№ 290
гр. С., 05.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на първи юни през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Светослав Н. Николов
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско
дело № 20211800500765 по описа за 2021 година
С Решение № 78 от 09.08.2021г., постановено по гр.д. № 363/2020г. по
описа на П.ския районен съд, е прекратен, с развод по чл. 49 от СК сключения
между СТ. Д. Ч., ЕГН ********** и Н. Л. Б., ЕГН ********** граждански
брак, като дълбоко и непоправимо разстроен по взаимна вина.
Със същото решение, упражняването на родителските права по
отношение на детето Л. С. Ч.а, ЕГН ********** е предоставено на майката
Н.Л. Б. - Ч.а и е определено местоживеенето на малолетното дете Л. С. Ч.а на
адреса, на който фактически живее майката (с. Ч., обл. Софийска, ул. „С.П.“
№ 13) като на основание чл. 59, ал. 2 и ал. 3 от СК е определен режим на
лични отношения на бащата с детето, както следва: всяка втора и четвърта
седмица от месеца за времето от 10.30 часа на съботния ден до 16.00 часа на
неделния ден, с преспиване; 10 последователни дни през месец юни, 10
последователни дни през месец юли и 10 последователни дни през месец
август всяка година, след допълнителна уговорка между родителите кои да са
конкретните десетдневия; всяка първа половина от коледните,
новогодишните и великденските празници през четните години и всяка втора
половина - през нечетните; на рождения ден на детето /15.08/ през четните
години; както и по всяко друго време след предварителна уговорка между
родителите. При това съдът е постановил, детето да се взема и връща по
определеното му местоживеене, като бащата се задължава да го води на
тренировки по художествена гимнастика в гр. С. за времето, през което е при
него, и да не възпрепятства тренировъчния режим.
Първоинстанционният съд се е произнесъл и по въпроса за издръжката,
като е осъдил СТ. Д. Ч.:
1
да заплаща на малолетното си дете Л. С. Ч.а, чрез неговата майка и
законен представител ежемесечна издръжка в размер на четиристотин
лева, дължима до последно число на текущия месец, за който се отнася,
считано от влизане в сила на решението, ведно със законната лихва
върху всяка просрочена вноска от деня на просрочие до изплащането й,
до настъпване на основания за изменение или прекратяване на
издръжката;
да заплаща на малолетното си дете Л. С. Ч.а, чрез неговата майка и
законен представител, издръжка за минало време за периода от
11.02.2020г. до 17.12.2020г. в размер на 2000.00 лв., като е отхвърлил
иска в останалата му част за горницата над уважения размер от 2000 лв.
до предявения размер от 6000 лв.
На последно място, районният съд е предоставил, на основание чл. 56,
ал. 5 от СК, за ползване на съпругата Н. Л. Б. семейното жилище, и е
постановил, същата да носи брачното си фамилно име - Б., като е оставил
разноските в тежест на направилите ги страни.
С решение № 91/06.10.2021г., постановено по същото дело, П.ският
районен съд е допълнил горното решение с отхвърлителен диспозитив по
отношение на претендираната издръжка за бъдещ период за разликата над 400
лв. месечно до пълния предявен размер от 500 лв. месечно, и е оставил без
уважение молбата по чл. 250 от ГПК на Н. Л. Б. за допълване на решението в
частта за възстановяване на предбрачното фамилно име на молителката.
С определение № 229/06.10.2021г., постановено по същото дело,
П.ският районен съд е оставил без уважение молбата по чл. 248 от ГПК на Н.
Л. Б. за осъждане на СТ. Д. Ч. да й заплати разноски в производството по
небрачните искове в размер на 2800 лв.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и чл. 248, ал. 3 от
Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивни жалби на СТ. Д.
Ч. и Н. Л. Б. срещу горното решение в различни негови части, както и по
частна жалба на Н. Л. Б. срещу определението по чл. 248 от ГПК, както
следва:
1. Жалбоподателят СТ. Д. Ч. обжалва решението само в частта му, с която е
осъден да заплаща на дъщеря си месечна издръжказа разликата над
сумата 200 лв. до присъдения размер от 400 лв. Счита решението в тази
му част за неправилно и необосновано, както и постановено при
допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и на
материалния закон. Сочи, че съгласно чл. 142, ал. 1 от СК, размерът на
издръжката се определя според нуждите на лицето, което има право на
издръжка, и възможностите на лицето, което я дължи. Позовава се на
указанията, дадени с т. 2 от ППВС №5/16.11.1979г., че нуждите на
2
децата, които имат право на издръжка, се определят от обикновените
условия на техния живот, като се вземат предвид възрастта,
образованието и всички обстоятелства от значение за случая, като
нуждите винаги са конкретни, а възможностите на родителите се
определят от техните доходи, имотно състояние и квалификация, като
възможностите също са винаги конкретни и обективни. Твърди, че
районният съд бил приел, че детето Л. има специфични нужди, свързани
с тренировъчната й дейност по художествена гимнастика, но по
същество ставало въпрос за негови „изключителни нужди” по смисъла на
ал. 4 от чл. 143 от СК. Поддържа, че в случая не е направено отделно
искане за определяне на добавка към издръжката на детето за покриване
на тези негови изключителни нужди, но, доколкото такова се съдържа
имплицитно в претенцията за издръжка с позоваване на съответните
обстоятелства, следва да се приеме, че тази претенция не е уточнена по
размер и е следвало да бъде оставена без движение. Като порок на
първоинстанционното решение изтъква, че съдът не бил включил това
искане в предмета на делото при неговия доклад. Допълнително
подчертава, че присъждането на добавка, предназначена за задоволяване
на изключителни нужди по чл. 143, ал. 4 от СК, не е безусловно, а е в
зависимост от възможностите на родителя, и освен това тя се дължи
само в рамките на определен от съда срок. Счита, че след като не е
определил базов размер на издръжката, а е включил в общия й размер
добавка за изключителни нужди на детето по чл. 143, ал. 4 от СК, без да
прецени възможностите на родителя и без да определи срок за
заплащането й, ПРС е постановил неправилно и необосновано решение.
Моли съда да вземе предвид, че влошеното му здравословно състояние
ограничава възможностите му да дава издръжка. Допълнително
поддържа, че не е спазено изискването на чл. 127, ал. 4 от ГПК, при
предявяването на осъдителния иск за плащане на издръжка. С оглед
предоставянето на семейното жилище по реда на чл. 56, ал. 5 от СК на
насрещната страна - Н. Л. Б., предявява претенция по чл. 57, ал. 2, вр. ал.
1 от СК за осъждането й да му заплаща сумата 200 лв. месечен наем за
ползване на собствената му идеална част от жилището, ведно със
законната лихва върху всяка просрочена вноска от датата падежа до
окончателно й изплащане. Твърди, че апартаментът е придобит от него и
3
от насрещната страна при равни права като купувачи по договор за
покупко-продажба на недвижим имот с нот. акт № 103 по нот. дело
№244/17.09.2008 год. на нотариус Донка Апостолова, като на същия бил
извършен основен ремонт през 2019 год. с луксозни подобрения и
обзавеждане, които детайлно описва. Посочва начин за плащане на така
претендирания наем. Претендира разноски.
2. Жалбоподателката Н. Л. Б. обжалва решението в частите му, с които
искът за издръжка за бъдеще време е бил отхвърлен за разликата над 400
лв. до пълния предявен размер от 500 лв. месечно, а искът за издръжка за
минал период е бил отхвърлен за разликата над 2000 лв. до 6000 лв.
Оспорва извода на районния съд, че необходимата месечна издръжка на
детето Л. е в размер от около 1000 лв. Поддържа, че този размер е около
1550 лв. Изразява несъгласие с мотивите на районния съд, че, след като
най- високото перо от разходите за детето е за гориво на автомобила на
майката, бащата не е длъжен да го поема точно наполовина, с оглед
възможността, то да се намали при ползване на по- икономичен
автомобил. Намира за неправилно, определянето на задължението на
бащата за издръжка да се обосновава с бъдещото и несигурно събитие да
води лично детето на тренировки. Аргументира се с факта, че досега той
не я е водил на тренировки. Прави извод, че разходите за транспорт
следва да се разпределят поравно, тъй като няма основание да се
предположи, че след постановяване на решението Ч. ще промени
поведението си. Намира, че бащата може да заплаща издръжка в размер
на 500 лв. месечно при условие, че размерите на доходите на двамата
родители са почти идентични. Представя доказателства за разходите на
детето във връзка с тренировъчната му дейност. В частта за издръжка за
минал период оспорва изводите на съда за честотата на тренировките на
детето. Прави алтернативни изчисления относно размера на
необходимата издръжка в зависимост от обявеното извънредно
положение в страната. Изтъква характера и нивото на тренировъчната
дейност в посещавания от детето клуб по художествена гимнастика.
Оспорва въззивната жалба на Ч. в частта й, касаеща размера на
присъдената издръжка за бъдеще време, като сочи, че в случая не става
въпрос за изключителни нужди на детето и добавка по чл. 143, ал. 4 от
СК, а за специфични такива, както правилно бил приел районният съд.
4
Изцяло оспорва и твърденията на жалбоподателя Ч., че не бил в
състояние да заплаща присъдената издръжка. Анализира доходите на
двамата родители, както и относителния дял от тях, който следва да се
отделя за издръжка в присъдения размер. Прави извод, че заплащането
на последния не би затруднило нормалния живот на бащата на Л. Ч.а,
още повече – като се вземе предвид населеното място, в което живее и
което не предполага високи разходи за живот. Счита предявения с
въззивната жалба иск по чл. 57, ал. 2 от СК за недопустим, а при
условията на евентуалност – за неоснователен. Намира, че в случая
съдебното решение не замества наемното правоотношение, тъй като Ч.
бил изразил изрична воля за безвъзмездно предоставяне на жилището на
бившата му съпруга, тъй като в хода на първоинстанционното
производство не бил отправил искане за заплащане на наем. Били налице
съвпадащи волеизявления на страните по този въпрос, а постановеното
първоинстанционно решение по този въпрос било влязло в сила поради
необжалването му. Изразява становище, че това решение би било
заобиколено с иска по чл. 57, ал. 2 от СК. По същество счита, че
претендираният месечен наем от 200 лв. е прекомерен, както и че същият
не съответства на ползваната от насрещната страна част от жилището.
Моли съда да отхвърли изцяло подадената въззивна жалба срещу
Решение №78/09.08.2021 г., постановено по гр.д. №363/2020 г. по описа
на Районен съд - гр. П., за намаляване на присъдената издръжка в частта
й над сумата от 200 лв. до присъдения размер от 400 лв. Моли съда да
отмени първоинстанционното решение в частта му, в която се отхвърля
иска за разликата над присъдения размер от 400 лв. до пълния
претендиран размер от 500 лв. и вместо това да се постанови друго, с
което искът се уважава и за този размер. Моли съда да отмени
обжалваното решение и в частта му, в която искът за издръжка за минал
период е отхвърлен за разликата над 2000 лв. до пълния претендиран
размер от 6000 лв. и да постанови друго, с което присъжда тази издръжка
в цялост. По отношение на иска по чл. 57, ал. 2 от СК поддържа, че
същият е недопустим, а по същество - неоснователен и недоказан, респ.
прекомерен. Сочи банкова сметка, по която да бъде заплащана
присъдената издръжка.
3. Жалбоподателката Н. Л. Б. обжалва определението по чл. 248 от ГПК,
5
като оспорва решаващия извод на съда, че разпоредбата на чл. 329, ал. 1
от ГПК се отнася за всички предявени в производството по чл. 49 от СК
искове, вкл. искове за родителски права, искове за режим на лични
отношения между родители и деца, искове за издръжка, искове за
промяна за фамилното име, искове за предоставяне за ползване на
семейното жилище. Прави изрично разграничение между брачни и
небрачни искове, Счита, че приложимите разпоредби за определяне на
разноските при обективно кумулативно съединени брачен и небрачни
искове са чл. 329 от ГПК и чл. 78, ал. 1 от ГПК, като чл. 329 от ГПК е
приложим единствено за брачния иск за развод по чл. 49 от СК, а спрямо
небрачните искове се прилагат общите правила за присъждане на
разноските съобразно чл. 78 от ГПК – дори ако се приеме, че последните
представляват по същество спорна съдебна администрация. Цитира
съдебна практика в този смисъл. Намира, че разпоредбата на чл. 329 от
ГПК е неприложима поради наличието на чл. 318 от ГПК, който
определя обхвата и предмета на т.нар. „брачни дела". Подчертава, че за
множество обективно съединени искове се дължи отделно адвокатско
възнаграждение по всеки един иск, откъдето прави извод, че заплатеното
и претендирано адвокатско възнаграждение в размер на 2800 лв. по
исковете за развод и обективно съединените небрачни искове не е
прекомерно. Моли съда да отмени обжалваното определение и да
постанови друго, с което допълва основното решение по делото, като
осъжда С.Ч. да й заплати направените от нея разноски за небрачните
искове в производство в размер на 2800 лв. - заплатено адвокатско
възнаграждение.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба на Н. Б. – Ч.а, с който С.Ч. оспорва тази жалба. Счита за
неоснователна претенцията за издръжка на Л. С. Ч.а в претендирания размер
от 500 лв. поради същите съображения, които е изложил в жалбата си срещу
присъдената издръжка за разликата над 200 лв. до 400 лв. Счита, че
издръжката по чл. 143, ал. 2 от СК се определя според обикновените нужди на
детето („базова издръжка”), докато разходите за такси и други плащания за
мероприятия извън местоживеенето на детето, вкл. спортни такива, се
удовлетворяват само доколкото родителите могат да предоставят
необходимите средства без особени затруднения. Поддържа вече изразеното
становище, че добавката към определената по съдебен ред издръжка не може
да се присъди от съда служебно, а само по искане по чл. 143, ал. 4 от СК.
Представя доказателства за влошеното си здравословно състояние,
отразяващо се негативно на работоспособността му и налагащо разходи за
6
лечение поради заболяване „увреждане на междупрешленните дискове в
поясен отдел с радикулопатия”. Твърди, че влошаването на състоянието му
било наложило провеждане на изследвания, лечение и наблюдение от
специалисти в Клиника по Нервни болести при МБАЛ „У.”-П.. Сочи, че
поради това възможността му да дава издръжка е затруднена, и моли, този
факт да се преценява като „особено затруднение” по смисъла на чл. 143, ал. 4
от СК. Моли съда да вземе предвид същите съображения и по отношение
претенцията за издръжка за минало време по чл. 149 от СК. Допълнително
изтъква, че периодът на претенцията почти изцяло съвпада с прилагането на
противоепидемичните мерки (вкл. забрана за тренировъчни дейности и
състезания), поради което споделя извода на районния съд, че суми за
издръжка над тези по чл. 143, ал. 2 от СК не следва да се присъждат.
Поддържа искането си по чл. 57, ал. 2 от СК.
С.Ч. е подал и отговор на частната жалба срещу определението по чл.
248 от ГПК, с който оспорва същата. Анализира разпоредбата на чл. 318 от
ГПК съвместно с тази на чл. 322, ал. 2, изречение второ от ГПК. Цитира
точната формулировка на чл. 329, ал. 1 от ГПК и, въз основа на нея, прави
извод, че тя има предвид всички разноски по брачни дела, без да разграничава
брачните от небрачните искове. Цитира съдебна практика в подкрепа на
виждането си. Моли съда да потвърди обжалваното определение.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят С.Ч.
не се явява. Представлява се от адв. П., който поддържа подадената от
доверителя му въззивна жалба, както и отговорите му на насрещната въззивна
жалба и на частната жалба, и моли съда да има предвид изложеното в тях.
Моли съда да уважи въззивната жалба на доверителя му, както и да определи
размера на дължимия от насрещната страна наем за семейното жилище,
ползването на което й е предоставено с първоинстанционното решение. Моли
съда, при определяне на наемната цена да се съобрази със заключението на
СТЕ, както и с правата на делото, което живее в жилището. Оспорва
твърденията на насрещната страна по този въпрос. Моли съда да потвърди
определението на районния съд, с което по реда на чл. 248 от ГПК е
отхвърлена претенцията на ответницата за присъждане на разноски в размер
от 2800 лв. за първата инстанция, като по този въпрос се позовава на чл. 329,
ал. 1 от ГПК. Моли съда да остави без уважение насрещната въззивна жалба.
Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателката Н.
Б. - Ч.а се явява лично и се представлява от адв. М., който оспорва въззивата
жалба на С.Ч. и поддържа депозирания отговор срещу нея, както и
насрещната въззивна жалба и жалбата срещу определението по чл. 248 от
ГПК. Моли съда да отхвърли въззивната жалба, подадена от С.Ч. като
неоснователна и недоказана, а същевременно да уважи подадената насрещна
въззивна жалба. Претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 от
ГПК.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е
описана вярно и пълно в обжалваното решение, поради което не следва да се
възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивния съд са събрани доказателства във
връзка с предявената за първи път претенция по чл. 57, ал. 2 от СК, както
следва:
7
Прието е заверено копие от нотариален акт, от което се установява, че на
17.09.2008г. СТ. Д. Ч. с ЕГН ********** и Н.Л. Б. с ЕГН ********** са
закупили апартамент № 6, находящ се в жилищна сграда – блок № 6, вх.
А, ет. 2, построен в кв. 53 по плана на с. Ч., със застроена площ 57,04
кв.м., ведно с избено помещение № 6, за сумата 3700лв.
Съгласно заключението по СТЕ, изготвено от инж. Т.Д., месечният
пазарен наем за целия процесен имот е в размер на 365 лв., т.е. за ½ ид.ч.
от имота – 182 лв., а за ¼ ид.ч. от имота – 91 лв. Заключението е прието
без забележки и оспорвания от страните.
Във въззивното производство са събрани и доказателства за твърдяното
от жалбоподателя Ч. заболяване (Медицинско направление за невролог във
връзка с радикулопатия на шиен плексус, Епикриза по ИЗ 13491/2021 г.
/30.08.-04.09.2021 год./, издадена от Клиника по Нервни болести на МБАЛ
„У.” - П., Болничен лист № Е20212195991/07.09.2021 год., издаден от ЛКК
при Клиника по Нервни болести на МБАЛ „У.”-П., Медицински протокол от
07.09.2021 год., издаден от Клиника по Нервни болести на МБАЛ „У.”-П.,
Рецепта от 07.09.2021 год., издадена от АИПИМП д-р Н.Б., с.А., Медицинско
направление от 07.09.2021 год., издадено от АИПИМП д-р Н.Б.. с.А., Рецепта,
издадена от АИПИМП д-р Н.Б., с.А., Фактура №**********/07.09.2012 год. и
фискален бон с дата 07.09.2021 год., издадени от „Д.” ЕООД, ЕИК *********,
Рецепти (2 бр.), издадени от д-р Б., МБАЛ „У.”- П., фактури
№№********** и ********** от 07.09.2021 год. и 2 бр. фискални бонове с
дата 07.09.2021 год., издадени от „Д.” ЕООД, ЕИК *********, фактура
№**********/30.08.2021 год. с фискален бон от 30.08.2021 год., издадени от
МБАЛ „У.”-П., фактура №**********/30.08.2021 год. с фискален бон от
30.08.2021 год., издадени от МБАЛ „У.”-П., рецептурна бланка от 30.09.2021
год., издадена от Клиника по Нервни болести на МБАЛ „У.”-П., рецептурна
бланка от 30.09.2021 год., издадена от Клиника по Нервни болести на МБАЛ
„У.”-П., фискален бон от 06.10.2021 год. , издаден от от „Д.” ЕООД, ЕИК
*********, за сумата 38,80 лв., амбулаторен лист №4214/06.10.2021 год.,
издаден от АИПИМП д-р Н.Б., с. А., рецепта, издадена от АИПИМП д-р Н.Б.,
с.А. на 06.10.2021г., фактура №**********, издадена от „Д.” ЕООД, ЕИК
*********, и фискален бон от 06.10.2021 год., издаден от „Д.” ЕООД, ЕИК
********* за сумата 114,50 лв.). За удостоверяване на новонастъпили
обстоятелства в хода на въззивното производство, Ч. е представил молба вх.
№ 2579/19.04.2022г. с приложени към нея амбулаторен лист
№1648/01.04.2022 год. с рецепта към него, както и фактура №
**********/01.04.2022 год. с касова бележка от 01.04.2022 год., издадени от
„Д.” ЕООД ЕИК *********, а също и амбулаторен лист №000028/14.04.2022
год.
Насрещната страна също е ангажирала доказателства във въззивното
производство, и те са в подкрепа на твърденията й за извършвани разходи във
връзка с тренировъчния процес на детето Л. Ч.а. Такива са фискални бонове
за заплатено гориво (л. 21 от делото) и служебна бележка от спортен клуб по
художествена гимнастика „Л. – И.“, от която се установява, че Л. Ч.а е
редовно картотекирана състезателка на СК „Л. – И.“ от 2018г. и редовно
8
посещава занимания по художествена гимнастика 6 пъти седмично и участва
в 6 състезания годишно (от които – две държавни), като за представителна
екипировка са необходими по 150 лв. два пъти годишно, специализирани
трика – 2 бр. по 300 лв. и 1 бр. по 250 лв. годишно, бухалки – 200 лв., топка –
200 лв. месечна такса към клуба към датата на издаване на служебната
бележка – 100 лв. и такси за участие в състезания – 20 лв. или 25 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Освен това, съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на
ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, при проверка на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи
императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е
въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена
от посоченото във въззивната жалба и в случаите, когато следи служебно за
интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака
ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно
упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на
децата и ползването на семейното жилище, каквито обстоятелства са налице и
по настоящото дело.
І. По валидност
Съдът намира, че обжалваното решение е валидно, доколкото е
постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от
разгледалия делото съдия.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като са били налице положителните
предпоставки за предявяване на иск и са липсвали отрицателни такива, а
съдът се е произнесъл по действително предявените искове (вкл. с
допълнително постановените съдебни актове).
ІІI. По същество
1. По иска за издръжка за бъдеще време (чл. 143 от ГПК)
Настоящият съдебен състав споделя напълно изложените от районния
съд мотиви и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на изложените от двете страни доводи
във въззивните им жалби, настоящият съдебен състав излага следните
съображения.
Неоснователно жалбоподателят Ч. поддържа, че активната спортна
дейност на детето Л. Ч.а и свързаните с нея разходи съставлявали
„изключителни нужди“ по смисъла на чл. 143, ал. 4 от СК, издръжка за които
следвало да се претендира изрично, отделно, под формата на добавка, както и
да се присъди само за определен от съда срок и само ако родителят може да я
9
дава без особени затруднения. Съгласно трайната съдебна практика (напр.
Решение № 260384 от 31.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 1878/2021 г.,
Решение № 261719 от 12.03.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 4840/2020 г.), по
реда на чл. 143, ал. 4 от СК се претендират разходи, които нямат траен
характер и не променят обикновените условия на живот на детето, а
възникват и съществуват временно, в отклонение от тези условия и по
изключение, именно поради което се наричат „изключителни“ и което налага
определяне на краен срок за дължимост на добавката за тяхното покриване.
Такива са напр. разходите за лечение на акутно заболяване, разходите за
целево обучение или за подготовка за кандидатстване в учебно заведение и
др. За разлика от тях, трайните разходи, които са свързани с обичайните
житейски дейности и условия на живот на детето, се отчитат като част от
присъщо необходимата му издръжка. Поради това те се включват в
безусловното задължение по чл. 143, ал. 2 от СК, без да се определя срок за
тяхната дължимост и без да се преценява, дали осигуряването им би
съставлявало особени затруднения на родителя.
В случая, видно от данните по делото, спортната дейност на Л. Ч.а е
трайна и предварително неограничена във времето. Тя е част от обичайните й
условия на живот към настоящия момент, като няма основание да се
предполага, че ще се преустанови в обозримо бъдеще. Поради това съдът не
споделя доводите на С.Ч., че свързаните с тази дейност разходи трябвало да
бъдат претендирани в точно определен отделен размер и под формата на
добавка за изключителни нужди на детето по чл. 143, ал. 4 от СК, нито че
съдът е трябвало да преценява възможностите на родителя и да определя срок
за заплащането й. Точно обратното: в цитираното от самия жалбоподател
Постановление № 5 от 16.XI.1970 г., Пленум на ВС, е подчертано, че нуждите
на лицата, които имат право на издръжка, се определят от обикновените
условия на техния живот и са винаги конкретни, както и че възможността на
задълженото за издръжка лице също е винаги обективна и конкретна. Това
означава, че няма предварително определени шаблони и стереотипи, по които
да се определя дължимата издръжка, а преценката на съда трябва да отчита
конкретните и специфични особености на всеки отделен случай. Фактът, че
всеки такъв случай е уникален, конкретен и специфичен, не означава, че
неговите характерни особености задължително трябва да се квалифицират
като „изключителни“. Именно така е постъпил първоинстанционният съд в
настоящия казус, като е взел предвид конкретните, специфични нужди на
детето Л., които налагат съответни разходи, вкл. спортно- състезателната му
дейност. А с оглед очертаното по- горе разграничение, не може да се приеме,
че тези специфични нужди са „изключителни“ по смисъла на чл. 143, ал. 4 от
СК, тъй като те са трайни и безсрочно присъстващи в живота на детето.
Също така неоснователно жалбоподателят Ч. изтъква в подкрепа на
жалбата си факта, че Н.Л. Б. – Ч.а не била посочила банкова сметка или друг
начин за заплащане на издръжката. Това обстоятелство не обуславя
неоснователност на иска за издръжка и не дава основание за уважаване на
жалбата му. Отделно от това, такава банкова сметка е била посочена от Ч.а в
производството пред въззивния съд, който факт следва да бъде съобразен от
задълженото лице.
Във връзка с горното, съдът намира за неоснователна молбата на Ч.а от
24.06.2022г., съдът да постанови задължение за Ч., да изплаща дължимата
издръжка единствено по така посочената банкова сметка, тъй като молбата е
10
подадена след приключване на устните състезания по делото.
Неоснователни са и доводите на жалбоподателката Б. – Ч.а, че
месечната издръжка е следвало да бъде присъдена в по- висок размер, с оглед
нуждите на детето и възможностите на неговия баща. На първо място, по този
въпрос настоящият съдебен състав не споделя твърдението, че необходимата
месечна издръжка на Л. Ч.а е в размер на 1550 лв. В представената пред
районния съд молба, в която се съдържа този размер на разхода, отделните
негови пера са посочени без обосновка (с изключение на месечната такса към
спортния клуб и транспортните разходи), а и не са представени доказателства
за тях. Особено характерно в тази насока е произволното твърдение за
месечен разход от 50 лв. за други лекарства - в случай че детето е болно.
Неоснователно жалбоподателката оспорва и мотивите на районния съд,
касаещи разходите за гориво на личния й автомобил, както и възможността,
те да се намалят при ползване на по- икономичен автомобил. Настояването й,
ответникът да поема разходите за гориво на точно избран от нея автомобил
(независимо че той служи и за превозване на детето) по същество касае
финансиране не на детето, а на собствения й избор на превозно средство,
поради което излиза извън предмета на иска за издръжка, и съдът не го
обсъжда.
Неоснователно се оспорва и подхода на ПРС, при определяне на
задължението за издръжка да се вземе предвид и личното участие на бащата
във воденето на дъщерята на тренировки, с аргументите, че досега той не бил
правил това, а и нямало основание да се предположи, че ще промени
поведението си в бъдеще. Тези аргументи на жалбоподателката не отчитат
обстоятелството, че диспозитивът на обжалваното първоинстанционно
решение съдържа изрично задължение за Ч. да води детето на тренировки по
художествена гимнастика в гр. С. за времето, през което е при него. Поради
това, противно на твърдяното от нея, тези негови действия не съставляват
бъдещо несигурно събитие, а съдебно установено задължение, евентуалната
липса на доброволно изпълнение на което може да бъде заместена с
принудително изпълнение.
Представените от страните доказателства във въззивното производство
не обуславят промяна на определения от районния съд размер на издръжката,
тъй като в равна, но противопосочна, степен обосновават извод за
присъждането й в по- висок или по- нисък размер:
От една страна, представената служебна бележка от спортен клуб по
художествена гимнастика „Л. – И.“ удостоверява необходимостта от
годишни разходи за уреди и екипировка на детето в размер на около
1500 лв. плюс около 1300 лв. за такси към клуба и за участие в
състезания. Част от тях, обаче, вече са били взети предвид от районния
съд въз основа на доказателства или предположения (виж. стр. 23 от
първоинстанционното решение), поради което не съставляват ново или
различно основание за присъждане на издръжка в по- висок размер, а
значението им в това отношение е само частично.
От друга страна, представените медицински документи сочат на траен
11
здравословен проблем на С.Ч., който не само влошава качеството на
живота му и способността му да полага труд и да получава приходи, но и
налагат извършване на разходи за изследвания, медицински процедури и
лекарства, с което намаляват възможностите за предоставяне на
издръжка.
Горните обстоятелства следва да бъдат преценявани с оглед
разпоредбата на чл. 142, ал. 1 от СК, съгласно която конкретният размер на
издръжката във всеки отделен случай се определя не само въз основа на
нуждите на лицето, което има право на издръжка, но и съобразно
възможностите на лицето, което я дължи. Това означава, че следва да се търси
разумния и обективно възможен баланс между нужди и възможности (вкл.
доказаните в производството пред въззивния съд), като се отчитат
характерните за всеки конкретен случай релевантни обстоятелства.
Както вече беше изтъкнато по- горе, насоки за преценка на последните
са дадени в т. 4 и 5 от ППВС № 5 от 16.XI.1970 г.
Също така, основна отправна точка за определяне на справедливото
количествено измерение на задължението за издръжка е закрепена в
разпоредбата на чл. 142, ал. 2 от СК, съгласно която минималният размер на
издръжката, дължима на ненавършили пълнолетие деца, е ¼ от минималната
работна заплата. С Постановление № 37 на МС от 24.03.2022 г. за определяне
размера на минималната работна заплата за страната (Oбн., ДВ, бр. 25 от
29.03.2022г., в сила от 01.04.2022 г.) размерът на минималната месечна
работна заплата за страната е определен на 710 лв. Съответно, минималният
размер на месечната издръжка е 177,50 лв. и не може да бъде определен под
тази граница.
Същевременно, не се твърди и не се доказва, Ч. да има задължения за
издръжка към други лица по чл. 141, т. 1 от СК, които биха намалили
възможността му да заплаща такава на дъщеря си Л., а от издадените от
работодателя му удостоверения (л. 143 – 144 от пръвоинстанцонното дело) се
установява, че средното му месечно му трудово възнаграждение за периода от
м. юни 2020г. до м. май 2021г. е 2315,89 лв. с тенденция към нарастване
спрямо предходния едногодишен период. Това означава, че определената от
районния съд месечна издръжка от 400 лв. съставлява около от 17% от
месечните му приходи, който размер, според настоящия съдебен състав, е
разумен и балансиран - дори при отчитане на здравословните проблеми на
бащата. Както се посочи по- горе, при определяне на размера на издръжката
следва да се съобразяват възможностите на родителя, които в случая не са
малки. При такива доходи няма основание да се присъжда издръжка от 200
лв. (за каквато се настоява във въззивната жалба на Ч.), тъй като този размер е
близък до минималния (съгласно цитираното по- горе ПМС) и би бил
оправдан, ако задълженото за издръжка лице разполага с минимални доходи,
но настоящият случай не е такъв.
С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че ПРС
правилно е определил размера на дължимата месечна издръжка, за промяна
на който не дават основание и събраните във въззивното производство
доказателства, а обжалваното решение следва да бъде потвърдено в тази му
част.
12
2. По иска за издръжка за минал период (чл. 149 от ГПК)
В тази част първоинстанционното решение се обжалва само от
жалбоподателката Н. Б. – Ч.а, която оспорва изводите на ПРС за честотата на
тренировките на детето и прави алтернативни изчисления относно размера на
необходимата издръжка в зависимост от обявеното извънредно положение в
страната.
Настоящият съдебен състав не споделя така изложените доводи, тъй
като те почиват на недостоверните предположения, че, независимо от
обявеното извънредно положение, тренировъчният процес се е провеждал
пълноценно в дистанционна форма, което предполага извършване на
свързаните с него разходи в пълен размер. Според съда, липсата на активни
тренировки в спортната база на клуба през периода на извънредното
положение дефинитивно изключва необходимостта от уреди и
представителна екипировка, както и поставя под много сериозно съмнение
заплащането на такси за спортна услуга и участие в състезания. Поради това
не може да се сподели извода на жалбоподателката, че за периода на
извънредното положение необходимата издръжка на Л. Ч.а е била намалена
само с транспортните разходи за участие в тренировки, с оглед отпадане на
необходимостта от придвижването й до гр. С. и обратно.
Освен това следва да се има предвид, че след периода на извънредно
положение беше обявена извънредна епидемична обстановка, през която бяха
въведени ограничения в провеждането на спортни мероприятия на закрито,
макар и не в такава крайна степен (напр. Заповед № РД-09-533 от 20.05.2020
г. за спазване на противоепидемични мерки в спортните обекти и съоръжения
(отм.), вр. Заповед № РД-01-262 от 14.05.2020 г. за въвеждане на
противоепидемични мерки на територията на Република България, считано от
14 май 2020 г. до 14 юни 2020 г. (отм.)), които неминуемо са повлияли върху
интензивността на тренировъчния процес.
По този въпрос жалбоподателката неоснователно се позовава на
данните от цитираната по- горе служебна бележка от спортен клуб по
художествена гимнастика „Л. – И.“, тъй като те отразяват състояние към
датата на издаването й (24.09.2021г.), а не през периода, за който се
претендира издръжка по чл. 149 от СК.
На последно място, видно от съвпадащите изявления на страните,
отразени в социален доклад изх. № ПР/Д-СО- ПП/33-001/10.12.2020 г. на
ДСП-П., бащата заплаща ежемесечната такса на детето по художествена
гимнастика и сметката му за мобилен телефон (л. 28 от първоинстанционното
дело), т.е. е участвал в издръжката на детето през процесния минал период.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че размерът на издръжката за
минал период е определен правилно, а обжалваното решение следва да бъде
потвърдено и в тази му част.
3. По претенцията за заплащане на наем за ползването на семейното
жилище (чл. 57, ал. 2 от СК)
С определение № 573/28.02.2022г., постановено по ч.гр.д. № 236/2022г.
на САС, тази претенция, предявена за първи път във въззивното
13
производство, е приета за допустима. Поради това, независимо от
убедеността на настоящия съдебен състав в обратното, тя следва да бъде
разгледана по същество.
За да се произнесе по така поставения въпрос, съдът взе предвид, че,
съгласно представеното с въззивната жалба на Ч. заверено копие от
нотариален акт № 113/17.09.2008г., процесният имот е бил закупен на
17.09.2008г. от СТ. Д. Ч. с ЕГН ********** и Н.Л. Б. с ЕГН **********.
Поради това и доколкото сделката е осъществена след сключването на брак
между тези лица на 23.08.2008г. (видно от удостоверението на л. 6 от
първоинстанционното дело), той е придобит в режим на съпружеска
имуществена общност.
С постановеното първоинстанционно решение, което не е обжалвано в
тази му част и е влязло в сила, е прекратен бракът между СТ. Д. Ч. и Н.Л. Б. –
Ч.а.
С прекратяването на брака, съпружеската бездялова съсобственост се е
трансформирала в обикновена съсобственост при равни дялове на бившите
съпрузи (арг. от чл. 27, ал. 1 и чл. 28 от СК).
Следователно, в резултат от предоставянето на ползването на това
жилище на Н.Л. Б. – Ч.а, последната ползва ½ ид.ч. от него в качеството си на
собственик. Останалата ½ ид.ч. от жилището, собствена на С.Ч., се ползва от
майката и детето, съгласно обжалваното първоинстанционно решение.
Доколкото няма данни за специфично разпределение на ползването между
тях, следва да се приеме, че тази част се ползва поравно от тези лица, т.е. по
¼ ид.ч. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 57, ал. 2, изречение второ
от СК, Н.Л. Б. – Ч.а дължи на СТ. Д. Ч. 1/4 от наема за цялото жилище (арг. от
Решение № 123 от 4.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 526/2012 г., IV г. о., ГК,
Решение № 264887 от 20.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 2039/2020 г. и др.).
Съгласно заключението по СТЕ, изготвено от инж. Т.Д., месечният
пазарен наем за целия процесен имот е в размер на 365 лв., което означава, че
за принадлежащата на Ч. ½ ид.ч. от имота наемната цена е 182 лв., а за
ползваната от Н.Л. Б. – Ч.а ½ част от нея (т.е. ¼ ид.ч. от имота) – 91 лв. Това е
и наемната цена, която ползвателката следва да заплаща месечно на Ч..
Неоснователно е възражението на Ч.а, че, с оглед тълкуване на
изявленията на страните в хода на производството, следвало да се приеме, че
ползването й е предоставено безвъзмездно, а съдебното решение по чл. 56, ал.
1 от СК в случая нямало заместваща функция по отношение на съгласието на
наемодателя. Според настоящия съдебен състав, разпоредбата на чл. 57, ал. 1
е изрична и недвусмислена, като не поставя възникването на наемно
правоотношение в зависимост от изразената от страните воля, а единствено
от факта на произнасянето на съда по чл. 56, ал. 1 от СК, каквото е налице и в
настоящия случай.
4. По жалбата срещу определението в частта за разноските (чл. 248 от ГПК)
С жалбата се оспорва неприсъждането на разноски по делото, като се
оспорва приложимостта на разпоредбата на чл. 329, ал. 1 от ГПК в
настоящото производство, и изрично се провежда разграничение между
брачните и небрачните искове, като се изразява становище, че за последните
се прилагат общите правила за присъждане на разноските съобразно чл. 78 от
14
ГПК.
Настоящият съдебен състав намира тези доводи за неоснователни
поради следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 318 от ГПК, по реда на ХХVI от ГПК се
разглеждат исковете за развод, за унищожаване на брака и за установяване на
съществуването или несъществуването на брак между страните.
Съгласно чл. 322, ал. 2, изречение второ от ГПК, с брачните искове
„задължително се предявяват и разглеждат исковете за упражняване на
родителските права, личните отношения и издръжката на децата, ползването
на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име“. Ако
няма съответно искане от никоя от страните, по тези въпроси съдът е длъжен
да се произнесе и служебно (арг. от чл. 56, ал. 1, изречение второ от СК и чл.
59, ал. 2 от СК).
Съгласно точната формулировка на чл. 329, ал. 1 от ГПК, „съдебните
разноски по брачните дела се възлагат върху виновния или недобросъвестния
съпруг. Когато няма вина или недобросъвестност или когато и двамата
съпрузи са виновни или недобросъвестни, разноските остават в тежест на
всеки от тях, както са ги направили“. Видно е, че с тази разпоредба
законодателят е регламентирал отговорността за разноските не по брачни
искове, а по брачни дела. Поради това настоящият съдебен състав намира, че
тя е приложима към всяко дело, квалифицирано като „брачно“ и разглеждано
по реда на глава ХХVI от ГПК, независимо по какви и колко искове се е
произнесъл съдът в него. И обратно: тълкуването й като приложима само към
брачните искове в рамките на едно брачно дело не съответства на точния
текст на процесуалния закон, а представлява опит за превратното му –
необосновано стеснително – тълкуване.
В същия смисъл е трайната практика на Софийския окръжен съд, вкл. на
настоящия съдебен състав, обективирана напр. в Решение № 436 от
11.12.2019 г. на ОС - С. по в. гр. д. № 540/2019 г. и Решение № 181 от
8.04.2013 г. на ОС - С. по гр. д. № 5/2013 г., ГО, 3-ти възз. с-в, както и на
Софийския градски съд (напр. Решение № 7343 от 23.11.2018 г. на СГС по в.
гр. д. № 15243/2015 г., Решение № 5240 от 1.08.2018 г. на СГС по в. гр. д. №
15331/2017 г., Решение № 4829 от 16.07.2018 г. на СГС по в. гр. д. №
10970/2016 г., Решение № 2257 от 11.04.2018 г. на СГС по в. гр. д. №
4829/2016 г., Решение № 170 от 8.01.2018 г. на СГС по в. гр. д. № 13445/2016
г. и др.).
Допълнителен аргумент в подкрепа на този извод може да се извлече и
от изтъкнатото по- горе служебно задължение на съда да се произнесе по
небрачните въпроси за упражняването на родителските права, личните
отношения и издръжката на децата, ползването на семейното жилище,
издръжката между съпрузите и фамилното име: в случай на служебно
произнасяне по тях няма основание да присъждане на разноски на никоя от
страните. В такава хипотеза не волята на страните, а волята на законодателя
определя необходимостта от съдебно произнасяне. Дори те да са изразили
някакво становище по тези въпроси, то не обвързва съда и той не е длъжен да
постанови отхвърлителен диспозитив по становището, ако не се съобрази с
него (напр. във връзка с режима на лични отношения). Поради това,
независимо в чия полза е съдебното решение и коя от страните е обективно
облагодетелствана от него, изначално не може да се определи, каква част от
15
чие искане е уважено, а това би било пречка пред надлежното разпределяне
на отговорността за разноските по брачни дела, ако се приеме, че по
небрачните искове се дължат разноски по чл. 78 от ГПК.
Горният извод се подкрепя и по аргумент от противното. Ако небрачен
иск се предяви самостоятелно, в отделно производство, разноските за това
производство се разпределят по общите правила на чл. 78 от ГПК – напр. по
самостоятелен иск по чл. 59, ал. 9 от СК (Определение № 504 от 20.11.2019 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 4300/2019 г., III г. о., ГК), по самостоятелен иск по чл.
51, ал. 4, вр. чл. 59, ал. 9 от СК (Определение № 362 от 11.10.2017 г. на ВКС
по ч. гр. д. № 3227/2017 г., III г. о., ГК), по самостоятелен иск по чл. 127, ал. 2
от СК (Определение № 306 от 4.09.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2722/2017 г.,
III г. о., ГК и Определение № 680 от 23.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 355/2018
г., IV г. о., ГК), по самостоятелен иск по чл. 127а от СК (Определение № 18 от
7.01.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3859/2013 г., III г. о., ГК). Но в такава
хипотеза (за разлика от брачните дела) небрачният иск е предявен извън
брачен процес, поради което делото не е брачно и не се разглежда по реда на
глава ХХVI от ГПК, а по общия исков ред. В него не се съединяват за общо
разглеждане други небрачни искове, нито съдът се произнася служебно по
тях. Вместо това, предметът на делото е очертан само от исканията на
страните, като именно това е критерият за разпределяне на отговорността за
разноските по общия ред на чл. 78 от ГПК – нещо, което отсъства в
производствата по глава ХХVI от ГПК, каквото е настоящото.
По този въпрос съдът не споделя цитираната от жалбоподателката
съдебна практика, тъй като актовете по гр.д. № 5106/2014г. на ВКС са
изолирани, а Определение № 504 от 20.11.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. №
4300/2019 г., III г. о., ГК е постановено в самостоятелно производство по чл.
59, ал. 9 от СК, а не по брачно дело, и поради това е неотносимо към
застъпваната в частната жалба теза. Освен това, както се посочи по- горе, е
налице практика и в обратен смисъл.
Освен горните принципни съображения, в конкретния случай са налице
и допълнителни аргументи, които обуславят неоснователността на
претенцията на жалбоподателката за присъждане на разноски:
Настоящото производство е инициирано по искова молба на С.Ч. от
14.09.2020г., с която той е отправил искане до съда да прекрати брака му
с Н. Ч.а без произнасяне по вината, както и да възложи упражняването на
родителските права по отношение на детето Л. на майката Н. Ч.а, да
определи местоживеене на детето при майката, да определи режим на
лични отношения на детето с бащата, да предостави за ползване
семейното жилище на бившата му съпруга и да го осъди да заплаща
издръжка на детето. След провеждане на две открити съдебни заседания
по делото и непосредствено преди третото такова, Н. Ч.а е подала искова
молба, с която е предявила същите искания, с единствени разлики,
касаещи брачната вина и размера на издръжката. Двете дела са
съединени за общо разглеждане. Постановено е общо решение, с което
16
районният съд е уважил исканията така, както са били предявени и от
двете страни (с изключение на вината за разстройството на брака и
размера на издръжката), поради което няма основание, някоя от тях да
бъде осъдена да заплаща разноски на другата. Наистина, исканията на Ч.
за възлагане упражняването на родителските права на майката, за
определяне на местоживеенето на детето при майката, за предоставяне за
ползване семейното жилище на майката и за осъждането му да заплаща
издръжка на детето, са недопустими поради забраната за предявяване на
чужди права пред съд и липса на правен интерес от собственото му
осъждане, но същевременно те са ясен белег за липса на правен спор по
тези въпроси и липса на повод за завеждане на дело със същия предмет
въз основа на по- късно подадената искова молба от Н. Ч.а. Поради това
от процесуална гледна точка е налице хипотезата на чл. 78, ал. 2 от ГПК,
в която ищцата няма право на разноски. А от морална гледна точка,
самият факт, че тя предявява искове по въпроси, за които няма нито
правен спор нито повод за завеждане на дело, и претендира разноски във
връзка с уважаването им, не може да се квалифицира по друг начин,
освен като злоупотреба с право.
На основание чл. 322, ал. 2, предложение последно от ГПК, с
обжалваното първоинстанционно решение районният съд правилно се е
произнесъл служебно и по въпроса за фамилното име на съпругата след
развода. Видно от подадената молба по чл. 250 от ГПК и недопустимо
предявения пред въззивния съд иск по чл. 53 от СК, това произнасяне е
неблагоприятно за жалбоподателката. Поради това и по аргумент от чл.
78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, тя няма право на частта от претендираните
разноски, съответстващи на този небрачен иск.
На последно място, настоящият съдебен състав споделя мотивите,
изложени по този въпрос от районния съд, и препраща към тях на основание
чл. 272 от ГПК.
Поради съвпадане на изводите на първоинстанционния и въззивния съд
по въпросите, предмет на въззивното производство, обжалваните съдебни
актове са правилни и следва да бъдат потвърдени.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 78 от 09.08.2021г., постановено по гр.д.
17
№ 363/2020г. по описа на П.ския районен съд, допълнено с Решение № 91 от
06.10.2021г., постановено по същото дело.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 229/06.10.2021г., постановено по
гр.д. № 363/2020г. по описа на П.ския районен съд.
ОСЪЖДА Н.Л. Б. – Ч.а с ЕГН ********** да заплаща на СТ. Д. Ч. с
ЕГН ********** месечен наем от 91 лв. за ползване на ¼ ид.ч. от на бившото
семейно жилище на страните, представляващо апартамент № 6, находящ се в
с. Ч., обл. Софйска, ж.к. „М.“ № 6, ет. 2, считано от влизане в сила на
решението, ведно със законната лихва върху всяка просрочена наемна вноска
от последния ден на съответния месец до окончателното й изплащане.
В частта, касаеща претенцията по чл. 57, ал. 2 от СК, решението може
да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчване на препис от
него.
В частта, касаеща определението по чл. 248 от ГПК, решението има
характер на определение и може да се обжалва пред ВКС на РБ в
едноседмичен срок от връчване на препис от него.
В останалата част решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18