Решение по дело №409/2019 на Окръжен съд - Пловдив

Р     Е    Ш   Е   Н   И   Е   № 556

 

 

гр.Пловдив, 30.04.2019 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

           

ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, Х-ти състав, в публично заседание на двадесети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав

 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:  РУМЯНА АНДРЕЕВА

                                                             ЧЛЕНОВЕ: ПЛАМЕН ЧАКАЛОВ

БРАНИМИР ВАСИЛЕВ                                                                                                                    

 

при секретаря Бояна Гълъбова, като разгледа докладваното от председателя гр.дело № 409/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

        

Производството е  въззивно и е по реда на чл. 258  и сл. от ГПК.

Образувано е по  въззивната жалба на Т.В.Г. с ЕГН: ********** с адрес: ***, чрез процесуалния и представител адв. М.Г., против решение № 3995 от 22.11.2018 г., постановено по гр.д.№ 1781/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ІV гр. с-в, с което е допуснато извършването на съдебна делба между Т.В.Г. и М.В.А. с ЕГН: ********** с адрес: ***, по отношение на следния недвижим имот: САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ с ИД № *** съгласно КК на Пловдив, с адрес: П., ж.к. „***, намиращ се в сграда № 1, построена в ПИ № 56784.540.** по КК на Пловдив /общинско дворно място/, с предназначение: жилище, състоящо се от: две стаи, кухня, баня- клозет, антре, със застроена площ от 56.61 кв. м., ВЕДНО с прилежащите към това жилище: изба № 21 с площ от 3.99 кв. м., както и 2.367 % ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавното /общинско/ место на сградата, при съседни СО /съгласно схемата, издадена от СГКК- Пловдив/: на същия етаж- няма, под обекта- ап. с ИД 56784.540.509.**, над обекта: ап. с ИД 56784.540.509.**,  при квоти от по 1/2 идеална част за всяка от тях. В жалбата се прави оплакване за неправилност на решението, като се твърди, че по отношение на делбения имот между страните липсва съсобственост, тъй като тя е придобила изцяло правото на собственост върху имота въз основа на осъществено повече от 10 години давностно владение. Прави се искане за отмяна на обжалваното решение и за постановяване на ново решение по същество, с което искът за делба да се отхвърли. Претендира заплащането на разноски.

Въззиваемата страна  М.В.А., чрез представителя и по делото адв. Н.А. оспорва въззивната жалба като неоснователна. Прави искане решението на районния съд да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира заплащането на разноски.

Пловдивският Окръжен съд, след преценка на събраните по делото  доказателства, приема  за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК от лице, имащо право на жалба и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна по следните съображения:

Ищцата М.А. е основала иска си за делба на твърдението, че с ответницата са законни наследници на М. Т. К., починала на 12.11.1998 г., която е притежавала процесния недвижим имот – апартамент в гр.П., ж.к. „***, като се иска от съда да допусне същият до делба при  равни права.

С отговора на исковата молба ответницата Т.Г. е оспорила иска с възражението, че  е единствен собственик на имота, като е придобила правото на собственост върху същия в резултата на упражнявано непрекъснато давностно владение в периода от 1998 г. до 02.02.2018 г.

В случая следва да се вземат предвид разясненията, дадени с ТР № 1 от 06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита за оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение, както е при наследяването. В този случай установилият фактическата власт върху имота е държател на чуждите идеални части в съсобствеността и за да ги придобие по давност, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. При спор той носи доказателствената тежест да установи, че е извършил такива действия, които явно и недвусмислено обективират спрямо останалите съсобственици намерението му да владее техните идеални части за себе си. За да породи придобиване по давност на чуждите идеални части, промяната на намерението като волеви акт предполага външна изява, доведена до знанието на останалите съсобственици чрез извършването на такива действия, които създават сигурност, че съвладелецът е установил изключителна фактическа власт върху вещта, отричайки правата им.

Страните по делото М.А. и Т.Г. са наследници по закон на тяхната майка М. Т. К., починала на 12.11.1998 г. като разведена /у-ние  за наследници от 22.01.2018 г. на л.5 от делото на РС/. Не се спори, че приживе М. Т. К. е била собственик на процесния недвижим имот, като същият е придобит  с договор за покупко-продажба на държавен имот по реда на НДИ  от 09.04.1991 г. /Договорът е представен на л.4 от делото на РС/.

От представените приходни квитанции(на лист 29-31 от делото) е видно, че в периода 2002-2017 г. на името на ищцата е била декларирана притежавана идеална част от имота, за което на същата са начислявани  задължения по ЗМДТ.

По делото пред РС са събрани гласни доказателства. От показанията на свидетелката Й. Д., без родство, се установява, че ищцата М.А. се омъжила през 1996 г. и напуснала процесния имот, още докато майка и е била жива. От тогава не го е ползвала. В него живее ответницата Т.Г., като свидетелката знае, че го има от майка си. Наследодателката К. имала намерение да остави този имот на дъщеря си Т., а в замяна М. да получи друг имот и лихвоточки от жилищноспестовен влог.

Като свидетел е разпитан А. И., който живее на съпружески начала с ответницата Т.Г.. Свидетелят сочи, че се е запознал с Т. на 28.09.2001 г. и към този момент тя  е живеела в процесното жилище. Живее в него и в момента. Винаги е живяла в него, той също живее там. През есента на 2006 г. ищцата М.А. поставила въпроса за уреждане на  отношенията между сестрите по отношение на апартамента, като претендирала собствеността върху половината, а Т. и отговорила, че нищо не и дължи, защото тя знае, какво е казала майка им. М. казала, че ще си търси правата. След този разговор отношенията между двете сестри  били влошени, до 2009 г. До  2009 г. сестрите се срещнали веднъж по повод неплатени задължения за имота, за които е било образувано изпълнително дело срещу тях. От 2009 г. отношенията се подобрили и сестрите се виждали всяко лято, а в останалото време ищцата живеела в И***. Свидетелят сочи, че от 2006 г. до момента М. не е имала други претенции относно имота, никога не е имала ключ от апартамента. В имота са извършвани множество ремонти и подобрения, със знанието и без противопоставянето на ищцата. Тя не е предоставяла средства и не е заплащала разходи за данъци, поддръжка и консумативи, всичко заплащала сестра и Т..

Като свидетел е разпитана Я. А., *** на ищцата. Свидетелката сочи, че след женитбата си М. напуснала имота, майка и още била жива, а в имота останала да живее Т.. След смъртта на майка си М.  посещавала жилището, защото имала ключ от него. Няколко години по-късно /две или три години/ вече нямала достъп. През 2003 г. между ищцата и ответницата се провела среща в апартамента на свидетелката. М. поискала от Т. част от апартамента или достъп, но тя не и дала ключ. М. живяла четири години на квартира, след което със съпруга и заминали за И***. През тези 10 години М. е искала да влезе в жилището, но не е можела, защото не е имала ключ. Винаги казвала на свидетелката, че Т. не и дава достъп до него. Винаги се е прибирала с плач, като казвала: „Две сестри сме, как може едната да е  облагодетелствана, а другата да не е ?“.

Като свидетел е разпитан и С. А., който сочи, че след женитбата си през 1995 година М. напуснала дома на майка си и отишла да живее при тях. След смъртта на майка си М. ходила в жилището, но след 2003 г. била сменена бравата и тя нямала достъп. Свидетелят сочи, че двете сестри се срещнали в неговия апартамент през 2003 г. М. поискала достъп до имота и държи на наследствената си част. Т. отговорила, че е живяла в този апартамент, ключ няма да и даде и няма да има достъп. От 2009 г. М. живее в И. със семейството си, като на годината си идва по два-три пъти. Когато са в България, М. и семейство и отсядат в жилището на свидетеля. Свидетелят сочи и за друг случай, при който М. му казала разплакана, че пак е имала разправия със сестра си, която пак не и дава достъп до апартамента.

Въз основа на тези доказателства се приема от настоящия съдебен състав, че е доказано изцяло възражението на ответницата, че правото на собственост върху ½ ид.част от е придобито от нея по силата на непрекъснато давностно владение, продължило повече от десет години. От събраните гласни доказателства безпротиворечиво се установява, че към 2003 г.  ответницата е променила държането на идеалните части на ищцата във владение, довела е това обстоятелство до знанието на другия съсобственик /ищцата/, владението и е упражнявано непрекъснато, явно и необезспокоявано в продължение на повече от законоустановения 10-годишен срок. /исковата молба е заведена на 02.02.2018 г./ Ответницата открито е демонстрирала промяната в намерението си за своене на имота, като е отказвала всякакъв достъп до него спрямо ищцата, а последната не е предприела действия за защита на правото си. Не променя този извод обстоятелството, че ответницата не е предприела действия по деклариране на имота и заплащане на данъци, които действия  са насочени към определени трети лица - общинската и данъчната администрация, като дори и да бяха предприети, ако не е установено, че са станали достояние на съсобственика не съставляват демонстриране на завладяването /В този смисъл е и  Решение № 37 от 26.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1969/2017 г., II г. о., ГК/.

Ето защо следва да се приеме, че правото на собственост върху процесния недвижим имот принадлежи изцяло на ответницата. Не се установи по делото наличието на съсобственост върху същия, поради което искът за допускане на съдебна делба между страните следва да се отхвърли.

Решението на районният съд  е неправилно, поради което същото ще се отмени, като ще се постанови друго решение по същество в казания смисъл.

Предвид основателността на въззивната жалба и неоснователността на иска, въззиваеумата страна ще бъде осъдена да заплати на жалбоподателката направените от нея разноски пред двете инстанции, които се констатираха на 1000 лв. – адвокатски хонорар, заплатен за първоинстанционното производство, ДТ от 14 лв. пред ПРС, 600 лв. – адвокатско възнаграждение за един адвокат пред ПОС, ДТ от 40 лв. за въззивно обжалване, или общо разноски пред двете инстанции в размер на 1654 лв.

 По тези съображения Съдът

 

                                        Р    Е   Ш   И  :   

 

 ОТМЕНЯ решение № 3995 от 22.11.2018 г., постановено по гр.д.№ 1781/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ІV гр. с-в, вместо което ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ ИСКА на М.В.А. с ЕГН: ********** с адрес: *** против Т.В.Г. с ЕГН: ********** с адрес: *** за извършване на съдебна делба по отношение на следния недвижим имот: САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ с ИД № 56784.540.509.** съгласно КК на Пловдив, с адрес: П., ж.к. „**, намиращ се в сграда № 1, построена в ПИ № 56784.540.**по КК на Пловдив /общинско дворно място/, с предназначение: жилище, състоящо се от: две стаи, кухня, баня- клозет, антре, със застроена площ от 56.61 кв. м., ВЕДНО с прилежащите към това жилище: изба № 21 с площ от 3.99 кв. м., както и 2.367 % ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавното /общинско/ место на сградата, при съседни СО /съгласно схемата, издадена от СГКК- Пловдив/: на същия етаж- няма, под обекта- ап. с ИД 56784.540.509.**, над обекта: ап. с ИД 56784.540.509.**.

ОСЪЖДА М.В.А. с ЕГН: ********** с адрес: *** да заплати на Т.В.Г. с ЕГН: ********** с адрес: *** сумата от 1654  /хиляда шестстотин петдесет и четири / лв. разноски по делото пред двете инстанции.

Решението  подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             ЧЛЕНОВЕ: