Решение по дело №1907/2020 на Софийски градски съд

 

Мотиви към решение по НЧД  № 1907/2020 г. на СГС – НО, 20-ти състав

 

            Производството е по реда на чл. 32, ал. 1, вр. чл. 16, ал. 1 – ал. 8 от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на решения за конфискация или отнемане и решения за налагане на финансови санкции (ЗПИИРКОРНФС).

            Същото е инициирано от получено в Софийски градски съд (СГС) частично преведено на български език удостоверение по чл. 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета от 24.02.2005 г. относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови санкции (по-надолу наричани за краткост удостоверение/то и Рамково/то решение), изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26.02.2009 г. за изменение на рамкови решения 2002/584/ПВР, 2005/214/ПВР, 2006/783/ПВР, 2008/909/ПВР и 2008/947/ПВР, с което се укрепват процесуалните права на лицата и се насърчава прилагането на принципа за взаимно признаване на решения, постановени в отсъствието на заинтересованото лице по време на съдебния процес, издадено въз основа на решение за налагане на финансова санкция от несъдебен (административен) орган на Република Австрия (по-надолу наричана за краткост само Австрия) – общинска администрация Лайбниц, за налагане на финансова санкция на А.С.А., за деяние, което в удостоверението е посочено като поведение, което нарушава разпоредбите за движение по пътищата – раздел „ж“, т. 3, п. 33. Към удостоверението са приложени в заверени електрофотографски (ксерографски) копия решението, представляващо „Полицейска санкция - Покана за доброволно плащане на просрочено задължение“, на немски и български езици, както и незаверено електрофотографско (ксерографско) копие на разписка за връчване („advice of receipt“) на английски и немски език едновременно, удостоверяваща извършено на 18.04.2019 г. връчване.

            Засегнатото лице – А.А., редовно призован, не се явява, респективно не взема становище по съществото на делото и не се възползва от правото си на последна дума.

            В производството не участва упълномощен защитник на засегнатото лице, а съдът служебно не намери основание за назначаването на служебен такъв, доколкото процесуалните предпоставки за това, визирани в разпоредбата на чл. 32, ал. 1, вр. чл. 16, ал. 3 от ЗПИИРКОРНФС – невъзможност за намиране на лицето, за да бъде редовно призовано, не са налице.

            В проведеното на 15.07.2020 г. публично съдебно заседание, представителят на Софийска градска прокуратура (СГП) пледира за отказване признаването на решението на чуждестранния несъдебен орган, на основание чл. 35, т. 1 от ЗПИИРКОРНФС, а именно поради непълнотата му. Изтъква, че същото е останало такова, независимо от положените от българския съд усилия за получаване на допълнителна информация.

            Съдът, като прецени наличните по делото материали, конкретно съдържанието на удостоверението и решението, въз основа на която е издадено, както и становището и доводите на явилата се в съдебното заседание страна – прокуратурата, и след като съобрази приложимите разпоредби на закона, намери за установено от фактическа и правна страна следното :

            Засегнатото лице А.С.А. е роден на *** г., в гр. Дупница, българин, български гражданин, неосъждан, женен, живущ ***, ЕГН **********.

            С решение, наименувано „Полицейска санкция - Покана за доброволно плащане на просрочено задължение“ от 13.02.2019 г. (раздел „ж“, т. 1, подточка „iv“, изр. 2-ро от удостоверението), връчено лично на засегнатото лице на 18.04.2019 г. (раздел „з“, т. 3.3 от удостоверението), влязло в сила на 03.05.2019 г. (раздел „ж“, т. 1, подточка „iv“, изр. 3-то от удостоверението), издадено от несъдебен орган на Република Австрия – общинска администрация Лайбниц, по административнонаказателно производство  № BHLB-15.1-16690/2018, на А.С.А. е била наложена глоба, в размер на 80 (осемдесет) евро. Глобата е била наложена за това, че на 19.11.2018 г., в Лайбниц, в качеството си на носещ отговорност за юридическото лице, което е собственик на превозното средство/ремаркето – „Д.“ ЕООД, е пропуснал да съобщи в рамките на две седмици от връчването на поканата за предоставяне на информация за водача на превозното средство кой (име и точен адрес) е управлявал, съответно паркирал, на 27.09.2018 г., в 13.51 ч., в Gemeinde Gralla, auf der A9, StrKm 211.218, Richtung Linz, превозно средство с регистрационен  № СВ 0470 ЕА (BG), съставляващо административно нарушение, което се санкционира по реда на чл. § 103 Abs. 2 KFG ; 134 Abs. 1 KFG.

            Развилото се по случая административно производство е било писмено и засегнатият А. е бил уведомен, съгласно законодателството на решаващата страна, лично или чрез упълномощен, съгласно националния закон, представител, относно правото си да обжалва решението, както и за сроковете на обжалването. Това обстоятелство изрично е отбелязано в удостоверението, б. „з“, т. 2, б. „б“.

            Въз основа на горевизираното решение, по смисъла на чл. 1, б. „iii“ от Рамковото решение (чл. 3, ал. 1, т. 1 от ЗПИИРКОРНФС), е издадено и процесното удостоверение по чл. 4 от Рамково решение, съобразно утвърдения в приложението към решението образец (чл. 4, ал. 1 от ЗПИИРКОРНФС). В удостоверението, в раздел „а“, като изпълняваща държава е визирана „Österreich“, органът, който е издал процесното решение е посочен като „Behörde, die die Entscheidung über die Zahlung einer“ – раздел „б“, органът, който отговаря в изпълняващата държава за изпълнението на решението относно плащане на финансова санкция, според отразеното в раздел „в“, е „Bezirkshauptmannschaft Leibnitz“, видът на решението е заявен в раздел „ж“, т. , б. „iii“, като решение на несъдебен орган в решаващата държава въз основа на действия, които съгласно нейния национален закон се преследват като правонарушения, съответно тези действия са категоризирани като поведение, което нарушава разпоредбите за движение по пътищата, включително нарушения на разпоредбите за времетраене на управление и почивка на МПС, както и разпоредбите относно опасни товари – раздел „ж“, т. 3, п. 33, и удостоверението е издадено, подписано и съдържанието му е удостоверено от лице с имена Corinna Teichtmeister и функция (титла/длъжност), посочена като „Strafvollzug“.

            Въпреки неколкократното изискване, на основание чл. 7, ал. 3 от Рамковото решение (чл. 32, ал. 3, вр. чл. 35, т. 1, вр. чл. 44, ал. 2 от ЗПИИРКОРНФС), от страна на българския съд до органа, постановил процесното решение, на цялостен превод на удостоверението, включително, но не само, в раздел „а“, в раздел „б“ (с изключение на наименованието на улица, ако има такова), в раздел „е“ и в раздел „к“ – „функция (титла/длъжност)“, до приключване на делото пред настоящата инстанция това не е било изпълнено. В тази връзка следва да се изтъкне, че за първи път такова искане е било отправено още с разпореждането на съдията – докладчик от 24.06.2020 г. (л.      24 – л. 25 от делото), включително и чрез представителя на Р. България в Европейската съдебна мрежа (л. 36 – л. 37,39 – л. 40, л. 49 – л. 41 и л. 53 – л. 54 от делото), на което е било отговорено с изпращане на удостоверението отново без извършен превод, в посочените от българския съд части, включително коментираните (л. 55 – л. 64 от делото). След това с протоколно определение на съда от 02.07.2020 г. (л. 71, л. 73, л. 76 – л. 78, л. 80 от делото) и за трети път – на 13.07.2020 г. (л. 83 – л. 86 от делото), българския съд още два пъти е изискал удостоверението в превод на български език, в цялост. И на последните посочени две искания на съда неизменно е било отговаряно с изпращане на същото удостоверение, което е било изпратено и след първото, визирано по-горе искане, а именно с такова, в което не е бил извършен желания цялостен превод на български език на удостоверението, във всички негови части, в частност в раздел „а“, в раздел „б“ (с изключение на наименованието на улица, ако има такова) и в раздел „к“ – „функция (титла/длъжност)“.

            Изводимо от горепосоченото, не са изпълнени условията на Рамковото решение и вътрешния за Р. България нормативен акт, в който то е  транспонирано – ЗПИИРКОРНФС, за признаване решението за налагане на финансова санкция, издадено в държава – членка на Европейския съюз (ЕС).

            На първо място следва да бъде изтъкнато, че на съда на изпълняващата държава е изпратено решение, по смисъла на чл. 1, б. „iii“ от Рамковото решение (чл. 3, ал. 1, т. 1 от ЗПИИРКОРНФС). Видно и от наименованието на същото, и от съдържанието му, то представлява решение в горепосочения смисъл, защото с него е наложена финансова санкция – глоба, от несъдебен орган на решаващата, по смисъла на чл. 1, б. „в“ от Рамковото решение, държава, за действия, наказващи се по вътрешното ѝ право като правонарушения, като заинтересованото лице е било лично уведомено за това решение и е имало възможност да отнесе въпроса и до съд, компетентен и по наказателни дела. Разбира се, в известна степен неизяснен с категоричност остава въпросът дали в случая действително се касае за решение по смисъла на чл. 1, б. „iii“ от Рамковото решение, или по скоро за такова по чл. 1, б. „ii“ от Рамковото решение, но настоящият съд намира, че следва да се довери по този въпрос на отразеното в удостоверението, в раздел „ж“, т. 1, б. „iii“, като приеме, че процесното решение е именно такъв вид. С оглед начина на транспониране на визираните дефинитивни разпоредби от Рамковото решениe (чл. 1, б. „ii“ и б. „iii“) във вътрешно - нормативното пространство на Р. България, а именно окрупнено, и двете заедно, в нормата на чл. 3, ал. 1, т. 1 от ЗПИИРКОРНФС, съдът прецени, че в нарушение на принципа за бързина и процесуална икономия ще се яви полагането на допълни процесуални усилия за по-нататъшното изясняване на това обстоятелство.

            В случая важното е, обаче, че с коментираното решение не е санкционирано претендираното от административния орган на решаващата държава престъпление/действия, осъществяващи поведение, което/които нарушава/т разпоредбите за движение по пътищата, включително нарушения на разпоредбите за времетраене на управление и почивка на МПС, както и разпоредбите относно опасни товари, така, както е изрично отразено в раздел „ж“, т. 3, п. 33 от удостоверението.

            Решението е издадено, респективно финансовата санкция е наложена, не за деяние (действие или бездействие), осъществяващо поведение, което нарушава разпоредбите за движение по пътищата, включително нарушения на разпоредбите за времетраене на управление и почивка на МПС, както и разпоредбите относно опасни товари, съгласно изрично очертаното приложно поле на изброените numerus clausus (изчерпателно, лимитативно) в чл. 5, ал. 1 от Рамковото решение (чл. 30, ал. 2, т. 1 – т. 7 от ЗПИИРКОРНФС) престъпления или административни нарушения, според законодателството на решаващата (издаващата) държава, в частност в чл. 5, ал. 1, п. 33 от Рамковото решение (в чл. 30, ал. 2, т. 1 от ЗПИИРКОРНФС), както и съгласно извършеното отбелязване в удостоверението, в раздел „ж“, т. 3, п. 33, а за деяние на засегнатото лице, конкретно бездействие, последващо такова престъпление или административно нарушение на правилата (разпоредбите) за движение по пътищата, от друго лице.

            Разбира се, съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 3, вр. ал. 1 от Рамковото решение (чл. 30, ал. 1 от ЗПИИРКОРНФС) настоящият съд би могъл да признае и респективно изпълни в Р. България процесното решението за налагане на финансова санкция и без същото да попада в каталога на чл. 5, ал. 1 от Рамковото решение (чл. 30, ал. 2, т. 1 – т. 7 от ЗПИИРКОРНФС), който очертава кръга единствено на деянията – престъпления или административни нарушения, за които не се изисква двойна наказуемост. Това би могъл да стори, обаче, при положение, че не е извършено изрично отбелязване срещу някое от деянията, изброени в раздел „ж“, т. 3 от удостоверението, а съответното деяние е описано в раздел „ж“, т. 4 от удостоверението. В случая, компетентния съд на изпълняващата държава не е обвързан от дадената от органа на решаващата държава правна квалификация на наказуемото с финансова санкция деяние, съгласно националния ѝ закон, съобразно чл. 5, ал. 3 от Рамковото решение (чл. 30, ал. 1 от ЗПИИРКОРНФС), но безспорно е обвързан от извършеното изрично отбелязване в удостоверението. Правомощие единствено на решаващата държава е да извърши в съответните раздели/точки/букви/подточки на удостоверението конкретното отбелязване, чрез което се обективира суверенната преценка на издаващия орган за същността, характеристиките и последиците на процесното деяние – престъпление или административно нарушение, съобразно вътрешното ѝ право. Корекции от компетентния орган, по смисъла на чл. 2, т. 1 от Рамковото решение (чл. 31 и чл. 15 от ЗПИИРКОРНФС) на отбелязванията на изпълняващата държава са недопустими, тъй като биха представлявали неприемливо вмешателство именно в гореизложената суверенна преценка на органа на решаващата държава. Това би представлявало и грубо нарушаване на основополагащите принципите на съдебното и институционално сътрудничество между страните – членки, в частност на принципа за взаимното доверие между страните от ЕС и техните правни системи (съдебна и административни). Поради това, при констатиране от страна на компетентния орган на изпълняващата държава на несъответствие между решението и отразеното в удостоверението, което несъответствие не бъде отстранено по реда на чл. 7, ал. 3 от Рамковото решение (чл. 32, ал. 3, вр. чл. 35, т. 1 от ЗПИИРКОРНФС), ще е налице хипотезата на чл. 7, ал. 1 от Рамковото решение (чл. 35, т. 1, пр. 3 от ЗПИИРКОРНФС), т. е. наличието на факултативно основание за отказ от признаване на решението. Видно от гореизложеното, именно такова е обективирано и по настоящото съдебно производство.

            Настоящият съд намери, че следва в конкретния случай да се позове на така посоченото факултативно основание за отказ от признаване на решението, независимо от незадължителността му, поради обстоятелството, че то не представлява единственото, налично по делото, факултативно основание за отказ.

            Следващото такова е непълнотата на удостоверението, закрепена като факултативно основание за отказ отново в чл. 7, ал. 1 от Рамковото решение (чл. 35, ал. 1, пр. 2 от ЗПИИРКОРНФС).

            В случая непълнотата на удостоверението произтича в пряка връзка от неизпълнението на друго основно задължение на компетентния орган на решаващата държава. То е да изпрати удостоверението на изпълняващата държава, в случая Р. България, преведено на официалния ѝ език, конкретно на български език. Това задължение е изрично закрепено в нормата на чл. 16, ал. 1, изр. 1 от Рамковото решение (чл. 5, ал. 2 от ЗПИИРКОРНФС). Неизпълнението му следва да се приравни на факултативното основание непълнота на удостоверението, по смисъла на чл. 7, ал. 1 от Рамковото решение (чл. 35, ал. 1, пр. 2 от ЗПИИРКОРНФС), защото информацията в съответните раздели/точки/букви/подточки на удостоверението, която не е преведена на български език, остава неясна (непонятна) за съда на изпълняващата държава, т. е. следва да се приеме за липсваща. В този смисъл необходимо е да се изтъкне, че Р. България, при транспонирането на Рамковото решение във вътрешното ѝ нормативно пространство, съгласно задължението ѝ за това, а именно в ЗПИИРКОРНФС, не се е възползвала от правото ѝ по чл. 16, ал. 1, изр. 2 от Рамковото решение, като не е направила (депозирала) изрична декларация, че ще приема превод на някой/някои от официалните езици на органите на ЕС. Напротив, в императивен порядък в ЗПИИРКОРНФС е закрепено – чл. 5, ал. 2 и чл. 9, ал. 3, че удостоверенията се изпращат до компетентния орган на Р. България в (с) превод на български език. Действително, налице е разпоредба, уреждаща възможността за превод, но тя касае единствено и само придружаващите удостоверенията решения, и то единствено за решения за конфискация или отнемане, но не и за налагане на финансова санкция – чл. 21, ал. 1, т. 3 от ЗПИИРКОРНФС, съответстваща на чл. 16, ал. 2 от Рамковото решение.

            В светлината на гореизложеното, както вече бе отбелязано, неколкократно изисканото и изпратено процесно удостоверение е с множество отбелязвания/отразявания/записвания на чужд език – немски, който негов недостатък не можа да бъде отстранен по реда на чл. чл. 7, ал. 3 от Рамковото решение (чл. 32, ал. 3, вр. чл. 35, т. 1, вр. чл. 4, ал. 2 от ЗПИИРКОРНФС), въпреки положените процесуални усилия от съда. Конкретно такива са отбелязванията/ отразяванията/записванията в раздели „а“, като изпълняващата държава е визирана „Österreich“, раздел „б“, в който органът, издал процесното решение е посочен като „Behörde, die die Entscheidung über die Zahlung einer“, раздел „в“, където органът, отговарящ в изпълняващата държава за изпълнението на решението относно плащане на финансова санкция, е записан като „Bezirkshauptmannschaft Leibnitz“, и в раздел „к“, сочещ, че удостоверението е издадено, подписано и съдържанието му е удостоверено от лице с имена Corinna Teichtmeister и функция (титла/длъжност) - „Strafvollzug“.

            Поради дотук изтъкнатите доводи, удостоверението следва да се приеме за непълно в тези свои части, т. е. като обективиращо и факултативното основание на чл. 7, ал. 1, пр. 2 от Рамковото решение (чл. 35, т. 1, пр. 2 от ЗПИИРКОРНФС).

            В обобщение, съдът прие, че от една страна представеното удостоверение не отговаря на приложеното решение, а от друга - е непълно, с което са осъществени две факултативни основания за отказ от признаване на процесното решение за налагане на финансова санкция – чл. 7, ал. 1, пр. 2 и пр. 3 от Рамковото решение (чл. 35, т. 1, пр. 2 и пр. 3 от ЗПИИРКОРНФС).

            При така приетото дотук за установено, настоящият съдебен състав намери, че са налице визираните отрицателни предпоставки по ЗПИИРКОРНФС, наличието на които е пречка за признаване на решението за наложена финансова санкция.

 

            Воден от гореизложеното, съдът постанови своето решение.

 

 

 

 

 

 

 

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ :                      ЧЛЕНОВЕ : 1.                         2.