РЕШЕНИЕ
№ 82
гр. Пловдив, 12.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Галина Гр. Арнаудова
Членове:Мария П. Петрова
Румяна Ив. Панайотова-Станчева
при участието на секретаря Стефка Огн. Тошева
като разгледа докладваното от Мария П. Петрова Въззивно гражданско дело
№ 20255000500118 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение №1488 от 09.12.2024г., постановено по гр.дело №39/2024г. по
описа на Окръжен съд-Пловдив, е отхвърлен предявения от Г. Н. Т. с
ЕГН:**********, от гр.П, ул. П, № ** против М с адрес: гр.С., пл. *****, иск
за заплащане на обезщетение в размер на 22000000 евро за претърпените от
него вреди от кистав областта на тила, получена вследствие на удар или нещо
по-тежко от удар, допуснат от служител от АГ отделение на В *******, на
********г., както и е отхвърлен предявения от Г. Н. Т. с ЕГН:**********, от
гр.П, ул. П, № ** против М с адрес: гр.С, ул. Т***№ *, иск за заплащане на
обезщетение в размер на 3000000 евро за претърпените от него вреди от
полученото травматично увреждане на гръбначния стълб вследствие на
претърпян инцидент в социално заведение в гр.К, където е бил настанен,
когато е бил деветгодишен.
1
Недоволен от така постановеното решение е останал жалбоподателят Г.
Н. Т., който чрез назначения му по реда на правната помощ процесуален
представител адв.И. П. го обжалва изцяло с конкретни доводи за неправилност
досежно погасителната давност и елементите от фактическия състав на
деликтната отговорност и претендира за отмяната му и уважаване изцяло на
предявените искове.
Въззиваемата страна М е депозирала чрез пълномощника юрисконсулт
Ю. В. писмен отговор на въззивната жалба със съображения за нейната
неоснователност, включително поради сочени в нея в отклонение от забраната
на чл.266 от ГПК нови факти, и искане за потвърждаване на решението.
Въззиваемата страна М не е подала писмен отговор на въззивната жалба
и не е взела становище по нея.
Съдът, след преценка на събраните в хода на производството
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
следното:
В исковата молба вх.№262117/04.03.2021г. и уточняващите молби вх.
№269656/18.03.2021г., вх.№271496/02.04.2021г. и вх.№272594/14.04.2021г.
ищецът Г. Н. Т. твърди, че е роден на ********г. в АГ отделението на В П“,
сега У С П, където на втория ден след раждането му някой от дежурните от
средния персонал допуснал да получи удар или нещо по-тежко от удар –
изтърваване, вследствие на което получил кръвоизлив в малкия мозък, а при
извършен на 02.06.2020г. преглед с ядрено-магнитен резонанс били
установени киста в областта на тила, счупен под торакса гръбначен стълб и
вкостеняване на същия в лумбалната област с притискане на жизнено важни
нерви, което го прави практически неподвижен и предвещава летален изход в
срок от две години, ако не се вземат мерки, за да се укрепи състоянието му,
като счита поставената му вече диагноза „детска церебрална парализа“ да не
отговаря на действителността. Вследствие причиненото му на втория ден след
раждането увреждане бил настанен през м.август.1977г. в социално заведение
за деца с двигателни увреждания в гр.К, където прекарал една година и четири
месеца, след което бил настанен в дом за социални грижи в гр.К, и общо около
осем години, без заповед и без някой да го пита, живял в социални заведения,
където бил подложен на унизително и нечовешко отношение от персонала:
имало доста санитарки, които си позволявали при изпускане по нужда през
2
нощта да увиват мокрия чаршаф около врата и да те влачат до банята, при
положение, че тоалетната е обща на етажа и на сто метра от стаята, а деца като
него дори не можели да станат от леглото, за да отидат до тоалетна; петдесет
човека били настанени в пет стаи с по 10 души, като нощно време имало само
по една сестра, освен шест санитарки; в гр.К тоалетната била на около 300
метра от сградата със спалните и една нощ през м.януари.1979г., когато се
изпуснал по голяма нужда, санитарката П З го изхвърлила на снега по едно
горнище на пижама, гол, измила го със студена вода и после отишла да вземе
дрехи от гардероба, за да го преоблече, вследствие на което се разболял тежко
за повече от месец и лекарите в болницата едва го спасили; когато искал да се
обади по телефона на родителите си, един от по-големите обитатели го
хвърлил на пода извън стаята на санитарите, като при удара той едва си поел
въздух и оттам му станала травмата на гръбнака под торакса. Други по-
несъществени извращения били ударите с бутилки, тухли и други предмети.
Децата били подлагани на издевателства, за да не плачат за родителите си.
Поради така причинените му вследствие противоправни действия и
бездействия на служители на ответните министерства увреждания ищецът не
получил реализацията, която би имал в почти всяка една област на труда,
включително като държавен служител или частен предприемач, както и в
спорта, бил лишен от възможността да бъде пълноценен и да води нормален
независим от никой и нищо живот. Чувствал се излишен и онеправдан без да
има вина за това. Притеснявал се, че няма да може да се погрижи и да изучи
трите си малолетни деца, поради лошата прогноза за здравословното му
състояние. С оглед на тези обстоятелства, ищецът претендира М и М
солидарно, поради това, че до 1989г. двете ведомства били под една „шапка“
или обединени в едно, да му заплатят обезщетение от 3000000 евро за
претърпените неимуществени вреди и обезщетение от 22000000 евро за
претърпените имуществени вреди под формата на пропуснати ползи,
изразяващи се в доходите, които би реализирал като знаещ човек.
С отговора на исковата молба ответникът М е възразил по допустимостта
на предявения спрямо него иск като насочен спрямо ненадлежна страна.
Оспорил е иска и като неоснователен досежно твърдените противоправни
деяния, техните извършители и наличието на валидно правоотношение между
същите и министерството като възложител на дейностите, свързани със
здравеопазването и труда и социалната политика, които оспорва към датата на
3
увреждането да са осъществявани от единно министерство с подобни
функции, обединяващи тези на двамата ответници. Заявил е възражение за
изтекла погасителна давност.
С отговора на исковата молба ответникът М е заявил възражение за
неподведомственост на спора на гражданския съд, считайки да се касае за
ангажиране на отговорността на държавата за вреди от незаконосъобразни
действия и бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод
изпълнение на административна дейност, по реда на АПК, поради което
спорът да е подсъден на административния съд. Оспорил е пасивната си
легитимация, поддържайки лечебното заведение, в което е роден ищеца, да
има самостоятелна правосубектност, независимо, че към датата на деликта е
било държавно, както и правоприемник. Оспорил е твърденията относно
механизма на причиняване на уврежданията, както и пропуснатите ползи и
размера на претендираното за тях обезщетение. Заявил е възражение за
изтекла погасителна давност.
С първоначално постановеното първоинстанционно Решение №260023
от 23.05.2023г. исковете са отхвърлени по съображения, че, макар и от
приетата медицинска експертиза да се установяват твърдените от ищеца
увреждания, не се установява те да са получени вследствие травма, получена
след раждането му или в дома, в който твърди да е пребивавал като дете, както
и претенциите да са погасени по давност, каквато е започнала да тече от
момента на увреждането.
Решението е обезсилено с Решение №164 от 18.10.2023г. по в.гр.дело
№396/2023г. по описа на Апелативен съд-Пловдив като постановено по
недопустими искове, насочени срещу страни, които не са процесуално
легитимирани да отговарят по тях, тъй като правоприемник на В И П“, където
е роден ищеца, е У С П а домът за деца, лишени от родителска грижа в гр.К,
където е пребивавал ищецът, след закрИ.ето му, е преминал под управлението
на Община-К, която е отговаряла за неговото финансиране и дейност. Прието
е и, че се касае за предявени два обективно съединени иска, почиващи на два
отделни случая на непозволено увреждане: иск за причинената на ищеца
вследствие на удар или натиск от здравен служител киста в областта на тила,
както и иск за претърпяното в дома за социални грижи на непълнолетни в гр.К
през м.февруари.1980г. счупване на гръбнака, поради което след връщане на
4
делото първоинстанционният съд следва да даде указания на ищеца да
конкретизира цената на всеки един от тези искове и неговата валута.
След връщане на делото и в изпълнение на указанията на въззивната
инстанция съдът е оставил без движение исковата молба до посочване на
надлежен ответник и цена, съответно валута, по всеки един от двата иска. С
уточняваща молба вх.№11685/02.04.2024г. ищецът, чрез назначения му по
реда на правната помощ процесуален представител, сочи отново като
ответници М и М, считайки именно те да са пасивно процесуално
легитимирани, тъй като към момента на увреждането му те са били
праводатели, респективно принципали на домовете за деца, лишени от
родителска грижа в гр.К и гр.К, където е пребивавал, и на В И П“, където е бил
роден. Уточнил е, че искът му срещу М е на стойност 3 милиона евро за
претърпените вреди и пропуснати ползи вследствие на удара, а искът му
срещу М е на стойност 22 милиона евро за причинените му вследствие удара в
болницата, където е роден, пропуснати ползи и имуществени вреди.
С обжалваното понастоящем първоинстанционно Решение №1488 от
09.12.2024г. исковете са приети за допустими, но неоснователни, тъй като,
според съдебно-медицинската експертиза, кистозната формация в главния
мозък на ищеца представлява вродена аномалия, а не е получена вследствие
на травматично увреждане, каквото твърди да му е причинено от болничния
персонал два дни след неговото раждане, като патологичните изменения на
гръбнака са от травматичен произход, но не се установява те да са получени в
социалното заведение в гр.К, в което е бил настанен, при удар от друго по-
голямо дете, а, с оглед твърденията това му увреждане да е било причинено,
когато е бил деветгодишен, то претенцията е погасена по давност, започнала
да тече от момента на увреждането.
Съдът, с оглед служебните си правомощия по чл.269 от ГПК, намира
обжалваното изцяло първоинстанционно решение за валидно и допустимо.
Независимо, че исковете са предявени спрямо държавни органи,
обстоятелствата, на които се основават, не са свързани с осъществявана от тях
административна дейност в изпълнение на властническите им правомощия, за
да се приемат за подведомствени на административния съд, според както е
настоявал ответникът М с отговора на исковата молба. Касае се за ангажиране
на общата деликтна отговорност по чл.49 във връзка с чл.45 от ЗЗД,
5
определяща компетентност на гражданския съд.
За процесуалната легитимация се изхожда от правното твърдение на
ищеца в исковата молба относно страните по въведеното с нея спорно
материално правоотношение и за наличието й съдът следи служебно, като тя е
абсолютна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск,
гарантираща разрешаване на правния спор със сила на пресъдено нещо
именно между надлежните страни. Материалноправната легитимация се
преценява на база събраните доказателства и установеното посредством тях
относно действителната принадлежност на защитаваното материално право,
съответно титулярството на правното задължение, като наличието й е въпрос
по същество от значение за основателността на иска. В случая ищецът, както
първоначално, така и впоследствие във връзка с изпълнение на дадените му
указания, твърди вредите, за чието обезщетяване претендира, да са му
причинени от служители на здравното заведение, в което е бил роден, и на
социалните заведения, в които е бил настанен, които заведения към момента
на уврежданията да са били под юрисдикцията именно на ответните
министерства, с което обосновава тяхната процесуална легитимация. При това
положение исковете спрямо същите са допустими.
С обжалваното решение съдът се е произнесъл по предявените искове,
според както са окончателно уточнени при повторното първоинстанционно
разглеждане на спора - като такива за вреди, произтекли от всяко едно от двете
наведени увреждания, причинени от описаните в исковата молба действия и
бездействия на служители от съответните здравно и социални заведения, в
условията на разделна отговорност на двамата ответници и съобразно
претендираната от всеки от тях поотделно сума като обезщетение, а не в
условия на солидарна отговорност и общо за двете увреждания, както
неоснователно се поддържа във въззивната жалба.
По същество не е спорно, че ищецът Г. Т. е роден на ******г. в АГ
отделението на В И П“-гр.Пловдив. Към този момент посоченото здравно
заведение не е имало самостоятелен статут, както и впоследствие, съгласно
разпоредбите на чл.2 /Обн., ДВ бр.88 от 06.11.1973г./ от Закона за народното
здраве /отм./, според които здравните органи и заведения са държавни и се
създават към М на ****, народните съвети, М на, М на ***, М на **** и Г у на
******. Впоследствие с нормата на чл.1а,ал.4 /Нов., ДВ, бр.12 от 1997г./ от
6
Закона за народното здраве /отм./ изрично на здравните заведения е придаден
статут на юридически лица, като с разпоредбите на чл.3 /Обн., ДВ, бр.62 от
09.07.1999г./ от Закона за лечебните заведения е предвидено те да се създават
по Търговския закон или по Закона за кооперациите. Съществуващите
публични здравни заведения по чл.101, чл.102 и чл.103 от ЗЛЗ се преобразуват
в еднолични търговски дружества, които, съгласно чл.104,ал.2 във връзка с
ал.1 от ЗЛЗ, са правоприемници на здравните заведения, въз основа на които
са преобразувани. С оглед на тази нормативна промяна, болницата на В - П е
преобразувана в У С Г“ЕАД, което е и неин правоприемник. С така
настъпилото правоприемство дружеството поема правата и задълженията на
дотогавашното здравно заведение, числящо се първоначално към М на ****.
При това положение ответното М не е материалноправно легитимирано по
смисъла на чл.49 от ЗЗД да отговаря за вредите настъпили вследствие виновно
противоправно поведение на служителите на посоченото лечебно заведение
при изпълнение на възложената им като такива дейност, тъй като с
настъпилото правоприемство задълженията са преминали към друг правен
субект. Същият извод се налага и по отношение на ответника М. на ***** С
пар.8,ал.1 от ПЗР към Закона за изменение и допълнение на Закона за
народната просвета /отм./ - ДВ, бр.105 от 2006г./, е предвидено, че, считано от
1 януари 2007г. държавните и общинските обслужващи звена със социално
предназначение – домове за отглеждане и възпитание на деца, лишени от
родителска грижа, се преобразуват от обслужващи звена в системата на
народната просвета в специализирани институции за предоставяне на
социални услуги – домове за деца, финансирани като делегирана от държавата
дейност на общината, на чиято територия се намират, като преминават в
управление на кмета на съответната община, който е и работодател на
персонала в тях, съгласно ал.2, и поемат активите, пасивите и другите права и
задължения на преобразуваните обслужващи звена, според ал.4. С пар.36
/Обн., ДВ, бр.24 от 2019г., в сила от 22.03.2019г./ от ПЗР на Закона за
социалните услуги е предвидено, че съществуващите домове за деца, лишени
от родителска грижа, които се управляват от общините, и домове за медико-
социални грижи за деца, които се управляват от М на *****, се закриват до 1
януари 2021г., с изключение на домовете за медико-социални грижи за деца
във В, П и С, които се закриват до 31 декември 2025г. Видно е, че домовете не
са притежавали самостоятелен статут, а са били държавни структури,
7
подчинени на М и М на ****, преобразувани впоследствие в общински
специализирани институции, със закрИ.ето на които понастоящем титуляр на
породените от дейността им права и задължения остава съответната община,
към която са се числили. Според данните по делото, на територията на
Община-К е функционирал Д за ********“-гр.К, закрит със Заповед №РД 01-
720/20.06.2012г. на Изпълнителния директор на А за. При това положение
ответното М не е материалноправно легитимирано по смисъла на чл.49 от ЗЗД
да отговаря за вредите настъпили вследствие виновно противоправно
поведение на служителите на закрития общински дом.
От приетото заключение от 04.04.2022г. на съдебно-медицинска
експертиза безспорно се установява при ищеца Т. да са налице твърдените
увреждания – кистозна формация в главния мозък и изменения по костните
елементи на гръбнака - 12 гръден и трети-четвърти поясен прешлени.
Вследствие на кистозната формация, според обясненията на експерта в
съдебно заседание на 12.04.2022г., ищецът е проходил трудно, проговорил
късно и изговарял трудно отделни думи, като му е поставена диагноза „детска
церебрална парализа“, заради каквато е инвалидизиран с определена с
приложеното решение от 27.11.2000г. на ТЕЛК 100 % загубена
работоспособност с потребност от чужда помощ пожизнено, а уврежданията в
областта на кръста ще окажат влияние на движенията на тялото.
Не се установява наличната кистозна формация да се е появила
вследствие на удар или изпускане на ищеца два дни след раждането му,
според както твърди в исковата молба. Напротив, според заключението на
СМЕ, кистозната формация е с вродена генеза или аномалия, тъй като от
проведеното със скенер изследване е видно, че няма промяна от травматично
естество – осификация на костите, които изграждат черепа, за да се приеме, че
е с травматичен произход. С такъв са измененията по костните елементи на
гръбнака, които са с голяма давност, но нито може да се определи кога са
получени, нито по какъв механизъм, за да се приеме, че са вследствие на
нанесен на ищеца, когато е бил деветгодишен, от друго дете в дома, където е
бил настанен, удар. Заключението е оспорено от ищеца при изслушването му,
поради това, че вещото лице д-р П не е дал категоричен отговор на
поставените от него въпроси, свързани с изследване „въглероден анализ“ и
стойността на лечението му, и е заявено искане за назначаване на консилиум
8
за всичките му увреждания. Посочените от ищеца въпроси не са били
поставени като задачи на експертизата. За установяване на релевантните за
спора обстоятелства относно момента и механизма на получаване на
гръбначните травми не са ангажирани каквито и да било доказателства, въз
основа на които експертизата да се произнесе за наличието на причинно-
следствена връзка. Според писмото на У *******“ЕАД, исканият от ищеца
препис от епикриза за болничния престой по повод раждането му през 1969г.
не може да бъде изпратен, тъй като срокът за съхранение е 25 години. Според
писмото на Община-К, в архива не се съхранява досие, включително и здравна
документация, на ищеца от времето на престоя му в специализираната
институция Д „Д Б“-гр.К. Подобни документи не са били предавани на
Държавен архив-Пловдив и Държавен архив-Сливен, според писмото на
Дирекция „Регионален държавен архив“-Пловдив. Досието на ищеца и
архивите на домовете, в които е пребивавал в гр.К и гр.К, не се съхраняват и в
М и Министерство на образованието и науката, съгласно постъпилите писма.
В този смисъл заключението е достатъчно пълно и обосновано, съобразно
представените от ищеца медицински документи и констатираното от експерта
при извършения на 29.03.2022г. личен преглед, както и предвид липсата на
актуална към момента на раждането му и при престоя му в социалните
заведения медицинска документация относно неговия тогавашен здравен
статус. Няма основание то да не бъде възприето, нито такова за назначаване на
повторна експертиза, искането за каквато правилно е било отклонено от
първоинстанционния съд, а въззивният е отказал поисканата от
жалбоподателя в проведеното открито съдебно заседание петорна медицинска
експертиза, включително поради настъпила преклузия по чл.266,ал.1 от ГПК.
При това положение не се установява наличните при ищеца увреждания
да са причинени виновно от служители на здравното заведение в което е
роден, съответно вследствие бездействие на служители от домовете, в които е
бил настанен, да упражняват надзор върху пребиваващите там деца, липсата
на какъвто да е способствал ищеца да бъде ударен от друго дете.
Недопустимо е обсъждането на наведените за първи път с въззивната
жалба обстоятелства за неправомерни действия на служители на ответниците,
изразяващи се в нарушаване на правилата за организация, обработване и
съхраняване на личната и здравна документация, касаеща ищеца през периода,
9
в който е бил настанен в Д, както и за противоправно тяхно бездействие да му
окажат своевременна медицинска помощ, от които за него са произтекли
неимуществени вреди. Подобни обстоятелства не са били изложени в исковата
молба като основание на претенциите в съответствие с принципа на
диспозитивното начало по чл.6 от ГПК, според който ищецът сам определя
предмета на делото и обема на дължимата защита и съдействие, в рамките на
които единствено съдът дължи произнасяне.
По принцип погасителната давност за вземания, произтичащи от
облигационни отношения, започва да тече от момента, в който вземането
стане изискуемо и за неговия кредитор се поражда правото да предяви иск за
същото, чието бездействие в продължение на общия петгодишен срок по
чл.110 от ЗЗД има за последица погасяване на възможността за принудително
осъществяване на правото. Вземането от непозволено увреждане става
изискуемо от деня на извършването му, когато деецът е известен още тогава,
а, когато не е известен – от деня на неговото откриване, съгласно чл.114,ал.3
от ЗЗД, тъй като до тогава увреденият не може да упражни правото си спрямо
неизвестен все още такъв. Отговорността на възложителя по чл.49 от ЗЗД е
обективна безвиновна за противоправно поведение на лицето, което е
натоварил с извършването на определена работа. За да бъде ангажирана, не е
необходимо прекият причинител да бъде установен и идентифициран. При
това положение погасителната давност за вземането спрямо възложителя
започва да тече от момента на увреждането. Според чл.115,б.Е от ЗЗД, давност
не тече за вземанията на ненавършили пълнолетие за времето, през което те
нямат законен представител, който да ги предяви, и шест месеца след
назначаването на такъв. В случай, че се приеме Г. Т. да не е имал законен
представител, според както поддържа във въззивната си жалба, то давността е
започнала да тече от навършване на пълнолетие на 09.05.1987г.
Обстоятелството, че той е бил в неведение за уврежданията си, поради
липсата на съхранена от институциите, в които е бил настанен, медицинска
документация, и е узнал за тях чак при направеното му на 02.06.2020г. ЯМР
изследване, според както твърди в исковата молба, а с въззивната жалба – през
2021г., когато посетил медицинското заведение, в което му направили
изследванията и му съобщили първопричината за неговото състояние, няма
отношение към момента на настъпване на самото увреждане, от
причиняването на което тече давността, тъй като се касае за обективно
10
установим факт, късното откриване на който с медицински изследвания се
дължи на бездействието на самия увреден. По тези съображения за
претендираните вземания е изтекла и погасителната давност.
Обсъденото обосновава извода за неоснователност на въззивната жалба
и потвърждаване на атакуваното с нея първоинстанционно решение, с което
исковете са отхвърлени, като правилно.
Предвид изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №1488 от 09.12.2024г., постановено по
гр.дело №39/2024г. по описа на Окръжен съд-Пловдив.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ при условията на
чл.280,ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11