Р
Е Ш Е Н И Е № 131
гр. Хасково, 11.03.2020г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд - Хасково, ГО, I
–ви въззивен граждански състав, в публично съдебно
заседание на дванадесети февруари две хиляди и двадесета година, в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ДЕЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТОДОР ХАДЖИЕВ
МАРИЯ
ИВАНОВА-ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря Р.Р., като
разгледа докладваното от младши съдия Мария Иванова-Г. в. гр. д. № 38 по описа
за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 585 от 11.11.2019г.,
постановено по гр. д. № 879 по описа за 2019г. на Районен съд – Свиленград е
отхвърлен предявеният от М.Д.Б. иск против П.М.Я. с правно основание чл. 76 от Закона
за собствеността /ЗС/ за защита и възстановяване на владение отнето
по скрит начин по отношение на следните движими вещи: 8 броя прътове с дължина
4,50 м., 1 брой длето, 3 броя пики, 1 брой маркуч и 1 брой кабел за трифазен
ток, представляващи части от сондираща техника. Присъдени са разноски в тежест
на ищеца в размер на 400,00 лева, представляващи адвокатско възнаграждение.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба, с която
същото се оспорва като незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Твърди се
допускане на нарушение на процесуалния закон, изразяващо се в оставяне без
уважение на молба с правно основание чл. 214, ал. 1 от ГПК. Счита мотивите на
първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения посесорен иск за неясни,
непоследователни и бланкетни, което водело до извод за постановяване на решение
при липса на такива. От изложените аргументи не се изяснявало дали исковата
претенция е неоснователна поради липса на отнемане изобщо или поради това, че
отнемането не е извършено по скрит начин или чрез използване на насилие. На
следващо място разглежда необосноваността на обжалваното решение, която се
извеждала от непълния доказателствен анализ – не са посочени доводи относно
достоверността на част от свидетелските показания и на липсата на такава на
другите. Същевременно първоинстанционният съд не е отчел близките родствени
отношения между единия от свидетелите и ответника по делото. Не на последно
място твърди, че за основателността на иска по чл. 76 от ЗС не е необходимо при
условията на пълно и главно доказване да се установи кой е отнел владението и
по какъв начин е извършеното това, а е достатъчно защитата да е потърсена в
шестмесечен срок, ищецът да е владелец или държател и вещта да му е отнета чрез
насилие или по скрит начин. Моли съда да отмени обжалваното решение и да
постанови ново, с което да уважи предявения иск. Претендира направените
разноски в двете съдебни инстанции. В съдебно заседание представя списък по чл.
80 от ГПК за направените разноски пред първата и настоящата инстанция.
Представя писмени бележки в дадения му едноседмичен срок.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивна жалба,
с която се моли същата да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното
решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира
направените разноски пред въззивната инстанция. Излагат се твърдения относно
правилността на обжалвания съдебен акт, а именно – не са доказани всички
кумулативно изискуеми материални предпоставки от фактически състав на иска по
чл. 76 от ЗС. Счита, че от събраните в първоинстанционното производство
доказателства се установява, че вещите, чието връщане се цели с уважаване на
иска, се намират във владение на въззивника – ищец. Твърди, че задържането на
вещите, собственост на въззивника, от въззиваемия е извършено въз основа на
договор за залог, целящ обезпечаване връщането на сума, изплатена по развален
договор за изработка. Дори и наличието на договорно правоотношение да не се
възприеме от въззивната инстанция, намира, че исковата претенция е
неоснователна, доколкото не се установява отнемане по скрит начин или чрез
насилие, а точно обратното от доказателствата по делото се констатира
установяване на владение от въззиваемия по явен начин. Моли обжалваното решение
да бъде потвърдено изцяло, включително в частта за разноските. Претендира
направените такива пред настоящата инстанция. С допълнителна молба представя
списък по чл. 80 от ГПК.
Съдът, като
взе предвид становищата и доводите на страните и след като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен в
рамките на доводите, заявени във въззивната жалба. Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо.
Жалбата е
подадена в предвидения в чл. 259, ал. 1 от ГПК срок, от легитимирана страна и
против съдебен акт, подлежащ на обжалване, с оглед на което е процесуално
допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Пред
първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл. 76 от ЗС, според
разпоредбата на която владелецът или държателят, на когото е отнета чрез насилие
или по скрит начин движима или недвижима вещ, може в шестмесечен срок да иска
връщането й от лицето, което я е отнело. С посочения осъдителен посесорен иск
се цели преустановяване на действията, които съставляват нарушение на
владението, възстановяване на фактическата власт на владелеца или държателя и
отстраняване на неправомерно извършени действия. Искът по чл. 76 от ЗС се
разглежда при спазване на особените правила, предвидени в глава ХХХ „Защита и
възстановяване на нарушено владение“ на ГПК, съгласно които съдът проверява
факта на владението /държането/ и нарушаването му, без да се изследват
въпросите за правата на страните върху вещите.
За уважаването на иска по чл. 76 от ЗС е
необходимо наличието на следните материални предпоставки (юридически факти): 1)
ищецът да е владелец/държател на процесните вещи към момента на отнемане на
твърдяното отнемане; 2) ответникът да е отнел фактическата власт по скрит начин
или чрез насилие. Установяването на тези обстоятелства е в тежест на лицето,
търсещо защита, тоест в тежест на ищеца, като доказването следва да е главно и
пълно. За разлика от владелческия иск по чл. 75 от ЗС за уважаването на иска по
чл. 76 от ЗС няма изискване владението да е продължило за определен период от
време – достатъчно е да съществувало по време на отнемането на владението чрез
насилие или по скрит начин.
Преди да се изследва въпросът за
основателността на предявения иск е необходимо да се направи преценка за
неговата допустимост, доколкото в чл. 76 от ЗС е предвиден преклузивен срок, в
който следва да се упражни правото на иск, а именно владелческата защита може
да се осъществява в 6-месечен срок, считано от деня на отнемане на владението
или държането. Правилно искът е преценен като допустим от първоинстанционния
съд, доколкото исковата молба е депозирана на 01.08.2019г., а като дата на извършване
на отнемането на владението се посочва 17-18.07.2019г.
Наличието на първата предпоставка от
фактическия състав на предявения иск се установява по безспорен начин от
събраните пред първата инстанция доказателства и същата не е спорна между
страните. За владението към момента на твърдяното отнемане е достатъчно да се
докаже фактическото държане, доколкото важи презумпцията, предвидена в чл. 69
от ЗС, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за
другиго. За да е налице владение е необходимо да са установи и допълнителните
му елементи, които се извеждат от чл. 302 от Закон за имуществата, за
собствеността и сервитутите /отм./, а именно да е постоянно, непрекъснато,
спокойно, несъмнено и явно.
Въззивникът М.Б.,
ищец в първоинстанционното производство, е упражнявал фактическа власт върху
процесните вещи (8 броя прътове с дължина 4,50 м., 1 брой длето, 3 броя пики, 1
брой маркуч и 1 брой кабел за трифазен ток) към датата на твърдяното отнемане
17-18.07.2019г. Това се установява по ясен и категоричен начин от свидетелските
показания на Л.А., А.В., М.Я. и И. И., които заявяват, че процесните вещи са
част от сондиращата техника, собственост на М.Б..
На следващо
място за основателността на предявения иск следва да се докаже отнемане на
владението, което да е извършено от ответника по иска. Разпоредбата на чл. 76
от ЗС поставя изисквания за начина, по който следва да е извършено отнемането –
по скрит начин или чрез насилие. Съгласно изложеното в исковата молба се твърди
отнемане на вещите по скрит начин. Съответно в тежест на ищеца е било да
докаже, че нарушението (действието, с което е нарушена фактическата му власт) е
извършено по посочения начин. Отнемане на владението по скрит начин е налице
тогава, когато отнемането на вещта или имота е извършено по начин или време,
които правят трудно възприемането му от владелеца/държателя. Скритостта на
нарушението трябва да съществува само в момента на извършване на отнемане на
владението, а не и да се държи впоследствие владението или държането скрито.
Това означава, че на първо място трябва да се докажат действия по отнемане на
владението, тоест действия, с които владелецът/държателят е бил лишен отчасти
или изцяло от упражняването на фактическата власт върху вещите, и след това
трябва да се установи начина, по които са извършени.
Първоинстанционният
съд правилно е възприел от фактическа страна, че процесните движими вещи са били
във фактическа власт на ответника към 17-18.07.2019г. Това обстоятелство не е
спорно между страните и се подкрепя изцяло от събраните доказателства.
На
17.07.2019г. свидетелят Л.А. е отишъл заедно с въззивника да съберат частите на
машината, която в последствие заедно с принадлежностите й била оставена пред
дома на Я., тъй като нямало кой да я откара. Свидетелят А.В. пък разказва, че
когато отишъл заедно с въззивника Б. до дома на въззиваемия П.Я. видял, че
притежаваната от първия сонда била разкомплектована като част от
принадлежностите й липсвали. Същите се намирали в двора на въззиваемия.
Свидетелят М.Я. също потвърждава, че процесните вещи са били в неговия двор до
момента на предаването им от неговите синове.
От посочените
гласни доказателствени средства безспорно се установява, че процесните вещи към
17-18.07.2019г. са се намирали в двора на дома на въззиваемия П.Я..
Макар да се
доказва, че вещите, предмет на настоящото производство, са били във фактическа
власт на въззиваемия, предявеният иск по чл. 76 от ЗС правилно е определен като
неоснователен, тъй като не е налице специалния начин на извършване на отнемане на
владението – по скрит начин или чрез насилие. Напротив установява се, че по
силата на договор за изработка въззивникът Б. е трябвало да извърши сондаж в
дома на въззиваемия. Поради лошо изпълнение на задълженията договорът бил
развален, а между страните по договора била постигната уговорка за връщане на
платеното възнаграждение.
В деня, когато въззивникът Б.
отишъл да прибере обратно използваната за изпълнение на сондажа техника,
възстановил една част от сумата (1000 лева), поради което свидетелят М.Я.
заявил, че ще задържи част от принадлежностите към сондата до връщането на
пълната платена сума, тоест отнемането на владението не е станало по начин и
време, които да възпрепятстват възприемането му. Напротив същото е
манифестирано пред въззивника и е направено въз основа на постигната устна
уговорка.
При преценка
на доказателствата в тяхната съвкупност първоинстанционният е стигнал до верни
изводи от фактическа страна и съответно е приложил правилно материалния закон.
Настоящата въззивна инстанция не споделя направените възражения с въззивната
жалба за недостоверността на свидетелските показания на М.Я. и И.И..
Разпоредбата на чл. 172 от ГПК не предписва забрана за свидетелстване на лица,
които са заинтересовани от решаването на правния спор в полза на една от
страните, а предвижда депозираните от тях показания да бъдат поставяни на
внимателна и детайлна преценка с оглед на всички други данни по делото
и при отчитане на възможната заинтересованост.
Събраните
гласни доказателства съдът намира за достоверни и дава вяра на същите.
Свидетелите И.И., А.В. и Л.А. са в приятелски отношения с една от страните по
делото, но това не води до извод за наличието на заинтересованост от крайния
изход на правния спор. Свидетелят М.Я. се намира в близки родствени отношения с
въззиваемия П.Я., но наличието на близка роднинска връзка не може изначално да
изключи възможността за даване на достоверни показания. Същевременно
съпоставени едни с други дадените показания, независимо дали са от свидетел,
доведен от ищеца или от ответника, са еднопосочни относно обстоятелствата за
наличието на договорно правоотношение, неуспешното изпълнение на сондажната
дейност, предаването на сума в размер на 1000 лева от въззивника на свидетеля
М.Я., както и че процесните вещи са били задържани с цел възстановяване на
пълната сума заплатена за сондажната дейност. Свидетелят Л. А. лично възприел
предаването на сумата от 1000 лева, оставянето на машината пред дома на Я.,
както и му било споделено от въззивника, че машината остава, защото М. и П. Я.
искали да им даде пари. От показанията на свидетеля А.В. се установява, че същият
присъствал на разговор между страните, от който ставало ясно, че вещите ще
бъдат предадени обратно при възстановяване на определена сума пари, свързана с
неизпълнението на работата, възложена на Б.. Същевременно въззивникът му бил
споделил, че предният ден върнал 1000 лева, за да си вземе машината. Свидетелят
И.И. разказва за следващ етап от отношенията между страните, а именно за
връщане на вещите, но пред него било направено волеизявлението, че са
приключили. А преди това му било споделено от М.Я. за неуспешния сондаж и че си
иска парите обратно.
В тази връзка
следва да се посочи, че действително ищецът по иск с правно основание чл. 76 от
ЗС няма задължение да доказва точния начин на извършване на действията по
отнемане на фактическата му власт, техния механизъм, но в негова тежест е да
докаже наличието на скритостта. Специалният начин на извършване на нарушението
на владението не се установява. Следователно липса елемент от фактическия
състав на предявения иск и същият законосъобразно е бил отхвърлен.
Възражението
на въззивника, че не е необходимо при условията на пълно и главно доказване да
установи кой е отнел владението, не се възприема от настоящата инстанция. Искът
по чл. 76 от ЗС, за разлика от този по чл. 75 от ЗС, има личен характер. Това е
обвързано именно със специалния начин на извършване на нарушението, тъй като
има характерът на деликт. Предполага се неправомерност и виновно действие.
Владелческият иск по чл. 76 от ЗС не може да бъде насочен срещу лице, което не
е извършило отнемането. Ето защо не може да се възприеме, че в тежест на ищеца
са възложени обстоятелства, който не е следвало да докаже.
От
доказателствения материал се установява, че отнемането на фактическата власт
върху процесните вещи е извършено по повод обратното действие на развалянето на
договора за изработка, сключен между въззивника Б. и свидетеля М.Я.. Доколкото
обаче искът по чл. 76 от ЗС може да се предяви както срещу прекия нарушител,
така и този от чието име е извършено, правилно като ответник е посочен синът на
М.Я. – П.Я..
В допълнение
следва да се посочи, че с искът по чл. 76 от ЗС се търси преустановяване на
действията, тоест на отнемането на владението/държането. При уважаването му
диспозитива на съдебното решение следва да съдържа осъждане на ответника да
предаде владението на съответната вещ. Но в процесния случай преди получаване
на препис от исковата молба от ответника, нарушението е било преустановено, а
вещите върнати на ищеца. Това обстоятелство не се е оспорва от страните и по
реда на чл. 146, ал. 1, т. 4 от ГПК първоинстанционният съд го е обявил за
безспорно и ненуждаещо се от доказване. За предаването на процесните вещи на
13.08.2019г. е бил съставен приемно-предавателен протокол.
Не се споделя
направеното от въззивника възражение за допуснато съществено процесуално
нарушение, изразяващо се в оставяне без уважение на молба с правно основание
чл. 214, ал. 1 от ГПК. Преди първото по
делото съдебно заседание пред първоинстанционния съд е депозирана молба, с
която е поискано изменение на иска. Молбата е оставена без уважение след
изслушване становището на другата страна. Определението за оставяне без
уважение молбата за изменение на иска не подлежи на самостоятелно обжалване,
доколкото не прегражда пътя на защита на ищеца. Същото не може да доведе и до
отмяна на първоинстанционното решение. Правилно първоинстанционният съд е
оставил без уважение молбата за изменение на иска, доколкото с нея се предявява
нов иск. Изменение на иска е налице, когато ищецът променя фактите, на които се
позовава, или отправеното до съда искане за защита, тоест по искане на ищеца,
направено в хода на процеса, може да настъпи промяна в страните или в предмета
на иска. Промяната в предмета може да е промяна в основанието, във фактическите
твърдения на ищеца чрез прибавяне или замяна на факти, или в петитума на
исковата молба. Недопустимо е чрез изменение на иска едновременно да се
прибавят факти и да се променя търсената защита, тъй като това означава да се
предяви изцяло нов иск. Исканото изменение на иска по своята същност
представлява предявяването на нов иск, доколкото се въвеждат нови
обстоятелства, а именно „владение, упражнявано по неправомерен начин“ на
различни вещи от първоначално претендираните (два броя ключове, един брой
стоманено буксирно въже, един брой гаечен ключ, един брой малък тръбен ключ,
един брой метчик, 3 броя туби, със съдържащите се в тях болтове и гайки,
приспособление за продухване на сондаж, приспособление за изваждане на лостове,
вилка за развиване на лостове, един брой тръба към маркуч и един брой
удължител) и същевременно исканата защита е да се установи това неправомерно
владение и да се осъди ответникът да предаде вещите.
С оглед всичко
гореизложено настоящата въззивна инстанция намира обжалваното решение за
правилно и законосъобразно, поради което същото следва да бъде потвърдено.
Обосновано със събраните доказателства първоинстанционният съд е стигнал до
изводите за неоснователност на предявения иск поради липса на елемент от
фактическия му състав.
При този изход на правния спор с правна
възможност да претендира разноски разполага единствено въззиваемия. Искането за присъждане на разноски в настоящото производство от
въззиваемия е направено своевременно - с
отговора на въззивната жалба, като е представен договор за правна помощ, а с
допълнителна молба преди съдебното заседание е представен и списък по чл. 80 от ГПК. Съгласно мотивната част на т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от
06.11.2013г. по тълк. д. № 6 по описа за 2012г. на ВКС, ОСГТК, когато
възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в
договора за правна помощ, като същият има характерът на разписка, с която се
удостоверява заплащането на уговореното адвокатско възнаграждение. Видно от
представения договор за правна защита и съдействие е уговорено заплащане на
адвокатското възнаграждение в брой като е отбелязано, че сумата е заплатена. Доколкото
не е направено възражение за прекомерност на поискания размер на адвокатското
възнаграждение и са представени доказателства за реалното му изплащане, съдът
следва да го присъди в цялост. Следователно въззивникът М.Д.Б. следва да се заплати
на въззиваемия П.М.Я. сумата в размер
на 300,00 лева, представляващи адвокатско възнаграждение.
Мотивиран
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение
№ 585 от 11.11.2019г., постановено по гр. д. № 879 по описа за 2019г. на
Районен съд – Свиленград.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК М.Д.Б., ЕГН **********,
с адрес *** да заплати на П.М.Я., ЕГН **********, с адрес *** сума в размер на 300,00
(триста) лева, представляващи адвокатско възнаграждение.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: Членове:
1.
2.