Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
гр. София, 07.05.2019
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ
СЪД, Гражданско отделение, IV-А състав, в публично заседание на двадесет и втори април две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
Мл. с-я
ПАВЕЛ ПАНОВ
при секретаря АНТОАНЕТА
ЛУКАНОВА, като разгледа докладваното от мл. съдия Павел Панов в.гр.дело № 14637
по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 442496 от 03.07.2018
г. по гр.д.№ 8594/2017г. по описа на СРС, 72 с-в, са отхвърлени предявените от
„Т.С.” ЕАД, с ЕИК *******, седалище и адрес на управление ***, искове е правно
основание чл. 422 ГПК, вр.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, за
признаване за установено, че ответникът Е.П.П., EГH **********, с адрес *** *******,
бл. 207, вх. Б, ап. 9, постоянен адрес ***, дължи сумата от 3340.04 лв. за
доставена топлинна енергия през периода от 01.06.2013 г. до 30.04.2015 г.,
сумата от 67.08 лв. за дялово разпределение за периода от 01.06.2013 г. до
30.04.2015 г., ведно със законна лихва върху сумите за периода от 28.7.2016 г.
до изплащането им, лихва за забава върху сумата за неплатена топлинна енергия в
размер на 561.65 лв. за периода от 31.7.2013 г. до 4.7.2016 г. и лихва за
забава върху таксата за ДР в размер на 13.17 лв. за периода от 31.7.2013 г. до
4.7.2016 г., присъдени със заповед от 26.08.2016 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 42404/16 г. на СРС.
Горепосоченото решение е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач "Т.С. "
ЕООД.
Срещу решението е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца. Въззивната жалба е депозирана в
законоустановения двуседмичен срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и е съобразена с
изискванията на чл. 260, ал. 1, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК, поради което
същата се явява допустима. Във въззивната жалба са наведени оплаквания, че решението
е неправилно и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Сочи
се, че ответникът е потребител на топлинна енергия, доколкото същият е
собственик на имота. Счита, че безвъзмездното предоставяне на ограниченото
вещното право на ползване означава, че носителят му няма да заплаща разноските,
свързани с ползването на имота – ток, вода, топлинна енергия, няма да
застрахова имота и няма да плаща данъци. Твърди, че е налице договорно
отношение между ищеца и ответника. Моли съда да отмени първоинстанционното
решение и да уважи исковете.
Въззиваемата страна е получила
препис от въззивната жалба, като в законоустановения срок отговор не е
постъпил.
Третото лице-помагач не
изразява становище по въззивната жалба.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са за разглеждане
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК
вр. чл. 149 от ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 415,
ал. 1 ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема,
че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Въззивният съд намира жалбата
за неоснователна поради следните съображения:
Установено е по делото, че
процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която
се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Начинът
на извършване на дялово разпределение е уреден в чл.139-148 от ЗЕ и подзаконови
нормативни актове.
От представения нотариален акт
за дарения на недвижим имот от 28.01.1997г. се установява, че П.П. и М.П.
даряват на сина си Е.П. (ответник) процесния недвижим имот. Следва да се
отбележи, че дарителите си запазват правото на ползване върху имота до края на
живота си. Няма данни вещното право на ползване да е отпаднало. По смисъла на чл.
153. (1) (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) от ЗЕ всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си
и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ.
В тежест на ищеца, както и
правилно е разпределил първоинстанционният съд в доклада си, е да докаже
качеството на „потребител“ на топлинна енергия на ответника. Настоящият състав
счита, че тази тежест не е понесена и не е установено в условията на пълно и
главно доказване, че ответникът е в облигационни отношения с ищцовото
дружество.
До тези изводи СГС достигна
като съобрази факта, че макар и собственик на процесния имот, ответникът
притежава така наречената „гола“ собственост, тъй като видно от представения по
делото нотариален акт, дарителите са си е запазили пожизнено ограниченото вещно
право на ползване върху имота. В този смисъл чл.153 от ЗЕ не е приложим спрямо Е.П.,
доколкото същият не упражнява правомощието ползване, което е един от
компонентите на сложното субективно право на собственост. Облигационна връзка
между доставчика на топлинна енергия възниква с носителя на ограниченото вещно
право на ползване, а не с титуляра на правото на собственост, доколкото
последният е лишен от възможността да потребява топлинната енергия, доставяна
до имота. Същата се консумира, потребява и съответно заплаща от лицето, което единствено
има право да ползва имота – вещият ползвател. За да възникне облигационна
връзка между собственика и ищеца е необходимо или вещното право на ползване да
отпадне по един от предвидените в Закона за собствеността способи или
собственикът да получи облигационно право на ползване върху имота, което би
било годно правно основание същият да ползва доставената до имота топлинна
енергия. ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 2/2017 на ОСГК на ВКС е даден отговор на въпроса кой
правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за битови нужди
съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която
топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение – собственикът, респ. носителят на ограниченото вещно право, или
титулярът на облигационното право на ползване? Прието е, че правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор,
сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл.
150,ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма
за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за
продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за
битови нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според легалното определение
в т. 2а от пар. 1 ДР ЗЕ, публикувана в ДВ, бр. 54 от 17. 07. 2012г., е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. При действалите преди изм. в
ДВ, бр. 54 от 17. 07. 2012г. редакции на чл. 149, чл. 150 и чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
потребителят на топлинна енергия за битови нужди, който ползва енергия за домакинството
си (т. 42 пар. 1 ДР ЗЕ (отменена), в редакции от ДВ, бр. 107 от 09. 12. 2003г.
и ДВ, бр. 74 от 08. 09. 2006г.). Върховните съдии са приели, че Клиенти на
топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието
на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени
битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия
директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице
придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди (“битов
клиент“ по смисъла на т. 2а пар. 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка
на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът
между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на
доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида
на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презюмира с установяване
на факта на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването
в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за
битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие не е изчерпателно. При постигнато съгласие между топлопреносното
предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за
сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за
топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи
условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи
цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.
Възражението на въззивника, че
при наличие на собственик и вещен ползвател на имот доставчикът на топлинна
енергия има възможността да търси вземането си от двамата, които отговарят
солидарно според аргументите във въззивната жалба е неоснователен. Законът за
енергетиката няма за цел да обезпечи търговеца с още един длъжник в хипотезата
на учредено ограничено вещно право на ползване, а да определи кое от лицата с
вещни права върху имота е потребител и съответно дължи плащане. Фактът, че
собственикът се е лишил или съответно никога не е бил титуляр на правомощието
да ползва имота (като елемент от правото на собственост) е достатъчен аргумент
да се приеме, че същият не ползва топлинна енергия и съответно не заплаща такава.
В конкретния случай е прехвърлена гола собственост, а не е учредено
безвъзмездно право на ползване, както твърди жалбоподателят.
Аргументът на въззивника, че
вещният ползвател, на когото е учредено „безвъзмездно“ право на ползване не
заплаща данъци на имота е несъстоятелно и неподкрепено от императивните
разпоредби на данъчното законодателство. Действително съгласно чл. 11 ал.1 от ЗМДТ данъчно задължени лица са собствениците на облагаеми с данък недвижими
имоти. Следва обаче да се обърне внимание, че според ал.3 на същия член при
учредено вещно право на ползване данъчно задължен е ползвателят. Този аргумент
на въззивника освен неотносим е и в противоречие със закона.
Въззивният съд намира за
несъстоятелни и аргументите, че вещният ползвател е освободен то задължението
да заплаща битови сметки за имота, върху който има ограничено вещно право. Този
аргумент не съдържа никаква законова опора. Вещното право на ползване създава
пречка за собственика да ползва вещна и да извлича плодове от нея, а не създава
задължения с алеаторен характер, изразяващи се в заплащане на битови сметки за
блага, потребени от вещния ползвател.
При наличие на собственост и ограничено
вещно право на ползване, съдът счита, че ищецът доставчик на топлинна енергия
има за длъжник вещния ползвател освен ако не е налице друго правно основание (например
облигационно), което да легитимира собственика като ползвател на имота. Поради
липса на доказана такава предпоставка искът срещу „голия“ собственик се явява неоснователен
и недоказан и следва да се отхвърли.
С оглед тези констатации на
въззивния съд решението на СРС следва да се потвърди.
По отношение на разноските:
Право на разноски има въззиваемата
страна, която не претендира присъждане на такива.
Предвид изложените
съображения, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 442496 от 03.07.2018 г. по гр.д.№ 8594/2017г.
по описа на СРС, 72 с-в, с което са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД, с ЕИК
*******, седалище и адрес на управление ***, искове е правно основание чл. 422 ГПК,
вр.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, за признаване за установено, че
ответникът Е.П.П., EГH **********, с адрес *** *******, бл. 207, вх. Б, ап. 9,
постоянен адрес ***, дължи сумата от 3340.04 лв. за доставена топлинна енергия
през периода от 01.06.2013 г. до 30.04.2015 г., сумата от 67.08 лв. за дялово
разпределение за периода от 01.06.2013 г. до 30.04.2015 г., ведно със законна
лихва върху сумите за периода от 28.7.2016 г. до изплащането им, лихва за
забава върху сумата за неплатена топлинна енергия в размер на 561.65 лв. за
периода от 31.7.2013 г. до 4.7.2016 г. и лихва за забава върху таксата за ДР в
размер на 13.17 лв. за периода от 31.7.2013 г. до 4.7.2016 г., присъдени със
заповед от 26.08.2016 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 42404/16 г. на СРС.
Решението е постановено с участието на трето лице -
помагач на страната на ищеца "Т.С. " ЕООД..
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.