Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260069
гр. Провадия,
21.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПРОВАДИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, III
състав, гражданско отделение, в открито съдебно заседание, проведено
на двадесет и първи септември две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: СОНА ГАРАБЕДЯН
при
участието на секретаря И.В., като разгледа докладваното от съдията гр. д.
№ 436/2020 г. по описа на съда, за да се произнесе взе предвид следното:
Делото е образувано по искова молба, уточнена с молби вх. №
3495/22.07.2020 г., вх. № 3955/11.08.2020 г. и вх. № 261127/30.06.2021 г.,
подадена от „Агенция за
контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК *********против С.М.С., ЕГН **********, с която са
предявени обективно съединени установителни искове с правна квалификация чл.
422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал.1 от ГПК, вр. с чл. 240 ЗЗД и чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД; чл. 86 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, вр. с чл. 99 ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че между трето за
спора лице - „Вива Кредит” ООД, ЕИК201995287 и ответника бил сключен договор
за паричен заем № 5461854 от 16.08.2018 г. при спазване на
разпоредбите на Закона за потребителския кредит. С подписването на договора за
паричен заем, заемателят удостоверил, че е получил
Стандартен европейски формуляр, посочващ индивидуалните условия по паричния
заем.
Твърди се, че между „Вива Кредит” ООД и ищеца
бил сключен Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от
01.12.2016 г. и Приложение № 1 към
него от 01.07.2019 г., по силата на който вземането на цедента срещу ответника
било прехвърлено в полза, на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД изцяло с всички
привилегии, обезпечения и принадлежности.
Посочва се, че
съгласно сключения договор за заем, заемодателят се е задължил да предостави на
ответника сума в размер на 500.00 лв. под формата на паричен заем, който бил
усвоен в търговски обект от клоновата мрежа на „Изипей” АД. Твърди се, че с подписването
на договора, С.М.С. е удостоверил, че е получил от заемодателя заемната сума от 500.00 лв., като договорът
имал силата на разписка за предадена, съответно получена сума. Заемателят се
задължил да ползва и върне заемната сума, съгласно условията на сключения
договор, като заплати сума в размер на 823.86 лв., ведно с
договорената
лихва, на 9 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 91.54 лв. (включваща
първоначална главница, договорна лихва и такса за експресно разглеждане). В настоящия договор страните се
съгласили, че със сключването на същия ще се рефинансира текущият заем на
ответника по договор за паричен заем № 5439654 в размер на 307.65 лева.
Страните направили изрично изявление за прихващане на насрещни изискуеми задължения.
След извършеното прихващане задължението на заемателя се погасявало изцяло, а
заемодателят му изплатил остатъка от заемната сума по договора.
Твърди се, че по
договора
за паричен заем, С.М.С. не е извършвал плащания и че към настоящия момент
дължимата главница била в размер на 500.00
лв. За ползването на предоставената заемна сума
по сключения договор за паричен заем № 5461854 от 16.08.2918 г., ответникът дължал
договорна лихва в размер, посочен в договора. В настоящия
случай начислената договорна лихва била в размер на 87.61 лв. за периода от
15.09.2018 г. - датата на първата вноска, до 13.05.2019 г. - датата на
настъпване на падежа на договора.
Разпоредбите на
договора предвиждали и че заемателят заявява доброволно да се ползва от допълнителната
услуга по експресно разглеждане на документи за одобрение на паричен заем,
предоставена от заемодателя. Ответникът дължал такса за експресно разглеждане
на документи за отпускане на паричен заем в размер
ма 236.25 лв.
Съгласно клаузите на договора, заемателят
се задължил
в 3-дневен срок от подписване на договора за заем да предостави на заемодателя
обезпечение на задълженията му по договора, а именно - поръчител физическо
лице, което да отговаря на посочените в договора условия или
валидна
банкова гаранция, която да е издадена след усвояване на паричния заем в размер
на цялото задължение на заемателя по договора, която да е валидна за целия срок
на договора за заем. Поради неизпълнение на цитираните задължения от страна на
заемателя, съгласно уговореното от страните, на същия била начислена неустойка
за неизпълнение в размер на 236.25
лв., която била дължима на
падежната дата на погасителната вноска. Така, погасителната вноска, която
следвало да се заплати от заемателя била в размер на 117.79 лв. Претентидараната
неустойка представлявала такава за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение, а не мораторна неустойка за забава, и се
начислявала
еднократно след 3 дни от датата на сключения между страните договор. Клаузата
за неустойка била инкорпорирана в договора още при самото му подписване, но в
случай, че заемателят изпълни посочените условия,
неустойка не се изчислявала. Посочва
се, че неустойката за неизпълнение се начислява еднократно в момента на
допускане на неизпълнението и за същата не е налице период за начисляването
ѝ. Твърди се, че дължимата към настоящия момент неустойка за неизпълнение
на договорното задължение за предоставяне на обезпечение е в
размер
на 236.25 лв.
Разпоредбите на
договора предвиждали, че кредитополучателят се е запознал с Тарифа на „Вива
кредит” ООД, която била актуална към датата на сключване на договора и се
намирала както във всеки търговски обект от клоновата и партньорска мрежа на
заемодателя, така и на интернет страницата - www.vivacredithg. Тарифата представлявала неразделна част от
договора. В последната било посочено, че при забава на плащане на погасителна
вноска, ответникът дължи на кредитора определени суми представляващи направени
разходи за провеждане на телефонни разговори, изпращане на писма, покани и
електронни съобщения за събиране на просрочено вземане, както и разходи за
събиране на просрочените вземания, включващи ангажиране дейността на лице/служител, което осъществявало
и администрирало дейността по събиране на вземането. В настоящия случай С.М.С.
дължал разходи и такси за извънсъдебно събиране на
просроченото задължение в размер на 245.00 лв.
Ответникът е трябвало да изплати целия
заем на 13.05.2019 г. - последната
падежна дата, като от тогава до подаването на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение и изпълнителен лист, както и на настоящата искова молба,
сроковете по всички падежи на тези остатъчни вноски били изтекли, а ответникът
по делото продължавал виновно да не изпълнява задълженията си, поради което
същият дължал и обезщетение за забава /мораторна лихва/ върху непогасената
главница, в размер на 24.63
лв., от 16.09.2018 г. - датата на
допускане на забава на погасителна вноска, до датата на подаване на заявлението
– 13.12.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от момента на
подаване на заявлението до окончателното изплащане на дължимите суми.
Предвид изложеното, моли съда да
постанови решение, с което да признае за установено, че „Агенция за контрол на
просрочени задължения” ЕООД има
следните
вземания срещу С.М.С.: сумата 500.00
лв.
- главница; 87.61 лв. – договорна лихва
за периода от 15.09.2018 г. до 13.05.2019 г.; 236.25
лв.
- неустойка, 236.25 лв. - такса за експресно
разглеждане на документите; 245.00 лв. - разходи и такси
за извънсъдебно събиране; 24.63 лв. - лихва
за забава /мораторна лихва/ върху непогасената главница, от 16.09.2018 г. -
датата на допускане на забава на погасителна вноска, до датата на подаване на
заявлението - 13.12.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от
момента на подаване на заявлението до окончателното изплащане на дължимите
суми. Претендира разноски.
Моли уведомлението за цесията да бъде
връчено на ответника заедно с преписа от исковата молба и доказателствата.
С молба вх. № 3495/22.07.2020 г.,
подадена от ищеца в изпълнение на дадените от съда указания, се уточнява, че
съгласно чл. 3. ал. 1 от Договор за паричен заем „Вива кредит План“ №
5461854/16.08.2018 г., сключен между С.М.С. в качеството му на заемател и „Вива
Кредит" ООД, в качеството му на заемодател, последният се е задължил да
предаде в собственост на заемателя сумата в размер на 500.00 лв., а заемателят
се е задължил да върне същата на 9 месечни погасителни вноски, всяка в размер
на 91.54 лв. Конкретните падежи на всяка вноска били както следва: 15.09.2018
г., 15.10.2018 г., 14.11.2018 г., 14.12.2018 г., 13.01.2019 г., 12.02.2019 г.,
14.03.2019 г., 13.04.2019 г., 13.05.2019 г., съгласно чл. 3, ал. 1. т. 4 от
договора за паричен заем, т. е. срокът на договора бил 9 месеца /уточнен с
молба вх. № 3955/11.08.2020 г./. С подписването на договора заемателят
удостоверява, че е получил от заемодателя заемната сума, като договорът имал
силата на разписка за предадена, съответно получена сума. Това било предвидено
в ал. 2 на същия член от Договора.
Претендираната и начислена договорна
лихва се дължала на основание чл. 3, ал. 1, т. 5 от Договора под формата на
фиксиран годишен лихвен процент. Посоченият лихвен процент, а именно 40.28%,
бил за период от една година, а в настоящия случай договорът бил сключен за
срок от 9 месеца.
Съгласно чл. 5 от Договора - предмет
на настоящото дело, длъжникът се задължил в 3 - дневен срок от датата на
сключване на договора да предостави едно от следните обезпечения в полза на
кредитора - поръчителство (физическо лице, отговарящо на конкретни условия) или
банкова гаранция. В конкретния случай (чл. 5, ал. 2 от Договора) при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в посочения по-горе
срок, заемателят дължал на заемодателя неустойка в общ размер па 236.25 лева,
която се дължала разсрочено и се начислявала заедно с всяка от погасителните
вноски (9 вноски по договора). В настоящия случай размерът на всяка погасителна
вноска (дължима част от главница, договорна лихва и такса за експресно
разглеждане на документи за отпускано на паричен заем) била 91.54 лв., като към
нея се начислявала и неустойка в размер на 26.25 лв. или общият размер на
месечната погасителна вноска бил 117.79 лв.
Обезщетението за забава в размер на
24.63 лв. било начислено върху дължимата главница за периода от настъпването на
забавата, а именно 16.09.2018 г. - дата на допускане на забава на първата
погасителна вноска по договора, до датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК – 13.12.2019 г. и се
дължала на основание чл. 86 от ЗЗД в размер на законната лихва, определен от
Министерския съвет.
Относно уточняване на сумата в размер
на 245.00 лева, представляваща начислени разходи и такси за извънсъдебно
събиране, посочва, че клаузата е инкорпорирана в Договор за паричен заем
„Вивакредит План” № 5461854 от 16.08.2018 г. и по - точно чл. 12. Заемателят е
заявил, че е запознат и съгласен с Тарифа на „Вива кредит“ ООД, която била
актуална към датата на сключване на договора и се намирала както във всеки
търговски обект от клоновата и
партньорска мрежа на заемодателя, така и на интернет страницата -www.vivacredii.bg. Тарифата представлявала неразделна част от
договора. В Тарифата ясно било посочено, че на четвърти и осемнадесети ден
забава от всяка погасителна вноска заемателят дължал на заемодателя заплащането
на по 10.00 лв. На единадесет и двадесет и пети ден забава от всяка погасителна
вноска, заемателят дължал на заемодателя заплащането на по 15.00 лв.
Максималният размер на всички начислени разходи не можел да превишава 75.00
лева за заемни суми в размер на 300.00 лв., 125.00 лева за заемни суми в размер
на 400.00 лв. и 175 лева за заемни суми от 500 лв. до 1 500 лв.
В настоящото производство претендираната сума в размер на 245 лева
представлявала разходи и такси за извънсъдебно събиране, за начисляването на
които представя и моли да бъдат приети като писмени доказателства по делото
предоставени му от цедента: подробна справка-погасителен план по процесния
договор, от която било видно, че същите съгласно Тарифата са били начислени на следните дати: 19.09.2018
г. - 10.00 лева; 26.09.2018 г. - 15.00 лева; 03.10.2018 г. - 10.00 лева;
10.10.2018 г.-15.00лева; 19.10.2018
г.-10.00лева; 26.10.2018 г.-15.00лева; 02.11.2018 г.-10.00лева; 09.11.2018г.
-15.00лева; 12.11.2018 г.-70.00лева; 18.11.2018 г.-10.00лева; 25.11.2018
г.-15.00лева; 02.12.2018 г.-10.00лева; 09.12.2018 г.-15.00 лева; 18.12.2018
г.-10.00 лева и на 25.12.2018 г.-15.00лева, или общо 245.00 лева.
Сочи, че в чл. 1, aл. 2 oт Договор за паричен заем „Вивакредит план” №
5461854/16.08.2018 г., заемателят е заявил, че преди подписване на процесния
договор е избрал доброволно да се ползва от допълнителна услуга по експресно
разглеждане на документи за одобрение на паричен заем. В ал. 3 на същия член от
Договора било уговорено, че заемателят дължи такса за предоставената услуга в
размер на 236.25 лева. Начинът на формирането на сумата бил представен в Тарифа
на „Вива кредит" ООД, която била актуална към датата на сключване на
договора и се намирала, както във всеки търговски обект от клоновата мрежа и
партньорска мрежа на Заемодателя, така и на интернет страницата –www.vivakredit.bg. Тарифата
представлявала неразделна част от договора.
По отношение на претендираната
законна лихва върху главницата с молба вх. № 261127/30.06.2021 г., подадена в
изпълнение на указанията на съда, уточнява, че същата се претендира за период
от датата на входиране на заявлението в съда, а именно 23.01.2020 г. до
окончателното изплащане на вземането.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от
особения представител на ответника, с който оспорва активната легитимация на ищеца и
предявените искове както по основание, така и по размер.
Навежда,
че ищецът се легитимира по исковете въз основа на Рамков договор за прехвърляне
на парични вземания от 01.12.2016 г., сключен с „Вива Кредит” ООД, Приложение №
1 и Анекс, в който страните договаряли покупка на цена за
конкретните вземания.
Предвид
уговорките между страните по рамковия договор, следвало да се приеме, че същите
не са определили и индивидуализирали към датата на сключваното му нито
конкретните вземания, които се прехвърлят, нито покупната цена, която ще бъде
дължима от купувача. В този смисъл твърди, че така представеният рамков договор
за цесия не представлява договор за цесия, тъй като само очертавал /рамкирал/
параметрите, при които ще се извършват последващи продажби на вземания между
страните по него. По своята същност този договор представлявал само обещание за
сключване на бъдещи договори за цесия, предметът на които вземания и цена, ще
бъдат допълнително уточнявани от страните. Посоченият документ, наименован
Приложение № 1 към рамковия договор, съдържащ опис на вземанията, не можел да
бъде определен като окончателен договор, доколкото не съдържал всички
характеристики на покупко-продажбата. От съдържанието му било видно, че същият
включвал само някакви цифри, които евентуално могат да се приемат за данни за
задължение, но не и условия и договорки, при които същото ще бъде продадено,
респективно изкупено. Счита, че приложеният Рамков договор и лист от Приложение
№ 1 към него, не легитимира ищеца като приобретател на вземането, поради липса
на форма, а в случай, че съдът счете съглашението за неформално, то моли да се приеме, че липсват доказателства
за отделните уговорки по него, включително и за извършено плащане, доколкото
договорът за цесия е възмезден. Към описания Рамков договор бил приложен лист
19 от Приложение № 1 от 01.07.2019 г.,
който освен че не можел да бъде определен като част от цитираното
приложение, не съдържал предвидените изисквания за форма, предвид липсата на
индивидуализация на вземанията, подписи, печати, Анекс, съдържащ покупна цена,
поради което следвало да се приеме, че вземането, представляващо задължение на
ответника към „Вива Кредит” ООД по договор за паричен заем от 16.08.2018
г. не било прехвърлено и следователно ищецът не притежавал материална и
процесуална правосубектност по делото. Приложеното потвърждение не можело да
санира допуснатия пропуск, доколкото същото било изискуем документ, различен от
Приложение № 1 и Анекс към него, с които се осъществявало самото прехвърляне и
настъпвал транслативният му ефект.
Във
връзка с горното оспорва датата на Приложение № 1 към Рамков договор за цесия,
съдържащ опис на вземанията, както и оспорва датата на приложеното пълномощно,
с което управителят на Агенцията за контрол на просрочени задължения ЕООД е упълномощил
юрисконсулт да
извърши
от негово име уведомление до длъжниците за извършеното прехвърляне на вземанията.
Твърди,
че прехвърленото вземане в полза на ищеца не е породило действие спрямо
ответника. Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, цесията била
легитимна спрямо длъжника от деня, когато му бъде съобщена от предишния
кредитор. С процесния договор за цесия, цесионерът се бил задължил от името на цедента и за своя сметка
да изпраща писмени уведомления до длъжниците за цесията. Нямало пречка
предишният кредитор да упълномощи новия кредитор да извърши съобщаването до
длъжника като негов пълномощник, като длъжникът можело да се защити срещу
неправомерно изпълнение в полза на трето лице, като поиска доказателства за
представителната власт на новия кредитор. В тази връзка оспорва
представителната власт на юрисконсулт Ивайло Колев Терзиев, тъй като
пълномощното не било направено в изискуемата форма с удостоверяване подписа на
овластяващото лице от нотариус, поради което правото било ненадлежно
предоставено, респ. упражнено, а от друга страна на упълномощеното лице са били
делегирани права „да уведомява длъжници на дружеството във връзка с чл. 99 от ЗЗД, които обаче са техни /на дружеството/,
а не на трети лица, каквото е „Вива Кредит” ООД. В случая не можело
пълномощното да се тълкува разширително и да се счете, че пълномощникът има
право да уведомява длъжници по силата на преупълномощаване, тъй като данни за
такова в текста не се съдържали. Освен това по делото не било представено
Приложение № 4 от Рамковия договор, което съдържало изисквания към пълномощното
за уведомяване на длъжниците за форма и съдържание и предвид липсата му, не
можело да бъде извършена съответната съпоставка и проверка на представения документ,
като твърди, че същият не съдържал изискуемите реквизити. Отделно от това, за
да имала действие цесията спрямо длъжника, уведомлението за него трябвало да е
достигнало до знанието му. Такова обстоятелство не било налице нито към датата
на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, нито към датата на предявяване на
настоящите искове. Доводът на ищеца, че длъжникът бил уведомен за цесията със
самата искова молба, бил неоснователен. Принципно, нямало пречка, поради
отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва
да бъде уведомен от цедента за извършената цесия, цесията да се счете за
надлежно съобщена на длъжника, когато изходящото от цедента уведомление е
връчено на длъжника като приложение към исковата молба, като получаването на
уведомлението в рамките на съдебното производство по предявен иск за
прехвърленото вземане следвало да бъде съобразено по правилото на чл. 235, ал.
3 от ГПК. В случая обаче, длъжникът не бил получил препис от исковата молба и
приложенията, тъй като връчването било извършено по
реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК. Затова, тъй като ответникът не е получил и в хода на
съдебното производство процесното уведомление, следвал изводът, че извършената
цесия все още не е произвела спрямо него своето действие, по смисъла на чл. 99,
ал. 4 от ЗЗД. В тази връзка навежда, че макар и уведомлението да е било връчено
на особения представител на ответника, назначен му от съда по реда на чл. 47,
ал. 6 от ГПК, уведомяването му за цесията не би могло да произведе действие
спрямо него, тъй като се касаело за представителство по закон, а не за
договорни пълномощия - т. 7 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК
на ВКС. При тези обстоятелства следвало да се приеме, че процесната цесия не
била породила действие спрямо ответника и той не дължал плащане на
задълженията, произтичащи от процесния договор за заем, в полза на цесионера -
ищцовото дружество.
Предмет
на вземанията, съгласно рамковия договор, били само отпуснатите по договора за
паричен заем суми, като неустойката, разходите за такси, писма, телефонни
обаждания, експресно обслужване и пр. излизали извън тях и не били част от
задълженията.
Твърди,
че ответникът не е сключвал договор за паричен заем от 16.08.2018 г., а в
условията на евентуалност оспорва, че сумата по договор за паричен заем №
5461854 му е била изплатена предвид липсата на доказателства за извършено
погасяване по договор № 5439654 без дата, по който се твърди, че е извършено
прихващане, което следвало да бъде извършено по банков път и да се представи
анекс за прекратяване на договора поради издължаване на сумата по него.
Твърди,
че процесният договор за паричен заем е нищожен при условията на чл. 22, вр.
чл. 11, ал. 1. т. 7-12 и т. 20, чл.21, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 32, ал. 4 от 3ПК,
поради което не е породил правно действие между страните, респ. не ги обвързва
валидно. Налице били нищожни клаузи с
оглед неравноправността им на основание чл. 146, във вр. с чл. 143, т. 5 от
ЗЗП, заобикалящи изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и договорът бил сключен в
нарушение на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Клаузите
съдържали декларации и текстове, които били шаблонни, общи текстове предвиждали
различни хипотези, предвид честата употреба на съюза „или”, което показвало, че
не са създадени за ответника, а били принципни, да напаснат на съответния
случай. Позовава се на т. 1 и т. 3 от ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013
г. на ОСГТК на ВКС и разпоредбата на чл. 143, т. 5 от 33П.
Твърди
недействителност на процесния договор за потребителски кредит и общите условия
към него, поради нарушаване на разпоредбите на Закона за потребителския кредит
относно формата, за липсата на метода на изчисляване на лихвата, за включване
на нерегламентирани клаузи, задлъжняващи противозаконно длъжника в противовес
на целите на закона, за прикриване и липса на яснота относно същността и
последиците от получаване на услугите
от страна на длъжника, т.е. създаване на предпоставки за тълкуване на клаузите
на договора нееднозначно, изготвяне и предоставяне на длъжника за подписване на
огромно количество документи, с множество текстове, в които да не може да се
ориентира за какво става въпрос, което било в нарушение на изискването на
закона за яснота, точност и коректност при сключването и подписването на този
вид договори.
Твърди,
че преди да бъде сключен договора, на ответника не е била предоставена
своевременна информация за сравняване на различните предложения и за вземане на
информирано решение за сключване на договора на основание чл. 5, ал. 1 и ал. 2
от ЗПК.
От
съдържанието на Договора за предоставяне на паричен заем било видно, че същият
е изготвен въз основа на типизиран модел и стандартен европейски формуляр, с
който уж заемателят е бил запознат, което обстоятелство оспорва. Договорът за
предоставяне на паричен заем препращал към Стандартния европейски формуляр,
който се посочвало, че е бил предоставен предварително и в който са уговорени
индивидуалните условия по бъдещия паричен заем. Ето защо твърди, че както по
отношение на съгласието с общите условия и декларирането на получаването им от
потребителя, така и за европейския формуляр и неговото получаване от длъжника,
следвало да се приложи нормата на чл. 147а, ал. 5 от 33П.
Договорът
за потребителски кредит бил недействителен поради неспазване на императивните изисквания,
залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 от 3ПК. Липсвала ясно разписана методика на
формиране годишния процент на разходите по кредита, които да са пряко свързани
с кредитното правоотношение.
Възнаграждението,
което се е задължил да заплати потребителят за експресно обслужване на
документите, за разходите за телефонни обаждания и писма, за събиране на
задължението и такси във връзка с това, се явявалоло прекомерно и не отговаряло
на изискванията на закона. На първо място, предоставените за тази цена услуги
не били изчерпателно изброени в договора за потребителски кредит, каквото е
изискването на императивните разпоредби на закона, а наред с това не била
формирана цена за всяка от услугите поотделно. В тази връзка се позовава на
разпоредбата на чл.10а, ал. 4 от 3ПК. Отделно от това, липсвали доказателства
за извършени услуги. Принципите на добросъвестност и справедливост при
договарянето изисквали
потребителят да заплати такса за реалното ползване на определена услуга,
а не хипотетично ползване на такава. В противоречие на императивното правило на
чл.10а, ал. 4 от 3ПК в процесния договор за различните видове допълнителни
услуги било определено общо възнаграждение за плащане, като същото се дължало,
без значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по време на
действието на сключения между страните договор. Приложената по делото тарифа на
таксите не била задължителна за ответника, доколкото същата не била част от
договора, независимо, че същият е декларирал, че е запознат с нейното съдържание.
Претендираните суми, всяка самостоятелно, представлявала половината от
отпуснатата по кредита сума, което било самостоятелно основание за
недействителността на клаузата. Ето защо уговорката за заплащане на посочените
суми се явявала нищожна, като противоречаща на императивни правни норми -
разпоредбите на чл. 10, ал. 2, предл. 2 и чл. 10а, ал. 3 и ал. 4 от ЗПК.
Прави
възражение за нищожност на клаузата за договорената лихва като противоречаща на
българския закон и на европейското законодателство и накърняваща добрите нрави,
както и поради прекомерност и несъразмерност, представляваща половината от
главницата. В конкретния случай уговореният лихвен процент надхвърлял
няколкократно законната лихва, още повече че допълнително била начислена и
лихва за забавено плащане.
Счита, че искът по чл. 92 от ЗЗД е неоснователен по
следните съображения: Позовава се на задължителните указания на ТР № 1/2009 г. ОСТК
и трайната практика на ВКС. От систематичното тълкуване на клаузите на договора
за паричен заем, предвидената неустойка в размер на 236.25 лв. излизала извън
типичните си обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Същата била
уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от
33П, уреждаща максимален размер на годишния процент на разходите, поради което
на основание чл. 21 от 33П била нищожна и плащане по нея не се дължало.
С оглед гореизложеното моли да се отхвърлят предявените искове като
неоснователни и недоказани.
В съдебно заседание ищецът не изпраща
представител или упълномощено лице. От негово име е депозирана молба вх. №
261173/08.07.2021 г. от процесуалния му представител, в която заявява, че
поддържа исковата молба и изразява становище по наведените възражения с
отговора на исковата молба. Претендира разноски в настоящото и заповедното
производство и представя списък на разноските. Особеният представител на
ответника оспорва иска и поддържа отговора на исковата молба. В съдебно
заседание, проведено на 21.09.2021 г., същият не се явява. В писмено становище
вх. № 261454/21.09.2021 г. оспорва заключението на вещото лице като
необосновано и същевременно заявява, че не желае назначавано на повторна
експертиза, но моли същата да не бъде кредитирана. Моли исковете да бъдат
отхвърлени като неоснователни и недоказани.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 от ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По допустимостта на предявените
искове:
Налице е
активна и пасивна процесуална легитимация и правен интерес от предявяването им -
страни в заповедното
производство по ч.г.д.№ 58/2020 г. по описа на РС - Провадия са “Агенция за
контрол на просрочени задължения” ЕООД и ответникът по делото, като се твърди,
че ищецът е встъпил в правата на кредитора по силата на сключен договор за
цесия. Процесуалната легитимация в исковия процес се определя от твърденията в
исковата молба за това кои са страните по спорното материално правоотношение,
поради което възражението, че ищецът не притежава “процесуална правосубектност
по делото” е неоснователно. Дали процесуалната легитимация съответства на
материалната е въпрос по същество, а не по допустимостта на иска, т. е. за
допустимостта на процеса е необходимо наличие на процесуална легитимация, а
относно надлежните страни по материалното правоотношение съдът се произнася със
съдебното решение /в този смисъл решение № 61/13.06.2014 г. по г.д. № 3306/2013
г. на ВКС, IV
г.о./. За ищеца е налице правен интерес от предявяване на исковете, тъй като
препис от заповедта за изпълнение е връчена на длъжника – ответник в настоящото
производство, при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, с оглед на което съдът е
указал на заявителя възможността в едномесечен срок от получаване на
съобщението да предяви иск за вземанията си като довнесе дължимата държавна
такса. Видно от приложеното ч.г.д. № 58/2020 г., исковете, по които е образуван
настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК, а
вземанията, предявени с тях, съответстват на тези по заповедта за изпълнение.
Ето защо същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.
По същество:
От договора за заем с № 5461854/16.08.2018 г.
се установява наличието на съглашение за предоставяне на парична сума от 500
лева. Договорът е реален /чл. 240 от ЗЗД/, счита се сключен от момента на
предаването ѝ. Разпоредбата на чл. 240, ал. 2 от ЗЗД дава право на заемодателя да
получи възнаградителна лихва, ако такава е уговорена. Съгласно чл. 2, ал.
1 и ал. 2 от договора с подписването на същия страните са се съгласили да се
рефинансира текущия заем на заемателя, който е заявил, че желае да погаси
изцяло задължението си по договор за паричен заем с КИД 5439654 от 15.05.2018
г., което към датата на писване на договора от 16.08.2018 г. е било в размер на
307.65 лева. Страните са направили изрично изявление за прихващане на несрещни
изискуеми задължения, а именно, че от заемната сума по договора от 16.08.2018
г., заемодателят прихваща задължението на заемателя по договора от 15.05.2018
г. След извършеното прихващане задължението на заемателя се погасява изцяло, а
заемодателят изплаща на заемателя
остатъка от заемната сума по договора от 16.08.2018 г., съгласно
договореното в чл. 3, ал. 2 от същия. Последното се установява от отразеното в
чл. 3, ал. 2 от договора /имащ характер на разписка/, подписан от ответника.
Документът носи негов подпис на всяка страница, като не е оспорен откъм
авторство /в преклузивния за това срок по чл. 131 ГПК, съгл. чл. 193, ал. 1 ГПК/. След като ответникът
е положил подпис на всички страници oт договора, същият е признал, че заемната
сума му е била предоставена. С реалното получаване на сумата е осъществен
фактическият състав на договора за заем. Оплакванията за нищожност на отделни
клаузи не са в състояние да обосноват недействителност на целия договор по
аргумент от чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, поради което наведените от ответника
бланкетни оспорвания в тази насока са неоснователни. По изложените съображения
следва да се приеме, че договорът за заем е валидно сключен и обвързващ за
страните.
„Вива кредит“ ООД е финансова институция по
смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със
средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което
го определя като кредитор по смисъла на
чл. 9, ал. 4 от ЗПК.
Съобразно чл. 3, ал. 1, т. 3-8 от
договора, заетата сума следвало да бъде върната на 9 месечни вноски, всяка от
по 91.54 лева, на посочени падежи и падеж на последната погасителна вноска –
13.05.2019 г. Упоменат е фиксиран годишен лихвен процент – 40,28 %, ГПР – 49,44
% и обща сума за връщане – 823,86 лева, в която е включена таксата за експресно
разглеждане. Размерът на таксата за експресно разглеждане на документи за
отпускане на паричен заем е посочен в чл. 1, ал. 3 от договора, според който
същата е възлиза на 236.25 лева. Няма погасителен план и размер на възнаградителната лихва,
както и разпределение на вноските по задължения.
Ищецът
извежда материалната си легитимация по спора от качеството си на цесионер по
Рамков договор за цесия от 01.12.2016 г., сключен с „Вива кредит” ООД, страна
по договора от 16.08.2018 г., от който произтичат прехвърлените вземания, и
Приложение № 1 от 01.07.2019 г. към него. От Рамковия договор за цесия от 01.12.2016
г. и Приложение № 1/01.07.2019 г. към него /л.12-18, в което под № 570 фигурира
вземането към ответника/ се установява, че между „Вива Кредит“ ООД и „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ООД /чийто правоприемник е „АКПЗ” ЕООД/ е
сключен договор за цесия, по силата на който ищецът е придобил вземанията по
договора за заем. Такава възможност е предвидена изрично в чл. 4 от последния,
за което е налице съгласие на насрещната страна, дадено с подписване на
контракта.
Цесията е каузален договор, като в
конкретния случай правното основание, във връзка с което е извършено
прехвърлянето, е покупко-продажба на вземания. Не са прехвърлени бъдещи
вземания. Вярно е, че от правилото в чл. 99, ал. 2 от ЗЗД - вземането преминава
върху цесионера в обема, в който цедентът го е притежавал - следва, че предмет на цесионната сделка не могат да бъдат
бъдещи, а само съществуващи към момента на прехвърлянето вземания. Този извод
следва и от каузалния характер на договора, чиято валидност се преценява с
оглед валидността на нейното правно основание.
Договорът от 01.12.2016 е рамков и
определя основните параметри на съглашението, като изрично е уговорено, че с
последващи приложения, неразделна част от него, ще се индивидуализира
прехвърляне на съществуващи към
съответен момент задължения по договори
за заем. Приложение № 1 съдържа всички изискуеми реквизити, вкл. принадлежност
към първоначалния договор, дата, предмет - индивидуализация на
прехвърлените със същия вземания, по основание, размер и спрямо конкретния
длъжник /чл. 2.3 от Рамковия договор/. Правоотношението има ясно определен
предмет. Към момента на подписването му, вземанията спрямо ответника
съществуват и са прехвърлими /така решение № 40
от 13.05.2010 г. по т.д. № 566/ 2009 г. на ВКС, т.о., пост. по чл. 290 ГПК/. При това ищецът не твърди, че правата
са породени за бъдещо, невъзникнало вземане.
Договорът за цесия е каузален,
неформален и консенсуален и има за предмет вземане, което следва да съществува
към момента на сключване на договора и да е прехвърлимо. Със сключване на
договора, т. е. с постигане на съгласие между страните вземането преминава от
цедента (стария кредитор) върху цесионера (приобретателя на вземането). Именно
в този момент във вътрешните отношения между тях цедентът престава да бъде
кредитор, тъй като със самото прехвърляне договорът се счита за изпълнен. В
случая рамковият договор за цесия от 01.12.2016 г. е сключен в писмена форма,
като изричната воля на страните по договора към момента на сключваното му е
била вземанията, предмет на прехвърлителната сделка, да се индивидуализират в
нарочно Приложение № 1 към договора, което ще бъде съставяно на хартиен
носител, подписано и подпечатано и от двете страни /чл.2.1 от Рамковия договор/.
Именно последното е документът, въз основа на който следва да се установи предметният
обхват на съглашението. Извлечение от това Приложение № 1 е представено от
ищеца и от неговото съдържание се установява, че процесното вземане е предмет
на представения договор за цесия. Съобразно чл. 2.4 от договора за цесия, всяко едно от прехвърлените
вземания включва всички непогасени задължения, ведно с привилегиите,
обезпеченията и другите му принадлежности, засечени към датата на подписване и
подпечатване на съответното Приложение № 1. Действително според чл. 4.1 от
договора за цесия, на датата на прехвърляне, купувачът придобива всички права
върху продадените и прехвърлени вземания. Продажбата и прехвърлянето на
вземанията от продавача на купувача има действие и влиза в сила от датата на
прехвърляне. Дата на подписването и подпечатването на съответното Приложение №
1 се счита за надлежна дата, на която вземанията са надлежно прехвърлени. От
този момент съответното Приложение № 1 става неразделна част от Рамковия
договор. В представеното извлечение от Приложение № 1 към Договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/, сключен между „Вива кредит” ООД и „Агенция за
контрол на просрочени задължения” ЕООД на 01.12.2016 г., е посочено, че същото
е от дата 01.07.2019 г., като за продавач и купувач са положени електронни
подписи от лица, чиято представителна власт не е оспорена, а Регламент
ЕС/910/2014 г. установява принципът, че правната сила на електронен подпис не
може да бъде оспорена на основанието, че той е в електронна форма. От друга
страна, Приложение № 1, посочено като такова от дата 01.07.2019 г., е подписано
за купувача на 10.07.2019 г., а за продавача – на 11.07.2019 г. Ето защо съдът
приема, че страните по договора за цесия са постигнали съгласие за прехвърляне
на процесното вземане на 11.07.2019 г., респ. датата, на която е осъществено
самото прехвърляне, като тази дата следва датата, на която вземанията,
произтичащи от договора за заем са станали изискуеми и предхожда датата на
подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК. Това е и датата, на която, съобразно
изискването по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, цедентът е потвърдил писмено станалото
прехвърляне. Видно от представеното писмено потвърждение, неоспорено от
ответната страна, същото е подписано с електронен подпис, положен от управителя
на „Вива кредит” ООД, на 11.07.2019 г., като в него изрично е посочено, че то е
неразделна част от Рамковия договор от 01.12.2016 г.
За неоснователно съдът намира
възражението, че между страните по договора за цесия липсват уговорки, при
които вземането ще бъде продадено, респективно изкупено, доколкото договорът е
възмезден. От представения договор за цесия безспорно се установява, чрез
тълкуване волята на страните, че цена е била уговорена и прехвърлянето е
възмездно /§ 5 от договора/. Действително доказателства за нейния размер не са
представени, но дори и да не е определена цена се счита, че страните са се
съгласили с цената, която обикновено се плаща по време на сключване на
продачбата за същия вид стоки или при подобни обстоятелства, доколкото същите
са търговци /чл. 326, ал. 2 от ТЗ/. Отделно от това следва да се има
предвид, че самият размер на цената, на която правото се прехвърля е нещо, по
което длъжникът като лице, вън от страните по правоотношението не може да прави
възражение. По тези съображения съдът
счита, че договорът не е лишен от основание.
С оглед постигнатата
в чл.4.5 от договора за цесия договореност е видно, че е налице изрично изявена
правно валидна воля от цедента за упълномощаването на цесионера от негово име
да предприеме фактически действия по уведомяването на длъжниците за извършеното
прехвърляне на вземанията, за извършването на което действие от пълномощник
липсва законова пречка. Допустимо е по силата на принципа за свобода на
договаряне, съгласно чл. 9 от ЗЗД,предишният кредитор /цедентът/ да упълномощи
новия кредитор /цесионера/ да извърши съобщаването до длъжника като негов
пълномощник. В този случай представителната власт възниква по волята на
представлявания – цедента, съгласно разпоредбата на чл. 36 от ЗЗД, като обемът
ѝ се определя според това, което упълномощителят е изявил съобразно чл.
39 от ЗЗД. Упълномощаването не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99,
ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД. Видно от представеното пълномощно с нотариална заверка на
подписа на управителя на „Вива кредит” ООД от 28.12.2016 г., цедентът е
упълномощил цесионера да уведоми от негово име всички длъжници по всички
вземания на дружеството, които са цедирани, съгласно Рамков договор за продажба
и прехвърляне на вземания от 01.12.2016 г. между „Вива кредит” ООД, като
цедент, и „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД, като цесионер,
включени в което и да е подписано Приложение № 1 между страните, което е
станало неразделна част от Рамковия договор за цесия. Изрично е посочено, че
упълномощеният има право да преупълномощава други лица с горните права. В
конкретния случай, въпреки че уведомлението изхожда от новия кредитор,
безспорно се доказа, че той е действал не от свое име и за своя сметка, а като
представител на предишния кредитор, като представеното нотариално заверено
пълномощно не може да бъде игнорирано /в този смисъл решение № 114/07.09.2016
г. по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, II т.о./.
Ищецът не твърди, респ. не сочи доказателства
, че преди подаване на исковата молба е уведомил длъжника за цесията. Към исковата молба е приложено „нарочно“ волеизявление, изходящо
от ищеца, в което се съдържа уведомление за цесията, като е поискал същото да
бъде връченона ответника заедно с преписа от исковата молба с приложенията. Поради
наличието на предпоставките по чл. 47, ал. 6 от ГПК, по настоящото дело
ответникът е бил представляван от назначен от съда особен представител. В
съдебната практика са налице противоречиви становища относно
възможността цесията да бъде съобщена на длъжника с връчване на исковата молба,
когато на същия е назначен особен представител. Според едното
становище, при връчване на особен представител на
уведомлението за цесия не се стига до фактическото му връчване на
длъжника , поради което съдилищата приемат, че не настъпва
материалноправният ефект по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД и само на това основание се
приема, че претенцията е неоснователна. Според другото становище, връчването
на особен представител се приравнява на фингирано връчване, с което се счита ,
че длъжникът е узнал за цесията – предпоставка за валидно задължение спрямо
цесионера. По очертания спор липсва обективирано становище на ВКС, но съдът в
настоящия си състав счита, че може да се приложи по аналогия възприетият подход
в решение № 198/18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г. на ВКС, I т.о.
В този съдебен акт, постановен по реда на на чл. 290 от ГПК, съдът е
дал положителен отговор на
въпроса, дали връчването на препис от исковата
молба на особен представител, в която е обективирано изявление за обявяване на
предсрочна изискуемост, води до уведомяване на
длъжника-ответник. Хипотезата е аналогична – изявлението за
обявяване на предсрочна изискуемост на кредит се извършва с исковата молба,
която се връчва на назначен от съда особен представител. Въз основа на горното,
съдът възприема становището, че с връчване на исковата молба или както е в
случая с отделно направеното изявление за извършената цесия, на назначения от
съда особен представител на ответника, спрямо последния настъпва
материалноправният ефект на цесията, предвиден от чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Освен
това установеното в чл. 99, ал. 4 от ЗЗД задължение на цедента да съобщи на
длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника
срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, тоест срещу изпълнение на
лице, което не е носител на вземането, като го предпази от двойното плащане на
едно и също задължение. Възражение от длъжника, че цесията не му е надлежно
съобщена може да се прави само в случай, че длъжникът е платил на стария
кредитор до момента на уведомяването, а в настоящия процес ответникът не твърди
извършено пълно плащане /в този смисъл определение № 987 от 18.,07.2011 г. по
гр.д.№ 867/2011 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 173 от 15.04.2004 г. по гр. д. № 788/2003
г. на ВКС, ТК и др./. От това следва ирелевантността на факта кога и на кого е
съобщено за прехвърленото вземане, след като по делото безспорно е установено,
че задълженията по договора за заем не са погасени. С оглед на така приетото
и предвид конкретиката на случая, съдът счита за неоснователно възражението на
особения представител за липса на надлежно учредена представителна власт на
юрисконсулт И.Т.да уведомява длъжници на дружеството във връзка с чл. 99 от ЗЗД. Обстоятелството дали процесуалният представител на ищеца има надлежно
учредена представителна власт да уведомява длъжниците за настъпилата цесия или
не, както и дали пълномощното, с което същият е овластен да извършва тези
действия по уведомяване, има достоверна дата, е ирелевантно. Това е така, тъй
като препис от исковата молба, ведно с приложенията, между които и
уведомлението, са връчени на ответника при условията на чл. 47, ал. 6 от ГПК от
съда, а не от пълномощника на ищеца.
Относно действителността на договора:
Всеки съд е длъжен да
констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми,
които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на
законността /чл. 4 от КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на
гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното
прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане
на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява
диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/. Съдът следи служебно и при незаявено
основание за нищожност на договора, когато: 1./ е нарушена норма, предвидена в
закона в обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства; 2./ е
относимо до формата /външната страна на представения правопораждащ спорното
право документ/; 3./ е налице противоречие с добрите нрави /в т.см. - Решение №
229/21.01.2013 год. по т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о. на ВКС; т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС и др/; 4./ е налице неравноправна клауза.
Съгласно чл. 9, ал. 1
от ЗПК /приложим към процесното правоотношение/- въз основа на договор за потребителски кредит,
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне
на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването
на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на
чл. 10 и чл. 11 уреждат формата и съдържанието на договора.
След неговия анализ,
съдът констатира съществени нарушения.
Не са спазени изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 9 от ЗПК, т.к. не са упоменати - условията за прилагането на лихвения
процент; индекс или референтен лихвен процент; не е регламентиран и размерът на
„печалбата на кредитора” /възнаградителна лихва/, като не е посочено каква част
от месечната погасителна вноска представлява главница и каква - лихва. Не е
ясно по какъв начин е определен размерът на общата дължима сума от 823.86 лева
и какви вземания се включват в нея. Тези пропуски сами по себе си са
достатъчни, за да се приеме, че договорът е недействителен.
На следващо място, съгласно чл. 11,
ал. 1, т. 11 от ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа
условията за издължаване, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
Процесният договор съдържа информация
за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителни вноски в
размер на 91.54 лева. Съгласно договора обаче, за кредитополучателя възниква
задължението да плати предоставената главница и лихва, а при определени условия
- неустойка за непредоставяне на обезпечение, както и различни други такси. При
това положение, за да е изпълнено изискването на закона, следва да бъде
посочено по ясен и разбираем за потребителя начин разпределението погасителната
вноска между различните дължими суми, както и последователността, в която
същите ще се погасяват, което в случая не е сторено. Също така – самата
информация е най - обща, не отговаря на изискването да е разбираема и
недвусмислена и с нея не се конкретизира какво точно се включва в размера на
месечната вноска като части от отделни вземания. Видно е същественото нарушение
на изискванията на чл. 11 от ЗПК.
Според чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал.1, т.7 – 9,
договорът е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална
недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото сключване.
С оглед изложеното, съдът приема, че
не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т. 9 и 11 от ЗПК, поради което
договорът за потребителски кредит е недействителен. За разлика от
унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за нищожността съдът
следи служебно и при констатиране се позовава на същата в мотивите при
обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид последиците ѝ, съгласно
чл. 23 от ЗПК, потребителят – ответник следва да дължи връщане само на чистата
стойност по заема, но не и лихви или други разходи.
Съобразно
заключението на вещото лице по допусната съдебно счетоводна експертиза, по
кредита не са извършвани никакви плащания, поради което се дължи пълният размер
на неплатената главница - 500.00лв.
Предвид изложеното, съдът намира, че исковата претенция е частично
основателна и следва да бъде уважена до следния размер: 500.00 лева просрочена
главница. Исковата претенция следва да бъде отхвърлена по отношение на
претендираните договорна лихва за периода от 15.09.2018 г. до 13.05.2019 г.,
неустойка, такса експресно разглеждане на документи, разходи и такси за
извънсъдебно събиране и обезщетение за забава за периода от от 16.09.2018 г. до
13.12.2019 г.
Предвид горното, обсъждането на
възраженията на ответника се явява безпредметно, но за пълнота може да се
добави следното:
Претенцията на ищеца
включва и начислена неустойка и такса разходи за извънсъдебно
събиране на задължението. Задължението за заплащане на неустойка се извежда от
чл. 5 от договора, който предвижда такава да е дължима при неизпълнение на
поетото задължение от страна на заемополучателя в тридневен срок от
подписване на договора да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията
му по договора – поръчителство на физическо лице, което да отговаря на следните
изисквания: да е навършило 21-годишна възраст, да работи по безсрочен трудов
договор, да има минимален стаж при същия работодател шест месеца и минимален
осигурителен доход от 1000 лева, последните пет години да няма кредитна история
или да има кредитна история със статус не по-лош от редовен, да не е поръчител
по други кредити и да няма сключен договор за заем в качеството си на заемател,
или банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер на
цялото задължение. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида
обезпечение и срока за представянето му създава значителни
затруднения при изпълнението му до степен то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на
заем към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на договорните условия. Начинът, по който
е уговорена неустоечната клауза създава единствено предпоставки за
начисляването на тази неустойка, което като резултат е
несъвместимо с добрите нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън
присъщите ѝ по закон функции, тъй като още към момента на уговарянето ѝ
създава предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемателя.
Съгласно чл. 143, т. 5 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава
потребителя при неизпълнениен на неговите задълженя да запати необоснавано
високо обезщетение или неустойка. Законът в нормата на чл. 146, ал. 1 обявява
неравноправните клаузи за нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са
такива дефинираните в чл. 146, ал. 2 от ЗЗП – клаузи, изготвени предварително,
при които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
В настоящия случай в чл. 1 от договора е обективирано изявление,
че заемателят е запознат предварително от заемодателя с всички условия по договора
и му е предоставен Стандартен европейски формуляр с индивидуалните условия на
бъдещия паричен заем. Последното обаче не е от естество да установи
индивидуално уговаряне на оспорената клауза по договора, възможността за
равноправно обсъждане на варианти за предоставяне на обезпечение и последиците
от неизпълнение на това задължение, позволяващи на кредитора да увеличи
възнаграждението си до непосилен за потребителя размер. Макар и да е уговорена
като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение,
същата е предвидена да се кумулира към погасителните вноски, по който начин се
отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито
оскъпяване на кредита. Включена по този начин в погасителните вноски,
неустойката по същество е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл
би представлявала сигурна печалба за заемодателя – над 50 % от заемната сума.
Както разходите на кредитора, така и печалбата му би следвало да се включат в
годишния процент на разходите. Съдът намира, че с клаузата на чл. 5 от договора
се цели заобикаляне на установения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК горен праг на
годишния процент на разходите, който не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва. Налага се извода, че клаузата на чл. 5 от договора
противоречи на добрите нрави като илюстрирна директно уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и има за цел
заобикаляне изискванията на ЗПК, което я прави нищожна и на основание чл. 21,
ал. 1 от ЗПК и като такава непораждаща права и задължения за страните по
заемното правоотношение.
Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. С оглед изложеното съдът приема, че
цитираната клауза е нищожна и като такива не поражда права и задължения за
страните по заемното правоотношение.
По претенцията за заплащане на разходи за извънсъдебно събиране на
вземането: в чл.12 заемателят е заявил,че е запознат и съгласен с
Тарифа за таксите на „В.К“ ООД, която от своя страна дефинира понятието
„разходи“ и посочва размер на същите. Нито в договора, нито в Тарифата не е
вменено задължение, което да е в тежест на заемополучателя за заплащане от
негова страна на разходи от такъв вид. Дори и горното да не бъде споделено
следва да се изложи също, че по делото не са ангажирани доказателства за
извършване на разходи във връзка с извънсъдебно събиране на вземането.
Гореизложеното обуславя извод за недължимост и на тази претенция.
По
отношение на претенцията на ищеца за заплащане на такса за експресно
разглеждане на документи, съдът намира, че ищецът не е представил доказателства
за осъществяване на тази допълнителна услуга, сочеща на „експресност“, както
е посочено в договора, като намира, че кредиторът, предоставяйки при
облекчени условия кредит на кредитополучателите, не може да санкционира същите
посредством заплащане на такава такса за експресност в размер почти около
половината от размера на предоставения кредит. Съдът намира, че това
задължение не съответства на никаква допълнителна услуга, предоставяна на
заемателя, а представлява фиксиран предварителен размер на печалбата в размер
на 47,25 %, а отделно е предвидена дължимост на договорна лихва. С определяне
на горното плащане по същество се заобикаля ограничението на чл. 33 от ЗПК и
въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с
хипотеза на забава на длъжника. А както вече беше посочено по-горе, съгласно
чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. С оглед
изложеното съдът приема, че цитираните клаузи са нищожни и като такива не
пораждат права и задължения за страните по заемното правоотношение.
По изложените съображения исковата
претенция за главница в размер на 500.00 лева е основателна и ще бъде уважена.
Исковите претенции за договорна лихва за периода от 15.09.2018 г. до 13.05.2019
г., неустойка, такса експресно разглеждане на документи, разходи и такси за
извънсъдебно събиране и обезщетение за забава за периода от от 16.09.2018 г. до
13.12.2019 г. са неоснователни и щебъдат отхвърлени.
По
отговорността за разноски:
Съгласно дадените указания в т. 12 на ТР № 4/2013 год., в полза на
ищеца следва да се присъдят и сторените в заповедното производство разноски за
заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, които съразмерно на
уважената част от исковете възлизат общо на 47.79 лева.
С
оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на ищеца
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК по съразмерност. Направено е искане,
представен е списък по чл. 80 ГПК /л. 85/ и доказателства за плащане на 273
лева за държавна такса, 323.08 лева за назначения особен представител на ответника
и 270 лева – депозит за вещо лице за ССчЕ. Претендира се и юрисконсултско
възнаграждение в общ размер на 350 лева, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, от
които 50 лева по чл. 13, т. 2 от НЗПП, 300 лева по чл. 25 от НЗПП. Ето защо
дължимите разноски в полза на ищеца за исковото производство по съразмерност
възлизат в общ размер на 758.82 лева.
Мотивиран
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на
основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал.1 от ГПК, вр. с чл. 240 ЗЗД
и чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД; чл. 86 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, вр. с чл. 99 ЗЗД в
отношениета между ищеца „Агенция за контрол
на просрочени задължения” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: *******и ответника С.М.С., ЕГН **********, с
адрес: ***, че ответникът С.М.С. дължи на ищеца „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД сумата от 500.00 лева /петстотин лева/,
представляваща главница по Договор за паричен заем „Вивакредит План” № 5461854/16.08.2018 г., сключен между „Вива
кредит” ООД, ЕИК ********* /заемодател/ и С.М.С., ЕГН ********** /заемател/, вземането по който е
прехвърлено от заемодателя „Вива кредит” ООД „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД с Рамков
договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 01.12.2016 г. и
Приложение № 1 от посочена датата 01.07.2019 г. и дата на сключване 11.07.2019
г., за която сума е издадена заповед за изпълнение № 65/17.02.2020 г. по ч.г.д.№
58/2020 по описа на РС-Провадия, като ОТХВЪРЛЯ исковете за сумата в размер на
87.61 лева, представляваща договорна лихва за периода от 15.09.2018 г. до
13.05.2019 г., за сумата в размер на 236.25 лева, представляваща неустойка,
сумата в размер на 236.25 лева, представляваща такса за експресно разглеждане
на документи, сумата в размер на 245 лева, представляваща разходи и такси за
извънсъдебно събиране, и сумата в размер на 24.63 лева, представляваща
обезщетение за забава върху непогасената главница за периода от 16.09.2018 г.
до 13.12.2019 г.
ОСЪЖДА С.М.С., ЕГН **********, с
адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: *******, със седалище и адрес на
управление:*** , сумата в размер на 47.79 лева /четиридесет и седем лева и
седемдесет и девет стотинки/, представляваща съдебно-деловодни разноски по ч.г.д. № 58/2020 г. на РС - Провадия, както
и сумата от 758.82
лева /седемстотин петдесет и осем лева и осемдесет и две стотинки, представляваща сторени
от ищеца съдебно-деловодни разноски в настоящото производство, съразмерно на
уважената част от исковете, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК и чл. 78, ал. 8 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба в
едноседмичен срок от връчването му на страните пред ОС - Варна.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: