МОТИВИ към присъда от 08.05.2019 г. по в.н.а.х.д. №
456/2019 г. на Софийски градски съд, Наказателно отделение, ІІІ въззивен състав
С решение № 524687 от 28.11.2017 г. по
н.а.х.д. № 9274/2017 г. Софийски районен съд, Наказателно отделение, 13-ти
състав е признал подсъдимия Б.Е.П. за виновен в това, че на 03.03.2017 г.,
около 11.20 часа, в гр. София, в храм-паметник „Свети Александър Невски”, е
извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи
явно неуважение към обществото – блъскал с ръце по дверите на централния олтар
на храм-паметника, след което ударил с ръка иконата на Исус Христос,
разположена вдясно от централния олтар – престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК,
поради което и на основание чл. 78а, ал. 1 от НК е освободил подсъдимия П. от
наказателна отговорност и му наложил административно наказание „глоба” в размер
на 1000 /хиляда/ лева. С решението подсъдимият Б.Е.П. е оправдан на основание
чл. 304 от НПК по повдигнатото му обвинение за това да е извършил
престъплението по чл. 325, ал. 1 от НК и чрез нанасяне на удари с юмрук в
областта на лицето и тялото на А.Р.В.– клисар в храма. На основание чл. 189,
ал. 3 от НПК подсъдимият Б.Е.П. е осъден да заплати по сметка на Софийски
районен съд сторените по делото разноски в размер на 211.60 лева.
Срещу осъдителната част от решението на
районния съд в срок е подадена въззивна жалба с уточнение и допълнение към нея
от служебния защитник на подсъдимия П.. В жалбата са наведени доводи за
неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната част, в подкрепа на
което се твърди, че при разглеждане на делото районният съд е допуснал
съществени нарушения на процесуалните правила, станали повод за формиране на
неправилни изводи по фактите, респ. за неправилен извод, че подсъдимият е
извършил престъпление. Във връзка с изразеното становище за допуснати от
районния съд съществени процесуални нарушения се поддържа, че в
доказателствената съвкупност по делото се открояват противоречия, които поради
липса на задълбочен анализ, останали неизяснени от първоинстанционния съд. По
този повод се сочи, че е налице непълнота на мотивите на обжалваното съдебно
решение, която не позволява да се проследи по какъв начин първоинстанционният
съд е формирал изводите си по фактите. Според жалбоподателя, въз основа на
събраните доказателства по делото, не е възможно да се формира обоснован извод
за съставомерност на деянието от обективна и от субективна страна. По тези
съображения е направено искане за отмяна на обжалваното съдебно решение и за
постановяване на присъда, с която подсъдимият Б.Е.П. да бъде признат за
невиновен и оправдан изцяло по възведеното му от страна на прокуратурата
обвинение. От страна на жалбоподателя не е направено искане за провеждане на
съдебно следствие и за събиране на доказателства в производството пред
въззивния съд.
В проведеното открито съдебно заседание
служебният защитник на подсъдимия П. изразява становище, че поддържа въззивната
жалба и не прави доказателствени искания.
Представителят на Софийска градска
прокуратура подържа, че решението на районния съд е правилно и че същото е
постановено при пълно съблюдаване на процесуалните правила, поради което намира
въззивната жалба за неоснователна и моли за потвърждаване на атакувания с нея
съдебен акт.
Подсъдимият Б.Е.П. споделя, че
извършените на инкриминираната дата, време и място негови действия били
спонтанни и моли за постановяване на оправдателна присъда.
Софийски градски съд,
след като прецени събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на
страните и като провери изцяло правилността на атакувания съдебен акт съобразно
изискванията на чл.
314 от НПК, приема, че е налице основание за
отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и за постановяване на
присъда, с която подсъдимият Б.Е.П. да бъде признат за невиновен и оправдан по
повдигнатото му обвинение.
В резултат от извършените от въззивния съд анализ и
съпоставка на събраните по делото доказателства се установява следната
фактическа обстановка:
На 3.03.2017 г., около
11.00 часа, подсъдимият Б.Е.П., ЕГН: **********,***, в района на храм-паметник
„Свети Александър Невски”, находящ се на едноименния площад. Този ден по повод
на травматични спомени за тежки събития и трудни моменти от неговото минало подсъдимият
изпитвал гняв и безсилие.
Минавайки в близост до храм-паметника „Свети
Александър Невски”, подсъдимият П. взел спонтанно решение да влезе в църквата.
Около 11.20 часа подсъдимият влязъл в храма и се насочил към неговия централен
олтар. Подсъдимият не бил религиозен и нямал отношение към църковния канон, но
бил наясно, че за граждани е недопустим да влизат в централния олтар на храма,
тъй като това място в православния храм е достъпно единствено за свещеници. Въпреки
това подсъдимият приближил олтара и се опитал да отвори вратите му, за да влезе
вътре. Установил, че вратите са заключени, разтърсил ги силно с ръце, след
което се обърнал и ударил с ръка намиращата се в дясно от олтара икона на Исус
Христос. След това веднага се насочил към изхода на храма. Неговото поведение било
възприето от свидетеля А.В.– клисар в храма, който, след като чул силния трясък
от разтърсването на вратите на олтара, се насочил натам и видял подсъдимият да удря
иконата на Исус Христос с ръка. Св.В.се доближил до подсъдимия и го попитал
защо удря иконата. Подсъдимият, излизайки от храма, отговорил, че се държи така,
защото е Господ. СвидетелятВ.се възмутил и репликирал подсъдимия „Ти ли си
Господ, бе..?”, след което го ударил веднъж в гърба. Провокиран от нанесения
удар и повлиян от силни емоции, подсъдимият П. се обърнал към клисаряВ.и го
ударил веднъж с юмрук в лицето. Този удар бил възприет от св. Л. М. – клисар в
храма, който отишъл и натиснал паник-бутона, за да сигнализира в полицията за
случилото се, след което двамата църковни служители се опитали да задържат
подсъдимия, като излезли заедно с него от храма. Това било забелязано от св. В.В.– полицейски
служител при ОВЗС – ОП СДВР, който по същото време бил част от полицейски кордон
в района около храм-паметника, назначен във връзка с честванията по случай Националния
празник. Свидетелят В. се приближил до свидетелитеВ.и М. и до подсъдимия П. и
от свидетелите научил, че П. е чупил имущество на храма. Свидетелят В. подал
сигнал, на който се отзовал полицейски патрул. Подсъдимият бил отведен в
сградата на 5 РУ-СДВР.
Подсъдимият Б.Е.П. е неосъждан,
неженен, безработен, живущ ***, ж. к. „***********, психично здрав, като към 3.03.2017
г. е бил способен да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги
ръководи.
Въззивният съдебен състав приема за установена описаната фактическа
обстановка въз основа на самостоятелен анализ и съпоставка на информацията, съдържаща
се в следните доказателствени източници по делото: обяснения на обвиняемия Б.П. от 25.04.2017 г. /л. 11 от
ДП/; показания на свидетеля А.В.от 03.03.2017 г. /л. 12 от ДП/; показания на
свидетеля П.Л./л. 13 от ДП/; показания на свидетеля С.Т./л. 14 от ДП/;
показания на свидетеля П.Б./л. 15 от ДП/; показания на свидетеля В.В./л. 16 от
ДП/; показания на свидетеля А.В.от 21.04.2017 г. /л. 17 от ДП/; показания на
свидетеля Л. М. /л. 18 от ДП/; комплексна съдебнопсихиатрична и съдебнопсихологична
експертиза (КСППЕ) /л. 20-25 от ДП/; справка за съдимост /л. 31 от ДП/;
обяснения на Б.П. от 02.10.2017 г., дадени в открито съдебно заседание пред
районния съд /л. 26-27 от н.а.х.д./, както и справка от Патриаршеска катедрала
ставропигиален храм-паметник „Свети Александър Невски” /л. 31 от н.а.х.д./.
Събраните доказателства позволяват в
пълнота правилно да бъдат изяснени относимите към предмета на делото
обстоятелства. Основните източници на информация за значимите факти са показанията
на свидетеляВ.и обясненията на подсъдимия П., поради което от първостепенно
значение е преценката на тяхната достоверност.
На първо място, въззивният съд отчита двойнствената правна природа на
обясненията на подсъдимия в наказателния процес, като взима предвид, че те
съставляват основно средство за защита, но и ценен източник на информация относно релевантните
факти, ако издържи проверката за достоверност. Самото естество на обясненията
на подсъдимия е такова, че поставя строги изисквания за внимателно и критично
обсъждане на съдържащата се в тях информация и за съпоставянето й с изводимата от
другите доказателствени източници по делото. От гледна точка на правилата на доказателствената
тежест, които процесуалният закон поставя в чл. 103, ал. 1 – ал. 3 от НПК, за
да бъдат приети за достоверни обясненията на даден подсъдим, не се изисква
непременно те да намират подкрепа в други доказателства, а е достатъчно те да
не се опровергават по несъмнен начин от другите доказателства, както и да не се
дискредитират на собствено основание поради вътрешни противоречия, неясноти,
празноти или например ако съдържат информация за обективно невъзможна версия за
случилото се в действителността. В конкретния случай подсъдимият П. възпроизвежда
информация за случилото се на 3.03.2017 г. на територията на храм-паметник
„Свети Александър Невски“ последователно и без вътрешни противоречия, като включително
изтъква неизгодни за себе си факти, какъвто е нанасянето от негова страна на
удар с юмрук в лицето на клисаря В.. Разказът на подсъдимия съдържа достатъчно
конкретика, яснота и последователност, за да се определи като логически
издържан. Освен това, според заключението на експерта, изготвил КСППЕ,
подсъдимият разполага със способност да възприема, запаметява и възпроизвежда
точно фактите от обективната действителност. Това експертно изследване съдът
приема за обективно, задълбочено и убедително с оглед начина на провеждането му
и професионалната компетентност на вещото лице, поради което напълно се
доверява на формулираните изводи и изцяло ги възприема. По тези съображения съдът
оценява обясненията на Б.П. като достоверен източник на информация, отразяващ
вярно осъществените в действителността факти. Още повече че основание за
обратен извод няма и с оглед съпоставката на съдържащата се в обясненията на
подсъдимия информация и изводимата от останалите доказателствени източници по
делото. Твърдените от подсъдимия факти не се опровергават от други несъмнено
установени доказателства. Ето защо въззивният съд намери, че достоверността в
обясненията на подсъдимия П. не се опровергава нито на собствено основание,
нито на такова, което да произтича от другите доказателства по делото. При това
положение липсва основание за дискредитиране на обясненията или тяхното
подценяване, поради което въззивният съд прие, че подсъдимият възпроизвежда
фактите, такива, каквито те реално са се осъществили.
От обясненията на П. се
установява, че мотивът на 3.03.2017 г., около 11.20 часа да влезе в
храм-паметника „Свети Александър Невски“ е свързан с желанието му да изрази
гнева си и обзелите го негативни емоции, провокирани от травматични спомени. Подсъдимият
разказва, че макар да не е религиозен, се насочил към централния олтар на храма,
защото възприемал това място като отредено за среща на свещенослужителите с
Господ. По тази причина П. решил, че трябва да влезе именно там, независимо че
бил наясно, че църковният канон не позволява това на миряните. Подсъдимият
подробно описва какви са били последващите му действия, приети за установени от
въззивния съд. Всичко това дава достатъчно яснота, както относно извършените от
подсъдимия действия, така и относно неговите мотиви.
Предмет на настоящата
проверка са единствено действията на подсъдимия по разтърсване вратите на
олтара и ударът с ръка върху намиращата се в близост икона, т. е. извън
предметния обхват на въззивния съдебен контрол остават действията на
подсъдимия, свързани с нанасянето на удар спрямо свидетеля В., тъй като при
липсата на протест, въззивният съд не разполага с възможност да ревизира
изводите на първоинстанционния съд относно частта от обвинението, по която подсъдимият
е признат за невинен и оправдан. С оглед обстоятелството, че въззивното
производство е образувано само по жалба на подсъдимия, предметът на въззивна
проверка е ограничен до частта на първоинстанционното решение, с което
подсъдимият П. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 325,
ал. 1 от НК, изразяващо се в това, че на 3.03.2017 г., около 11.20 часа, в гр.
София, в храм-паметник „Свети Александър Невски”, е извършил непристойни
действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към
обществото – блъскал с ръце по дверите на централния олтар на храм-паметника,
след което ударил с ръка иконата на Исус Христос, разположена вдясно от
централния олтар. Ограниченият обхват на въззивната проверка, обаче не
означава, че въззивният съд не може да вземе предвид съдържащите се доказателства
за контекста, в който е извършено деянието, още повече че това е необходимо за изясняване
на въпроса за достоверността на доказателствените източници по делото.
Въз основа на
анализа на показанията на свидетеляВ.и на съпоставката им с другите
доказателствените източници по делото въззивният съд установи, че не може да се
има доверие на заявеното от свидетеля в частта, в която твърди, че подсъдимият
първи му е нанесъл удар и то два пъти, с ръка в областта на челюстта. Това е
така, тъй като в посочената част показанията на свидетеля липсва достатъчно
конкретика, за да може свидетелят да убеди съда, че действително фактите са се
осъществили така, както ги описва. СвидетелятВ.твърди, че е направил забележка
на подсъдимия, след което двамата си разменили реплики в смисъл, че „взаимно ще
се набият“, след което последвала размяна на удари, която според свидетеля била
инициирана от подсъдимия П.. Заявената от свидетеля размяна на реплики между
него и свидетеляВ.„в смисъл, че взаимно ще се набият“ не дава каквато и да е яснота
за разменените реплики, за това кой е бил инициатор на тяхната размяна и
последователност. В същото време, според В., очевидец на случилото се между
него и подсъдимия станал свидетелят М., но последният в показанията си
потвърждава единствено твърдението на В., че подсъдимият П. го е ударил с ръка
веднъж в областта на лицето, без да конкретизира имало ли е размяна на други
удари или на някакви реплики между подсъдимия и В.. От една страна, показанията наВ.съдържат неяснота, а от друга страна,
те не се потвърждават в цялост от показанията на свидетеля М.. Показанията на
свидетеляВ.противоречат на обясненията на подсъдимия, но поради изтъкнатите им недостатъци
въззивният съд намира, че не са от естество да дискредитират обясненията на
подсъдимия.
Показанията на
свидетеляВ.не съдържат противоречия единствено в частта, в която изясняват, че на
3.03.2017 г. подсъдимият П. се е намирал в храм-паметника, в близост до
централния олтар, както и че същият е ударил с ръка намиращата се в дясно от
олтара икона на Исус Христос, поради което се ценят като достоверни единствено
по отношение на тези факти, за които кореспондират напълно и с обясненията на
подсъдимия.
Показанията на свидетелите
Л., Т., Б. и В. са достоверни източници на информация, но те съставляват производни
доказателствени източници, които пресъздават заявеното от свидетеля В.. По тази
причина разглежданата група свидетелски показания не се ползват с необходимата
доказателствена сила, за да убедят съда в истинността на възпроизведената
информация в частта, в която същата кореспондира с горепосочената недостоверна
част от показанията на свидетеля В.. С други думи, съдът не може да формира изводите
си върху тези производни доказателства в частта, в която възпроизвеждат
твърдения за разменени между подсъдимия иВ.удари, защото в тази част те
представляват отражение на недостоверна информация с източник свидетелят В..
Въз основа на анализа и
съпоставката на събраните по делото доказателства въззивният съдебен състав
приема за установена описаната по-горе фактическа обстановка.
Преценявайки установените факти в тяхната съвкупност и
последователност, въззивният съд приема, че осъщественото от подсъдимия деяние
не разкрива един от необходимите за определяне на деянието като престъпление
елементи, а именно обществената му опасност, тъй като макар да има такава, тя
не се проявява в необходимата степен, за може конкретното деяние да се определи
като престъпно.
Обществената опасност е
едно от обективните качествата на всяко престъпление съобразно дефиницията на
чл. 9, ал. 1 от НК, поради което в случай че то не се установява, не би могло
да се приеме, че дадено деяние е престъпление.
Както беше посочено,
предмет на обвинението при липса на протест, са единствено действията на
подсъдимия, които по същество представляват изразяване на неуважение по
отношение религиозни символи на православното християнство – разтърсване на
вратите на олтара в църква и нанасяне на удар по иконата на Исус Христос.
Предисторията на това поведение на подсъдимия и последвалата свада с клисар от
храма обаче са съществени при оценката на цялостната ситуация, именно въз
основа на която следва да бъде установено дали обществената опасност на
деянието е достатъчна по смисъла на чл. 9, ал. 1 НК, за да бъде то оценено като
престъпно. Поначало обсъждането на обстоятелствата, в контекста на които е
извършено деянието, е необходимо във всеки случай и по отношение на всяко
инкриминирано деяние, като специално за хулиганството трябва да се държи
сметка, че финото отчитане на степента на обществена опасност е възприето от
законодателя освен чрез създаване на криминализацията на съответното
престъпление по чл. 325 НК, но и чрез предвиждане на основание за ангажиране на
административнонаказателна отговорност за дребно хулигаство по Указа за борба с
дребното хулиганство.
Въззивният съд намира, че конкретният
случай не демонстрира толкова висока степен на обществена опасност, достатъчна,
за да позволи квалифицирането на деянието именно като престъпление по чл. 325,
ал. 1 от НК. Хулиганството е престъпно посегателство, с което грубо се
нарушава изискването за прилично държане и за спазване на определени норми на
уважаване и зачитане на чуждите интереси в процеса на общуване, като по такъв
начин се изразява и незачитане на установения обществен ред. Както е посочено в
ПВС № 2/1974 г. на Върховния съд, под понятието “обществен ред” следва да се
разбират “установените в държавата обществени отношения, основани на
нравственост и определящи поведението на хората в процеса на обществения
живот”.
Същевременно съгласно дефинитивната
разпоредба на чл. 1, ал. 2 Указ № 904 от 28.10.1963 г. за борба с дребното
хулиганство (Указа) дребно хулиганство е
непристойна проява, изразена в употреба на ругатни, псувни или други неприлични
изрази на публично място пред повече хора, в оскърбително отношение и държане
към гражданите, към органите на властта или на обществеността или в скарване,
сбиване или други подобни действия, с които се нарушава общественият ред и
спокойствие, но поради своята по-ниска степен на обществена опасност не
представлява престъпление по чл. 325 от Наказателния кодекс.
В конкретния случай несъмнено действията
на подсъдимия са били обществено неприемливи, доколкото поведението му в
църковен храм е нарушило обществения ред, изразило е по недупостим начин
незачитане на религиозното чувство на православните християни, изискващо
уважение към религиозните символи и смирено присъствие в църквата. В този
смисъл това поведение обективно е било непристойно оскърбително и е било
възприето като такова от свидетеля В..
Като съобрази обаче краткотрайността на
възведеното в осъдителното решение поведение на подсъдимия, обстоятелството, че
по делото няма данни то да е станало достояние на други граждани извън клисаря,
чиито религиозни чувства да са били накърнени, психическата неустойчивост на
подсъдимия, която е част от травматичните му мотивите да извърши непристойните
действия като неуместен, но личен израз на неудовлетвореност, както и
самоволното му решение да преустанови неприличните действия, въззивният съд
намира, че деянието не се отличава с тази степен на грубост и на демонстрация
на неуважение към обществения ред, които да установяват високата обществена
опасност на престъплението по чл. 325, ал. 1 НК.
Поради това, без да подценява значението на
невъздържаната проява на гняв на подсъдимия в религиозен храм, която обаче не е
предизвикала сериозно смущаване на покоя в църквата, въззивният съд прие, че
деянието представлява дребно хулиганство по смисъла на Указа.
Мотивиран от изложените съображения въззивният
съд прие, че на основание чл. 304 от НПК подсъдимият Б.П. следва да бъде
признат за невинен и оправдан по обвинението му по чл. 325, ал. 1 НК.
Същевременно въззивният съд прие, че е извън неговата компетентност да
санкционира подсъдимия за административното нарушение дребно хулиганство. Това
е така, тъй като събитието предхожда
въведената компетентност на съда със ЗИДНПК (ДВ, бр. 63 от 4.08.2017 г., в сила
от 5.11.2017 г.) по чл. 301, ал. 4 НПК
при решаване на въпроса по ал. 1, т. 2 – съставлява ли деянието
престъпление и правната му квалификация – съдът да се произнася и дали
извършеното деяние съставлява административно нарушение. Създадената
компетентност засяга деяния, по които първоинстанционното съдебно производство
е проведено след 5.11.2017 г., тъй като съдоустройствените правила и
компетентността на съда следва да са ясни отнапред. Обсъждането на този въпрос
за първи път във въззивното производство, протекло след влизане на измененията
в сила, по реда на чл. 336, ал. 1, т. 4 НПК, би лишило подсъдимия от една
инстанция и пренебрегнало принципа на последователност и предвидимост, което
накърнява правната сигурност. От своя страна това би ограничило съществено и
правото на защита на подсъдимия, който би бил лишен от ясна представа за какво
точно правонарушение може да бъде осъден, включително и като административно
нарушение, в нарушение на стандартите на чл. 6, т. 3, б. „а” и б. „б” от
ЕКЗПЧОС на справедливия съдебен процес.
Съгласно Тълкувателно решение № 5 от
22.12.2015 г. по т. д. № 3 от 2015 г., ОСНК, ВКС, съдът няма компетентност след
приключване на наказателното производство да изпраща делото за административно
санкциониране за същото деяние, тъй като това би нарушило принципа ne bis in idem.
В останалата част от обвинението, по
която подсъдимият е бил оправдан от районния съд, няма основание за ревизия на
първоинстанционния съдебен акт.
Предвид горното и в съответствие с
правилото на чл. 190, ал. 1 от НПК в тежест на подсъдимия Б.П. не следва да се
присъждат.
По тези мотиви въззивният съдебен състав
постанови присъдата си.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.