Р
Е Ш Е Н И Е
№ ____
Гр.София, 08.06.2020 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, ІV-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми
май през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Екатерина Калоянова като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 9525 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 18876 от 22.01.2019 г. по гр. дело № 28625/
2018г. Софийски районен съд, ІІ ГК, 66 състав, е уважил предявения от С.И.В., ЕГН **********, адрес *** срещу С.У.„Св. К.О.“,
БУЛСТАТ ********, адрес в гр. София, бул. „********№ **М. иск при
квалификация чл. 225, ал.3 от КТ като е осъдил ответника да заплати на ищеца
сумата от 5 329, 23 лева, представляваща обезщетение за незаконно недопускане до
работата, на която ищецът е възстановен с влязло в сила решение по гр. д. №
5060/2006 г., по описа на СРС, 63 състав, за периода от 01.06.2017 г. до
30.04.2018 г., ведно със законната лихва от 04.05.2018 г. до окончателното
плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на 800
лева - разноски по делото. С
решението ответникът "С.У.„Св. К.О.“ е осъден да заплати по сметка на Софийски районен съд, на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата в размер на 213,17 лева - държавна такса за уважения размер на иска.
Недоволен от
постановеното решение е останал ответникът "С.У.„Св.
К.О.“, който в срока по чл.259, ал.1
от ГПК го обжалва с твърдения за неправилност, необоснованост и нарушение на
материалния закон. По-конкретно поддържа, че ищецът по делото не е доказал
претърпените вреди от уволнението и техния размер и причинната имвръзка с
незаконното уволнеие, тъй като хипотезата на чл.225, ал.3 от КТ изисква
вредоносно правонорушение. По делото не са събрани доказателства ищецът да е
претърпал вреди или да има пропуснати
ползи. Искането към въззивната инстанция е да отмени първоинстанционното
решение и да отхвърли предявения иск. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемият С.И.В. чрез своя пълномощник адв. В. оспорва
въззивната жалба по съображения изложени в депозирания по делото по реда на чл.
263, ал.1 от ГПК писмен отговор. Моли съдът да потвърди обжалваното решение.
Претендира разноски за въззивната инстанция.
Според уредените в чл.269 от ГПК правомощия на
въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по
допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на
правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в
жалбата.
Първоинстанционното
решение, настоящият въззивен състав намира за валидно и допустимо. Същото е и
правилно, като въззивният състав споделя изложеното в мотивите на обжалваното
решение, поради което на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на СРС.
Изводът на районния
съд за дължимост на сумата 5
329, 23 лева, представляваща
обезщетение за незаконно недопускане до работата, за периода от 01.06.2017 г.
до 30.04.2018 г., е обоснован, направен при съвкупна преценка на събраните по
делото писмени доказателства и правилно приложение на материалния закон.
Съгласно
разпоредбата на чл.225, ал.3 от КТ, когато незаконно уволнен работник или
служител бъде възстановен на работа и след явяването му в предприятието, за да
заеме работата, на която е възстановен, не бъде допуснат да я изпълнява,
работодателят и виновните длъжностни лица отговарят солидарно към работника или
служителя в размер на брутното му трудово възнаграждение от деня на явяването
му до действителното му допускане на работа. За успешното провеждане на иска с правно основание чл.
225, ал. 3 от КТ, ищецът следва
да установи наличието на следните кумулативни предпоставки: 1) възстановяването
му на длъжността с влязло в сила решение; 2) явяването си да заеме работата в
срока по чл. 345, ал. 1 от КТ;
3) противоправно недопускане от страна на работодателя или длъжностно лице в
предприятието на работника или служителя на работата, на която е възстановен,
като недопускането може да се изрази не само във физическо препятстване
изпълнението на работата, но и в бездействие на работодателя, което пречи на
служителя да почне реално да я върши; 4) вреда, изразяваща се пропуснатото БТВ
за същата работа и намираща се в пряка причинно-следствена връзка с
недопускането до работа. Обезщетението по чл.225, ал.3 от КТ може да бъде присъдено до датата на устните
състезания в първоинстанционното производство, при наличието на елементите от
фактическия състав по посочената законова разпоредба към този момент, но не и за в
бъдеще време, защото то се дължи за настъпили вреди в резултат на неправомерно
недопускане до работа по трудово правоотношение, а не за вреди, които не е
сигурно, че ще настъпят.
По делото се установява, от представените писмени доказателства че страните са
се намирали в трудово правоотношение, по което ищецът е заемал длъжността
„научен сътрудник I степен“ към Лаборатория по политически мениджмънт -
Философски факултет на СУ „Св. К.О.“, като със заповед № РД 22-342/14.02.2006
г. на ректора на Софийския университет „Св. К.О.“ трудовото правоотношение
между страните е боли прекратено на основание чл.325, т.2 от КТ.
С
влязло в сила решение от 17.08.2006 г. по гр. д. № 5060/2006 г., по
описа на СРС, 63 състав, уволнението е било признато за незаконно и отменено, а
ищецът - възстановен на заеманата от него преди уволнението длъжност „научен
сътрудник I степен“ във Философския факултет - Лаборатория за политически
мениджмънт.
Видно от представеното по делото
съобщение по чл. 345, ал. 1 КТ на 19.01.2009 г. съдът е уведомил ищеца, че
решението по гр. д. № 5060/2006 г., по описа на СРС, 63 състав, е влязло в сила
и че в двуседмичен срок може да се яви и да заеме предишната си длъжност.
От писмо
с вх. № 94-С-4/26.01.2009 г., адресирано до ректора на Софийския университет
„Св. К.О.“, се установява, че С.В. е заявил готовност за заемане на длъжността,
на която е възстановен. Посочената молба е подадена в рамките на срока по чл.
345, ал.1 КТ, поради което обоснован е изводът на първостепенният съд, че ищецът
е изпълнил условието на чл. 345, ал. 1 КТ да се яви на работа в двуседмичен
срок, в резултат на което е придобил правото да заеме работата, на която е
възстановен.
С подаването на
молба от 26.01.2009 г. ищецът е
изпълнил условието на чл.
345, ал. 1 от КТ
в посочения в същата разпоредба срок, в резултат на което е придобил правото да заеме работата, на
която е възстановен.
По делото не е
спорно, че ответникът не е изпълнил влязлото в сила решение на СРС и не е
предоставил възможност на ищеца да изпълнява работата, на която е съдебно
възстановен съгласно чл.344, ал.1, т.2 от КТ. Добросъвестността налага
на работодателя, до когото е достигнало изявлението на работника за намерението
му да заеме длъжността, на която е възстановен, да го допусне на възстановената
работа незабавно или в разумен срок.
Затова че за периода от 01.06.2017 г. до 30.04.2018 г.
на ищеца не са създадени условия да изпълнява работата си, на която е съдебно
възстановен след незаконното му уволнение, и така му е попречено да заработи
брутното си трудово възнаграждение за този период, той има право да бъде репариран на основание чл.225, ал.3 от КТ.
Настоящият въззивен състав споделя становището на СРС
за неоснователност на
възражението на ответника, че с писмо изх. № 94- С-4/09.07.2009 г. С.И.В. е бил
поканен да заеме длъжността си, тъй като със същото ищецът е бил поканен да заеме не длъжността, заемана от него
преди уволнението - „научен сътрудник I степен“ във Философския факултет -
Лаборатория за политически мениджмънт, а друга длъжност - „научен сътрудник I
степен“ при Философски факултет /Филиална библиотека/ на С.У.„Св. К.О.“. Двете
длъжности се различават, като съдът намира, че с така направеното предложение
ответникът не се освобождава от отговорността си по чл. 225, ал. 3 КТ - налице
е правомерен отказ от страна на работника да заеме длъжност, която не отговаря
на заеманата от него преди незаконното уволнение длъжност и не съответства на
квалификацията му.
Искът по чл.225, ал.3 от КТ се явява доказан и по основание,
и размер до претендираната сума.
От представеното в първоинстанционното производство
заверено копие на трудова книжка на
ищеца се установява, че след прекратяване на трудовото правоотношение с
ответника не е вписано започване на работа при друг работодател по друго
трудово правоотношение. Изложеното обосновава извода, че ответникът С.У.„Св. К.О.“
дължи обезщетение на ищеца С.И.В. за процесния период, през който не го е
допуснал да изпълнява работата, на която е бил възстановен и съответно е
възпрепятствал получаването на трудово възнаграждение от страна на ищеца.
Размерът
на обезщетението се определя по реда на чл. 228, ал. 1 КТ - на база брутното
трудово възнаграждение, получено от работника за пълен отработен месец преди
уволнението, като съгласно ТР № 2/2013 г. на ОСГК на ВКС същото не може да бъде
по-малко от размера на установената за страната минимална работна заплата за
периода на недопускането на работа.
Между страните не се спори, че последното получено от ищеца брутно трудово възнаграждение за пълен
отработен месец е в размер на 469,89 лева. С Постановление на Министерски
съвет № 316 от 20.12.2017 г. размерът на минималната работна заплата за
страната е определен на 510 лева. Следователно размерът на дължимото в полза на
ищеца обезщетение за периода 01.06.2017 г. - 31.12.2017 г. следва да бъде
определен въз основа на полученото от него последно брутно трудово
възнаграждение от 469,89 лева, а доколкото същото е в по-нисък размер от
минималната работна заплата за страната през 2018 г.,
то за периода от 01.01.2018 г. до 30.04.2018 г. обезщетението следва да
бъде определено именно въз основа на установената за страната минимална работна
заплата от 510 лева. При това положение дължимото от ответника
обезщетение за исковия период от 01.06.2017 г. до 30.04.2018 г. възлиза на сумата
в общ размер на 5 329,23 лева, в какъвто размер и претенцията на ищеца.
Следователно предявеният от ищеца иск по чл. 225, ал. 3 КТ се явява основателен
и следва да бъде уважен изцяло, ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба - 04.05.2018 г., до окончателното плащане.
В упражнения на правомощията си по чл.271 от ГПК
въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението.
При
този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна, поради което и
на основание чл.78, ал.3 въззивникът следва да й заплати разноски във
въззивното производство в размер на 800 лв., представляващи платено
възнаграждение за един адвокат съобразно представения Договор за правна защита
и съдействие от 05.07.2019 г.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 18876 от 22.01.2019 г. по гр.
дело № 28625/ 2018г. Софийски районен съд, ІІ ГК, 66 състав, вкл.в частта за
разноските.
ОСЪЖДА"С.У.„Св. К.О.“, БУЛСТАТ ********,
адрес в гр. София, бул. „********№ **, да заплати на С.И.В.,
ЕГН **********, адрес ***, на основание чл.78,
ал.3 от ГПК разноски във въззивното производство в размер на 800 лв.,
представляващи платено възнаграждение за един адвокат съобразно представения
Договор за правна защита и съдействие от 05.07.2019 г.
Решението може да се обжалва с касационна жалба
пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му при условията
на чл.280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.