№ 79
гр. Бургас, 30.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на осми
септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Павел Ал. Ханджиев
Членове:Илияна Т. Балтова
Десислава Д. Щерева
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Десислава Д. Щерева Въззивно търговско
дело № 20222001000157 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано по въззивна жалба от
„Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. Бургас 8000, ж.к. „Победа“, ул. „Генерал Владимир Вазов“ №
3, представлявано от Г. Й. Т., против решение № 91/ 12.04.2022 г.,
постановено по т.д.№ 363/ 2020 г. по описа на Окръжен съд Бургас, в частта,
в която дружеството е осъдено да заплати на „Слънчев бряг“ АД, ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление: к. к. „Слънчев бряг“, община Несебър
8230, представлявано от З. Т. Д., сумата от 156 102,12 лв., представляваща
обезщетение за ползването на водопроводна и канализационна мрежа на
територията на к. к. „Слънчев бряг“ - изток за периода от 14.09.2015 г. до
31.12.2015 г., след прекратяване на договор за наем между страните, сумата
от 19 599,49 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за
периода от 20.06.2019 год. до датата на депозиране на исковата молба, ведно
със законната лихва върху присъдения размер главница, считано от датата на
депозиране на исковата молба - 14.09.2020 г., до нейното окончателно
изплащане и са присъдени разноски.
Решението се обжалва в осъдителната част, като неправилно,
постановено в противоречие с материалния закон и процесуалните правила,
1
необосновано и недопустимо, като постановено по нередовна искова молба.
Въвежда се искане за неговата отмяна и отхвърляне изцяло на
предявените искове.
На първо място въззивникът твърди, че от първоинстанционния съд
са допуснати нарушения, свързани с квалификацията на иска. Сочи се, че
искови претенции за обезщетение за ползването на вещи извън наемния
договор не могат да се квалифицират като такива по чл.236 ал.2 от ЗЗД, а
следва да се квалифицират по чл.59 от ЗЗД, но ищецът изрично избягват това,
за да не бъдат разгледани възраженията на ответника, касаещи правото на
собственост върху В и К съоръженията, за които има изрични и безспорни
доказателства, че са общинска собственост. Твърди се, че при дадена правна
квалификация по чл.236 ал.2 от ЗЗД исковата претенция следва да обхваща
единствено обезщетение за продължилото ползване на онова, което е било
предмет на наемния договор. Въпреки това обаче съдът е осъдил въззивника
да заплати обезщетение и за вещи, които не попадат на територията на
„Слънчев бряг изток“, съответно са извън предмета на наемния договор.
На второ място се излагат оплаквания за допуснати нарушения при
определяне размера на обезщетението, поради превратно и в противоречие с
принципите на чл.20 от ЗЗД тълкуване волята на страните в договора.
Поддържа се, че в чл.3 от договора за наем страните са уговорили наемната
цена да бъде определена единствено на базата на рентабилността на цената на
питейната вода. Според въззивника, изричната клауза на чл. 3 от наемния
договор и волята на страните, демонстрирана в хода на изпълнение на
договора, показвали, че наемната цена е била определена само като 50% от
рентабилността на питейната вода, а рентабилността от другите услуги,
предоставяни на крайните абонати, нямат никакво отношение към определяне
размера на наема. Твърди се, че мотивите на първоинстанционния съд в
обратния смисъл са напълно необосновани и не намират опора в
доказателствата.
Поддържа се, че присъденото обезщетение надхвърля по размер
уговорения наем, без от ищеца да са посочени факти и основания за
претърпени вреди и пропуснати ползи, надвишаващи по размер уговорения
наем, нито от съда са посочени доказателствата, послужили му да присъди
обезщетение, надвишаващо размера на наема. Поддържа се, че при
2
определяне размера на обезщетението от първоинстанционния съд е възприет
вариант първи от заключението на съдебно-икономическата експертиза, без
да са изложени конкретни мотиви защо не се възприема втория вариант,
който се основава на реални счетоводни данни за рентабилността и на метода,
заложен в чл.3 от наемния договор. Сочи се, че съдът е присъдил
обезщетение, изчислено на базата на рентабилността на ответника на
процесната територия по аналогия, който подход е неправилен, тъй като
предмет на исковата претенция е обезщетение, а не иск за приходите от
съдружие.
Поддържа се, че от съда са допуснати нарушения, изразяващи се в
неправилно прилагане на силата на пресъдено нещо, а именно десезиране с
възраженията на ответника поради преклудирането им от СПН. Твърди се, че
в никой от предходните спорове между страните не е бил поставен въпросът
относно вида, обхвата и местоположението на вещите, предмет на наемния
договор, както и достоверността на справката от баланса на дружеството.
Твърди се, че съдилищата, разглеждащи други, преходни дела, никога не са се
произнасяли с диспозитив кои вещи са ползвани от въззивника, както и
обезщетението не е било определяно на база ползвани активи, а само на база
50% от рентабилността от дейността, без значение какво е ползвал ответника.
Поддържа се, че забавата на кредитора да получи обратно ВиК мрежата е
бездействие, което продължава във времето и след приключване на
предходните съдебни спорове; продължаващото бездействие като факт с
правно значение не се преклудира със СНП, защото не настъпва еднократно.
Поддържа се, че окръжният съд не е съобразил обективните предели на
силата на пресъдено нещо, които се определят само и единствено от
диспозитива на съдебното решение и няма как да се приеме, че на основание
съдебно решение по предходно дело, активът продължава да се ползва и в
бъдеще, тъй като активите погиват, биват заменени с други с различни
характеристики, някои биват изоставени от ползвателя и т.н.
Въззивникът се позовава на съдебно-техническата експертиза,
според която процесната територия се захранва от два главни водопровода,
всеки от които може да работи самостоятелно, като първият е собственост на
ищеца, а вторият – на ответника. Сочи, че при въведеното в хода на
първоинстанционното производство оспорване, в тежест на ищеца е било да
докаже, че в целия исков период е ползван само водопровода, негова
3
собственост – предмет на прекратения наемен договор. Твърди се, че ищецът
не провел доказване в тази насока, но вместо това ОС Бургас присъдил
обезщетение и за ползването на главния водопровод, считан от ищеца за
негов актив.
Сочи се, че в решението не е съобразено задължителното тълкуване
на закона, дадено в ТР №1/20 год. на ОСГТК ВКС, и съдът не се произнесъл
по възраженията за нищожност на договора. Нещо повече – съдът приел, че
възражението е преклудирано със СНП, въпреки, че нито един съд не се е
поизнасял с решение по доводите, въведени в отговора на исковата молба и
допълнителния отговор.
В срока по чл.263 ГПК е получен отговор от „Слънчев бряг“ АД, в
който се поддържа, че жалбата е неоснователна, а обжалваното с нея решение
е законосъобразно и правилно.
Твърди се, че обезщетението, което продължаващият да ползва
вещта бивш наемател дължи, не е наем, а имуществена договорна
отговорност, чийто обем е поначало съразмерен със средната наемна цена за
периода на ползването и което обезщетение не може да бъде по-ниско по
размер от уговорената цена по прекратения наемен договор, в който смисъл е
и установилата се съдебна практика. Сочи се, че обезщетението не може да
бъде в размера на уговорения наем и не това е целта на закона, тъй като
противното означава прекратяване на наемните договори само формално.
Оспорва се твърдението на въззивника за неправилност на
заключението на ССЕ. Поддържа се, че в годините, в споровете между
страните, разпределението на приходите е модел за установяване на
обезщетението. Сочи се, че при тълкуване на волята на страните, изразена в
договора, по см. на чл.20 от ЗЗД, е видно желанието им да определят
наемната цена въз основа на формираната от В и К дружеството печалба в
резултат на извършването на тези три отделни съставни вида дейности.
Обезщетението правилно е изчислено на база крайния финансов резултат за
2015 година на територията на „Слънчев бряг“ върху резултата от трите
елемента на цената - доставка на вода, канализационно отвеждане и
пречистване, тъй като за пореден път техническа експертиза установила, че не
е възможно ВиК да предоставя която и да е от трите услуги, ако не ползва
мрежата на „Слънчев бряг“ АД и поради това ответникът формира печалба и
4
по трите елемента благодарение на процесните съоръжения. Поддържа се, че
представените от въззивника справки по икономически елементи и посочения
от него метод на изчисление не са годни да посочат точния размер на
приходите от дейността на процесната територия.
Твърди се, че по делото е безспорно, че ищецът не е регистриран
като воден оператор и поради това не може сам да експлоатира процесната
водопроводна мрежа, но търпи пропуснати ползи от невъзможността си да я
отдава под наем на воден оператор и за това му се дължи обезщетение.
Позовава се на окончателното разрешаване на спора по т.д.№184/15 год. на
БОС, по което е прието, че договорът е валиден и е произвел действие за
дълъг период от време. След прекратяването му е отпаднало основанието на
държането и ползването на мрежата от дружеството-воден оператор и
последното дължи обезщетение на осн.чл.236 ал.2 от ЗЗД. Твърди се, че
въпросът за собствеността е ирелевантен, тъй като договорното
правоотношение не е изисквало собственост на наемодателя върху
ползваните вещи.
Моли се за потвърждаване на първоинстанционното решение.
Бургаският апелативен съд, като взе предвид изложените в жалбите
съображения, доводите на страните, събраните по делото доказателства и
прилагайки закона, приема
следното:
Пред Окръжен съд Бургас е предявен иск за присъждане на
обезщетение за ползването на водопроводна и канализационна мрежа на
територията на к.к. „Слънчев бряг – изток“ за периода от 01.01.2015 година до
31.12.2015 година след прекратяване на договор за наем между „Слънчев
бряг“ АД и „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД в размер на 600 000 лв.,
както и за присъждане на мораторна лихва в размер на 74 832 лв. за периода
от 20.06.2019 год. и законна лихва от подаване на исковата молба до
окончателно изплащане на главницата. Ищецът е въвел твърдения, че между
дружествата е съществувала облигационна връзка, която е прекратена, и
продължава неоснователно ползване на чуждото имущество – това на
„Слънчев бряг“ АД.
С обжалваното решение претенцията е квалифицирана по чл.236 ал.2
от ЗЗД – за присъждане на обезщетение за ползване на вещта, и е уважена
5
частично, до размера от 156 102,12 лв. за главницата и 19 599,49 лв. за
мораторната лихва за периода от 14.09.2015 год. до 31.12.2015 год. В
отхвърлителната част решението е влязло в сила поради необжалването му.
В съответствие с разпоредбата на чл.269 ал.2 от ГПК, въззивният съд е
ограничен от оплакванията и петитума, съдържащи се в жалбата.
Първият довод, на който се опира жалбата, е за неправилно
квалифициране на предявената претенция от първоинстанционния съд.
При подвеждане на претенцията под приложимата материалноправна
норма, съдът изхожда от фактическите твърдения на ищеца и от дирената от
него съдебна защита. В случая, в исковата молба ясно се твърди, че на
8.03.2005 г. е сключен договор за наем между дружеството - въззиваем – като
наемодател, и дружеството – въззивник – като наемател, по силата на който е
отдадено за временно и възмездно ползване имущество, индивидуализирано
като водопроводна мрежа и съоръжения. Ищецът е поддържал, че договорът е
прекратен, считано от 2009 година, но въпреки това ответникът продалжава
да ползва ВиК мрежата и съоръженията, обслужвайки абонатите на
територията на к.к. „Слънчев бряг“ и гр.Свети Влас. След указания на съда,
ищецът изрично е заявил, че претендира единствено обезщетение за ползване
на вещ след прекратяване на наемния договор между страните. От горното се
налага извод, че от първоинстанционния съд не са допуснати сочените във
въззивната жалба нарушения при квалифициране на иска и определената
квалификация изцяло кореспондира с наведените фактически твърдения от
ищеца.
Пред настоящата инстанция е безспорно, че на 08.03.2005 год.
страните са сключили договор, по който е отдадено за временно и възмездно
ползване имущество, индивидуализирано като водопроводна мрежа и
съоръжения, използвани за извършване на водоснабдяване на територията на
к.к. „Слънчев бряг“ – чл.2 от договора. Начинът на определяне на наемната
цена е фиксиран в чл.3, ал.1 от договора и предвижда тя да се определя като
50 % от рентабилността, разчетена в цената на питейната вода, като водните
количества се отчитат на базата на инкасираната вода от абонатите,
захранващи се с питейна вода от главния водопровод, собственост на
наемодателя. Плащането на наемната цена е било дължимо в десетдневен
срок от получаването от наемателя на издадената от наемодателя фактура –
6
чл.3, ал.2. Не се спори, че наемът е бил плащан на годишна база, като, видно
от приетото пред настоящата инстанция и неоспорено от страните
заключение, платените суми за срока на действие на договора са: наем за
2005 г. в размер на 61 017,86 лв., за 2006 г. – 60 054,09 лв., за 2007 г. – 55
101,96 лв. и за 2008 г. – 42 948,21 лв. Договорът е бил сключен за период до
31.12.2005 г. Действието му е било продължавано, като не е спорно между
страните по делото, че договорът за наем е бил прекратен, считано от януари
2009 г.
Съгласно чл.236, ал.1 ЗЗД, ако наемателят продължи ползването на
наетата вещ, въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи
обезщетение и трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от
прекратения наемен договор. Разпоредбата създава в полза на наемодателя
субективното притезателно право да получи обезщетение за вредите, които
претърпява от невъзможността да извлича ползите от имота, предмет на
наемния договор, било като търпи загуби, било като пропуска приходи.
Породената гражданска отговорност се изразява в задължение за наемателя
да продължи да изпълнява задълженията си по договора, като пази вещта,
служи си с нея съобразно предназначението й и заплаща обезщетение за
ползването, което, трайно формираната съдебна практика по въпроса приема,
че е съизмеримо със средния пазарен наем за подобни обекти, но не по-малко
от уговорения и заплащан наем – напр. решение № 230 от 18.06.2014 г. на
ВКС по гр.д. № 6874/2013 г.; решение № 146 от 1.12.2010 г. на ВКС по т.д. №
9343/2009 г.
Въззивникът не оспорва, че е продължил да ползва отдаденото под
наем имущество, за да снабдява потребителите с питейна вода и да отвежда
отпадни води от територията на к.к. „Слънчев бряг“. Неговите оплаквания са,
че обезщетението е определено неправилно, тъй като от една страна е осъден
да заплаща обезщетение за вещи, които не попадат на територията на к.к.
„Слънчев бряг - изток“ и са извън предмета на прекратения договор, от друга,
защото обезщетението надхвърля уговорения наем, без да са твърдени и
доказани вреди и пропуснати ползи в по-голям размер, и накрая - защото
обезщетението е определено на базата на рентабилността на ответника за
процесната територия, изчислена по аналогия.
Според чл.2 от договора, отдава се по наем за временно ползване
7
съвкупност от неиндивидуално посочени вещи, представляващи
водопроводна мрежа и съоръжения, служещи за водоснабдяване на курортен
комплекс „Сл.бряг – изток“. От тази формулировка става ясно, че страните
са определили като индивидуализиращ белег предназначението на вещите, а
не тяхното местоположение, поради което се налага извод, че договорното
съгласие обхваща и вещи, непринадлежащи към териториалния обхват на
комплекса и въведеното пред настоящата инстанция възражение от
въззивника за присъждане на обезщетение за вещи извън предметния обхват
на договора е неоснователно. Между страните са се развили множество
производства с аналогичен предмет, но за различни времеви периоди, като
последния влязъл в сила съдебен акт е решение № 51 от 25.06.2020 г. на
Апелативен съд Бургас, постановено по т.д. № 62/2020 г., недопуснато до
касационно обжалване с определение № 257 от 17.05.2021 г. на ВКС по т.д. №
1834/2020 г., относим към периода 1.01.2013 г. – 31.12.2013 г. В тези
производства между страните е бил поставян и разглеждан от решаващите
съдилища въпросът относно продължаване ползването на отдадените под
наем вещи по прекратения договор. Вярно е твърдението във въззивната
жалба, че по предходните дела съдилищата никога не са се произнасяли с
диспозитив кои са ползваните от въззивника вещи, но фактическите
твърдения са обхванати от обективните предели на силата на пресъдено нещо
и пререшаване на въпроса относно идентитета на вещите е недопустимо.
Нещо, различно от съдебно установеното, може да се приеме единствено при
въведени нови и непреклудирани фактически твърдения и проведено
доказване от страна на наемателя, че вещите в цялост или отчасти са били
предадени обратно на наемодателя или са междувременно погинали, каквото
твърдение в настоящия случай не е налице. Ето защо, следва да се приеме за
установено в производството продължаване ползването, след
преустановяване на договорната връзка по договора за наем, на съвкупността
от вещи, обективирана в приетата по делото справка относно дълготрайните
материални активи на „Слънчев бряг“ АД, принадлежащи функционално към
ВиК мрежата, обслужваща к.к“Сл.бряг – изток“. От обективните предели на
силата на пресъдено нещо е обхванато и твърдението на въззивника, че част
от активите са негова, а не на въззиваемия собственост - датите на
нотариалните актове, на които въззивникът се позовава, са от 2004 г., т.е.
отпреди исковите процеси за претендираното обезщетение и въззивното
8
дружество е следвало да се позове на удостоверените в тях потенциални свои
права във вече приключилите производства пред съда. Наемния договор е
сключен през 2005 г. и обосновано може да се предположи, че с него са
отдадени под наем вещи, различни от притежаваните от въззивника, с титули
за собственост още от 2004 год. Същото се отнася и за възражението,
поддържано в жалбата, за забава на кредитора, като последица от
неотзоваване на поканата, отправена на 1.03.2011 г. от наемателя до
наемодателя да приеме обратно водоснабдителната мрежа, удостоверено в
констативен протокол от 15.03.2011 г., приет като доказателство по делото.
Действително забавата на кредитора да получи обратно ВиК мрежата е
бездействие, което продължава във времето като факт с правно значение, но
неговото начало е поставено още през 2011 год. и също е обхванато от
обективните предели на силата на пресъдено нещо. Тук отново не се твърдят
нови факти – напр.нова покана за връщане, необхваната от обективните
предели на СПН по приключилите дела. Въпросът за действителността на
договора за наем също е преклудиран, като това е констатация, изложена в
решение №184/12.01.2018 год. по т.д.№24/2017 год. на ІІ т.о. ВКС, с което
първоинстанционното и въззивното решения по т.д.№184/2015 год. на БОС и
т.д.№216/16 год. на БАС са обезсилени. Отделно, тълкувателната практика на
ОСГТК ВКС, на която се позовава въззивника, е неприложима, тъй като
основанието за нищожност, наведено в отговора на исковата молба
(противоречие със закона), не е от категорията на очевидните по смисъла на
ТР №1/27.04.22 год. по т.д.№1/20 год.
Въпросът за титулярството на правото на собственост върху
водоснабдителната мрежа и съоръжения, обезщетение за ползването на които
се претендира, е извън обхвата на поставения за решаване спор, поради
неговия облигационен характер.
От изложеното до тук се налага извод, че са осъществени всички
предпоставки за присъждане на обезщетение по фактическия състав на
чл.236, ал.2 ЗЗД – валиден договор за наем, който е бил прекратен,
продължено ползване на наетия имот, при противопоставяне на наемодателя,
и възникнали за последния вреди, вследствие лишаването му от възможността
да ползва имота по предназначение.
Относно размера на дължимото обезщетение, настоящият състав
9
намира, че не са налице основания да се прилага подходът, възприет във
влезлите в сила решения между страните, предвиждащ обезщетението да бъде
определяно на базата на договорната клауза на чл.3, ал.1 – 50% от
рентабилността, разчетена в цената на питейната вода, доставена на
абонатите. Чрез тази своеобразна форма, наподобяваща сдружаване, страните
са целели да дадат възможност на наемодателя да участва в приходите,
генерирани от водния оператор, при ползване на отдадените му под наем
съоръжения, като по дефиниция се изключва възможността за заплащане на
наем, ако няма рентабилност. Да се приложи регламентирания в договора
механизъм относно определяне на наемната цена и по отношение на
обезщетението, означава да се отрече прекратяването на договорната връзка,
като източник на правата и задълженията на страните. Задължението по
чл.236 ал.2 от ЗЗД е предназначено да репарира загубите на наемодателя,
породени от невъзможността да получава облагите от наетата вещ и има
обезщетителен характер, а не престационен. Разликата между първата и
втората алинея на текста на чл.236 ЗЗД, изразяваща се в продължаване на
договорната обвързаност, с всички нейни особености, в хипотезата на
ползване, осъществено без противопоставяне на наемодателя, и нейното
категорично отпадане, при противопоставяне, водят до извод, че във втория
случай се дължи обезщетение, а не наемно плащане. Ето защо, настоящият
съд намира, че обезщетението следва да се съизмери с действителния размер
на понесените вреди, които кореспондират със средния пазарен наем за
процесната съвкупност от вещи, като се съобрази дали той не е по-малък от
последния, фактически заплатен наем.
Оценителската експертиза, назначена и приета в настоящата
инстанция, е определила пазарен наем за елементите от ВиК мрежата,
ползвана от въззивника, за исковия период, в размер на 674 500 лв. За да бъде
изчислен наема, са ползвани от вещото лице два метода с различна тежест –
метод на капитализацията и метод на емпиричната зависимост, като вещото
лице е отдало по-голяма тежест на първия, тъй като при него се отчитат
повече показатели – експлоатационна годност, норма на капитализация и пр.
Заключението се кредитира изцяло, като обосновано и убедително, изготвено
изцяло в съответствие с принципите на познавателната независимост на
вещите лица и свободата им при избора на ползвана методика. От втората
част на заключението става ясно, че средногодишния размер на наема,
10
заплащан преди прекратяване на договора, дори и с приложен инфлационен
коефициент, е по-нисък от получената годишна средна наемна цена по
въпрос №1, от което следва, че обезщетението следва да се съизмери с по-
високата стойност, която наемодателят е пропуснал да получи като
граждански плод за исковия период. Отхвърлителната част на решението за
разликата над присъдените 156 102,12 лв. до пълния размер от 600 000 лв. и
за периода от 01.01.2015 год. до 13.09.2015 год. не е било обжалвано и е
влязло в сила, следователно предмет на въззивното производство е само
обезщетението за времето от 14.09.2015 год. до 31.12.2015 год., което според
оценителската експертиза възлиза на 109 729 лв. – размер, по-голям от
присъдения, който, поради забраната за влошаване положението на
обжалващия, не може да бъде присъден на „Слънчев бряг“ АД. Върху
главницата се дължи и обезщетение за забава за периода от 20.06.2019 год. -
датата на отправена покана за плащане към длъжника, обективирана в
нотариална покана, връчена на 18.06.2019 г., до депозиране на исковата
молба, като във въззивната жалба липсват оплаквания за размера, в който е
изчислена и присъдена от първата инстанция.
От изложеното до тук се налага извод, че не са допуснати сочените
във въззивната жалба нарушения от първоинстанционния съд и обжалваното
решение следва да си потвърди, макар и при по-различни съображения.
При този изход на спора в полза на въззиваемия се следват разноски в
размер на 48 000 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от изложеното Бургаският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 91/ 12.04.2022 г., постановено по т.д.№
363/ 2020 г. по описа на Окръжен съд Бургас в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: гр. Бургас 8000, ж.к. „Победа“, ул. „Генерал
Владимир Вазов“ № 3, представлявано от Г. Й. Т., с адрес за връчване: гр.
София 1000, ул. „Веслец“ № 2, ет.1, ап.2 – адв. Г. Г., да заплати на „Слънчев
бряг“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: к. к. „Слънчев
бряг“, община Несебър 8230, представлявано от З. Т. Д., с адрес за връчване:
11
гр.Б****ул.**** №, вх. ет. – адв. М. К., сумата от 48 000 лв. – съдебно-
деловодни разноски пред настоящата инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчване на препис от него на страните, пред Върховен касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12