Р Е Ш
Е Н И Е
№ 262172 05.08.2021 година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
Гражданско отделение, XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на
шести август две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на секретаря
Малина Петрова,
като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело № 11538 по описа на съда за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Съдът е
сезиран с искова молба от „Орно“ АД, ЕИК ********* против „Ереван А2“ ЕООД, ЕИК
*********, с която са предявени обективно съединени установителни искове с
правно основание по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79,
ал.1, пр. 1, вр. с чл. 232, ал.2, пр.1 и пр.2, вр. с чл. 228 ЗЗД.
Ищецът твърди,
че на 01.06.2015 г. бил сключен договор за наем на недвижим имот – сграда за
обществено хранене с ид. ***, с площ от 209 кв.м., разположена в дворно място с
площ от 410 кв.м., съставляващо *** от кв. *** по плана на старинна градска
част на ***, за срок от 3 години, срещу месечна наемна цена от 1200 лева с ДДС,
платима до 10 число на месеца, за който се дължи. Имотът бил предаден за
ползване, а консумативите били за сметка на наемателя. Съгласно чл. 6, б.“в“ от
договора, наемодателят изпратил едномесечно писмено предизвестие за
прекратяването му, получено на
01.10.2017 г. До 01.11.2017 г. имотът бил ползван от ответника.
Останали
неплатени следните задължения – общо 2400
лева – наеми за м. септември и октомври 2017 г.; 501,32 лева – сбор от консумативи – цена за ползване на
ел.снабдителна мрежа, ведно с лихви към „Електроразпределение Юг“ ЕАД,
начислени по фактури от 30.09.2017 г. и 31.10.2017 г.; 1332,14 лева – консумативи за доставена ел. енергия за м. септември
и октомври 2017 г. към „Синергон Енерджи“ ЕООД; 442,25 лева – сбор от консумативи и лихви към „ВиК“ ЕООД за предоставени
услуги по доставка на питейна и отведена канална вода за периода – 25.08.2017
г. – 24.11.2017 г. – всички консумативи, платени от ищеца.
За сумите била
издадена заповед по чл. 410 ГПК № 2521/25.03.2019 г. по ч.гр.д. № 4586/2019 г.
на ПРС, XI гр.с., срещу която в срок постъпило възражение за недължимост,
поради което се породил правен интерес от предявяване на настоящите искове.
Моли се за установяване дължимостта на сумите, ведно със законната лихва от
постъпване на заявлението в съда до окончателното погасяване. Претендират се
разноските в двете производства.
В срока по чл.
131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва исковете. Твърди да е
сключил договор за наем на процесния обект на 01.09.2012 г. с ФЛ Л. К. Ф. за
срок от 5 години. Отрича да е подписвал съзнателно процесния договор, който
съдържал параф само на последна страница, като същият се твърди да е неистински
или най – малко подписан при порок на волята и недействителен по същността си.
Отделно – след напускане от ответника на процесното помещение на 01.09.2017 г.
същото било незабавно отдадено на трети лица, като в претендираните месеци от
ищеца, наемът и консумативите следвало да се заплащат от новия наемател. Моли
за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства
по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
По
допустимостта:
Вземанията по
настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение,
възражението за недължимост е подадено в срок, а исковете, по които е образуван
наст. процес, са предявени в месечния такъв по чл. 415 ГПК и подлежат на
разглеждане по същество.
По
същество:
На
основание чл.153, вр. с чл. 146,
ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени
обстоятелствата, че: консумативните разходи за процесните периоди възлизат на
сочените от ищеца суми, като същите са заплатени от него /вж. Определение по
чл. 140 ГПК № 2138/14.02.2020 г. – л.66-67, както и изрично прот. опр. – л.85/.
От представения договор за наем
на недвижим имот от 01.06.2015 г. /л.18-22/ се установява възникването на
твърдяното облигационно правоотношение по отдаване за временно и възмездно
ползване на недвижим имот - сграда за обществено хранене с ид. ***, с площ от
209 кв.м., разположена в дворно място с площ от 410 кв.м., съставляващо *** от
кв.*** по плана на старинна градска част на ***, за срок от 3 години, срещу
месечна наемна цена от 1200 лева с ДДС, платима до 10 число на месеца, за който
се дължи.
Този договор не е оспорен откъм
авторство на подписа на ответника в преклузивния за това срок, нито е поискано
откриване на производство по чл. 193 ГПК /вж. първото о.с.з., в което при
представяне на оригинала не са направени док. искания, нито оспорвания/, като
възраженията за несъзнавано подписване и порок във волята /от името на търговец/
са изцяло недоказани, а и същевременно – опровергани от приетите по делото
доказателства.
Според заключението на приетата
ССЕ, което съдът кредитира изцяло като ясно, компетентно изготвена и неоспорена
от страните, се установява с категоричност, че именно по този договор –
ответното дружество е заплащало уговорения именно в документа наем от 1200 лева
с ДДС за м. юни /т.е. от сключването му/, юли и август 2017 г. Следователно,
самото плащане на наема от името на търговеца доказва по несъмнен начин както валидно
възникналото правоотношение с уговорените параметри и постигнато съгласие за
цена, така и, че търговецът се е съгласил с този договор и неговите параметри,
т.к. с извънпроцесуалното си поведение и плащане на цената, същият е потвърдил
/признал/ възникването му и своята облигационна обвързаност. В този смисъл, възраженията
в ОИМ не се споделят.
По делото действително се
установява, че между физическите лица – управител на ищцовото дружество и
ответника е сключен по – ранен договор за наем на същия имот от 01.09.2012 г.
Той обаче е с уговорена наемна цена от 600 лева. Според ССЕ, по този договор в
периода до 31.05.2015 г. /тоест до датата на сключване на процесния договор за
наем от 01.06.2015 г./ са извършени плащания на каса в брой в размер на по 600
лева /но отново от името на ЮЛ в полза на ЮЛ/. След тази дата обаче,
заплащаният от ответника наем вече е в размер на 1200 лева с ДДС месечно, при
което и с оглед издадените фактури, се приема, че същият касае процесното
правоотношение. Тоест, страните по взаимно съгласие са встъпили в ново
договорно такова за същия имот, като са преуговорили месечния наем, за което е
налице изрично съгласие на ответника и негова несъмнено демонстрирана воля, предвид
последвалите неколкократни плащания на новата наемна цена. Няма пречка за
подобно преуреждане на договорните правоотношения, като предвид представените и
приети доказателства, анализирани поотделно, в съвкупност и при взаимовръзка,
съдът приема, че твърдяното от ищеца правоотношение е възникнало, действало за
исковия период и обвързва ответника с предвидените в него права и задължения.
Установява се, че договорът е
прекратен с едномесечно предизвестие, получено от ответника на 01.10.2017 г.
/л.74/. Последният не доказва да е напуснал имота през м. 09 2017 г., като
твърденията му за „незабавно отдаване под наем на трето лице“ са неоснователни,
т.к. съобразно представения договор за наем /л. 99/ - неоспорен, имотът е отдаден на 01.11.2017 г.
/т.е. след изтичане на срока на предизвестието/ на трето лице, а не по – рано.
Предвид изложеното и
установяване твърденията на ищеца за сключване на договора за наем, по който
ответникът дължи уговорената наемна цена за ползването му, главният иск за
наемни вноски до прекратяването, е основателен и доказан, при условията на чл.
154, ал. 1 ГПК, при което следва да бъде уважен, т.к. плащане не се доказва
/твърденията на ответника в о.с.з. за изгодни за него факти не се ползват с
док. стойност, като документи и каквито и да е док. за плащане на търсените наемни
вноски, не са ангажирани/.
За пълнота и принципно следва да
се има предвид и, че – ответникът освен, че не доказва да е ползвал имота само до
м.09.2017 г., не установява и той като наемател да е предприел действия по надлежно връщане на вещта,
съгласно чл. 233, ал.1 ЗЗД или по
прекъсване на договорната връзка. Ето защо, страните са били обвързани от
договора и предвидените в него права и задължения, в т.ч. за плащане на наем и консумативи. Фактът на реално ползване на
имота е ирелевантен досежно
задължението на наемателя към наемодателя за плащане на наем /в този смисъл е
трайната, непротиворечива съдебна практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК
- Решение № 54 от 23.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 869/2012 г., III г. о., ГК,
Решение № 238 от 4.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 123/2011 г., II т. о., ТК и
др./. Дори наемателят да не ползва или да преустанови ползването на имота, това
само по себе си не прекратява
действието на договора. Последното е така, т.к. договорът за наем е
консенсуален и, ако страните са постигнали съгласие за неговото действие за
определен период /както е в случая/, независимо дали вещта се ползва реално или
не, страните остават обвързани от създадената между тях облигационна връзка.
Съгласно чл. 20а, ал.
1 ЗЗД, договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили.
Не се доказа да са се осъществили предпоставките за едностранно прекратяване
/разваляне/ на договора преди получаване на предизвестието от страна на ищеца с
дадения едномесечен срок, при което исковите суми за наеми и консумативи са
дължими от ответника.
Според чл. 232,
ал.2 ЗЗД, наемателят е длъжен да заплаща освен дължимата наемна цена, така и
разходите, свързани с ползването на вещта. Наличието на неплатени консумативи в
търсените размери, видове и периоди, са факти, изрично отделени като безспорни
между страните /вж. пр. опр. – л.85/, като се установяват и от представените от
ищеца писмени доказателства, които не са оспорени.
Предвид
изложеното, съдът приема предявените искове за доказани по основание и размер,
при което следва да бъдат уважени в цялост, ведно със законната лихва като
последица. Възраженията на ответника, макар резонни и изразяващи обяснима защитна
позиция, не се споделят, а и се опровергават изцяло от приобщените по делото
доказателства.
По
отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при
настоящото му разглеждане, разноски се дължат на ищеца, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК. Направено е искане, представен е списък по чл. 80 ГПК и док. за сторени
такива от: 93,52 лв. – ДТ; 180 лв. – деп. ССЕ и 684 лева – платено адв. възн.,
съгл. ДПЗС /по отношение на което не е направено възражение за прекомерност до
преклузивния за това срок – приключване на устните състезания по делото/.
Следва да се присъдят и разноските в
заповедното производство /т.12 на ТР №4/18.06.2014г. на ВКС, ОСГТК/ от: 93,51
лв. – ДТ и 570 лв. – платено адв. възнаграждение, съгл. ДПЗС.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните, че „Ереван
А2“ ЕООД, ЕИК ********* дължи на „Орно“ АД, ЕИК *********, следните суми: 2400 лева – наеми за м. септември и м.октомври
2017 г. /по 1200 лв./ по договор за наем от 01.06.2015 г.; 501,32 лева – консумативи – цена за ползване на ел.снабдителна
мрежа, ведно с лихви към „Електроразпределение Юг“ ЕАД; 1332,14 лева – консумативни разходи към „Синергон Енерджи“ ЕООД; 442,25 лева – консумативни разходи към
„ВиК“ ЕООД, ведно със законната лихва, считано от постъпване на
заявлението в съда – 22.03.2019 г. до окончателното погасяване, за които суми е
издадена Заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК № 2521/25.03.2019 г. по ч.гр.д. № 4586/2019 г. на ПРС, XI гр.с.
ОСЪЖДА „Ереван А2“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: *** да плати на „Орно“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Никола
Мушанов“ № 116, следните суми: общо 957,52
лева /деветстотин петдесет и седем лева и петдесет и две стотинки/ -
разноски за настоящото производство и общо 663,51
лева /шестстотин шестдесет и три лева и петдесет и една стотинки/ -
разноски по заповедното производство по ч.гр.д. № 4586/2019 г. на ПРС, XI гр.с.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!ВГ