Решение по дело №356/2011 на Окръжен съд - Благоевград

Номер на акта: 1373
Дата: 27 март 2014 г.
Съдия: Николай Грънчаров
Дело: 20111200900356
Тип на делото: Търговско дело
Дата на образуване: 26 август 2011 г.

Съдържание на акта

Решение № 84

Номер

84

Година

15.04.2014 г.

Град

Кърджали

Окръжен Съд - Кърджали

На

04.11

Година

2014

В публично заседание в следния състав:

Председател:

Веселина Атанасова Кашикова

Секретар:

Славея Топалова

Пламен Александров Александров

Кирил Митков Димов

Прокурор:

като разгледа докладваното от

Кирил Митков Димов

Въззивно гражданско дело

номер

20145100500090

по описа за

2014

година

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.

С решение № 165/13.10.2014 г., постановено по гр.д. № 341/2013 г., М.районен съд е отхвърлил предявените от В. А. П. от Г. против „С. П. Б. О. – Г. искове с правно основание чл.79 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД за заплащане на сумата от 850 лв., представляваща договорено, но незаплатено възнаграждение по договори за правна помощ и съдействие и сумата от 124.85 лв., представляваща обезщетение за неизпълнение на парично задължение за периода от 12.04.2012 г. до 17.09.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата от 850 лв., считано от 17.09.2013 г. до окончателното й изплащане.

Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът В. А. П., който го обжалва като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. В жалбата се сочи, че съдът не се съобразил с обстоятелството, че неизпълнението било отрицателен факт, а ищецът със своето твърдение обръщал доказателствената тежест и доказването на изпълнение следвало да бъде осъществено от ответника, който нито възразил, нито ангажирал доказателства. Ответното дружество не представило отговор и не изпратило представител, поради което ищецът поискал от съда да постанови неприсъствено решение, което не било сторено. Твърди, че по този начин бил лишен от дадената му от чл.143, ал.2 от ГПК възможност и нямал възможност да представи нови доказателства във връзка с оспорването на исковете, тъй като такова оспорване нямало. Това била и причината ищецът да не представи доказателство, което по безспорен начин доказвало, че не бил получил сумите по двата договора, а именно удостоверение № 1/17.01.2013 г. Не били съобразени и констатациите на вещото лице, че вземанията на ищеца били отразени в счетоводството на ответника, като не били заведени документи, отразяващи плащания по тях. Не била преценена и издадената от въззивника фактура, която доказвала отразените в нея факти. Моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение на М. районен съд и да постанови ново, с което да уважи предявените искове. Претендира разноски. В съдебно заседание поддържа въззивната жалба по изложените в същата съображения.

Въззиваемият „С. П. Б. О. – Г. не е представил отговор на основание чл.263 от ГПК. В съдебно заседание не изпраща представител.

Въззивният съд, при извършената преценка на събраните по делото доказателства, по повод и във връзка с оплакванията изложени от жалбодателя констатира:

Жалбата е допустима, а по съществото разгледана е неоснователна.

Решението на М. районен съд е валидно и допустимо, като не са налице основания за обявяването му за нищожно или обезсилването му като недопустимо.

Първоинстанционното производство е било образувано по предявени искове заплащане на сумата от 850 лв., представляваща незаплатено адвокатско възнаграждение по два договора за правна защита и съдействие и за заплащане на сумата от 124.85 лв., представляваща обезщетение за неизпълнение на парично задължение за минало време (мораторна лихва). Ищецът сочи в исковата молба, че в качеството си на адвокат осъществил правна защита и съдействие на ответника по два договора съответно за 400 лв. и 450 лв. В договорите било записано, че сумите са платени в брой, но същите реално не били заплатени от ответното дружество и били дължими. Твърди също, че за осъществените правни услуги била издадена фактура.

Ответникът „С. П. Б. О. – Г. не е представил отговор на исковата молба.

Установява се от представените като доказателства по делото два броя договори за правна защита и съдействие № 10/12.04.2012 г. и № 11/12.04.2012 г., че ищецът като адвокат и ответното дружество се договорили първият да изготви документи и да осъществи процесуално представителство по две изпълнителни дела. В договорите е отразено, че сумите са платени в брой на 12.04.2012 г.

По делото е представена като доказателства фактура № 20/12.04.2012 г., издадена от ищеца, за извършени услуги по договори за правна помощ на стойност 850 лв., която е подписана за получател от Б.С.М..

Също така от писменото заключение на вещото лице И.Д. по назначената съдебно-счетоводна експертиза, както и от разпита на същия в съдебно заседание пред първоинстанционния съд, които и настоящата инстанция приема, се установява, че задълженията към ищеца са осчетоводени в счетоводството на ответното дружество. Същите са в размер на 850 лв. главница и 124.84 лв. лихва, по които ответникът не е извършвал плащане.

При тези данни съдът намира, че предявените искове с правно основание чл.79 от ЗЗД за заплащане на дължимо възнаграждение по договори за правна защита и съдействие и с правно основание чл.86 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забавено плащане на парично задължение са неоснователни и недоказани и правилно са били отхвърлени от М. районен съд. Безспорно по делото е, че между страните са били сключени два договора за правна защита и съдействие, за което са подписани съответните договори за правна защита и съдействие № 10/12.04.2012 г. и № 11/12.04.2012 г. Установено е също така, че в договорите за правна помощ е отразено, че сумите са платени в брой на 12.04.2012 г. За да проведе успешно пълно и главно доказване ищецът следва да установи с предвидените в закона доказателства и доказателствени средства, че сумите предмет на договорите не са били заплатени въпреки отразеното договора плащане. В тази връзка тежестта на доказване лежи не върху ответника, както неоснователно се сочи във въззивната жалба, а върху ищеца. Това е така, защото в договорите са материализирани волеизявления именно на ищеца, че договореното възнаграждение е платено. От допуснатите и приети по делото доказателства не се оборва формалната доказателствена сила на частните писмени документи – договори за правна защита и съдействие. Отразяванията в счетоводството на ответното дружество сами по себе си не доказват твърденията на ищеца за липсата на плащане по договорите за правна защита, тъй като те по съществото си съдържат обобщена информация за сключени сделки и извършени плащания въз основа на първични счетоводни документи. Договорите за правна помощ са именно такива първични счетоводни документи по смисъла на чл.7 от Закона за счетоводството, които подлежат на осчетоводяване и които съдържат информация за извършено плащане по сключени сделки. Ето защо счетоводните записвания не могат да опровергаят формалната доказателствена сила на първичния счетоводен документ. Напротив, договорите за правна защита са основание за отразяване в счетоводството на сключените договори и извършените по тях плащания.

Съставената от ищеца фактура по никакъв начин не установява твърдението му за липса на плащане. Във фактурата не е посочено, че сумите по договорите не са платени, а е отразено „изплащане на адвокатско възнаграждение по горните два договора”.

Що се отнася до удостоверение изх. № 1/17.01.2013 г., изд.от управителя на „С. П. Б. О., то това доказателство не е било допуснато от въззивния съд, тъй като не са налице предпоставките на чл.266 от ГПК за допускането му. В тази връзка следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл.127, ал.2 от ГПК с исковата молба ищецът следва да представи всички писмени доказателства, с които разполага. Както се установи от заявленията на въззивника, същият е разполагал с посоченото удостоверение преди завеждането на делото, но то не е било представено с исковата молба, поради което същото не може за първи път да бъде представено и прието от въззивната инстанция.

Не може да бъде споделен и изложеният във въззивната жалба довод, че съдът е следвало да постанови неприсъствено решение. Постановяването на неприсъствено решение не е задължително, а само когато са налице предпоставките за това.

Като е достигнал до такива правни и фактически изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.

Ето защо и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 165/13.01.2014 г., постановено от М. районен съд по гр.д. № 341 по описа за 2013 г. на същия съд.

Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2 от ГПК.

Председател: Членове:1. 2.

Решение

2

ub0_Description WebBody

0433D510ABCF5F53C2257CBB00403637