№ 308
гр. Русе, 23.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Десислава Н. Великова
при участието на секретаря Светла К. Г.
като разгледа докладваното от Десислава Н. Великова Гражданско дело №
20244520101909 по описа за 2024 година
Ищецът М. Е. И. твърди, че на 01.04.2023 г. сключила с ответното
дружество договор „Ютекредит България“ ЕООД Договор за кредит №
L319545, по силата на който й били предоставени 1500 лева, при фиксиран
лихвен процент по заема 22 % и ГПР – 56,30 %. Тя дължала и такса за
разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 445,13
лева, която следвало да се заплаща заедно с месечната погасителна вноска.
Счита тази уговорката в договора за нищожна и неравноправна, тъй като
обикновената заявка означавала заемодателя да вземе становище в срок от 7
дни при необходимост от разглеждане на заявката в по-кратък срок, заемателят
бил принуден да избере опция приоритетно разглеждане. Тази такса била
уговорена в договора, едва след като била направена заявката, като
потребителя преди подписването на договора се задължавал да плати такса, за
която не му било известно в какъв размер тя щяла да бъде и как следвало да
бъде заплатена. Таксата била във фиксиран размер 445,13 лева. Счита, че не
била налице еквивалентност между таксата и извършената услуга от
ответника тя имала неравноправен характер, както с нея се целяло
неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да
била извършвана конкретна услуга. Тя представлявала скрит разход по
договора за кредит, който привидно бил уговорен като такса преди
1
отпускането и усвояването на кредита. Тя се кумулирала към погасителните
вноски, като по този начин водела до скрито оскъпяване на кредита. Тя била
добавка към възнаградителната лихва на търговеца и го обогатявала
неоснователно. Заявява, че не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11
от ЗПК, тъй като в договора бил посочен неверен ГПР. Твърди, че ГПР бил
различен от посочения в договора, в размер на 56,30 %, поради което била
нищожна и клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 от
ЗКП. Разходът за експресно разглеждане на кредита следвало да бъде включен
при изчисляването на ГПР, а това не било така.
Иска да бъде постановено съдебно решение, с което да бъде прогласена
нищожността на договор за паричен заем от 01.04.2023 г., като противоречащ
на принципа на добрите нрави и заобикалящ материално правните изисквания
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 от ЗПК.
В отговора на исковата молба ответникът „Ютекредит България“ ЕООД
счита предявения иск за неоснователен.
Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства,
прие за установено от фактическа страна следното:
С Договор за кредит № L319545/ 01.04.2023 г. бил предоставен на
ищеца от ответника кредит в размер на 1500 лв. Предоставеният кредит
следвало да се изплати на 24 месечни вноски с размер от по 96.37 лв., като
последната вноска била в размер на 96.58 годишен процент на разходите бил
56.30 %, годишен лихвен процент- 22 %,, общо сумата по лихвите била 368.96
лв., таксата за разглеждане била 445.13 лв., като общото задължение по
кредита било в размер на 2314.09 лв. Кредитът се изплащал наведнъж, по
избран от Клиента метод -банков превод или в касата на "Easy рау“, като
659,00 лв. лева се изплащали наведнъж, по избран от Клиента метод - банков
превод или на каса на "Easy pay“, а 841,00 лв. лева щели да се използват за
плащане на паричните задължения, които ищцата имала към ответника.
Таксата за разглеждане се дължала в деня на подписване на индивидуалния
договор за кредит, като същата бивала възстановена от Клиента с дължимите
месечни вноски съгласно погасителния план, Таксата за разглеждане се
дължала изцяло, както в случай на предсрочно погасяване на Кредита, така и в
случай на предсрочно прекратяване на договора по каквато и да е причина.
Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът прави
2
следните правни изводи:
Изхождайки от предмета на процесния Договор за кредит № L319545/
01.04.2023 г. и страните по него – физическо лице, което при сключване на
контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и
финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в
рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор
има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна
уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги
изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит,
уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.
Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът
счита, че ответникът има качеството потребител по смисъла на параграф 13 от
ЗЗП, даващ легална дефиниция на понятието "потребител", според който текст
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност. На ищеца, в качеството на физическо лице е предоставен
потребителски кредит.
Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на понятието
"неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравноправие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна
норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие.
Според чл. 146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор
при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т.9 от ДР на
ЗЗП/ДВ бр.64/2007 г./.
Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни
клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията
3
за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от
дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не
изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на
договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи
условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да
установи този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при
какви условия е сключен процесния договор за потребителски заем и как са
уговорени клаузите на този договор. Предвид обсъдената в тази насока
доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е сключен
при общи условия /при предварително определени от едната страна-
ответника – кредитор- клаузи на договора/.
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на
държавите- членки са длъжни да следят служебно за наличието на
неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24
от ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите
за потребителски кредит, препраща към чл.143 - 148 от ЗЗП. Съдът е длъжен
да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на
императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се
явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД.
В конкретния случай сключеният договор за паричен заем е
недействителен, като неотговарящ на изискванията на ЗПК.
В договора е посочен годишен процент на разходите /ГПР/, като
абсолютна процентна стойност- 56.30 %, което е над нормативно определения
размер. ГПР надхвърля размера по чл. 19, ал. 4 от ЗПК и следователно тази
клауза е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 от същия закон.
В Договора за потребителски кредит не е посочено как е образуван
ГПР- при какви допускания и от какви компоненти. Липсва и посочване на
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1,
4
т. 10 ЗПК. Изложението е неясно и неразбираемо за потребителя. Неясната
методика на формирането му, представлява невярна информация относно
общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по –
специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф
1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай
не би взел.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните
правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от
тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния договор относно
определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от повелителни
норми на закона или че договорът за паричен заем би бил сключен и ако в него
не е включена клаузата за ГПР, като се изходи и от характера на този договор,
който е възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР по него е
въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК (Решение №
30/09.03.2020 год. по в.т.д. № 33/2020 год. по описа на РОС).
Предвид изложеното, в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4
ЗЗД и нищожността на посочените клаузи касаещи ГПР по договора обуславя
недействителността на целия договор.
За пълнота на изложението следва да се посочи относно таксата за
разглеждане на първо място, при главница в размер на 1500 лева и общ размер
на лихвите за периода от 368.96 лв. тя е в размер на 445.13 лв. Не е ясно тази
такса, зависи ли от размера на кредита и срока на погасяване, или не. Не е
уредено в договора какъв е обичайният срок за произнасяне и какъв за
експресно одобрение, т.е. потребителят дължи ли винаги такса в този размер,
за да бъдат разгледани документите му за отпускане на заема.
Освен това, ответното дружество предоставя кредитно финансиране по
занятие, като тази му дейност е неразривно свързана с разглеждането на
документите (заявката), подадена от всеки потенциален клиент. Съобразно
изричната норма на чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
5
управление на кредита. След като ищецът е подал заявление за предоставяне
на паричен ресурс, което се явява задължителна и необходима стъпка за
усвояването на паричната сума, то ответникът не следва да изисква заплащане
на такса за разглеждането на документите ( без оглед на това в какъв срок се
разглежда заявката за кредитиране ). Дейността по одобряване на кредитната
заявка ( което включва в себе си разглеждането на документите, подадени от
потребителя ) и оценката на кредитния риск са действия, свързани с основната
търговска дейност на дружеството и именно предвид това чл. 10а, ал. 2 ЗПК
установява императивна забрана кредиторът да изисква заплащане за тях. В
тази връзка, възлагането в тежест на потребителя да заплаща задължения,
които следва да изпълнява кредитора, са в изключителен интерес само на
търговеца и във вреда на кредитополучателя като икономически по- слабата
страна по правоотношението. На практика, тази такса води до допълнително
увеличаване на задълженията на потребителя ( увеличава относителната
финансова тежест на договора ), като дава възможност на кредитора да
капитализира допълнителен приход от присъщата му дейност.
С оглед изложеното предявеният иск е основателен и следва да се
уважи.
На основание чл.78, ал.6 от ГПК ответникът дължи по сметка на РРС
сумата от 92.56 лв.- държавна такса.
Предвид изхода на спора ответникът дължи на процесуалният
представител на ищеца сумата от 531.41 лв. на основание чл.38, ал.1 от ЗА.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността на Договор за кредит № L319545/
01.04.2023 г. сключен между М. Е. И., ЕГН ********** от ******* и
„Ютекредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. Сребърна № 21, ет.5, на основание чл.26, ал.1 от
ЗЗД.
ОСЪЖДА „Ютекредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. Сребърна № 21, ет.5 да
заплати на сметка на РРС сумата от 92.56 лв.- държавна такса за
6
производството.
ОСЪЖДА „Ютекредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. Сребърна № 21, ет.5да заплати
на Еднолично адвокатско дружество Е. И., ЕИК ********* , гр. Пловдив
сумата от 531.41 лв. – адвокатско възнаграждение за производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Русенски
окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на препис от решението до
страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
7