№ 143
гр. Плевен , 22.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на двадесет и шести май, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Весела Люб. Сахатчиева
Членове:Рени М. Спартанска
Красимир Ив. Петракиев
при участието на секретаря Жени Н. Стойчева
като разгледа докладваното от Красимир Ив. Петракиев Въззивно
гражданско дело № 20214400500336 по описа за 2021 година
Производство по чл.258 и следващите от ГПК.
С Решение № 240/09.04.2021г., Плевенски районен съд по гр. дело №
4696/2020г. по описа на същия съд е признал за установено, на осн. чл. 415
във вр.с чл. 124 от ГПК, във вр. с чл. 79 ал.1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД от ГПК,
че М. ЦВ. П., ЕГН **********, от гр.Плевен, ***, дължи на
„ТОПЛОФИКАЦИЯ ПЛЕВЕН” АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. Плевен, ***, следните суми: главница в размер на 596.08 лв. за
периода – 01.11.2017 г. – 30.04.2020 г.; 59.91 лв. - лихва от 03.01.2018 г. –
13.03.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
08.06.2020 г. до изплащане на същата, за които суми е издадена Заповед за
изпълнение № 1132/9.6.2020г. по ч.гр.д. 2163/2020г. на ПлРС.
Осъдил М. ЦВ. П., ЕГН **********, от гр.Плевен, ***, да заплати на
„ТОПЛОФИКАЦИЯ ПЛЕВЕН” АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. Плевен, ***, разноски в исковото производство в размер на
1
475.00лв.
Осъдил М. ЦВ. П., ЕГН **********, от гр.Плевен, ***, да заплати на
„ТОПЛОФИКАЦИЯ ПЛЕВЕН” АД, с ЕИК *** със седалище и адрес на
управление гр. Плевен, ***, разноски по ч.гр.д. № 2163/2020г. на ПлРС в
размер на 75.00лв.
Срещу така постановеното решение на Плевенски районен съд е
депозирана въззивна жалба от М. ЦВ. П. – ответник в първоинстанционното
производство, чрез назначения й особен представител адв.С. М.. В жалбата се
излага становище, че решението е неправилно, недоказано и
незаконосъобразно. На първо място, първоинстанционният съд не е взел
предвид направеното възражение от страна на М.Т., че не живее и не ползва
топлоенергия в жилището, и в тази връзка не е доказал, че топлоенергията е
доставена реално. Твърди, че като абонат не са и предоставени никакви
данъчни фактури, от които да се прави извода, че именно тя като собственик
на имота е потребител на топлинна енергия. Твърди, че ищцовото дружество
не е доказало твърденията си относно показания на общ топломер, брой
обекти в сградата, и индивидуалното разпределение на потребената
топлоенергия. Също така и че няма данни въззивницата да е ползвател на
имота. В заключение счита, че постановеното решение е неправилно и
необосновано, постановено без попълване на делото с необходимите
доказателства, поради което моли съда, да отмени постановения съдебен акт
на първоинстанционния съд.
В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от въззиваемото
“ТОПЛОФИКАЦИЯ Плевен” ЕАД, гр. Плевен – ищец в
първоинстанционното производство. В него се навяват доводи, че решението
е правилно и обосновано. Развити са подробни съображения за
неоснователност на жалбата. Моли се решението да бъде потдвърдено, като
се претендират разноски по делото – възнаграждение за юрисконсулт. В
съдебно заседание тези съображения се поддържат от процесуалния
представител.
Окръжният съд, като прецени доводите, изложени в жалбата и
доказателствата по делото, намира за установено следното от
фактическа страна:
2
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от активно
легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е
постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.
Въззивната инстанция приема, че решението в обжалваната част е
допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са
липсвали отрицателните за предявяване на исковата молба, а съдът се е
произнесъл именно по исковата молба с която е бил сезиран, поради което
няма произнасяне в повече от поисканото. Предвид заявените в жалбата
оплаквания въззивният съд следва да се произнесе само по тях.
Безспорно по делото е установено, че въз основа на заявление по чл.410
от ГПК, е издадена заповед за изпълнение № 1132/09.06.2020г. по ч.гр.д. №
4696/2020г. По описа ан ПлРС срещу ответника за исковите суми. Заповедта е
връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК. С Разпореждане на съда,
получено на 20.08.2020г., е указано на заявителя да предяви иск за
установяване на вземанията си, като искът е предявен в законоустановения
едномесечен срок – на 16.09.2020г.
Искът е за сумите по заповедта, поради което е процесуално допустим.
Не се спори и е видно от представения н.а. 134, т. 2, д. 231/2000г. на
плевенски нотариус, че въззивницата е дарила на сина си ¾ ид.ч. от
процесния апартамент в гр.Плевен, ***, като дарителката е запазила правото
си да ползва целия имот докато е жива безвъзмездно.
Спорни са въпросите дължи ли заплащането на претендираните с иска
суми за топлинна енергия.
3
Видно от представените писмени доказателства, че на М.П. е откритата
партида на имота с аб. № 22851.
Имотът, описан по-горе в нотариални акт е топлофициран и
дружеството, което извършвало дяловото разпределение е Техем Сървисис
ЕООД, соето се установява от представените Договор между
собствениците/ползвателите на имоти в ЕС в гр.Плевен, ж.к. Сторгозия,
бл.133 и Техем Сървисис ЕООД от 30.06.2015г. и Споразумителен протокол,
сключени въз основа на Решение на ОС от 20.06.2015г. От 2 протокола на
последното е видно, че именно ответницата е участвала в ОС при вземането
на решение /№ 68 от участниците в ОС/.
Видно от представеното и неоспорено своевременно извлечение от
счетоводна сметка по партидата с аб. № 22851, както и от представените от
ищеца месечни отчетни фактури за потребление на топлинна енергия в имота,
се установява, че през периода от 01.11.2017 г. – 30.04.2020г. е била
начислена сума в общ размер на 596.08 лв., която е за отопление без ИРУ, от
сградна инсталация и за дялово разпределение. Тези счетоводни документи не
са оспорени от ответницата с отговора на исковата молба/т.е. в срок/ и са
годно доказателствено средство.
Поради непралащане на сумите по тези фактури в срок дружеството е
начислило и лихва на основание чл.40 от Общите условия.
Основните възражения са, че не е доказано въззивницата да ползва
имота и доставената в него топлинна енергия.
Тези възражения са неоснователни. Изцяло правилни и обосновани са
изводите на първоинстанционния съд, че въззивницата е ползвател на имота,
като това и право е запазено пожизнено, което се установява от представения
нотариален акт. Няма данни за исковия период, нито към момента на
разглеждане на делото същата да е починала, поради което и тя се явява, по
силата на чл.153 ал.1 от ЗЕ клиент на ТЕ, длъжна е да монтира средства за
дялово разпределение по смисъла на чл.140, ал.1, т.2 от ЗЕ- индивидуални
разпределители, съответстващи на действащите в страната стандарти, или
индивидуални топломери, и да заплаща цена за ТЕ, при условията и реда,
определени по наредба по чл.36, ал.3 от ЗЕ. Съгласно чл.145 от ЗЕ,
ползвателя на ТЕ, за имот в сграда - етажна собственост, присъединена към
4
една абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, дължи
плащане и на ТЕ, отдадена от сградната инсталация, която се разпределя
между всички клиенти пропорционално на отопляемия обем на отделните
имоти /чл.145, ал.3 от ЗЕ/.
Постановките на закона за енергетиката са изцяло приложими в случая.
За съда е налице задължително тълкуване на разпоредбите на ЗЕ и ЗЗП
дадено с Тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г. на ВКС по тълк. д. №
2/2016 г., ОСГК, докладчик съдията Борис Илиев. Независимо кога е
настъпило присъединяването на сградата етажна собственост към централно
топлоснабдяване, дали преди действието на ЗЕЕЕ /отм./ или по времето, по
което същият е бил в сила, разрешението на основния въпрос за дължимост на
плащане на доставена топлоенергия в сграда етажна собственост е разрешен
от ВКС еднозначно и за двата случая. Приложението на чл.153 от ЗЕ е
задължително, тъй като не е в противоречие с чл.62 от ЗЗП и §1 от
Допълнителните разпоредби на ЗЗП. Изрично в това решение е посочено, че
„Разрешението важи и за заварените от ЗЕЕЕ (отм.) сгради, които са
топлоснабдени преди влизане в сила както на този закон, така и на ЗЗП.
Възприет е нов принцип за разпределение на постъпващото в сградата общо
количество енергия (чл. 139 и сл. ЗЕ), а прекратяване на топлоснабдяването е
уредено като възможно само при постигнато съгласие между всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сградата (чл. 153, ал. 2
ЗЕ). Отделният етажен собственик може да прекрати топлоподаването към
отоплителните тела в имотите си, но остава потребител на топлинната
енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите
части на сградата (чл. 153, ал. 6 ЗЕ).“
„Съгласието за доставката и нежеланието за преустановяване й по реда
на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява "искане" на услугата по смисъла на чл. 62, ал. 1
ЗЗП, поради което между двата закона не съществува противоречие и не
може да става въпрос за приложението на § 1 ДР ЗЗП.“
При така даденото задължително тълкуване на правните норми съдът е
длъжен да приеме, че чл.153 от ЗЕ е приложим в случая и по отношение на
ползвателя на имота М.П.. Независимо, че същата не живее в него, очевидно
е, че топлоподаването в сградата етажна собственост не е прекратено и тя
5
носи отговорност за заплащането на постъпилата топлинна енергия отдадена
от сградната инсталация в нейния индивидуален обект и в общите части.
За потребената топлинна енергия дружеството доставчик и извършвало
своевременен отчет, издавало е фактури и подавало информация за
забавените плащания. Самите суми по фактурите не са оспорени.
Представените доказателства може и да изхождат от възззиваемата страна, но
при положение, че не са оспорени или оспорването не е проведено успешно
са годно доказателствено средство наред с всички други писмени
доказателства по делото.
С оглед на всичко гореизложено Окръжният съд приема, че
обжалваното решение на Плевенски районен съд е валидно, допустимо,
обосновано на доказателствата по делото в съответствие с разпоредбите на
Закона, липсват основания за неговото изменение или отмяна и поради това
следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода от производството, на основание чл.78, ал.1 вр. с ал.8 от
ГПК в тежест на ответника следва да бъде възложено и заплащането на
юрисконсултско възнаграждение, което според чл.25, ал.1, т.1 от Наредбата за
заплащане на правната помощ, адвокатското възнаграждение за защита по
дела с определен материален е от 100,00 лева до 300,00 лева. Ето защо
ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца разноски за
юрисконсулт за настоящата инстанция в минималния размер от 100,00 лева.
Водим от горното, Окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА на осн. чл.272 от ГПК Решение № 240/09.04.2021г.,
постановено от Плевенски районен съд по гр. дело № 4696/2020г. по описа на
същия съд, като ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 вр. с ал.8 от ГПК М. ЦВ. П., ЕГН
**********, от гр.Плевен, ***, ДА ЗАПЛАТИ на „ТОПЛОФИКАЦИЯ
ПЛЕВЕН” АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. Плевен,
***, разноски за юрисконсулт за настоящата инстанция в минималния размер
от 100,00 лева.
6
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване на осн.чл.280 ал.3
т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7