№ 15387
гр. София, 08.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 155 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:П С
при участието на секретаря Д Н
като разгледа докладваното от П С Гражданско дело № 20211110139751 по
описа за 2021 година
РЕШИ:
Р Е Ш Е Н И Е
№ 08.08.2024 година град София
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД IIІ ГО, сто петдесет и пети
състав
На двадесет и осми май две хиляди двадесет и четвърта година
в публично заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: П С
Секретар Д Н
1
като разгледа докладваното от съдия П С
гражданско дело номер 39751 по описа за 2021 година на СРС,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на “Ю..” АД, с ЕИК .., със седалище и
адрес на управление: гр.София, район „..”, бул.”О..” № .. представлявано от Д Б Ш и М И В
против С. А. П., с ЕГН **********, от гр. София, ж.к. „Г..“, бл. .. вх. г, ет. 4, ап.. за осъждане
на ответника да заплати на ищеца сумата от 15,01 лв. - възнаградителна лихва за периода от
22.07.2018 г. до 22.01.2019 г., сумата от 112,30 лв. – мораторна лихва за периода от
22.07.2018 г. до 19.02.2020 г., сумата от 15 лв. – такси за периода от 22.01.2019 г. до
19.02.2020 г., дължими по договор за кредит № .. от 22.01.2014 г., претендират се
направените по делото разноски.
В исковата молба ищецът, чрез процесуалния си представител, твърди, че депозирал
заявление по реда на чл. 417 от ГПК, по което било образувано гр.д. № 10405/2020 г. по
описа на СРС, 155 състав. По повод на дадени от съда указания ищецът предявява исковата
си претенция. Също така твърди, че на 22.01.2014 г. между страните бил сключен договор за
потребителски кредит № .., по силата на който ищецът предоставил на ответника кредит в
размер на 3 310 лв., при договорена лихва, такси и комисионни. Излага твърдения, че
22.01.2019 г. бил крайният срок за погасяване на кредита. Твърди, че ответникът не
изпълнил всичките си задължения по договора, като останали незаплатени възнаградителна
лихва и такси, а за изпадането в забава дължал и обезщетение за забавено плащане. Излага
подробни твърдения за размера на дължимите лихви и такси. Ангажира доказателства.
В съдебно заседание ищецът, редовно призован, не изпраща представител. По
делото е депозирано становище по съществото на спора.
В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба от назначения на
ответника С. А. П. особен представител, с който оспорва исковите претенции като
недопустими и неоснователни. Оспорва настъпване на предсрочна изискуемост по кредита.
Оспорва претенцията за присъждане на такси, като твърди, че не е ясно по какъв начин е
формирано вземането и за какъв период се претендира. Прави възражение за нищожност на
клаузите на чл. 3, ал. 1, 5 и 6 и чл. 7, ал. 2 от договора и оспорва същите като неравноправни,
в противоречие с разпоредбите на чл. 144, ал. 2 във връзка с чл. 143, т. 10 от ЗЗП, и чл. 147,
ал. 1 от ЗЗП, като се позовава и на съдебна практика. Оспорва претенцията за
възнаградителна лихва. Прави възражение за погасителна давност по отношение на
претенциите за такси и възнаградителна лихва. Излага подробни съображения. Моли съда да
отхвърли исковите претенции.
В съдебно заседание назначеният на ответницата особен представител поддържа
отговора на исковата молба. Моли съда да отхвърли исковите претенции като неоснователни
и недоказани, по съображения, изложени в отговора на исковата молба.
2
Така предявената искова претенция е с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 415
ал. 1, т. 3 от ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 9 от ЗПК и чл. 33
от ЗПК. Направено е възражение по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, както и искане по реда на чл. 78,
ал. 1 от ГПК.
Съдът, въз основа на събраните по делото доказателства, преценени съобразно
разпоредбата на чл. 12 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
От приложеното гр.д. № 10405/2020 г. по описа на СРС, 155 състав, е видно, че на
16.07.2020 г. съдът е издал заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК, по силата на която С. А. П., ответник в настоящото
производство, е осъден да заплати на “Ю..” АД сумата от 485,56 лв. за главница по
извлечение от счетоводните книги на “Ю..” АД към 19.02.2020 г., съставено въз основа на
договор за кредит № .. от 22.01.2014 г., със законната лихва върху главницата, считано от
26.02.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 19,33 лв. от общо
направените разноски в размер на 25 лв., представляващи платена държавна такса. С
разпореждане от същата дата съдът е отхвърлил искането на заявителя за издаване на
заповед по чл. 417 от ГПК за сумата от 15,01 лв. – възнаградителна лихва за периода от
22.07.2018 г. до 22.01.2019 г., сумата от 112,30 лв. – мораторна лихва за периода от
22.07.2018 г. до 19.02.2020 г., за сумата от 15 лв. – такси за периода от 22.01.2019 г. до
19.00.2020 г., както и за сумата от 360 лв. – адвокатско възнаграждение. Разпореждането е
влязло в сила на 07.08.2020 г. С определение от 02.02.2021 г., постановено по реда на чл. 248
от ГПК, съдът е изменил разпореждането то 16.07.2020 г. в частта за разноските и е
присъдил на заявителя сумата от 278,40 лв., представляваща дължимо адвокатско
възнаграждение в заповедното производство. По повод на дадени от съда указания, в
предвидения едномесечен заявителят - ищец в настоящото производство, е предявил
осъдителен иск по смисъла на чл. 415, ал. 1, т. 3 от ГПК.
От представения и приет като доказателство по делото заверен препис от договор за
потребителски кредит № .. от 22.01.2014 г. се установява, че “Ю..” АД е предоставило на С.
А. П. кредит в размер на 3310 лв., като кредитополучателят се е задължил да върне кредита
в срок до 22.01.2019 г. на 60 равни месечни погасителни вноски, първите 12 от които в
размер на 73,63 лв., а останалите – в размер на 76,40 лв., по включен в договора погасителен
план. Договорът за потребителски кредит е сключен при общи условия, при изготвена
методология.
Като доказателства по делото са приети извлечения от сметката на ответника,
открита при ищеца.
От заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът приема като обективно и безпристрастно, се установява, че на 22.01.2014 г. е бил
усвоен кредит в размер на 3 310 лв., като с кредитно нареждане е била преведена от ищеца
по сметка на ответника. От извършените плащания, последното плащане по главница е от
13.11.2018 г., а по договорна лихва – на 31.08.2018 г., като преустановяване на дължимите
3
вноски по главница и лихва е от 54 вноска с падеж 22.07.2018 г. Вещото лице също така
установява, че към 29.03.2024 г. няма извършени плащания от ответника, като общо
дължимата сума от него възлиза на 627,87 лв., от която: сумата от 485,56 лв. – главница,
сумата от 15,01 лв. – възнаградителна лихва, сумата от 112,30 лв. – наказателна лихва и
сумата от 15 лв. – такси.
При така установената фактическа обстановка за съда се налагат следните изводи:
По делото не се спори, а и от представения по делото заверен препис от договор за
кредит № .. от 22.01.2014 г. се установява, че между “Ю..” АД и ответника е възникнало
облигационно отношение – договор за потребителски кредит, който намира правното си
основание в чл. 9 от ЗПК, който е действал към момента на сключване на договора между
страните. Не се спори, че Ю..” АД е предоставило на ответницата кредит в размер на 3 310
лв. Не се спори, че договорът е сключен в изискуемата по закон форма, при общи условия,
породил е своето правно действие, ответникът е платил част от дължимата сума.
Сключеният между страните договор е валиден и е породил своето правно действие.
Съгласно чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД ако длъжникът не изпълни точно задължението
си, кредиторът има право да иска изпълнение заедно с обезщетение за забава.
Съгласно договора от 22.01.2014 г., същият е сключен като срочен за 60 месеца с
падеж на първата вноска на 22.02.2014 г. и падеж на последната вноска – 22.01.2019 г. Към
датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 26.02.2020 г. е изтекъл крайният срок
за погасяване на задължението.
Преди произнасяне по претендираните от ищеца суми съдът следва да се произнесе
относно направените възражения, свързани с оспорване на клаузи от договора.
С отговора на исковата молба е направено възражение за нищожност на клаузите на
чл. 3, ал. 1, 5 и 6, и чл. 7, ал. 2 от договора като неравноправни по смисъла на чл. 144, ал. 2
във връзка с чл. 143, т. 10 и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП.
В чл. 3, ал. 1 от процесния договор е договорен променлива годишна лихва, дължима
от потребителя през първата година от срока на издължаване по кредита, в размер на сбора
на референтния лихвен процент Прайм на банката за необезпечени кредити в лева за
съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка в размер на 6,05 %,
като към момента на сключване на договора референтния лихвен процент Прайм на банката
за необезпечени кредити в лева е в размер на 5,95 %. В ал. 4 на същия член е посочен
годишният лихвен процент от 16,48 % и общата дължима сума към момента на сключване
на договора от 4 750,62 лв. В т. 1 на ал. 5 на същия член е договорено, че договорът за
потребителски кредит ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и банката и
кредитополучателят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и
сроковете по договора, а в т. 2 е посочено, че лихвата и другите разходи са неизменни
спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтичането на срока на договора. В
чл. 3, ал. 6 от договора е посочена методологията за изчисляване на референтния лихвен
процент и условията, при които същият се променя и се обявява на потребителя.
4
Така договореният референтен лихвен процент е в съответствие с изискванията на §
1, т. 6 от ДР на ЗПК. По силата на чл. 33а от ЗПК кредиторът е посочил методика, макар
неправилно посочена като методология, която кредиторът използва при прилагане на
референтен лихвен процент. От представените по делото писмени доказателства се
установява, че приложената от банката методика представлява приложение към процесния
договор, потребителят се е запознал с нея, което се удостоверява от положения от ответника
подпис на всяка страница от договора и от приложената към него методика на банката,
използвана при определяне на референтния лихвен процент. По делото не са наведени
твърдения, нито са събрани доказателства, които да сочат на промяна на методиката в
нарушение на императивната норма на чл. 33а, ал. 3 от ЗПК.
Разпоредбите на чл. 3, ал. 5 от процесния договор имат декларативен характер и
същите изразяват волята на страните да спазват задълженията си по договора, така, както
всяка от страните по него ги е поела.
Ето защо съдът приема, че направеното от особения представител на ответника
възражение за нищожност на клаузите на чл. 3, ал. 1, 5 и 6 от процесния договор, е
неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
В отговора на исковата молба е направено възражение и относно клаузата на чл. 7, ал.
2 от процесния договор, съгласно с която при промяна на договорения референтен лихвен
процент по реда на чл. 3, ал. 6 от договора, води до необходимост от съответна промяна в
размера на погасителните вноски, определени в действащия погасителен план, размерът на
вноските се определя едностранно от банката, а промените се отразяват при изчисляване на
дължимата лихва по кредита, считано от падежа на първата вноска след датата на промяната
на приложимия Прайм, за което кредитополучателят, с подписването на настоящия договор,
дава своето изрично съгласие. В този случай банката изготвя нов погасителен план за
остатъка от дълга, съобразен с променения размер на лихвите, като кредитополучателят има
право да получи при поискване новия погасителен план във всеки офис на банката. Същият
се задължава да продължи погасяването на кредита в съответствие с новия погасителен
план, независимо от упражняването на правото си по предходното изречение. В този случай
клиентът има и правата по чл. 10. Последната клауза урежда възможността за предсрочно
погасяване на кредита.
Съгласно чл. 24 от ЗПК за договорите за потребителски кредит се прилагат и
разпоредбите на чл. 143 – 148 от ЗЗП. По силата на чл. 143, ал. 2, т. 10 от ЗЗП неравноправна
е клаузата, която налага на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал
възможност да се запознае преди сключването на договора. Съгласно чл. 144, ал. 2, т. 1 от
ЗЗП разпоредбите на чл. 143, ал. 2 не се прилагат за клаузи, при които доставчикът на
финансови услуги си запазва правото при наличие на основателна причина да промени без
предизвестие лихвен процент, дължим от потребителя, при условие, че доставчикът на
финансовата услуга е поел задължение да уведоми за промяната другата страна по договора
в 7-дневен срок и другата страна по договора има правото незабавно да прекрати договора.
Така договорената клауза на чл. 7, ал. 2 от процесния договор изисква от потребителя
5
предварително съгласие за клауза, по силата на която от една страна банката има право
едностранно да промени договорения референтен лихвен процент без да информира
потребителя и без право на потребителя да се запознае предварително със съдържанието на
клауза, която води до промяна на дължимата лихва и съответно да вземе информирано
решение, свързано с наложилата се промяна, а дава възможност единствено да погаси
предсрочно кредита. Клаузата на чл. 7, ал. 2 от процесния договор лишава потребителя не
само от вземане на информирано решение, но и от възможността да прекрати договора. Ето
защо за съда се налага извод, че така договорена, клаузата на чл. 7, ал. 2 от процесния
договор е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 10 от ЗЗП, поради което
направеното възражение се явява основателно.
По отношение на претенцията за заплащане на сумата от 15,01 лв. – възнаградителна
лихва за периода от 22.07.2018 г. до 22.01.2019 г., съдът намира следното:
В чл. 3, ал. 1 от процесния договор е договорен размерът на договорната надбавка от
6,05 %, който представлява възнаграждението за кредитора. Същата тази надбавка е
постоянна. От заключението на вещо лице се установява, че за процесния период дължимата
възнаградителна лихва е в размер от 15,01 лв. Ето защо исковата претенция като
основателна и доказана следва да бъде изцяло уважена.
По отношение на направеното от особения представител на ответника възражение за
погасителна давност, съдът намира, че към момента на подаване на заявлението по чл. 417
от ГПК - 26.02.2020 г. не е изтекла тригодишната погасителна давност за вземането за
възнаградителна лихва за периода от 22.07.2018 г. до 22.01.2019 г. Ето защо възражението
като неоснователно следва да бъде оставено без уважение.
По отношение на претенцията за заплащане на сумата от 112,30 лв. – мораторна
лихва за периода от 22.07.2018 г. до 19.02.2020 г., съдът намира следното:
Съгласно чл. 33, ал. 1 от ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само
на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а съгласно ал. 2 от същия
член обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Съдът намира
претенцията за заплащане на лихва за забава за основателна върху размера на просрочената
главница към датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, като към него момент е
настъпил падежът на последната погасителна вноска. Съгласно чл. 9 от договора при
просрочие на дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост на
кредита, кредитополучателят дължи обезщетение за времето на забавата върху просрочените
суми в размер на законната лихва за забава, чийто размер се определя от Министерски съвет.
Така договорената лихва за забава не противоречи на закона. От заключението на вещото
лице се установява, че дължимата лихва за забава за процесния период възлиза на 112,30 лв.
Исковата претенция като основателна и доказана следва да бъде изцяло уважена.
По отношение на направеното от особения представител на ответника възражение за
погасителна давност, съдът намира, че към момента на подаване на заявлението по чл. 417
от ГПК - 26.02.2020 г. не е изтекла тригодишната погасителна давност за вземането за
6
възнаградителна лихва за периода от 22.07.2018 г. до 19.02.2020 г. Ето защо възражението
като неоснователно следва да бъде оставено без уважение.
По отношение на претенцията за заплащане на сумата от 15 лв. – такси за периода от
22.01.2019 г. до 19.02.2020 г., съдът намира следното:
В чл. 5 от процесния договор са уговорени дължимите от потребителя такси, както
следва: такса за отпускане на кредита – 1,5 % еднократно върху размера на кредита, и по
отношение на разплащателната сметка по чл. 2, ал. 1 от договора – ежемесечна такса за
нейното поддържане в размер на 2,50 лв. От заключението на вещото лице се установява, че
за общият размер на начислените такси по кредита са 156,04 лв., от които : сумата от 141,04
лв. е платена от потребителя и остава дължима сума от 15 лв. Съобразно с разпредЕ.та
доказателствена тежест по чл. 154 от ГПК ищецът не доказа основанието, на което е
начислил такса от 15 лв. Отделно от това съдът намира, че извършените от кредитора
разходи следва да бъдат доказани, а в конкретния случай по делото не се представиха
доказателства за извършени от ищеца реални разходи, като не се доказа и основанието, на
което са направени, а още по-малко в обстоятелствената част на исковата молба подобни
твърдения не са наведени. Заплащането на такси от ответника за поддържане на сметка на
потребителя, свързана с изплащане на кредита, срокът по който е изтекъл, би довело да
неоснователно обогатяване на кредитора. Ето защо и с оглед на гореизложеното
претенцията за заплащане на такси за процесния период следва да бъде отхвърлена.
По отношение на претенцията по чл. 415, ал. 1, т. 3 от ГПК, съобразно с т. 12 от ТР
4/2013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, съдът следва да се произнесе за дължимостта на
разноските, направени в заповедното производство, съобразно с изхода от спора и да
разпредели отговорността за направените разноски. Съобразно с чл. 81 от ГПК във връзка с
чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените в заповедното
производство разноски в размер на 78,06 лв. от общо направените разноски в размер на 385
лв., от които: сумата от 25 лв. – платена държавна такса и сумата от 360 лв. – адвокатско
възнаграждение.
По отношение на искането за присъждане на направените по делото разноски от
процесуалния представител на ищцовото дружество, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК съдът
намира същото за основателно, като в тежест на ответника следва да бъдат възложени
направените от ищеца разноски в размер на 987,93 лв. от общо направените разноски в
размер на 1 104,33 лв., от които: сумата от 144,33 лв. – платена държавна такса, сумата от
300 лв. – платено възнаграждение за вещо лице, сумата от 300 лв. – платено възнаграждение
за особен представител и сумата от 360 лв. –платено адвокатско възнаграждение.
С оглед на гореизложеното, Софийският районен съд, 155 състав,
Р Е Ш И :
7
ОСЪЖДА С. А. П., с ЕГН **********, от гр. София, ж.к. „Г..“, бл. .. вх. г, ет. 4, ап.. да
заплати на “Ю..” АД, с ЕИК .., със седалище и адрес на управление: гр.София, район „..”,
бул.”О..” № .. представлявано от Д Б Ш и М И В на основание чл. 422 във връзка с чл. 415
ал. 1, т. 3 от ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 9 от ЗПК и чл. 33
от ЗПК, 15,01 лв. /петнадесет лева и една стотинка/ - възнаградителна лихва за периода от
22.07.2018 г. до 22.01.2019 г., сумата от 112,30 лв. /сто и дванадесет лева и тридесет
стотинки/ – мораторна лихва за периода от 22.07.2018 г. до 19.02.2020 г., дължими по
договор за кредит № .. от 22.01.2014 г., а на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 987,93
лв. /деветстотин осемдесет и седем лева и деветдесет и три стотинки/, представляващи
направените по делото разноски в исковото производство, и на основание на основание чл.
81 от ГПК във връзка с чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 78,06 лв. /седемдесет и осем лева и
шест стотинки/, представляващи направени разноски в производството по гр.д. №
10405/2020 г. по описа на СРС, 155 състав, като ОТХВЪРЛЯ исковата претенция за сумата от
15 лв. /петнадесет лева/ – такси за периода от 22.01.2019 г. до 19.02.2020 г.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчване на препис на
страните пред Софийски градски съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8