Р Е Ш Е Н И Е
гр.
Плевен 01.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Плевенски
Окръжен съд, І-ви въззивен граждански състав, в открито заседание на двадесет и
четвърти септември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕФАН ДАНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА БЕТОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
при секретаря Евгения Русева като
разгледа докладваното от съдията Димитрова в.гр.д. № 609 по описа за 2020 г. и
на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид
следното:
С
решение №614 от 10.06.2020 г. по гр.д.
№506/2020 г. Плевенски Районен съд е:
ОСЪДИЛ на
основание чл. 52 във вр. с чл. 45 от ЗЗД Б.Д.М. ***, ЕГН **********, да заплати
на Д.В.Н. от гр. Д., ЕГН **********, сумата от 3 500, 00 лв.,
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, ведно със
законната лихва, считано от 16. 07. 2015 год. до окончателното изплащане на
сумата, като за разликата до 4 000 лв. е ОТХВЪРЛИЛ предявения иск като
неоснователен.
ОСЪДИЛ на основание чл. 52 във вр. с
чл. 45 от ЗЗД Б.Д.М. ***, ЕГН **********, да заплати на В.Д.Н. от гр. Д., ЕГН **********,
сумата от 3 000, 00 лв., представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 17. 07. 2015 год. до
окончателното изплащане на сумата, като за разликата до 4 000 лв. е ОТХВЪРЛИЛ
предявения иск като неоснователен.
ОСЪДИЛ на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК Б.Д.М. ***, ЕГН **********, да заплати на Д.В.Н. от гр. Д., ЕГН **********,
сумата от 525, 00 лв., представляваща деловодни разноски съобразно уважената
част от иска.
ОСЪДИЛ на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК Б.Д.М. ***, ЕГН **********, да заплати на В.Д.Н. от гр. Д., ЕГН **********,
сумата от 450, 00 лв., представляваща деловодни разноски съобразно уважената
част от иска.
ОСЪДИЛ на
основание чл. 78 ал. 6 от ГПК Б.Д.М. ***, ЕГН **********, да заплати по сметка
на Плевенския районен съд сумата от 260, 00 лв., представляваща държавна такса
върху уважената част от исковете, както и сумата от 200, 00 лв., представляваща
направени разноски за вещо лице.
Недоволен
от решението в осъдителните му части е останал Б.Д.М. и е подал въззивна жалба
срещу него, в която моли то да бъде отменено изцяло и исковете да бъдат
отхвърлени или да бъде отменено частично, като се редуцират размерите на
присъдените обезщетения като прекомерно завишени.
Според
въззивника, първоинстанционният съд не е анализирал задълбочено събраните по
делото доказателства.
Препис
от въззивната жалба е връчен на Д.В.Н. и В.Д.Н. на 22.07.2020 г., но в указания
срок отговор не е депозиран.
С
определение №260001 от 07.08.2020 г. Плевенски Окръжен съд е счел въззивната
жалба за допустима и редовна и е насрочил о.с.з. на 24.09.2020 г. за
разглеждането ѝ.
В
о.с.з. на 24.09.2020 г. процесуалният представител на въззивника – адв. Л. Г. е
пледирал, че присъдените обезщетения са несправедливи по размер, защото не е
отчетен факта, че въззиваемите са предизвикали конфликта.
Процесуалният
представител на въззиваемите – адв. Г. А. моли обжалваното решение да бъде
потвърдено като правилно. Сочи, че при влязла в сила присъда е без значение кой
кого е провокирал, нападнал и пр. Намира, че Плевенски Районен съд е изложил
мотиви относно размера на обезщетението, дължимо на всеки от пострадалите.
Претендира направените във въззивното производство разноски.
Съдът, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства, намира за установено следното:
Безспорно
е и е видно от влязла в сила присъда №92 от 04.07.2019 г. по н.о.х.д.
№1255/2018 г. на Плевенски Районен съд, че Б.Д.М. е бил признат за виновен, в
това, че на 16.07.2015 г. в гр. Д. причинил
по хулигански подбуди лека телесна повреда на Д.В.Н., изразяваща се в счупване
на носни и лицеви кости, довела до разстройство на здравето временно и неопасно
за живота, поради което и на основание чл. 131, ал. 1, т. 12 във вр. с чл. 130,
ал. 1 от НК във вр. с чл. 54, ал. 1 от НК е бил осъден на 1 година лишаване от
свобода, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК е било отложено изтърпяването на
така определеното наказание с 3-годишен изпитателен срок.
Безспорно
е, че със същата присъда Б.Д.М. е бил признат за
виновен, в това, че на 17.07.2015 г. в гр. Д. причинил по хулигански подбуди лека
телесна повреда на В.Д.Н., изразяваща се в оток на долната челюст, линеарни
драскотини на шията и охлузвания-контузио /травмиране/ на половите органи,
довела до разстройство на здравето временно и неопасно за живота, поради което
и на основание чл. 131, ал. 1, т. 12 във вр. с чл. 130, ал. 1 от НК във вр. с
чл. 54, ал. 1 от НК е бил осъден на 1 година лишаване от свобода, като на
основание чл. 66, ал. 1 от НК е било отложено изтърпяването на така
определеното наказание с 3-годишен изпитателен срок.
Видно
от присъдата е още, че на основание чл. 23 от НК
съдът е определил на Б.Д.М. едно общо наказание, а именно 1 година лишаване от
свобода, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложил изтърпяването на така
определеното наказание с 3-годишен изпитателен срок.
Съгласно
правилото на чл.300 от ГПК, влязлата в сила присъда на наказателния съд е
задължителна за гражданския съд, разглеждащ последиците от деянието, относно
това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на
дееца. Най-общо казано деянието съставлява конкретни външни прояви на човешко
действие или бездействие. В случая деянието съставлява престъпление и то
резултатно такова. Казано иначе – в изпълнителното деяние на това резултатно
престъпление се включва причиняването на лека телесна повреда. Връзките между
отделните елементи от фактическия състав на престъплението, които се проявяват
в механизма на причиняване на телесните повреди, са установени в наказателното
производство и не могат да бъдат предмет на преразглеждане в настоящия
граждански процес.
Правилно,
съблюдавайки правилото на чл.300 от ГПК, Плевенски Районен съд е приел, че следва
да се ангажира отговорността на Б.Д.М. за причинените вследствие неговото
виновно и неправомерно поведение неимуществени вреди на Д.В.Н. и В.Д.Н..
В
исковата молба се твърди, че на
16.07.2015 г. Д.В.Н. /тогава на 16 години/ е „изяснявал“ на поляната край гр. Д.
отношенията си със сина на Б.Д.М. и друго момче, когато се е намесил Б.Д.М. и
му нанесъл процесните травматични увреждания. Освен тях, Д.В.Н. преживял стрес,
уплаха, унижение. Твърди, че и до момента има затруднения с дишането през носа.
В
исковата молба се твърди още, че на
17.07.2015 г. В.Д.Н. – баща на Д.В.Н. отишъл при Б.Д.М. да му покаже какво е
причинил на сина му и да му поиска обяснения, когато Б.Д.М. неочаквано му
нанесъл процесните травматични увреждания.
В
отговора ответникът отрича да е причинявал
процесните телесни увреждания – изобщо или не по описания в исковата молба
начин. Не посочва конкретна фактическа обстановка, различна от тази, на която
се позовават ищците. Иска събиране на гласни доказателства за установяване
начина и обстоятелствата, при които са нанесени/получени телесните увреждания и
които биха имали значение при определяне по справедливост размера на
обезщетенията за неимуществени вреди. С определение №855 от 28.02.2020 г.
Плевенски Районен съд е указал на Б.Д.М. да уточни обстоятелствата, за които
иска да бъде допуснат разпита на трима свидетели. До 03.06.2020 г., когато е
проведено о.с.з. по делото, не са направени съответните фактически уточнения и
не са конкретизирани свидетелите. В о.с.з. на 03.06.2020 г. процесуалният
представител на Б.Д.М. – адв. Л. Г. е заявил, че няма връзка с клиента си.
Поискал е спиране на делото, поради висяща процедура за възобновяване на наказателното
производство. Данни за тази процедура се съдържат в писмото /на стр.37 от
делото/, с което Плевенски Районен съд е изискал обратно изпратеното н.о.х.д.
№1255/2018 г. Плевенски Районен съд е оставил без уважение искането за спиране,
поради липса на хипотезата на чл.229, ал.1, т.4 от ГПК.
Във
въззивната жалба Б.Д.М. отново не уточнява
начина и обстоятелствата, при които са нанесени/получени телесните увреждания.
Отново не прави конкретни доказателствени искания. Подновява искането си за
спиране на делото на основание чл.229, ал.1, т.4 от ГПК, което е оставено без
уважение и от въззивната инстанция.
Съгласно
константната съдебна практика /обективирана напр. в
Решение № 227 от Решение № 227 от
12.03.2018 г. на ВКС по т. д. № 135/2017 г., II т. о., ТК 12.03.2018 г. на ВКС
по т. д. № 135/2017 г., II т. о., ТК; Решение № 40 от 9.03.2018 г. на ВКС по гр.
д. № 1945/2017 г., IV г. о., ГК; Решение
№ 2 от 27.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2303/2017 г., III г. о., ГК/, справедливостта
по смисъла на чл. 52 от ЗЗД
не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретни обстоятелства,
които носят обективни характеристики – брой, вид и степен на уврежданията; начин
и обстоятелства, при които са получени уврежданията; възраст, обществено и
социално положение на увредения; интензитет и продължителност на болките и
страданията; последици от уврежданията.
В
обжалваното решение Плевенски Районен съд е съобразил така посочената
константна съдебна практика, като е приел, че
към 16.07.2015 г. Д.В.Н. е бил непълнолетен, поради което освен физическите
травми, е претърпял и емоционален стрес. Приел е също, че близо 5 години след
случилото се на 16.07.2015 г. Д.В.Н. продължава да изпитва физически неудобства
вследствие на счупването на носа – болки и затруднения в дишането. В подкрепа
на този извод са показанията на св. Е.Н. и св. П.Н.. ВЛ д-р П. Т. е заключил,
че временното и неопасно за живота разстройство на здравето е продължило около
месец. През това време са отшумели видимите проявления на увреждането –
кървене, оттоци, насинявания. За по-продължителните невидими последици –
главоболия и затруднения в дишането свидетелстват майката и бабата на Д.В.Н..
Правилно,
преценявайки горните обстоятелства, Плевенски Районен съд е определил дължимото
на Д.В.Н. в размер на 3 500 лв.
И двамата
ищци са претендирали по 4 000 лв. Според
ВЛ д-р П. Т., за отзвучаване на травматичните увреждания на В.Д.Н. също е
бил необходим около месец. Той обаче, е бил пълнолетен към 17.07.2015 г. и не
се позовава на съществуващи и понастоящем физически болки и неудобства, поради
което правилно Плевенски Районен съд му е присъдил по-малко обезщетение от това
на Д.В.Н., а именно – 3 000 лв.
С
оглед гореизложеното, първоинстанционното решение се явява правилно в
обжалваната му част и като такова следва да бъде потвърдено.
При този
изход на спора по същество, Б.Д.М. следва да бъде осъден да заплати в полза на Д.В.Н.
и В.Д.Н. по 300 лв. за всеки, явяващи се разноски за адв. възнаграждение,
направени във въззивното производство.
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
на основание чл.272 от ГПК като ПРАВИЛНО
решение №614 от 10.06.2020 г. по
гр.д. №506/2020 г. по описа на Плевенски Районен съд в обжалваната му част.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Б.Д.М. ***, с ЕГН: ********** да заплати
на Д.В.Н. от гр. Д.,
с ЕГН: ********** сумата от 300 лв., явяваща се разноски за адв.
възнаграждение, направени във въззивното производство.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Б.Д.М. ***, с ЕГН: ********** да заплати на В.Д.Н.
от гр. Д., с ЕГН: ********** сумата от 300 лв., явяваща се разноски за
адв. възнаграждение, направени във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: