РЕШЕНИЕ
№ 923
гр. Пловдив , 16.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ в публично заседание на
двадесет и седми октомври, през две хиляди и двадесета година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
Секретар:Ангелинка И. Костадинова
като разгледа докладваното от Мирела Г. Чипова Въззивно гражданско дело
№ 20205300501981 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от П. М. Г., чрез особения му представител
адв. Вулджев, против Решение № 168 от 15.01.2020 г., постановено по гр. дело № 15560 по
описа на РС – Пловдив за 2018 г., в частта, с която е признато за установено по отношение
на жалбоподателя, че дължи солидарно с И. Я. П. на „ГАРАНТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ООД
(с предишно наименование „ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ” ООД) сумата от 1844,52 лв. –
главница, представляваща дължима сума по договор за заем № 7165 от 26.03.2015 г.,
сключен между И. Я. П. и П. М. Г., от една страна, и „ЛАЙТ КРЕДИТ” ООД, от друга,
която сума била заплатена от „ГАРАНТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ООД (с предишно
наименование „ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ” ООД) в качеството му на гарант по договор за
гаранция от 26.03.2015 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 22.12.2017
г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК по ч. гр. дело № 20496 по описа на РС – Пловдив за 2017 г.
В жалбата са изложени доводи за неправилност на първоинстанционното решение.
Жалбоподателят счита за нищожен както договора за заем от 26.03.2015 г., така и договора
за гаранция от същата дата. Поддържа, че от събраните по делото доказателства не се
установява факта на предаване на заетата сума, което с оглед реалния характер на договора
за заем води до извод, че не е осъществен фактическият състав на сделката. На следващо
място, твърди, че не са изпълнени предвидените в договора за гаранция условия за
„активиране на гаранцията“. Искането до въззивния съд е за отмяна на обжалваното
решение.
1
В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната
жалба.
Пловдивският окръжен съд, след преценка на събраните по делото доказателства и
становищата на страните, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
Производството пред първата инстанция е образувано по предявени „ГАРАНТ
КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ООД (с предишно наименование „ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ” ООД)
по реда на чл. 422 ГПК искове за признаване за установено, че И. Я. П. и П. М. Г. му дължат
солидарно сумата от 1844,52 лв. – главница, дължима по договор за гаранция от 26.03.2015
г., с който е обезпечено вземането на „ЛАЙТ КРЕДИТ“ ООД по договор за заем № 7165 от
26.03.2015 г., ведно със законна лихва върху тази сума от 22.12.2017 г. до окончателното
изплащане, за която сума е издадена Заповед № 10 от 02.01.2018 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 20496/2017 г. по описа на РС – Пловдив.
В исковата молба са изложени твърдения, че между трето за спора лице „ЛАЙТ
КРЕДИТ” ООД и ответниците И. Я. П. и П. М. Г. е бил сключен Договор за заем № 7165 от
26.03.2015 г., по силата на който на последните бил отпуснат заем в размер на 1500 лв.,
който следвало да бъде върнат в срок от 12 месеца – на 12 месечни вноски всяка в размер от
153,71 лв. Посочва се още, че на същата дата като обезпечение на вземанията на
заемодателя между ищеца, в качеството му на гарант, заемодателя и ответниците бил
сключен Договор за гаранция, съгласно който последните се задължили да платят на гаранта
възнаграждение в размер на 12 месечни премии, всяка от които на стойност от 123,01 лв.,
което възнаграждение било обезпечено с издаден в полза на гаранта запис на заповед.
Твърди се, че тъй като ответниците не изпълнили задълженията си по договора за кредит, с
уведомление от 22.11.2017 г. на основание чл. 5 от договора за гаранция „ЛАЙТ КРЕДИТ”
ООД активирал гаранцията, като претендирал от ищцовото дружество заплащане на
задълженията на ответниците в размер на 1844,52 лв. Ищецът твърди, че на 22.11.2017 г.
платил горепосочената сума. Наред с това, ответниците и възнаграждение по договора за
гаранция в размер на 1476,12 лв. За тези вземания ищецът се снабдил със заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, която била връчена при условията на
чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което подал настоящата искова молба за установяване на
вземанията си по заповедта.
С Определение № 12224 от 23.11.2018 г., постановено по гр. дело № 15560 по описа
на РС – Пловдив за 2018 г., производството по делото е прекратено досежно сумата от
1476,12 лв., представляваща възнаграждение по договора за гаранция от 26.03.2015 г.
Същото е потвърдено с Определение № 108 от 16.01.2019 г., постановено по в. ч. гр. д. № 7
по описа на ОС – Пловдив за 2019 г.
В законоустановения срок от ответника И. Я. П. не е подаден отговор на исковата
молба.
В отговора на ответника П. М. Г., подаден чрез особен представител, исковете се
оспорват като неоснователни. Навеждат се подробни доводи за нищожност на договора за
заем. Посочва се, че от приложения договор и писмените доказателства не ставало ясно как
и по какъв начин е предадена заемната сума на ответника, за да се приеме, че съществува
заемно правоотношение. Поддържа се, че не били изпълнени условията по договора за
гаранция от 26.03.2015 г., поради което уведомяването за „активиране на гаранцията“ било
преждевременно и не било породило правно действие по отношение на страните. В тази
2
връзка се оспорва приложеното уведомление от „ЛАЙТ КРЕДИТ“ ООД до „ЛАЙТ КРЕДИТ
КОНСУЛТ“ ООД, тъй като от същото не се установявало как и кога е получено от
представител на ищцовото дружество.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил предявените искове,
като е приел, че сключените договори за заем и за гаранция са действителни, съдържанието
им не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави и отговаря на
общото изискване по чл. 9 ЗЗД.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Първоинстанционното решение е
валидно и допустимо – постановено е в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита. На следващо място, съдът следва да извърши проверка досежно
правилността на обжалвания съдебен акт. Решението не е обжалвано от ответника –
обикновен другар на жалбоподателя, като същият не се е възползвал и от правото си да се
присъедини към подадената въззивна жалба, поради което по отношение на него решението
като необжалвано е влязло в законна сила.
За да се произнесе по основателността на жалбата, въззивният съд прецени събраните
в първоинстанционното производство доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, при
което приема за установено следното от фактическа и правна страна:
По делото е представен договор за паричен заем № 7165 от 26.03.2015 г., сключен
между „ЛАЙТ КРЕДИТ“ ООД в качеството му на заемодател и И. П. и П. Г. в качеството
им на заематели. В клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора е предвидено, че заемодателят
предава в собственост на заемателите сумата от 1500 лв., както и че последните се
задължават да върнат същата при посочени в договора условия. Според тези условия срокът
на договора е 12 месеца, при месечна погасителна вноска в размер на 153,71 лв. и общ
размер на всички плащания – 1844,52 лв. Уговореният в договора фиксиран годишен лихвен
процент по заема е 40%, а годишният процент на разходите – 47,88%. Предвидено в
договора е също така цялата сума по заема да бъде усвоена в тридневен срок от подписване
на договора по банков път. В чл. 6 от договора е уговорено задължение на заемателите
заплащането на дължимите суми по договора да бъде обезпечено с издаване на запис на
заповед и сключване на договор за гаранция. От прочита на посочената клауза и
използвания съюз „и“ може да се направи извод, че страните по договора са уговорили
предоставянето на две кумулативни обезпечения. В чл. 3, ал. 2 от договора е предвидено, че
заемната сума се предава при предоставяне на обезпеченията по чл. 6. Съгласно чл. 3, ал. 3
от договора сумата се предоставя на заемателя И. Я. П. в брой или по банков път.
Подписаното съглашение представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл.
9, ал. 1 ЗПК, според който договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата
на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне. От тази легална дефиниция следва извод, че договорът за
потребителски кредит може да бъде реален или консенсуален – в зависимост от това дали се
сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита, или с постигането на
съгласието за предоставяне на конкретна парична сума. Така, при съвкупния анализ на
горепосочените договорни клаузи и въпреки използвания в чл. 3, ал. 1 израз „заемодателят
3
предава в собственост на заемателите“ настоящият съдебен състав намира, че процесният
договор е консенсуален. Този извод се подкрепя и от текста на сключения на 26.03.2015 г.
договор между „ЛАЙТ КРЕДИТ“ ООД, в качеството му на заемодател, „ЛАЙТ КРЕДИТ
КОНСУЛТ“ ООД, в качеството му на гарант, и И. П. и П. Г., в качеството им на заематели,
по силата на който страните гарантът е предоставил на заемателите гаранция при
определени с договора условия. В преамбюла на този договор е посочено, че с договор от
26.03.2015 г. заемодателят се е задължил да предостави на заемателя паричен заем.
Основното задължение за кредитодателя по консенсуалния договор за потребителски
кредит е да предостави на потребителя кредит под формата на заем. В тази връзка следва да
се отбележи, че по делото не са ангажирани надлежни доказателства заемната сума да е
предадена на ответниците. Извод за осъществяването на факта на предаването на
процесната сума първоинстанционният съд е направил въз основа на заключението по
приетата по делото съдебносчетоводна експертиза. Действително, както в заключението си,
така и в дадените пред районния съд устни разяснения вещото лице посочва, че заемната
сума е получена от ответниците, като с част от нея е бил рефинансиран стар дълг. На първо
място, от заключението не става ясно въз основа на какви данни вещото лице е приело, че
сумата е предадена на ответниците. Такъв извод не може да бъде направен единствено от
факта, че ответниците са подписали процесния договор, доколкото съгласно неговите клаузи
заемната сума се предава едва след предоставяне на предвидените в него обезпечения.
Освен това, по делото не се установи от страна на ответниците да е предоставено и другото
кумулативно уговорено в договора обезпечение, а именно издаването на запис на заповед.
Следва да се обърне внимание и че никъде в договора не е описано, че с част от заемната
сума ще се рефинансира предишен заем. По изложените съображения съдът не кредитира
заключението в тази му част. Така, недоказан остава фактът на предаването на заемната
сума.
Съгласно чл. 74 ЗЗД този, който е изпълнил едно чуждо задължение, като е имал
правен интерес да стори това, встъпва в правата на кредитора. Тази разпоредба урежда
регресното право на лицето, което е изпълнило чужд дълг, да встъпи в правата на
удовлетворения кредитор. За да бъде основателна претенцията на суброгиралото се лице,
следва да са налице както правен интерес от суброгацията, така и наличие на действително
задължение, което да изпълни. В настоящия случай ищцовото дружество основава
претенцията си на горепосочения договор за гаранция от 26.03.2015 г., въз основа на който е
платило задълженията на заемателите по договора за заем. Действително, съгласно чл. 1.1 от
договора за гаранция гарантът се е задължил към заемодателя, в случай че заемателите не
извършват дължимите и изискуеми плащания по договора за заем в техния пълен размер в
продължение на шест седмици, да започне да отговаря пред заемодателя за изплащането на
задълженията по заема. От представеното платежно нареждане от 22.07.2017 г. и от
заключението на вещото лице се установява, че по силата на този договор ищецът е платил
на „ЛАЙТ КРЕДИТ“ ООД сума в размер на 1844,52 лв., от които 1500 лв. – главница, и
344,52 лв. – договорна лихва. Следва да се има посочи обаче, че отговорността на гаранта е
поставена в зависимост от задължението на прекия длъжник – тя съществува дотолкова,
доколкото е налице главното задължение. Тъй като по делото не се установи факта на
предаване на ответниците на заемната сума, то за последните не е възникнало както
главното задължение за връщането ѝ, така и акцесорното – за заплащане на договорна лихва.
По тази причина не може да се приеме, че в полза на ищцовото дружество се е породило
правото на регрес срещу ответниците за това, което последното е платило.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че подадената
въззивна жалба се явява основателна, поради което първоинстанционното решение следва да
бъде отменено в обжалваната част, с която е признато за установено по отношение на
4
жалбоподателя Гошев, че дължи солидарно с И. Я. П. на „ГАРАНТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“
ООД (с предишно наименование „ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ” ООД) сумата от 1844,52 лв.,
за която е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 20496 по описа
на РС – Пловдив за 2017 г., а предявеният срещу жалбоподателя от горепосоченото
дружество иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Безпредметно остава
обсъждането на другото релевирано в жалбата оплакване досежно условията за „активиране
на гаранцията“.
По разноските:
С оглед изхода на спора и основателността на подадената от жалбоподателя Г.
въззивна жалба, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която
същият е осъден да заплати на въззиваемото дружество сторените по делото в
производството пред първата инстанция и в заповедното производство разноски. Решението
следва да бъде отменено и в частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати по сметка
на ВСС сумата от 50 лв., представляваща разноски по делото за възнаграждение за вещо
лице. Тъй като жалбата е подадена от особен представител и предвид дадените в т. 7 от
Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. по тълкувателно дело № 6/2012 г. на
ОСГТК на ВКС разяснения, дължимата държавна такса за въззивно обжалване в размер на
36,89 лв. следва да се възложи на въззиваемото дружество.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 168 от 15.01.2020 г., постановено по гр. дело № 15560 по
описа на РС – Пловдив за 2018 г., в частта, с която е признато за установено по отношение
на П. М. Г., ЕГН: **********, че дължи солидарно с И. Я. П., ЕГН: **********, на
„ГАРАНТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ООД (с предишно наименование „ЛАЙТ КРЕДИТ
КОНСУЛТ” ООД), ЕИК: *********, сумата от 1844,52 лв. – главница, представляваща
дължима сума по договор за заем № 7165 от 26.03.2015 г., сключен между И. Я. П. и П. М.
Г., от една страна, и „ЛАЙТ КРЕДИТ” ООД, от друга, която сума била заплатена от
„ГАРАНТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ООД (с предишно наименование „ЛАЙТ КРЕДИТ
КОНСУЛТ” ООД), в качеството му на гарант по договор за гаранция от 26.03.2015 г., ведно
със законна лихва върху главницата, считано от 22.12.2017 г. до окончателното изплащане,
за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 20496 по
описа на РС – Пловдив за 2017 г., в частта, с която П. М. Г., ЕГН: **********, е осъден да
заплати заедно с И. Я. П., ЕГН **********, сумата от 416,41 лв. – разноски по заповедното
производство по ч. гр. д. № 20496 по описа на РС – Пловдив за 2017 г., и сумата от 525,53
лв. – разноски в производството пред първата инстанция, както и в частта, с която П. М. Г.,
ЕГН: **********, е осъден да заплати по сметка на ВСС сумата от 50 лв. – разноски по
делото, като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ГАРАНТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ООД (с предишно
наименование „ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ” ООД), ЕИК: *********, иск за признаване за
установено по отношение на П. М. Г., ЕГН: **********, че същият дължи солидарно с И. Я.
П., ЕГН **********, на „ГАРАНТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ООД (с предишно наименование
„ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ” ООД), ЕИК: *********, сумата от 1844,52 лв. – главница,
представляваща дължима сума по договор за заем № 7165 от 26.03.2015 г., сключен между
5
И. Я. П. и П. М. Г., от една страна, и „ЛАЙТ КРЕДИТ” ООД, от друга, която сума била
заплатена от „ГАРАНТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ООД (с предишно наименование „ЛАЙТ
КРЕДИТ КОНСУЛТ” ООД), в качеството му на гарант по договор за гаранция от 26.03.2015
г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 22.12.2017 г. до окончателното
изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело №
20496 по описа на РС – Пловдив за 2017 г.
ОСЪЖДА „ГАРАНТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ООД (с предишно наименование „ЛАЙТ
КРЕДИТ КОНСУЛТ” ООД), ЕИК: *********, да заплати в полза на бюджета на съдебната
власт по сметка на РС – Пловдив сумата от 50 лв., представляваща разноски по делото за
възнаграждение за вещо лице.
ОСЪЖДА „ГАРАНТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ООД (с предишно наименование „ЛАЙТ
КРЕДИТ КОНСУЛТ” ООД), ЕИК: *********, да заплати в полза на бюджета на съдебната
власт по сметка на ОС – Пловдив сумата от 36,89 лв. – държавна такса за въззивно
обжалване.
По отношение на И. Я. П., ЕГН: **********, решението като необжалвано е влязло в
законна сила.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6