РЕШЕНИЕ
№ 1444
гр. Пловдив, 18.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Елена З. Калпачка
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Елена З. Калпачка Въззивно гражданско дело
№ 20225300501975 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК
*********, чрез юрисконсулт М. Н., срещу решение № 1329/19.04.2022 г. по гр.дело №
9965 по описа на РС Пловдив за 2021 г.
С обжалваното решение РС Пловдив признава за установено в отношенията между
страните, че М. И. Р., ЕГН: ********** дължи на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК
********* на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 Търговски
закон, сумата от 857,59 лв.- главница, дължима по Договор за потребителски кредит №
********** от 25.07.2019г. сключен между страните, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК в съда
(02.10.2020г.) до окончателното й изплащане, като отхвърля иска за главница с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 Търговски закон за
разликата от 857,59 лв. до пълния претендиран размер от 1023,06 лв.; иска с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 2 Търговски закон за
сумата от 88,46 лв. – договорна лихва за периода от 25.10.2019 г. до 25.07.2020 г. и
иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 138,34 лв.
– обезщетение за забава върху главницата за периода от 25.10.2019 г. до 17.09.2020г., за
1
които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК
№ 260513/ 05.10.2020г., по ч.гр.д. № 12653/ 2020г., по описа на РС Пловдив, V- ти гр.
с-в. Със същото решение РС Пловдив осъжда М. И. Р. да заплати на „Ти Би Ай Банк“
ЕАД сума в размер на 308,77 лв., представляваща сторени разноски в рамките на
исковото производство и заповедното производство по ч.гр.д. № 12653/ 2020г., по
описа на РС- Пловдив, V- ти гр. с-в.
Недоволен от постановеното решение жалбоподателя го обжалва изцяло, като счита
постановения съдебен акт незаконосъобразен и неправилен. Оспорва извода на съда, че
договорът за кредит е недействителен, поради което се дължи само чистата му
стойност. Подробно аргументира липсата на противоречие между нормите на договора
и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.7, т.10 и т. 11 от ЗПК. Счита, че в процесния договор е
посочен ясно общия размер на кредита и условията на усвояването му, посочен е ГПР
на разходите като процент от общия размер на предоставения кредит, а тълкуването на
закона, че следва да се посочат и компонентите, които се включват при изчисляването
му твърди да е неправилно и в противоречие на закона. Обосновава, че информацията
как се изчислява ГПР и какви компонетни включва е абсолютно безполезна, а
изискването на закона за посочване на взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР не е абсолютно, като такива допускания не са били използвани
при изчисляването му по кредита, тъй като няма липса на информация в договора или
променливи величини по отношения на елементите в законоустановената формула за
изчисление. Задължението за кредитора да предостави информация за вида и размера
на разходите по кредита обосновава, че произтича от разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
14 от ЗПК, а не от т. 10 на същия текст, както е приел съдът. Твърди, че е спазен и
текста на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, като в договора се съдържат размер, брой и
периодичност и дати на плащане на погасителните вноски.
Моли да бъде отменено изцяло обжалваното решение, с което е признат договора за
недействителен и е присъдена чистата стойност на кредита, след приспадане на
извършените погасявания, като бъде решен спора по същество и постановено решение,
с което да бъдат уважени изцяло предявените искове. Претендира разноски.
В писмени бележки поддържа подадената жалба, като подкрепя направените
възражения в нея с посочена практика на ВКС и СЕС за приложението на чл. 11, ал. 1
от ЗПК.
Не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от въззиваемия М. И. Р., като
същият не се явява в проведеното открито съдебно заседание и не изразява становище
по делото.
Окръжен съд Пловдив счита подадената въззивна жалба допустима в частта, в която
се обжалва постановеното по делото решение, с което се отхвърлят предявените от
жалбоподателя искове, за признаване за установено, на осн. чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал.
2
1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, че по Договор за потребителски кредит № ********** от
25.07.2019г. се дължи главница в размер на разликата от 857,59 лв. до пълния
претендиран размер от 1023,06 лв.; сумата от 88,46 лв. – договорна лихва за периода от
25.10.2019 г. до 25.07.2020 г., на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
430, ал. 2 ТЗ и иска за сумата от 138,34 лв. – обезщетение за забава върху главницата за
периода от 25.10.2019 г. до 17.09.2020г., на осн. чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1
ЗЗД, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
417 ГПК № 260513/ 05.10.2020г., по ч.гр.д. № 12653/ 2020г., по описа на РС Пловдив,
V- ти гр. с-в. В тази част въззивната жалба е подадена в срок, срещу подлежащ на
обжалване акт, от страна, която има правен интерес от обжалването му. В останалата
част, в която се обжалва решението на районния съд, с което е уважен предявеният от
„Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *********, иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, за признаване за установено, че сумата от 857,59 лв.-
главница, е дължима от кредитополучателя по Договор за потребителски кредит №
********** от 25.07.2019 г., сключен между страните, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК в съда
(02.10.2020г.) до окончателното й изплащане, липсва правен интерес за жалбоподателя
от подаване на въззивната жалба срещу постановеното решение, тъй като същото е
благоприятно за него. Мотивите на съдебното решение не формират сила на пресъдено
нещо, поради което и е недопустимо, като лишено от правен интерес, обжалване на
решение, поради несъгласие с изложените в същото мотиви, при уважени искови
претенции на жалбоподателя. С оглед изявлението на жалбоподателя в подадената
уточнителна молба, че обжалва изцяло решението, доколкото с него е признат
договора за кредит за недействителен и е присъдена чистата стойност на кредита след
приспадане на извършени погасявания, следва да се приеме, че жалбата е недопустима
в частта, в която се обжалва решението, с което е уважен предявения от жалбоподателя
иск, в тази част жалбата следва да се остави без разглеждане, а производството по нея
прекратено. В тази си част решението има характер на определение и подлежи на
обжалване с частна жалба.
Окръжен съд Пловдив, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Налице са и специалните предпоставки за допустимост на
установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК. Предвид горното и на
3
основание чл. 269, изр. 2 от ГПК следва да бъде проверена правилността на
решението, като въззивният съд се произнесе по правния спор между страните.
Пред РС Пловдив са предявени за разглеждане обективно съединени искове с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 415 ГПК, вр. с чл. 79 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка липсват
оплаквания от страните, поради което въззивният съд е обвързан от приетите от съда
фактически изводи.
С обжалваното решение е прието, че от представените писмени доказателства –
Договор за потребителски кредит № ********** от 25.07.2019г., ведно с приложения,
включително застрахователна полица, се установява безспорно, че между "Ти Би Ай
Банк" ЕАД като заемодател и М. И. Р. като заемател, е възникнало правоотношение по
повод предоставянето на паричен заем в размер от 1000 лева, като е било постигнато
съгласие и за финансиране на заплащането на застрахователна премия в размер от
79,99 лв. по сключен между ответника и ЗК „Уника“ АД застрахователен договор,
обективиран в застрахователна полица № 81001NLB2011. Прието е също, че от
заключението на вещото лице, прието без възражения от страните, се установява, че
отпуснатата сума в размер на 1000 лв. е усвоена от длъжника чрез превод по посочена
от него банкова сметка, а сумата от 79,99 лв., с която ищецът е финансирал
застраховката, е преведена по банкова сметка на застрахователя, като длъжникът е
усвоил сума в общ размер от 1079,99 лв.
Видно от представения договор за потребителски кредит № ********** от
25.07.2019 г., жалбоподателят „Ти Би Ай Банк“ АД е предоставил на въззиваемия М.
И. Р. сумата от 1 000 лв. В чл. 7.1. от Договора, след посочения размер на кредита са
посочени и “Bank Комбо Живот” 36,60 лв. и “Bank Комбо Безработица” 40,39 лв.
Посочен е общ размер на кредита 1209,59 лв., като след него е посочена и еднократна
такса за оценка на риска, в размер на 129,60 лв., дължима в деня на подписване на
договора за кредит, която се възстановява от потребителя с дължимите месечни
вноски, съгласно погасителния план. В чл. 7.2.2 е посочено, че в случаите, когато
потребителят е пожелал да сключи някоя от застраховките, или да се присъедини към
някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора, дължимата част от
кредита за съответната застраховка се превежда директно на застрахователя или
застрахователния посредник, съгласие за което кредитополучателя декларира с
подписване на договора. В чл. 9 от договора за кредит е посочено, че годишния лихвен
процент е в размер на 18,46 %, като лихвата се изчислява ежемесечно по метода на
простата лихва върху остатъчния размер на главницата по кредита, на база 30 дни в
месеца и 360 дни в годината, а в чл. 10 е посочен годишният процент на разходите
49,15 %, и обща сума, дължима от потребителя 1333,92 лв. В договора за
потребителски кредит е обективиран и погасителен план с посочване на падежа на
4
всяка вноска и нейния размер – 111,16 лв.
При така установената фактическа обстановка спорният по делото въпрос е дали е
действителен договорът за кредит, сключен между страните, съгласно императива на
чл. 22 ЗПК, съответно дали същият отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7, т. 10
и т. 11 ЗПК.
Районният съд, в обжалваното решение, е приел, че в договора за кредит не е отразен
действителния общ размер на кредита, усвоен от потребителя, като е посочена сумата
от 1209,59 лв., при чиста стойност на предоставения финансов ресурс в размер от 1000
лв. Приел е, че в сумата е включена застрахователната премия от 79,99 лв. и таксата
„оценка на риска“ в размер от 129,60 лв., с което е допусната неяснота за потребителя и
е нарушен чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК, съдържащ изискване кредиторът ясно и разбираемо
да посочи не само общия размер на кредита, но и условията за усвояването му.
Горното нарушение съдът окачествява като нелоялна и по–специално заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй
като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на
цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за
сделка, което в противен случай не би взел. Приел е, че такса за „оценка на риска“ не
следва да се събира от кредитора, съответно да се включва при формирането на
главното задължение по договора, тъй като оценката на кредитния риск представлява
присъща дейност на кредитора и е в нарушение на чл. 10а, ал.1 ЗПК. Прието е, че
потребителят е поставен в неравностойно положение спрямо кредитора и на практика
няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита, което е в директно
противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Така също е счел, че
бланкетно е посочен единствено крайния размер на ГПР, което на практика обуславя и
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали
те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, в нарушение на целта на
закона, която е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Намерил е
погасителния план към договора за неясен и нарушена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 11
ЗПК, тъй като не е отразено как се формира всяка една месечна вноска, каква част от
нея представлява главница, лихва и такса „оценка на риска“ С оглед изложеното е
приел, че Договор за потребителски кредит № ********** от 25.07.2019г. е
недействителен, на основание чл. 22, вр. чл. чл. 11, ал. 1, т. 7, т. 10 и т. 11 ЗПК и е
приложил нормата на чл. 23 ЗПК, като е приел, че се дължи само незаплатената част от
чистата стойност на кредита.
Въззивният съд споделя крайния извод в обжалваното решение и го намира за
правилно, при следните съображения.
5
Договорът за потребителски кредит, сключен между страните, се подчинява на
специалната уредба в ЗПК, както и ЗЗП, доколкото кредитополучателят е потребител
по смисъла на този закон. Приложима правна уредба към този договор се съдържа в
действащия ЗПК, в който законодателят предвижда строги изисквания за формата и
съдържанието на този вид договори, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11. Съгласно
разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на посочените в нормата
разпоредби, сред които са и тези на чл.11, ал. 1, т. 7, 10 и 11 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен.
Съдът споделя направеното възражение в жалбата, че не е допуснато нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Съгласно посочената разпоредба договорът за потребителски
кредит следва да съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването. В случая, видно от договора, в
него се съдържа необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски, като погасителният план е инкорпориран в самия
договор. Доколкото в него е уговорен фиксиран годишен лихвен процент, като не е
предвидено заплащане на суми, дължими при различни лихвени проценти, то не е било
необходимо да се посочва последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми. Съгласно практиката на Съда на ЕС по Директива
2008/48/ЕО относно договорите за потребителски кредити (Решение по дело С-42/15 от
09.11.16г., Решение от 05.09.19г. по дело С-331/18) в договора за кредит, предвиждащ
погасяването на главницата чрез вноски, не трябва да се уточнява под формата на
погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяване на
главницата, като не се допуска национална правна уредба, съгласно която договорът за
кредит трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, която показва
погасяването на главницата, лихвите и другите разходи. В този смисъл и цитираното в
писмената защита на жалбоподателя решение на ВКС по чл. 290 от ГПК по гр.дело №
3253/2021 г. по описа на ВКС, трето отделение, гражданска колегия.
Съдът намира неоснователни възраженията във въззивната жалба срещу приетото в
обжалваното решение, че договорът отговаря на изискванията на чл.11, ал. 1, т. 7 и 10
ЗПК. Чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК поставя изискване за действителност на потребителския
договор за кредит посочването на общия размер на кредита и условията за усвояването
му. В процесния договор е посочен размер на кредита - 1000 лв., както и общ размер на
кредита - 1209,59 лв., като не е ясно посочено как е формиран общият размер на
кредита, доколкото не отговаря на предоставената на потребителя парична сума. Чл. 10
ЗПК, от друга страна, поставя изискване към договора за потребителски кредит не само
за сключване в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, формат и размер на
6
шрифта, а и за сключването му по ясен и разбираем начин за потребителя, което
условие в конкретната хипотеза на чл. 7 от процесния договор не е изпълнено.
Отделно от това уговарянето на такса за оценка на риска е в противоречие с
императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, забраняващ на кредитора да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита, каквото действие е преценка на кредитоспособността на потребителя.
В процесния договор ГПР е определен в размер на 49,15% като абсолютна
процентна стойност. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като съдът не намира основание, при тълкуване на закона,
за приемане на въведеното в жалбата възражение, че това изискване не е абсолютно.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. и тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ
разход по кредита за потребителя“, са всички разходи по кредита, вкл. лихви,
комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл. разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита,
или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. При така дадените легални дефиниции в закона, при
изчисляване на годишния процент на разходите, при процесния договор, е следвало да
бъде включена и еднократната такса за оценка на риска, която вместо това е включена
в общия размера на кредита, като по този начин в договора не е посочен
действителният ГПР. Така не само, че ГПР е посочен единствено като процентна
стойност в цифри, а и не е посочена действителната стойност на ГПР, изчислен към
момента на сключване на договора за кредит. При сключването на договора за
потребителски кредит чрез предвиждане на еднократна такса за оценка на риска,
имаща характер на скрита възнаградителна лихва, платима разсрочено с дължимите
месечни вноски, е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на
разходите по кредита, уговорена е в противоречие с принципите на справедливостта в
гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл. 10а ЗПК и чл. 19, ал. 4
от ЗПК. Поради липсата на яснота относно начина, по който е формиран посочения
ГПР, се препятства възможността на потребителя да прецени дали да сключи договора
за кредит при определените условия за връщане на заетата сума и обуславя нарушение
7
на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем за потребителя
начин (чл. 10, ал. 1 от ЗПК). Поради това, че не е посочен действителния размер на
ГПР, а по-нисък, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен съгласно чл. 22 от ЗПК, поради което и
съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК кредитополучателят дължи чистата стойност
на кредита, но не и лихва или други разходи по кредита. Тази разпоредба от една
страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на
равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга – към
стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при
предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между
интересите ни на двете страни. В случая липсва ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 от ЗПК, което не дава възможност на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора
предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти на защита.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява
невярна и следователно измамна информация относно общите разходи по кредита,
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по см. на чл.
6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялните търговски практики, тъй като
заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на
договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка,
което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно
общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по см. на
чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата
цялост, както е приел в своето решение и районния съд.
В чл. 23 от ЗПК е предвидено, че когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи
лихва или други разходи по него. Като е признал за установено, че кредитодателят има
право да получи чистата стойност на кредита, намалена с направените плащания от
страна на въззиваемия, които не се оспорват и се установяват с приетата по делото
експертиза, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение в съда до окончателното плащане, районният съд е
постановил правилно и законосъобразно решение.
По изложените съображения настоящия състав намира въззивната жалба в частта, в
която се обжалва първоинстанционното решене, с което са отхвърлени предявените
искове, за неоснователна, като следва да се остави без уважение и се потвърди
обжалваното решение.
С оглед изхода от спора разноски на жалбоподателя не се дължат, а въззиваемият не
е претендирал такива.
8
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ въззивна жалба вх. № 19775/25.07.2022 г.,
подадена от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *********, чрез юрисконсулт М. Н., срещу
Решение № 1329/19.04.2022 г. по гр.дело № 9965 по описа на РС Пловдив за 2021 г., в
частта му, с която РС Пловдив признава за установено в отношенията между страните,
че М. И. Р., ЕГН: ********** дължи на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *********, на
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 Търговски закон сумата
от 857,59 лв.- главница, дължима по Договор за потребителски кредит № **********
от 25.07.2019 г. сключен между страните, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК в съда (02.10.2020г.) до
окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 417 ГПК № 260513/ 05.10.2020 г., по ч.гр.д. № 12653/ 2020
г., по описа на РС Пловдив, V- ти гр. с-в и ПРЕКРАТЯВА производството по в. ч. гр. д.
№ 1975/2022 г. по описа на Пловдивски окръжен съд в тази част.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1329/19.04.2022 г. по гр.дело № 9965 по описа на
РС Пловдив за 2021 г. в останалата му част.
Решението е окончателно, на осн. чл. 280, ал. 3 от ГПК, като в частта, в която се
оставя без разглеждане въззивната жалба и се прекратява производството по делото
решението е с характер на определение и подлежи на обжалване с частна жалба пред
Апелативен съд Пловдив в едноседмичен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9