РЕШЕНИЕ

                                                                     

                                                                  №

 

                                                          гр.София, ……………....

 

                                                         В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав:

                                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова

                                                                                            ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева

                                                                                                                 Евелина Маринова

при секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора ................ като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 4 301 по описа за 2020 година и за да се произнесе взе предвид следното:

 

              Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

              С решение № 33 605 от 05.02.2020 г., постановено по гр.д.№ 19 810/2019 г. по описа на СРС, І ГО, 167 състав е отхвърлен като неоснователен предявеният от В.П.К., ЕГН **********  иск за признаване за установено на основание чл.439 ГПК, че ищецът не дължи н. „А.з.с.н.в.“ АД, ЕИК ********* принудително изпълнение на сумата 1 101,50 лева, представляваща част от поето задължение по запис на заповед от 23.12.2012 г., за която сума е издаден изпълнителен лист от 12.11.2013 г. по ч.гр.д.№ 2335/2013 г. на РС – Видин и е образувано изп.дело № 20141320401028 по описа на ДСИ И.С..

              Със същия акт ответникът В.П.К. е осъден да заплати на ответника „А.з.с.н.в.“ АД сумата 100,00 лева – разноски по делото.

              Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ищеца В.П.К., гр.София като неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено при нарушение на материалния закон и в противоречие с константната съдебна практика. Във жалбата се поддържа, че не могат да бъдат споделени доводите на първоинстанционния съд, че ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС трябва да поражда действие от датата на обявяване на тълкувателното решение по отношение на висящите дела, тъй като тълкувателните решения не представляват нов закон, нова норма или друг вид акт, който от момента на постановяването си да започва да произвежда действие; че не е редно СРС да взема предвид едно инцидентно решение на ВКС, което няма задължителен характер. Посочено е и че давността за спорното вземане е тригодишна, тъй като изпълнителният лист е издаден въз основа на несъдебно изпълнително основание /заповед за изпълнение/ по запис на заповед и се прилага чл.531, ал.1 ТЗ, която в случая е изтекла на 09.10.2018 г. с оглед момента на приетото от СРС последно годно да породи правни последици изпълнително действие от 09.10.2015 г.

              Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи изцяло предявеният от ищеца отрицателен установителен иск. Претендира се присъждането на разноски по делото за двете съдебни инстанции, както и заплащането на адвокатско възнаграждение за процесуалните представители на жалбоподателя-ищец по реда на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата /ЗА/.  

              Ответникът „А.з.с.н.в.“*** в подадения в срока по чл.263, ал.1 ГПК отговор е оспорил същата изцяло като неоснователна. Инвокирал е твърдения за необоснованост на наведените в жалбата оплаквания, както и за правилност на първоинстанционното решение.  

              Моли подадената въззивна жалба да бъде оставена без уважение и да се потвърди решението на СРС. Не заявява искане за разноски за въззивното производство. 

              Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото до-казателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК намира за установено следното:

              Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в про-цеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

              Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въп-роси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

              При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалвана част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС.

              Преценявайки основателността на жалбата с оглед наведените в нея оплаквания, настоящият съдебен състав приема следното:

              Съдът е сезиран с отрицателен установителен иск по чл.439, ал.1 ГПК за установяване, че ищецът В.П.К. не дължи н. „А.з.с.н.в.“ АД – в качеството му на правоприемник на „Зи-Метрикс“ АД принудително изпълнение на сумата 1 101,50 лева, представляваща поето задължение по запис на заповед от 23.12.2012 г. в полза на „Зи-Метрикс“ АД, за която сума е издаден изпълнителен лист от 12.11.2013 г. по ч.гр.д.№ 2335/2013 г. на РС – Видин. Наведени са доводи, че въз основа на изпълнителния лист „Зи-Метрикс“ АД е образувал изп.дело № 20141320401028 по описа на ДСИ при РС-Видин, който в хода на това производство е прехвърлил вземането си н. „А.з.с.н.в.“ ООД с правоприемник „А.з.с.н.в.“ АД, съгласно уведомително писмо от 11.06.2014 г., както и че на 09.10.2015 г. е извършено последното годно да породи правни последици изпълнително действие по изпълнителното дело – наложен е запор върху банкова сметка, ***.433, ал.1, т.8 ГПК на 09.10.2017 г. поради настъпила перемпция е прекратено изпълнителното дело, независимо че не е постановен изричен акт от ДСИ. Твърди се и че от датата на последното изпълнително действие е изтекла кратката тригодишна давност на основание чл.111, б.“в“ ЗЗД и чл.534, ал.1 ТЗ относно процесното вземане, с оглед на което сумата от 1 101,50 лева, представляваща цялата главница по изпълнителния лист от 12.11.2013 г. по ч.гр.д.№ 2335/2013 г. на РС – Видин като погасена по давност е изцяло недължима. Заявено е искане за присъждане на направените по делото разноски.

              В депозирания писмен отговор в срока по чл.131, ал.1 ГПК „А.з.с.н.в.“ АД е оспорила предявения срещу нея иск в цялост с релевирани доводи за неоснователност на същия и наведените от ищеца твърдения. Претендира присъждането на разноски по делото.

               Безспорно е в теорията и в константната съдебна практика, че с отрицателния установителен иск по чл.439 ГПК се дава право на длъжника да установи, че изпълняемото право е отпаднало, поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, но имащи значение за неговото съществуване, като доказването им е в негова тежест. Съгласно константната съдебна практика разпоредбата на чл.439 ГПК е аналогична на тази на чл.255 ГПК /отм./, като този иск изключва възможността при оспорване на изпълняемото право длъжникът да противопоставя възражения, основаващи се на факти, преклудирани със силата на пресъдено нещо. Искът е предоставен на длъжника за защита срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение и за неговото уважаване е необходимо ищецът да докаже наличието на факти, които изключват, унищожават или погасяват спорното материално право, каквито примерно са: плащане, прихващане, погасяване на правото на принудително изпълнение поради изтекла погасителна давност и пр.

            

              Погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може сам да извърши изпълнителното действие. Задължението за действие е на съдебния изпълнител.

              Съгласно нормата на чл.116, б.“а“ и б.“в“ ЗЗД давността се прекъсва с признание на вземането от длъжника и с предприемане на действия за принудително изпълнение. Ако в рамките на законоустановения период кредиторът предприеме действие, тя се прекъсва.

              От приетите доказателства, касаещи изп.дело № 20141320401028 по описа на ДСИ при РС – Видин, образувано на 28.01.2014 г. по молба на „Зи-Метрикс“ АД, ЕИК *********, представените с исковата молба писмени доказателства и приложеното копие от заповедно производство, безспорно се доказва в процеса, че изпълнителният лист от 12.11.2013 г. по гр.д.№ 2 335/2013 г. на РС гр.Видин е издаден въз основа на заповед № 1828 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 08.11.2013 г. в полза на взискателя „Зи-Метрикс“ АД, ЕИК ********* срещу длъжника В.П.К., ЕГН ********** за сумата 1 101,50 лева – представляваща част от сумата 1 611,00 лева по запис на заповед от 23.12.2012 г., заедно със законната лихва от предявяване на вземането на 05.11.2013 г. до окончателното му заплащане, както и разноски в размер на 25,00 лева – държавна такса и 200,00 лева – юрисконсултско възнаграждение.

              В депозираната молба по чл.426 ГПК взискателят е поискал прилагането на конкретен изпълнителен способ за удовлетворяване на вземането си – налагането на запор върху банковата сметка на длъжника в „Банка ДСК“ ЕАД.

              Констатира се и че процесната заповед за изпълнение е връчена на ищеца В.П.К. на 24.03.2014 г. с получената покана за доброволно изпълнение от 31.01.2014 г. Не се спори в процеса, че в двуседмичният срока по чл.414, ал.2 ГПК /в ред. преди изм. с ДВ бр.100/2019 г./ ищецът не е подал възражение срещу заповедта за изпълнение и след изтичане на последния същата е влязла в сила на 08.04.2014 г.

              С молба от 22.04.2014 г. длъжникът В.П.К. е представил вноска бележка за извършено плащане във връзка с изпълнителното дело по сметката на взискателя „Зи-Метрикс“ АД в размер на 100,00 лева, като е поел задължението да заплати останалата част от дължимата сума на равни месечни вноски.

              С оглед сключен договор за цесия от 29.05.2014 г. на основание чл.99 ЗЗД, по силата на който „Зи-Метрикс“ АД – като цедент е прехвърлил н. „А.з.с.н.в.“ ООД – като цесионер вземанията по процесните вземания, с постановление от 12.11.2014 г. като взискател по делото е конституиран цесионерът „А.з.с.н.в.“ ООД, ЕИК *********, като не е спорно в производството, че длъжникът е уведомен за извършената цесия с уведомително писмо с изх.№ УПЦ-02/3М-24794 от 11.06.2014 г. /приложено с исковата молба/.

              Безспорно е и че поради извършено преобразуване н. „А.з.с.н.в.“ ООД, ЕИК *********, правата и задълженията на това дружество са придобити от „А.з.с.н.в.“ АД, ЕИК ********* като негов универсален правоприемник, което е видно и от приложеното по изпълнителното дело удостоверение с изх.№ 20150824115311 от 24.08.2015 г. на Агенция по вписванията.

              С молба н. „А.з.с.н.в.“ АД от 02.10.2015 г. е поискано налагането на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника съгласно изготвената по предходна молба на взискателя справка от НАП. На 09.10.2015 г. съдебният изпълнител е изпратил запорно съобщение за наложен запор върху трудовото възнаграждение на В.П.К., получен от третото лице РДВР-Видин, ДНСГЗ на 23.10.2015 г. със забележка, че лицето не е служител на службата.

              С молба от 19.05.2017 г. „А.з.с.н.в.“ АД с цел извършване на по-нататъшни действия за удовлетворяване на вземането срещу длъжника е изискал изготвянето на обща справка от НАП, която поради невнасяне на дължимата се такса не е била изготвена. 

              С постановление от 19.04.2018 г. ДСИ И.С. при РС гр.Видин е прекратила производството по изп.дело № 20141320401028 по описа на ДСИ при РС-Видин на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК.  

              По силата на разпоредба на чл.117, ал.2 ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е винаги пет години. Съгласно установената константна съдебна практика разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД намира приложение и когато вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение, независимо от неговия характер, тъй като тя установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражението. Така както длъжникът не може да оспорва вземане, установено с влязло в сила решение поради факт, настъпил до съдебното дирене в производството, по което решението е постановено, така длъжникът не може да оспорва вземане, установено с влязлата в сила заповед за изпълнение поради факт, настъпил до изтичането на срока по чл.414, ал.2 ГПК. Неподаването на възражение в срока по чл.414, ал.2 ГПК се приравнява по правни последици на признание на вземането от длъжника по чл.116, б.“а“ ЗЗД. Целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство е да се установи дали претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, доколкото същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора – в този смисъл е и съдебната практика, обективирана в решение № 100/20.06.2011 по т.д.№ 194/2010 г. на ВКС, II ТО, решение № 131/23.06.2016 г. по гр.д.№ 5140/2015 г. на ВКС, ІV ГО и др.

              След изтичане на срока по чл.414, ал.2 ГПК за длъжника остава само възможността за оспорване на вземането по реда на чл.424, ал.1 ГПК. При всички хипотези на чл.416 ГПК /когато възражение не е подадено в срок или е оттеглено, или е налице влязло в сила решение за установяване на вземането/, настъпва стабилитет на заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл.418 ГПК се стабилизира окончателно и оспорването на фактите и обстоятелствата относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудират. С влизането в сила на заповедта се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като е разрешен правният спор относно съществуването на вземането /в г.см. решение № 3/04.02.2022 г. по гр.д.№ 1722/2021 г. на ВКС, IV ГО; решение № 118/07.07.2022 г. по гр.д.№ 4063/2021 г. на ВКС, III ГО; решение № 37/24.02.2021 г. по гр.д.№ 1747/2020 г. на ВКС, IV ГО; решение № 118/07.07.2022 г. по гр.д.№ 4 063/2021 г. на ВКС, ІІІ ГО; решение № 93/17.05.2021 г. по гр.д.№ 2766/2020 г. на ВКС, ІV ГО; определение № 60818/15.12.2021 г. по гр.д.№ 2482/2021 г. на ВКС, IV ГО; определение № 60523/24.06.2021 г. по гр.д.№ 3523/2020 г. на ВКС, IV ГО; определение № 214/15.05.2018 г. по ч.гр.д.№ 1528/2018 г. на ВКС, IV ГО и мн.др./. Разпоредбите относно погасителната давност са императивни.

              С оглед изложеното доводите на жалбоподателя, че в дадения казус вземането – предмет на издадения на от 12.11.2013 г. изпълнителен лист се погасява с кратката тригодишна давност по чл.531, ал.1 ТЗ са неоснователни.

              Съобразно приетото в мотивите на т.10 от Тълкувателно решение № 2/2013  по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, изпълнителни действия /независимо от това дали прилаганото им е поискано от взискателя или са предприети по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ представляват: насочването на изпълнението чрез налагането на запор или възбрана, присъединяването на кредитор, възлагане на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.

              В периода: 28.01.2014 г. – 02.10.2015 г. взискателят неколкократно е предприемал валидни изпълнителни действия, които са годни да прекъснат теченето на погасителната давност, като през м.04.2014 г. е налице и извършено двукратно признание на вземането от страна на длъжника /чл.116, б.“а“ ЗЗД/.

              Независимо от това обаче от датата на образуването на изпълнително дело № 20141320401028 по описа на ДСИ при РС – Видин на 28.01.2014 г. до отмяната на ППВС № 3 от 18.XI.1980 г. по гр.д.№ 3/1980 г., извършена с Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, погасителна давност не е текла, спряла е – Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г., постановено по тълк.дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Давността относно процесното вземане е започнала да тече отново от 26.06.2015 г., откогато е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г. След посочената дата на 2015 г. погасителната давност относно разглежданото вземане е била прекъсната на 02.10.2015 г. със заявения от взискателя за предприемане годен изпълнителен способ – налагане на запор върху трудово възнаграждение на длъжника.

              По въпросите от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3 от 18.XI.1980 г. по гр.д.№ 3/1980 г. във връзка с теченето на давността, извършена с т.10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за взема-ния по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му, е даден отговор в Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. по тълк.дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно приетите задължителни разяснения със същото погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемане на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.  

              Предвид обстоятелството, че започналата да тече на 02.10.2015 г. нова петгодишна погасителна давност относно вземането-предмет на спора не е изтекла към датата на подаване на исковата молба от страна на В.П.К. на 04.04.2019 г., мнозинството на въззивния състав намира, че поради липсата на кумулативната даденост на елементите от фактическия състав на разпоредбата на чл.439, ал.1 във връзка с ал.2 от ГПК предявеният от същия иск на това основание се явява неоснователен и подлежи на отхвърляне /в т.см. е и приетото в решение № 252/17.02.2020 г. по гр.д.№ 1609/2019 г. на ВКС, III ГО, решение № 50295/23.01.2023 г. по гр.д.№ 1030/2022 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 587/16.10.2024 г. по гр.д.№ 274/2023 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 118/07.07.2022 г. по гр.д.№ 4 063/2021 г. на ВКС, ІІІ ГО, решение № 3/04.02.2022 г. по гр.д.№ 1 722/2021 г. на ВКС, ІV ГО и мн.др./.

              Висящността на настоящото производство е основание за спиране теченето на погасителната давност – арг. чл.115, б.“ж“ ЗЗД, в който смисъл е актуалната съдебна практика, формирана в решение № 50295/23.01.2023 г. по гр.д.№ 1030/2022 г. на ВКС, ІV ГО, определение № 50470/07.09.2023 г. по т.д.№ 1092/2022 г. на ВКС, ІІ ТО, определение № 2503/30.09.2024 г. по т.д.№ 224/2024 г. на ВКС, ІІ ТО и др. 

              След предявяването на отрицателния установителен иск от длъжника кредиторът нито  може да предяви насрещен положителен установителен иск, че вземането му не е погасено по давност и правото на принудително изпълнение съществува, тъй като последният би бил недопустим поради тъждественост на предмета, нито в общия случай – да предприема дейст-вия за принудително изпълнение. След като кредиторът не може да действа, за да реализира вземанията – предмет на иска по чл.439 ГПК, давност за тези вземания по време на произ-водството по чл.439 ГПК не тече. Ако искът бъде отхвърлен, от влизане в сила на отхвърли-телното съдебно решение започва да тече нова давност /решение № 257/30.04.2020 г. по гр.д. № 694/2019 г. на ВКС, III ГО/.

            Поради съвпадане на крайните изводи на настоящия състав с тези на СРС относно изхода от разглеждането на спора, макар и по различни мотиви, първоинстанционното решение като правилно следва да бъде потвърдено.  

              С оглед изход на делото на основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателя не се дължат разноски за въззивното производство, както и възнаграждение на процесуалния му представител по чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата за оказаната безплатна правна помощ.

              Поради липса на заявено искане по реда на чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК от въззиваемата страна съдът не дължи произнасяне на това основание.  

              Воден от горното, Съдът

 

                                                     Р    Е    Ш    И:

 

              ПОТВЪРЖДАВА решение № 33605/05.02.2020 г., постановено по гр.д.№ 19 810/2019

г. по описа на СРС, І ГО, 167 състав.

 

              Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.

 

 

 

              ПРЕДСЕДАТЕЛ:                      ЧЛЕНОВЕ: 1.                           о.м.2.