Р
Е Ш Е
Н И Е
№………..
гр. Варна, …………………… г.
В И М
Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ВАРНА, ХХV състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и осми януари през две хиляди и двадесета година, в състав:
СЪДИЯ: ТАНЯ ДИМИТРОВА
при
секретаря Виржиния Миланова, разгледа докладваното от съдия Т.Димитрова адм.
дело № 2770 по описа за 2019 г., като за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 172, ал. 5 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП).
Образувано е по жалба на С.Г.М. с ЕГН **********, с постоянен адрес в гр. Варна, подадена чрез адв. Г.Г. – САК, срещу Заповед № 19-0819-001880 от 18.09.2019 г., постановена от Началника на група към ОД на МВР-Варна, сектор ПП-Варна, С.М.С., с която на оспорващия е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) по чл. 171, т.4 от ЗДвП – временно отнемане на свидетелство за управление на МПС на водач, на когото са му отнети всички контролни точки и не е изпълнил задължението си по чл. 157, ал. 4 от ЗДвП.
С жалбата се настоява, че оспорваната заповед е незаконосъобразна. Сочи се, че е нарушен принципът за бързина и процесуална икономия (чл. 11 от АПК), доколкото административният акт е издаден повече от 13 години и половина след настъпването на посочените в него обстоятелства, при липса на житейска и правна логика за това продължително бездействие на органа, като пред това време дори е издадено актуално свидетелство за управление на МПС (СУМПС). Изтъква се, че правомощията си органът е приложил внезапно и без да осигури възможност на М. да възрази и да участва в административното производство. Поддържа се, че е налице и нарушение на принципите на последователност и предвидимост (чл. 13 от АПК), тъй като за оспорващия е било напълно ясно, че щом притежава на валидно правно основание СУМПС, то той притежава и съответните контролни точки, като в противен случай не би му било издадено през 2009 г. СУМПС. Изтъква се, че ако административният орган беше приложил своевременно правомощията и с оглед принципа на съразмерност в чл. 6 от АПК, дори да имаше основания за това, то М. щеше да има достатъчно време да предприеме съответните действия, например по възобновяване, но с оглед изминалия дълъг период от време всички законни възможности за него са преклудирани, което сочи на несправедливост и неравнопоставеност, извън границите и пределите на необходимата държавна принуда. Пледира се за отмяна на оспорената заповед. В хода по същество на спора, оспорващият представя и писмени бележки с искане за присъждане и на разноски по делото, като се твърди следното: доказателствата по делото сочат, че М. никога не е губил всичките си контролни точки; не е доказано, че пет от посочените в заповедта наказателни постановления въобще са съществували, какво е тяхното съдържание, връчени ли са на оспорващия; доказателства има за реално отнемане на 14 контролни точки за периода от 2002 г. до 2005 г.; данните от справката са компрометирани и неверни.
Ответникът – Началникът на група към ОД на МВР-Варна, сектор ПП-Варна, С.М.С., чрез процесуалния си представител – гл. юриск. Г.Г, пледира за потвърждаване на оспорения акт като правилен и законосъобразен. Изтъква се, че административният орган е съобразил наличието на отнети контролни точки, като непредставянето на някои от санкционните актове, с които се отнемат контролни точки, не е по вина на ответника, тъй като същите се съдържат и съхраняват от трети лица. По отношение представената справка от автоматизираната информационна система (АИС) се твърди, че има допусната техническа грешка колко контролни точки са отнети, но това е и правен въпрос. Прави се възражение за прекомерност на размера на адвокатското възнаграждение.
Съдът като взе предвид доводите, изложени в жалбата, фактите, които се извеждат от анализа на доказателствата по делото, разгледани поотделно и в съвкупност, становищата на страните и в рамките на задължителната проверка по чл. 168 от АПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е допустима. Подадена е в 14-дневния срок по чл. 149, ал. 1 от АПК от адресата на оспорения акт, за когото е налице правен интерес от обжалването – с оспорения акт се засягат права и законни интереси на адресата – настоящият жалбоподател. (Оспорената ПАМ е съобщена на оспорващия на 18.09.2019 г. – видно от разписката на гърба на самата заповед – л. 3 от адм. преписка, а жалбата е с входящ номер в ОД на МВР Варна от 26.09.2019 г. - л. 3 от делото.)
По своя характер процесната ПАМ представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал.1 от АПК – съдържа волеизявление на административен орган, поради което се явява годен за оспорване акт.
По отношение компетентността на издателя на акта:
По аргумент от чл. 172, ал. 1 от ЗДвП, ПАМ по чл. 171, т. 4 от ЗДвП се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по ЗДвП, съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. С оглед т. 1.3. от приетата по делото като доказателство Заповед № 365з-2747 от 20.07.2017г. на Директора на ОД на МВР – Варна (л. 4 от адм. преписка), издадена в изпълнение на т. 3 от Заповед № 8121з-1524 от 09.12.2016г. на Министъра на вътрешните работи, следва да се приеме, че началникът на група в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР Варна е постановил оспорената заповед в пределите на материалната (предметна) и функционалната си компетентност. Предвид изложеното оспорената заповед не е нищожна.
По отношение изискванията за спазване на
установената форма на акта:
В заповедта е посочено правното основание за издаване на акта - чл. 22 от ЗАНН и чл. 171, т. 4, във вр. с чл. 157, ал. 4 от ЗДвП. Като фактически основания, мотивирали органа да постанови заповедта, са посочени отнемането на всички контролни точки на оспорващия с изброени наказателни постановления и невръщането на СУМПС от оспорващия в съответната служба на МВР.
Предвид наличието на посочени фактически и правни основания за издаването на заповедта, от които става ясно от кои юридически факти органът черпи упражненото от него публично субективно право и предвид писмената форма на акта, съдържащ необходимите реквизити по чл. 59, ал. 2 от АПК, настоящият състав на съда приема, че е спазена установената форма за издаване на административния акт.
По отношение спазването на административнопроизводствените правила:
Спецификата на мерките по чл. 171 от ЗДвП изключва задължението по чл. 26, ал. 1 от АПК на органа за предварително уведомяване на заинтересованите лица за започване на административното производство. Разпоредбата на чл. 172, ал. 5 от ЗДвП препраща към АПК единствено по отношение на обжалването на заповедта за налагане на принудителна административна мярка. Дали органът правилно е установил фактите и дали правилно ги е отнесъл към правото е въпрос, отнасящ се до правилното приложение на материалния закон.
Процесуално правило е обаче задължението актът да се издаде едва след изясняването на фактите и обстоятелствата от значение за случая – чл. 35 от АПК. В конкретния казус съдът намира, че органът е допуснал нарушение на административнопроизводствените правила, което обосновава извод за наличие на основания за отмяна на оспорения акт. Административният орган е издал оспорената заповед, позовавайки се на справка от информационната система за наличието на издадени наказателни постановление, с които са отнети контролни точки, без да приобщи към административната преписка съответните наказателни постановления с данни за съобщаването им, респ. за влизането им в сила. Информацията от процесната справка от информационната система на органа е индиция за наличието на фактически основания за налагането на мярката, но не може да замести, визирания в чл. 58, ал. 1 от ЗАНН факт, тъй като не установява по надлежен ред влизането в сила на наказателните постановления, с които са отнети контролните точки. Т.е. ако органът беше положил дължимите усилия да изясни релевантните юридически факти – наличието на издадени и влезли в сила наказателни постановления срещу оспорващия, с които са отнети контролни точки на водача, би стигнал до друго решение, с оглед установяващото се по делото несъхраняване на въпросните наказателни постановления. Последното обосновава извод, че става въпрос за съществено нарушение на процесуалните правила, което е основание за отмяна на оспорената заповед – чл. 168, ал. 1, във вр. с чл. 146, т. 3 от АПК.
По отношение преценката за съответствието на оспорения акт с материалноправните норми, съдът съобрази следното:
Съдебният контрол за материална законосъобразност на оспорения административен акт обхваща преценката налице ли са релевантни юридически факти според хипотезата на правната норма и доколко същите се субсумират в нормата, възприета като правно основание за неговото издаване, съответно - следват ли се разпоредените с акта правни последици. По дефиницията на чл. 22 от ЗАНН принудителните административни мерки се прилагат за предотвратяване и преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях, като хипотезите, в които могат да се прилагат ПАМ, техният вид и органите, които ги прилагат, се уреждат в съответния закон (чл. 23 от ЗАНН).
Съгласно чл. 171 от ЗДвП, принудителните административни мерки се прилагат за осигуряване безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения, т.е. тези мерки са от вида на преустановяващите и превантивни ПАМ.
Принудителната административна мярка по чл. 171, т. 4 от ЗДвП “изземване на свидетелството за управление на лице, което не е изпълнило задължението си по чл. 157, ал. 4“ би била законосъобразна, ако се установяват по делото следните релевантни факти: 1. издадени срещу оспорващия наказателни постановления; 2. въпросните наказателни постановления да са влезли в сила; 3. като последица от тези наказателни постановления да са отнети нормативно определените контролни точки на оспорващия като водач на МПС; 4. оспорващият да не е върнал СУМПС в съответната служба на МВР.
С Разпореждане № 13979/21.10.2019 г. съдът е указал доказателствена тежест на ответника по отношение факта на наличието на посочените в оспорената заповед 8 бр. наказателни постановления, факта на връчването им и факта на влизането им в сила.
Същевременно от страна на жалбоподателя е оспорена верността на вписванията в представените от ответника справка-картон на водача и справка за нарушител/водач по отношение на вписването (удостоверяването) на наличието на 5 бр. от посочените в оспорената заповед общо 8 бр. наказателни постановления, а именно по отношение на Наказателно постановление (НП) № 3076/09.11.2001 г., издадено от сектор «ПП» към ОД на МВР - Хасково, НП № 1917/16.07.2002 г., издадено от сектор «ПП» към ОД на МВР – Хасково и НП № 465/26.02.2003 г., издадено от сектор «ПП» към ОД на МВР – Хасково, НП № 1136/15.12.2002 г., издадено от РУ – Чепеларе към ОД на МВР – Смолян и НП № 13282/11.11.2004 г., издадено от ОД на МВР – Стара Загора.
По делото са приобщени като доказателства 3 бр. НП (л. 77-79 от делото) от общо посочените в оспорената заповед осем броя НП, а именно:
НП № 204/04.03.2004 г., издадено от началника на РПУ Карнобат;
НП № 2408/08.06.2004 г., издадено от началника на Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР Ловеч;
НП № 468/25.02.2005 г., издадено от началника на ІІ РПУ при ОД на МВР Варна.
Видно от НП № 204/04.03.2004 г., издадено от началника на РПУ Карнобат (л. 77 от делото), същото е издадено срещу оспорващия, връчено е на 11.03.2004 г. на наказаното лице (нечетлив е посоченият месец, може да се приеме, че е връчено и на 11.05.2004 г.), като е налице отбелязване, че същото е влязло в сила на 03.03.2004 г., т.е. влязло в сила преди да е издадено. С НП № 204/04.03.2004 г., издадено от началника на РПУ Карнобат на оспорващия се отнемат 6 контролни точки. В представената справка – картон на водача е отразено отнемане на 6 контролни точки с дата на действие 03.03.2004 г. по НП № 204, като е посочено, че НП е издадено на датата 24.02.2004 г., а не на 04.03.2004 г., когато е издадено представеното по делото НП. Макар и неправилно да е посочена в справката картон на водача датата на издаване на въпросното НП и датата на влизането му в сила, както и неправилното отбелязване в самото НП, че същото е влязло в сила на дата, предхождаща издаването му, безспорно се установява, че с процесното НП, издадено срещу оспорващия, се отнемат 6 контролни точки, като същото е влязло в сила, доколкото не са приобщени доказателства за обжалването и отмяната му.
НП № 2408/08.06.2004 г., издадено от началника на Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР Ловеч (л. 78 от делото), е с отбелязване за връчването му на 08.10.2004 г., няма данни да е обжалвано, като с него се отнемат също 6 контролни точки. Съгласно справката картон на водача – л. 45 от делото, отнемането на точките е с посочена дата на действие 16.10.2004 г., т.е. след изтичане на 7-дневния срок за обжалване на НП.
НП № 468/25.02.2005 г., издадено от началника на ІІ РПУ при ОД на МВР Варна (л. 79 от делото), е с отбелязване за връчването му на 31.09.2005 г., няма данни да е обжалвано, като с него се отнемат 2 контролни точки. Според вписването в справката картон на водача – чл. 45 от делото, отнемането на точките е с посочена дата на действие 08.10.2005 г., т.е. след изтичане на 7-дневния срок за обжалването на НП.
По отношение на останалите 5 бр. НП, а именно:
НП № 3076/09.11.2001 г., издадено от сектор «ПП» към ОД на МВР – Хасково;
НП № 1917/16.07.2002 г., издадено от сектор «ПП» към ОД на МВР – Хасково;
НП № 465/26.02.2003 г., издадено от сектор «ПП» към ОД на МВР – Хасково;
НП № 1136/15.12.2002 г., издадено от РУ – Чепеларе към ОД на МВР – Смолян;
НП № 13282/11.11.2004 г., издадено от ОД на МВР – Стара Загора),
визирани в оспорената заповед и в двете справки представени от ответника по делото (справка картон на водача и справка за нарушител/водач), не са приобщени доказателства за релевантните по спора факти – за издаването им, за влизането им в сила и за отнетите с тях контролни точки на оспорващия. Във връзка с тези НП (от съответните структури, към които са посочените органи, техни издатели, са приети по делото писма, с които се заявява, че не могат да бъдат представени, тъй като административнонаказателните преписки в РУ Чепеларе са унищожени до 2012 г. (л. 102 от делото), не са открити въпросните 3 бр. НП, издадени от Сектор „ПП“ при ОД на МВР Хасково (л. 105 от делото) и е унищожен архива на ОД на МВР Стара Загора с НП до 2009 г. поради изтекъл 5-годишен срок за съхранение на административнонаказателните преписки с връчените НП (л. 107 от делото).
Предвид оспорването от страна на жалбоподателя на вписванията в справката картон на водача и справка за нарушител/водач по отношение на съществуването на посочените по-горе 5 бр. НП, визирани в оспорената заповед, в тежест на органа, издал оспорения акт, е да установи (докаже) фактическите основания за налагане на обжалваната ПАМ.
В случая ответникът не се справя с доказателствената си тежест и следва да се приеме, че не се установява по делото верността на вписванията в представените от ответника справка-картон на водача и справка за нарушител/водач по отношение на вписването (удостоверяването) на наличието на 5 бр. от посочените в оспорената заповед общо 8 бр. наказателни постановления, а именно по отношение на:
НП № 3076/09.11.2001 г., издадено от сектор «ПП» към ОД на МВР – Хасково;
НП № 1917/16.07.2002 г., издадено от сектор «ПП» към ОД на МВР – Хасково;
НП № 465/26.02.2003 г., издадено от сектор «ПП» към ОД на МВР – Хасково;
НП № 1136/15.12.2002 г., издадено от РУ – Чепеларе към ОД на МВР – Смолян;
НП № 13282/11.11.2004 г., издадено от ОД на МВР – Стара Загора.
Както вече се посочи, релевантните факти в случая са следните: 1. Наличието на издадени срещу оспорващия НП; 2. Въпросните НП са влезли в сила; 3. Последица от тези НП е отнемане на контролните точки на водача; 4. Сборът на отнетите контролни точки по НП обосновава извод за изчерпване на нормативно определените такива за водача; 4. Невръщането от оспорващия на СУМПС в съответната служба на МВР.
Информацията от представените справки, на които се позовава ответникът, вече съдът посочи, че е само индиция за наличието на фактическите основания за налагането на мярката, но не установява по надлежния ред визираните по-горе релевантни факти. От представените справки се установява единствено факта на вписването на определени факти в информационната система. Т.е. налице е само едно твърдение на ответника, че посочените НП са издадени и влезли в сила, както и че като последица от тях са отнети определи контролни точки. Тези факти е напълно възможно да са осъществени, но за да бъдат приети от съда за надлежно доказани е необходимо да бъдат доказани с относимите и допустими от закона доказателствени средства.
Действително в хипотезата на чл. 171, ал. 4 от ЗДвП органът действа в условията на обвързана компетентност, но преценката му за релевантните факти следва да е обоснована и да се основава на непосредственото му възприятие за всеки един от тях. В случая няма доказателства, от които по безспорен начин да се установи както съдържанието на постановленията, така и факта на надлежното им връчване.
Както към датата на издаване на наказателните постановления, така и към настоящия момент е в сила Наредба № I-157 от 1.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелства за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина (Наредба № I-157). Съгласно чл. 30, ал. 3 от нея, наказателните постановления, в които наред с наложеното наказание е постановено и отнемане на контролни точки, се съхраняват до възстановяване на отнетите контролни точки, но не по-малко от пет години. По делото няма доказателства за възстановяване на контролните точки на лицето. Щом като контролните точки не са били възстановени, налице е задължение на органа да съхранява наказателните постановления и преписките по тях. Неизпълнението на това негово задължение лишава съда от възможността да установи надлежно релевантните факти относно съдържанието на НП, неговото връчване и правните последици. В тази насока е и константната практика на VII отделение на Върховен административен съд (Решение № 10354 от 07.10.2015 г. на ВАС по адм. дело № 5471/2015 г.)
Предвид фактите, които се установяват от доказателствата по делото следва да се приеме, че отнетите контролни точки на оспорващия са общо 14 по представените по делото 3 бр. НП, визирани и в обжалваната заповед и посочени по-горе.
Разпоредбата на чл. 157, ал. 4 от ЗДвП регламентира загубването на придобитата правоспособност на водач, на когото са отнети всички контролни точки, както и задължението му да върне свидетелството за управление в съответната служба на МВР. През различните периоди на спорното административно правоотношение са действали Наредба № I-139 от 16.09.2002 г. за определяне на първоначалния максимален размер на контролните точки на водач на моторно превозно средство и нарушенията, за които се отнемат (до 15.02.2008 г.), Наредба № Iз-1959 от 27.12.2007 г. за определяне на първоначалния максимален размер на контролните точки на водач на моторно превозно средство, условията и реда за отнемането им и списъка на нарушенията на правилата за движение по пътищата, за които се отнемат (отменена 04.02.2013 г.) и Наредба № Iз-2539 от 17.12.2012 г. за определяне максималния размер на контролните точки, условията и реда за отнемането и възстановяването им, списъка на нарушенията, при извършването на които от наличните контролни точки на водача, извършил нарушението, се отнемат точки съобразно допуснатото нарушение, както и условията и реда за издаване на разрешение за провеждане на допълнително обучение, последната действаща и понастоящем. С посочените наредби е определен максималният размер на контролните точки, като в нито една от визираните наредби този размер не е 14 контролни точки.
Последното обосновава извод, че за оспорващият не се установява по делото да е загубил правоспособността си, респ. за него не е възникнало задължението за връщане на свидетелството му за управление в съответната служба на МВР, както е разписано в чл. 157, ал. 4 от ЗДвП.
Така приетото от съда обуславя извода, че оспорената заповед е материално незаконосъобразна – чл. 146, т. 4 от АПК, поради недоказаност на елементите от фактическия състав на наложената мярка, чието доказване следваше да се осъществи от органа при указана от съда доказателствена тежест.
Като постановена в противоречие с материалноправните разпоредби оспорената заповед е в несъответствие и с целта на закона – недопускане на лица, които са загубили правоспособността си като водачи на МПС да извършват тази правно-регламентирана дейност, т.е. целта да се опазва животът и здравето на участниците в движението по пътищата – чл. 1, ал. 2 от ЗДвП, тъй като не се установява оспорващият да е загубил правоспособността си за водач на МПС.
С оглед изложеното следва да се отмени оспорената заповед.
Предвид направения извод от съда обсъждането на доводите на оспорващия за несъответствието на акта с принципите на административния процес във връзка с налагането на ПАМ едва 2019 г., при твърдение на ответника, че контролните точки на оспорващия са отнети още преди 2007 г., с последно посочено НП от дата 11.11.2004 г. , влязло в сила на 08.10.2015 г., се явява безпредметно.
Следва само да се посочи, че действително не е налице срок, в който да се наложи ПАМ като процесната. В случай, че по делото беше установено, че понастоящем на оспорващия са му отнети всички контролни точки, то процесната ПАМ не би била незаконосъобразна, доколкото издаването на заповедта в един много по-късен момент от изгубване на правоспособността не погасява правото на органа за налагане на мярката, тъй като все пак ще се постигне целената ефективност на мярката, макар и със закъснение.
Изходът на спора и направеното от оспорващия своевременно искане за присъждане на разноски, обуславят правото на оспорващия на такива. На основание чл. 143, ал. 1 от АПК, ОД на МВР Варна (в чиято структура е ответникът – началникът на група в сектор „ПП“ при ОД на МВР Варна, издал оспорената заповед, и доколкото групата в сектора не е самостоятелно юридическо лице) следва да бъде осъдена да заплати на оспорващия разноски по делото в размер на 500 лв., представляващи част от платеното адвокатско възнаграждение. Съдът съобрази направеното от ответника възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв., както и че делото не се отличава с фактическа и правна сложност. Съдът намира, че адвокатско възнаграждение, определено в размера, посочен в чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, отчита обема и сложността на свършената работа във връзка с предоставената адвокатска услуга. Действително в случая става въпрос за 8 бр. НП, посочени в оспорената заповед, но за установяването на релевантните факти (визирани по-горе) не е присъщ нито голям обем, нито сложност на правната услуга. Определеният от съда размер на адвокатското възнаграждение е в съответствие със заложеното в чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата изискване за справедливост и обоснованост.
С
оглед изложеното
и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ Заповед №
19-0819-001880 от 18.09.2019 г., постановена от Началника на група към ОД на
МВР-Варна, сектор ПП-Варна, С.М.С., с която спрямо С.Г.М. с ЕГН ********** е
наложена принудителна административна мярка по чл. 171, т.4 от ЗДвП – временно
отнемане на свидетелство за управление на МПС на водач, на когото са му отнети
всички контролни точки и не е изпълнил задължението си по чл. 157, ал. 4 от ЗДвП
ОСЪЖДА ОД на МВР Варна да заплати на С.Г.М. с ЕГН ********** сумата
в размер на 500 лв. (петстотин лева), представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.
СЪДИЯ: