№ 20236
гр. София, 07.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Д.А ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от Д.А ИВ. ТОДОРОВА Гражданско дело №
20231110130577 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. от ГПК.
Предявени са искове по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, от Я. С. С.
срещу „А.с.в.“ ЕАД за прогласяване нищожност на Договор за потребителски
кредит №********/17.08.2021 г. и Договор за предоставяне на поръчителство от
17.08.2021 г.
В искова молба са изложени фактически твърдения, че ищецът е сключил,
като заемополучател, с „К.“ ЕАД Договор за потребителски кредит
№********/17.08.2021 г., а във вр. заемното правоотношение с „А.Т.“ ЕООД
Договор за предоставяне на поръчителство от 17.08.2021 г. Паричните
задължения, които има ищеца по тези два договора са прехвърлени на ответното
дружество, което се легитимира като негов кредитор. Ищецът твърди, че
договорът за кредит е сключен в нарушение на закона - чл. 11, ал.1, т.9, т. 10, 11
от ЗПК, по съображения подробно изложени в искова молба. Сочи, че
заемодателят и поръчителят са свързани лица, а възнаграждението което се
задължил да плати по договора за предоставяне на поръчителство е общ разход
по кредита, който не е обявен, и се заобикаля по този начин императива чл. 19,
ал. 4 от ЗПК. Поддържа, че договорът за предоставяне на поръчителство е
нищожен като сключен в противоречие със закона и добрите нрави, в т.ч. чл.
143, ал. 1, ал.2,т. 19 от ЗЗП.
Ответникът не спори, че ищецът е сключил двата договора, както и че
вземанията по него са му прехвърлени с договор за цесия от 01.02.2022 г.
Оспорва наличието на пасивна материална легитимация по спора с довод, че
исковете следва да бъдат предявени срещу цедента, а не срещу цесионера;
евентуално заявява, че договорът за потребителски кредит е сключен в
съответствие с нормативната уредба, за което излага подробни съображения;
счита, че договорът за предоставяне на поръчителство е отделен договор,
възмезден, с функции като договор за застраховка, и възнаграждението по него
не следва да се включва в общия разход по договора за кредит, като за това
1
противопоставя предвиденото в т.12 от р. III от ОУ, че сключването му не е
задължително условие.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по
делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235,
ал. 2 ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Предявените искове са допустими и основателни. По дефиниция цесията
замества стария кредитор на длъжника с нов, на който длъжникът може да
противопостави възражения по възникнване на правото на парично вземане,
защото съдържанието на правоотношението се запазва; и именно за да бъде
защитен интересът длъжникът трябва да ги предяви не срещу цедента, а срещу
цесионера. За да бъде обвързан цедентът от решението поначало той трябва да
бъде привлечен в процеса като подпомагаща страна, което по делото не е
сторено.
На осн. чл. 146, ал.1, т. 3 и т. 4 от ГПК, прието е за безспорно и
ненуждаещо се от доказване, че ищецът е сключил, като заемополучател, с „К.“
ЕАД Договор за потребителски кредит №********/17.08.2021 г.; с „А.Т.“ ЕООД
Договор за предоставяне на поръчителство от 17.08.2021 г. Паричните
задължения, които има ищеца по тези два договора са прехвърлени на ответното
дружество, съгласно договор за цесия от 01.02.2022 г., сключен между „А.Т.“
ЕООД и „А.с.в.“ ЕАД, за което ищецът е уведомен.
Не е спорно, че ищецът има качеството „потребител“, съгласно § 13, т. 1
от ЗЗП, като физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които
не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност.
При това процесното правоотношение попада в регулационното поле на ЗПК и
ЗЗП. В тази връзка чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК предвижда като задължителен
реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит посочването на
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК
начин. В случая, видно от Приложение №1 към договора, това законово
изискване формално е удовлетворено. При анализа на цялото съдържание на
същия съвкупно с останалите съглашения между ищеца, кредитора и
поръчителя, съдът намира, че така посочените като абсолютни стойности ГПР и
обща сума, дължима от потребителя, не отговарят на действителните такива.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, като нормата на чл. 19, ал.4 от ЗПК
ограничава максималния му размер до пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Съгласно легалната дефиниция на
„общ разход по кредита“, същия включва всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници
и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит,
и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. При съобразяване клаузите на чл. 4, ал.1 и 2 от
2
договора за кредит съдът намира, че разход по кредита, представлява и
дължимото от потребителя на поръчителя възнаграждение за предоставяне на
поръчителство. Независимо, че чл. 4, ал.1 от договора, идентичен с чл. 12, р. III
от ОУ, регламентират само възможност за потребителя да обезпечи
изпълнението на задълженията си по кредита посредством банкова гаранция или
поръчителство, непредоставянето на тези обезпечения е санкционирано с отказ
от страна на кредитора да предостави искания кредит – по арг. чл. 4, ал.2 от
договора. Ето защо съдът намира, че предоставянето на кредит от „К.“ ЕАД е
подчинено от предоставяне на обезпечение от страна на кредитополучателя,
съобразно предварително определените от кредитора условия, в т.ч. относно
срока за осигуряването му и личността на поръчителя. В тази връзка следва да
се отбележи, че от обявените и общоизвестни обстоятелства в Търговския
регистър се установява от партида на кредитора и поръчителя, че същите са
свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ - едноличен собственик на
капитала на „А.Т.“ЕООД е именно кредиторът. Това дава основание да се
приеме, че търговската им дейност се контролира пряко от едно и също лице, и
двете дружества упражняват дейността си при общи икономически интереси и
ползи, и се презумира наличието на знание у лицата, участващи в управлението
им, респ. представителство, досежно търговските дела на другото дружество.
Договорът за заем и договорът за предоставяне на поръчителство се счита за
сключен от потребителя с един и същ търговец, от една страна, а от друга –
договорът за предоставяне на поръчителство представлява допълнителна
уговорка между потребителя и заемодателя, сключена в противоречие с чл. 16 от
ЗПК. Това е така, защото договорът за предоставяне на поръчителство няма
самостоятелен характер, неговия предмет и уговорените права и задължения
могат да бъдат предоставени във връзка с усвояване и управление на договора за
кредит; условията и сумата по гаранцията зависят изцяло от главното
задължение по заема. Договорът за потребителски кредит се явява
правопораждащия факт, с оглед на който длъжникът сключва договора за
предоставяне на гаранция. Обвързаността между двете съглашения се
установява от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение, без
всякаква друга възможна алтернатива, чрез сключване на договор за
предоставяне на поръчителство на кредитополучателя с одобрено от
кредитодателя юридическо лице - поръчител, сключването на договора за
поръчителство в деня, в който е сключен самият договор за кредит, с изричната
уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на поръчителство с
основното задължение по кредита, както и че самостоятелен отказ от договора за
предоставяне на поръчителство не е предвиден. Процесният договор за
предоставяне на поръчителство, уреждащ именно задължението за заплащане на
възнаграждение за поръчителя, е сключен във връзка с кредитното
правоотношение на ищеца с „К.“ ЕАД. Тази връзка безспорно се установява от
съдържанието на процесния договор за предоставяне на поръчителство и при
съобразяване датите на сключване на всяко от съглашенията, които са
идентични. макар в ОУ и в договора за потребителски кредит са предвидени
варианти на обезпечено и необезпечено кредитиране, характеристиките на всеки
от двата избора се различават съществено по обема на правата на потребителя.
Изискването да се предостави обезпечение, за да се разгледа заявлението за
отпускане на кредит в кратък срок – чл. 4, ал.1, изр. 2 и ал.3, съставлява
злоупотреба с по-слабата в икономическо отношение страна – потребителя.
Съгласно чл. 8, ал. 5 от договора за предоставяне на поръчителство, кредиторът е
овластен да приема вместо поръчителя дължимото от ответника възнаграждение.
Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на
поръчителя е известен на заемодателя още към момента на сключването на
договора за кредит. В тази насока е и фактът, че уговореното възнаграждение за
3
предоставяне на поръчителство е предварително разсрочено, като се дължи на
падежа на погасителните вноски по кредита, наред със същите, независимо от
изпълнението на задължението за плащането им. Възнаграждението за
поръчителя се дължи и независимо от това дали гаранционно-обезпечителната
му отговорност е ангажирана вследствие допуснато от страна на ответника
неизпълнение на задълженията му по договора за кредит - без да е обвързано с
реално плащане по кредита, което налага на потребителя да изпълни
задълженията си, дори и ако поръчителят не изпълни своите. Следва да се
отбележи, че дължимото възнаграждение е почти равно на размера на
отпуснатия на потребителя кредит. Изложеното обосновава извод, че в
конкретния случай посредством поставяне на изискване за предоставяне на
обезпечение чрез сключване на договор за предоставяне на поръчителство, в
което е предвидено допълнително задължение за плащане на възнаграждение на
свързано с кредитора лице – поръчител при описаните условия, кредиторът
преследва целта да получи обезщетение за вредите от възможна фактическа
неплатежоспособност на длъжника, което от своя страна противоречи на
изискването на чл. 16 ЗПК за извършване на оценка на платежоспособността на
потребителя, съответно за предложение за цена за ползването на заетите
средства, съответна на получените гаранции, от една страна, и на чл. 143, ал. 2,
т. 15 от ЗЗП – от друга. Съдът приема, че договорът за потребителски кредит е
изцяло недействителен, като сключен в нарушение на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК,
ако не е посочен действителния размер на разходите по кредита, когато
разходите, които не са включени са условие без което не може да се отпусне
заема или потребителят няма избор да договаря без тези разходи; и те касаят
неговата основна престация по договора или са свързани пряко с нея. В този
случай може да се претендира недействителност на целия договор за кредит.
Дължимото съобразно процесния договора за предоставяне на поръчителство
възнаграждение съставлява „общ разход“ по кредита по см. на § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, поради което също следва да се включи в общия размер на плащанията по
кредита. Насрещната престация на ищеца по договора за предоставяне на
поръчителство има характер на допълнително възнаграждение за ползване на
заемните средства и следва да бъде включена изначално при формирането на
ГПР, като разход пряко свързан с договора за потребителски кредит и който
потребителят трябва да заплати. Същевременно, при включване на
възнаграждението в ГПР се достига до надвишаване на максимално установения
в чл. 19, ал. 4 ЗПК размер, което съществено се различава и от посочената в
договора стойност на ГПР, а вписаните в договора за кредит параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по чл.11 от ЗПК относно ГПР. Тази
част от сделката е особено съществена за интересите на потребителя, тъй като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и
това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето - чл. 22 от ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и
не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за
недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 от ЗПК поради
неспазването на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК – в този смисъл
Решение № 262768 от 19.08.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 12314/2020 г., Решение
№ 54 от 9.01.2023 г. на СГС по в. гр. д. № 7254/2022 г.; което обуславя същият
извод за акцесорното съглашение за предоставяне на поръчителство.
4
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът
трябва да заплати на ищеца сторените съдебни разноски за платена държавна
такса – сумата 180 лв., и възнаграждение на адвокат за оказана безплатна правна
помощ по чл. 38, ал. 2, т. 2 от ЗА- сумата 900 лв., определена от съда предвид
фактическа и правна сложност на спора, броя на предявените искове и
защитавания правен интерес, и очакваните процесуални действия, които е било
необходимо да бъдат извършени от адвоката.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожност по предявените от Я. С. С., с
ЕГН:**********, срещу „А.с.в.“ ЕАД, с ЕИК:********, искове по чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, на Договор за паричен заем №********/17.08.2021 г.
и Договор за предоставяне на поръчителство от 17.08.2021 г.
ОСЪЖДА „А.с.в.“ ЕАД, с ЕИК:********, да заплати на Я. С. С., с
ЕГН:**********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 180,00 лева– съдебни
разноски.
ОСЪЖДА „А.с.в.“ ЕАД, с ЕИК:********, да заплати на адвокат Д. В. М.,
с личен №********, с адрес на упражняване на дейността: **********, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, във вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, сумата
900,00 лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5