.2012 – 28.09.17 и
360.08 лв. – лихвена надбавка за забава от 10 % за периода 29.09.17 – 5.10.17;
- 2 199 лв. –
заемни такси;
- законна лихва
върху главницата, считано от 06.10.2017 г. /датата на подаване на заявление за
издаване заповед за изпълнение/ до окончателното плащане.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователна
претенцията на „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ***, за присъждане на разноски за
заповедното производство по ч. гр. д. № 15766/17 г. на ПРС в размер на
6 960.67 лв. – ДТ и 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ***, да заплати на И.Г.П., ЕГН **********,
направени по настоящето производство разноски в размер на 9 052 лв.“.
Ответникът
по жалбата И.Г.П. е на мнение, че тя е неоснователна
Апелативният съд прецени данните по делото и като съобрази
становищата на страните, съобразно правомощията по чл. 269 ГПК прие:
Искът е по
чл. 422 ГПК, в производство по чл. 417, т. 2 и чл. 418 ГПК (ч. гр. д. №
15766/2017 г. на Пловдивския районен съд), ищецът „Б.Д.“ ЕАД се е снабдил със
заповед за изпълнение и изпълнителен лист против ответника И.Г.П., за
принудително събиране на следните твърдени от банката вземания по сключения
между тях Договор за кредит за покупка на недвижим имот от 17.12.2004 г. (л. 25
от първоначално образуваното т. д. № 2232/18 г. на СГС) и Допълнително
споразумение от 20.11.2009 г. (л. 9), дължими към датата 06.07.2017 г.:
- 185 166.03
лева – просрочена главница;
- 154 426.15
лева – дължима договорна лихва за периода от 29.11.2011 г. до 05.10.2017 г.;
- 6 241.34
лева – санкционна лихва, от които 5 881.26 лева лихвена надбавка за забава
от 3 % за периода от 28.05.2012 до 28.09.2017 г. и 360.08 лева – лихвена
надбавка за забава от 10 % за периода от 29.09.2017 до 05.10.2017;
- 2 199 лева –
такси за обслужване на кредита;
- законна лихва
върху просрочената главница, считано от 06.10.2017 г. /датата на подаване на
заявление за издаване заповед за изпълнение/ до окончателното плащане.
Длъжникът по тези твърдени вземания И.Г.П.
е направил възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК, затова кредиторът е предявил
настоящия установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК.
Кредитодателят „Б.Д.“ ЕАД е твърдял, че
посочените по-горе негови вземания по договора за кредит са станали предсрочно
изискуеми поради забава в плащанията над 90 дни, съобразно раздел VІІ, 20.2. от
Общите условия за предоставяне на ипотечни кредити (л. 11 и сл.).
Става въпрос за неплатени навреме
вноски по погасителния план (л. 21), който страните приели при подписване на
посоченото по-горе Допълнително споразумение от 20.11.2009 г., след изтичането
на почти пет години от сключването на договора (17.12.2004 г.), По този погасителен
план от 20.11.2009 г. сумата, подлежаща на връщане като „главница“, е посочена
в размер на 209 800 лева, това е била първоначалната основа, върху която –
съобразно уговорките в Допълнителното споразумение от 20.11.2009 г. и сроковете
на тогава приетия погасителен план – банката е пресметнала както размера на твърдяната
като предсрочно дължима към 06.10.2017 г. „оставаща“ главница от
185 166.03 лева, така и размерите на начислените – като дължими към същата
дата – договорна
лихва от 154 426.15 лева, санкционна лихва от 6 241.34 лева и такса
за обслужване на кредита от 2 199 лева.
Така и четирите посочени суми, съставляващи твърдените в
процеса изискуеми към 06.10.2017 г. вземания на кредитора по Договора за кредит
от 17.12.2004 г. със сключеното към него Допълнително
споразумение от 20.11.2009 г., са били калкулирани (пресметнати по
размер) върху приетата на 20.11.2009 г. сума като първоначална „главница“ в
размер на 209 800.00 лева и съответно „невърнатата“ част от нея, в размер
на сумата 185 166.03 лева.
Затова наистина е било необходимо,
съдът да отговори първо на въпроса, как точно е била формирана (образувана) „началната“
сума от 209 800 лева, посочена като дължима „главница“ в Допълнителното
споразумение от 20.11.2009 г., чието погасяване е трябвало да започне с плащане
както на тази „нова“ главница от 209 800 лева, така и на съответно начислените
към нея нови договорни лихви, в сроковете и съобразно вноските по новия
погасителен план, който на същата дата 20.11.2009 г. е бил приет като
принадлежност на Допълнителното споразумение.
Според приетото по делото и неоспорено
от страните заключение по счетоводната експертиза на вещото лице И.С.(л. 65 и
сл.), предоставената на кредитополучателя и изцяло усвоената от него на 29.12.2004
г. сума по кредита е била в размер на 236 000 лева (т. ІV, 1.1.). Това е главницата,
първоначално подлежаща на връщане по договора, заедно с уговорената в т. 6-та възнаградителна
договорна лихва от общо 13.25 %. (11.75 % лихва по стандартни жилищни кредити
към 17.12.2004 г. + надбавката за риск от 1.5 %).
Срокът за издължаване на кредита е бил
180 месеца, като началото на срока е определено така: „считано от датата на
усвояването (на кредита) и превръщането му в анюитетен дълг“ (т. 2). Това означава,
че „датата на усвояването“ на кредита „превръща“ усвоената сума в „анюитетен
дълг“ – тоест дълг, който подлежи на връщане на равни вноски, определени като
„месечни“ (т. 5), като тези вноски са били дължими „до падежната дата, посочена
в т. 5 включително“ (т. 8).
Във въпросната „т. 5“ от договора
обаче, падежна дата за издължаване на всяка една от тези „месечни анюитетни
вноски“ няма, била е пропусната, а в Общите условия на банката по тези кредити
(т. V.13.2.) падежна дата на месечните вноски също не е била предварително
определена. При сключването на договора от 17.12.2004 г. е нямало (липсва
съставен) и съгласуван между страните погасителен план, в който да са били определени
размера и падежа (календарния ден за плащане) на всяка „месечна вноска“ през
предстоящите 180 месеца за връщането на кредита, която вноска по размер е
трябвало да съставлява съответната на този период 1/180-та част от главницата
плюс месечно дължимата възнаградителна лихва (т. 7 от договора), начислена
върху усвоената, но непогасена от кредитополучателя част от кредита, която
лихва – като част от месечната анюитетна вноска – също е била дължима месечно (т.
9.2. от Общите условия).
Следователно, при липса на конкретно
определени падежни дати на всяка от вноските, единствено възможният извод е, че
уговореният между страните срок, в който кредитополучателят е трябвало да върне
усвоената сума от 236 000 лева (главницата), заедно с уговорената
възнаградителна лихва от 13.25 % върху тази сума и в който срок кредитодателят
не е имал право да иска нито връщане на заемната сума, нито натрупаните
възнаградителни лихви, е бил най-рано (чл. 70, ал. 1 ЗЗД) след изтичането на
180 месеца, считано от датата на усвояването на кредита – 29.12.2004 г. Тоест,
срокът за връщане на този кредит е бил до датата 29.12.2019 г.
Според приетото по делото и неоспорено от страните
заключение по съдебно счетоводната експертиза на вещото лице И.С.(л. 65 – л. 103),
до датата 09.11.2009 г., т. е. непосредствено преди подписването на
Допълнителното споразумение от 20.11.2009 г. кредитополучателят е внесъл по
връщането на кредита общо сумата 173 502.63 лева. От тях (вж. подробната
Таблица 3 към заключението на вещото лице) банката е осчетоводила погасяване на
главница в размер на 170 886.10 лева, договорна лихва от 1 681.30 лева и
935.23 лева такса амортизация, като всички неплатени навреме договорни лихви за
периода са били капитализирани към главницата. А за периода от 10-те дни до
сключване на споразумението (от 09.11.2009 г. до 20.11.2009 г.) са били начислени договорни лихви в размер на 1 737.62 лева, от
които кредитополучателят платил 751.09 лева, а разликата от 986.53 лева била
капитализирана към главницата – вж. и подробните разяснения на вещото лице,
дадени в съдебното заседание от 09.05.2019 г.
Така крайният резултат е бил, че в Допълнителното
споразумение от 20.11.2009 г., невърнатата главница, посочена като оставащ дълг
на кредитополучателя, е определена в размер на сумата 209 800 лева (208 813.47 лева + 986.53 лева = 209 800
лева) и на тази определяща начална база, за първи път след сключването на
договора е бил съставен погасителния план от 28.10.2009 г. (л. 43 – л. 46),
съобразно който въпросната „нова“ главница от 209 800 лева, заедно с
начислените върху нея договорни, включително и капитализирани лихви, е трябвало
да бъдат върнати до 28.12.2019 г., в сроковете по конкретизираните в този план общо
122 месечни вноски.
Както по-горе се посочи, задължение за извършване на вноски
за връщане на усвоената сума и за плащане на дължимите върху неплатената част
от нея възнаградителни лихви преди крайния срок 29.12.2019 г.,
кредитополучателят е нямал. А това означава, че при първоначално поето
задължение за главница от 236 000.00 лева, при внесената към датата 20.11.2009
г. сума от общо 173 502.63 лева, размерът на посочената в Допълнителното
споразумение сума и то само като „невърната главница“ от 209 800 лева, е
бил – поради недължимото към този момент и несъобразено с договора капитализиране
на „неплатени навреме“ лихви – определен неправилно.
При това положение последицата е била, че погасителният план
към Допълнителното споразумение от 20.11.2009 г. е бил съставен върху недължима
към тази дата част (209 800 лева) от главницата, затова не само
определените в погасителния план дати за плащане на всяка погасителна вноска,
но и съответните размери на тези вноски, не са обвързвали кредитополучателя. Изводът
е, че не е било възможно, към датата 29.09. 2017 г., когато кредитодателят е
обявил предсрочната изискуемост на дължимия – според него – остатък от главницата
по кредита, ведно с начислена законна лихва до бъдещия момент на плащането и заедно
с договорените възнаградителни и допълнително начислените санкционни лихви и
надбавки, кредитополучателят да е бил „в забава в
плащанията над 90 дни“, според изискването на Раздел VІІ, т. 20.2. от Общите
условия за предоставяне на ипотечни кредити (л. 11 и сл.).
Заключението е, че поради недоказаната от ищеца предсрочна (към
датата 29.09.2017 г.) изискуемост на задълженията на кредитополучателя по
процесния Договор за кредит от 17.12.2004 г. и сключеното към него Допълнително
споразумение от 20.11.2009 г., вземанията на „Б.Д.“ ЕАД, посочени в Заповед за
изпълнение № 9489 от 09.10.2017 г., издадена от Пловдивския районен съд по ч.
гр. д. № 15766/2017 г., в размер на:
- 185 166.03 лева
– главница по Договор за ипотечен кредит от 17.12.2004 г. и допълнително
споразумение към него от 20.11.2009 г.;
- 154 426.15
лева – неплатена договорна лихва за периода 29.11.2011 г. – 05.10.2017 г.;
- 6 241.34
лева – санкционна лихва, от които 5 881.26 лева лихвена надбавка от 3 % за
периода 28.05.2012 г. – 28.09.2017 г. и 360.08 лева – лихвена надбавка за
забава от 10 % за периода 29.09.2017 г. – 05.10.2017 г.;
- 2 199 лева –
заемни такси,
както и законна лихва върху главницата, считано от
06.10.2017 г. до окончателното плащане,
не са съществували и предявеният положителен установителен
иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, е подлежал на отхвърляне.
Заключението е, че обжалваното решение е законосъобразен
отговор на поставения по делото спор и на осн. чл. 271, ал. 1 ГПК, ще следва да
се потвърди, със съответното препращане (чл. 272 ГПК) и към подробните мотиви
на Пловдивския окръжен съд, с уточнението, че останалите възражения на
ответника – поради недоказаното в процеса съществуване на вземанията на ищеца
към датата на издаване на заповедта за изпълнение – не са подлежали на разглеждане.
На осн. чл. 273, във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на
ответника по жалбата И.Г.П. ще следва да се присъдят разноските, направени в
настоящото производство, в размер на сумата 4 250 лева.
Ето защо Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 308 от 10.06.2019 г.,
постановено от Пловдивския окръжен съд по т. д. № 961/2018 г.
ОСЪЖДА
„Б.Д.“ ЕАД, ЕИК***, да заплати на И.Г.П., ЕГН **********, сумата 4 250 (четири
хиляди двеста и петдесет) лева разноски по делото.
Решението може да се обжалва пред
Върховния касационен съд, в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.