Р Е Ш Е Н И Е
№…
гр. София, 22.06.2022
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-В въззивен състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди
двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
мл.съдия ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при участието на
секретаря Юлия Асенова, като разгледа
докладваното от мл. съдия Чернева в.
гр. дело № 11917 по описа за 2020
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.
Образувано
е по въззивни жалби на В.М.В. срещу Решение № 262011/ 31.10.2019 г., поправено
по реда на чл.247 ГПК с Решение № 149869/ 14.07.2020 г., постановени по гр.д.№
25792/ 2017 г. на СРС, 47 състав. С обжалваните първоноистанционни решения е
отхвърлен предявеният от въззивника против С.О. положителен установителен иск
за собственост с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК- за установяване правото
на собственост на ищцата на основание придобивна давност в резултат на
упражнявано владение за времето от 14.05.1991 г., върху следния недвижим имот:
поземлен имот с идентификатор 68134.2822.241,
находящ се в гр.София, район „*********, целият с площ от 450 кв.м., заедно с
построената в него къща с идентификатор 68134.2822.1650.1 и три стопански
сгради, граничеща с поземлени имоти с идентификатори 68134.2822.242,
68134.2822.2498, 68134.2822.2530 и 68134.2822.245. В жалбите се твърди, че
атакуваните решения на първоинстанционния съд са неправилни поради нарушаване
на материалния закон, поради което се иска тяхната отмяна и постановяване на
въззивно решение по съществото на спора, с което предявеният иск за собственост
бъде уважен със законните последици.
Ответникът
по въззивната жалба- С.О. оспорва същата и моли обжалваните решения на СРС да
бъдат потвърдени като правилни.
Софийски
градски съд, след като взе предвид установените от първоинстанционния съд факти
и обсъди доводите и съображенията на страните, за да се произнесе, взе предвид
следното:
При
извършената съгласно чл.269, изр.1 ГПК служебна проверка на валидността и
допустимостта на обжалваните първоинстанционни решения въззивният съд намира,
че същите са валидни- издадени от компетентен орган в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата, в законен състав и при спазване на
изискванията на закона за форма, както и допустими, доколкото първата инстанция
се е произнесла при наличието на всички положителни, респ. при липсата на
отрицателни процесуални предпоставки, обуславящи съществуването и надлежното
упражняване на правото на иск.
Разгледани по
същество, въззивните жалби са ОСНОВАТЕЛНИ.
Преди всичко,
доколкото в жалбите не се съдържат оплаквания за допуснати от първата инстанция
нарушения на съдопроизводствените правила относно допускането, събирането и
оценката на доказателствата, както и за необоснованост на фактическите
констатации, поставени в основата на правните изводи на първата инстанция,
въззивният съд е обвързан от фактите такива, каквито са приети за установени в
обжалваните решения. Според задължителните указания, обективирани в т. 3 от
Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС,
предвид ограниченията в обхвата на въззивната дейност по смисъла на чл.269,
изр.2 ГПК въззивният съд може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за
установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт,
който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден
релевантен за делото факт е погрешно установен. Въззивният съд може да приеме определена фактическа
констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на
първоинстанционното решение в тази му
част. Необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква и
когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените
правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това. При липса на такива
оплаквания въззивната инстанция не може служебно да променя фактическите
изводи, на които първоинстанционният съд е основал решението си.
Първоинстанционният
съд е приел, че исковата претенция на собственост срещу С.О. е неоснователна.
Предвид изложеното настоящият съдебен състав приема,
че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни
норми на закона. В процесния случай обаче при постановяването му неправилно е
приложен материалния закон. С оглед на което същото се явява по същество
неправилно, като в тази връзка настоящата въззивна инстанция изцяло не споделя изложените в
мотивите му съображения, досежно неоснователност на предявения от ищеца срещу
ответника установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. с чл.
79 от ЗС за признаване за установено по отношение на ответника, че ищеца е
собственик на основание давностно владение на процесния недвижим имот. Изводите
на съда не са обосновани с оглед данните по делото. Доводите на ищеца изложени
в жалбата, относно неправилност на обжалваното
решение са основателни. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи, съдът приема за установено следното:
Със ЗДС и ЗОС се определиха и прецизираха
основанията за придобиване от Държавата
и общината на право на собственост. Тези закони определят правното основание на
което Държавата, респективно общината
придобива правото на собственост. То следва да бъде посочено в АДС, респективно
в АОС. Когато това основание изисква настъпването на конкретен юридически факт,
или реализиране на сложен фактически състав – завещание, дарение, отчуждаване,
реституция, които не настъпват по силата на закона, в акта следва да се посочи
и фактическото основание освен правното. Съгласно чл. 5, ал. 1 от ЗОС, Общината
удостоверява възникването, изменението и погасяването на правото си на
собственост с акта за общинска собственост Последователна е съдебната практика,
че АДС и АОС се ползва с доказателствена сила, съгласно чл. 5, ал. 2 от ЗОС и ЗДС, но тя при оспорване може да бъде опровергана, защото самия акт не създава права
за Държавата, респективно за
общината – чл. 5, ал. 3 от ЗОС. Правото на собственост за тях възниква с
реализиране на фактическото и правно основание за придобиване правото на
собственост, което при оспорване, подлежи на доказване от Държавата, респективно от
общината. / Решение № 541 от 06.07.2010 г. по гр. дело № 661/2009 г. ІІ г. о.
по чл. 290 от ГПК/.
Съгласно
чл. 6 от ЗС в първоначалната му редакция /ДВ бр. 92/1951 г. Държавата става собственик на
имотите, които придобива по силата на законите, а така също и на имотите, които
нямат друг собственик. С чл. 2, ал. 2, т. 5 от ЗОС в първоначалната му редакция
/Д. В. бр. 44/1996 г. / общинска собственост стават и "недвижимите имоти
на територията на общината, чийто собственик не може да бъде установен".
Тъй като общината не може да докаже отрицателния факт, че даден имот не е имал
друг собственик към момента на актуването, в тежест на този, който оспорва
констатациите в акта за държавна, респективно за общинска собственост е да
установи, че към момента на актуването, имота е имал собственик. Ако успее да
докаже това, имота не се придобива от Държавата,
респективно от общината и за него не действа забраната за придобиване по
давност, установена с нормата на чл. 86 от ЗС във всичките й редакции и не се
прилага пар. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността /ДВ, бр. 46
от 2006 г., в сила от 1.06.2006 г., изм., бр. 105 от 2006 г., бр. 113 от 2007
г., в сила от 31.12.2007 г., бр. 109 от 2008 г., в сила от 31.12.2008 г, /Изм.
- ДВ, бр. 105 от 2006, бр. 113 от 2007 г., бр. 109 от 2008 г., в сила от
31.12.2008 г. /.
Съгласно
разпоредбата на чл. 5 ЗОС актът за общинска собственост, съставен по надлежния
ред и форма, притежава качеството на официален свидетелстващ документ, който
единствено констатира собствеността върху вещта, без да я поражда. Правото на
собственост възниква с реализиране на фактическото и правното основание за
придобиване на правото на собственост, което при оспорване подлежи на доказване
от общината. Предвид соченото основание в акт за частна общинска собственост № 243/21.02.1997 г. и акт за
държавна собственост № 1656/01.11.1966
г. обстоятелството, че процесният имот не е имал друг собственик към момента на
актуването, в доказателствена тежест на страната, която оспорва констатациите в
акта за държавна, респективно за общинска собственост, е да установи, че към
момента на актуването имотът е имал собственик. При установяване на посоченият
факт, имотът не би могъл да бъде придобит от Държавата, респективно общината на
основание, че вещта не е имала собственик към момента на актуването, поради
което и забраната за придобиване на имота по давност, установена с нормата на
чл. 86 ЗС не намира приложение. В подкрепа на изложеното е съдебна практика по
реда на чл. 290 ГПК, обективирана в Решение № 321/14.10.2011 г. по гр. дело №
1167/2010 г. по описа на ВКС, I г. о..
В процесния случай, в съставените акт за
частна общинска собственост № 243/21.02.1997
г. и акт за държавна собственост № 1656/01.11.1966
г. 474/11.03.1997 г. е актуван терен с площ от 11550 кв. м., като стар общински имот. Тъй
като общината не доказва на какво основание го е придобила, следва да се
приеме, че е съставила акта на основание чл. 6 от ЗС в първоначалната му
редакция, т. е. поради това, че имота няма друг собственик. Първоинстанционният съд е събрал гласни
доказателства чрез разпит на свидетелите Й. и К., според които ищцата се намира
във владение на процесния имот, в който живее, от 1997 г. Тези данни
кореспондират с представения по делото писмен договор за покупко-продажба от
14.05.1997 г., обективиращ съгласието на продавачите В.А.В., Е.В.В., И.В.Н.и М.В.Г.,
от една страна, и купувача В.М.В., от друга страна, за прехвърляне на
собствеността от продавачите в полза на купувача на дворно място от 500 кв.м. в
гр.София, кв.**********, заедно с построената в него къща от три стаи. Според
свидетелите продавачите били наследници на Васил Н.Василев, закупил мястото с
представен по делото писмен договор за покупко-продажба от 10.05.1965 г., като
в последващия период до 1997 г. имотът бил владян от него, а след смъртта му-
от неговите наследници. Заедно с това СРС е приел за установено, че процесният
имот е идентичен с имота, актуван като държавен с Акт за държавна собственост №
1656 от 01.11.1966 г., както и с имота, актуван с Акт за частна общинска
собственост № 243 от 21.02.1997 г., като този извод се основава на заключението
на вещото лице на изслушаната по делото Съдебно-техническа експертиза, прието
като неоспорено от страните по делото, което съдът кредитира изцяло, като
компетентно и обективно изготвено.
Установява се също така от АДС № 1656 от
01.11.1966 г., приложен по делото, в който е
описан " стар общински имот". От
съдебно-техническата експертиза, вещото лице прави извод, че е възможно имотът от договора от 1966г. да отговаря частично на процесния имот. По отношение на
имота по договора от 1997г. процесния имот е индивидуализиран по
административен адрес, въпреки че към момента е съществувала кад. Основа, дефинираща и индивидуализираща процесния имот. Налице е
идентичност по адрес с процесния имот, но не може да се направи извод за пълна
идентичност поради липса на индивидуализация на имотите. Вещото лице е заключило,
че по АДС от 1966 г. е описано каре
между улици обхващащо кв.31, 32 и 38 по действащия план, като процесният имот
изцяло попада в обхвата на АДС от 1965г. В АЧОС № 243
от 21.02.1997 г. е описан имота АДС от 1966г., като процесният имот изцяло
попада в него.
От заключението на допълнителната съдебно-техническа
експертиза, вещото лице прави извод, че в електронния вариант на разписния лист
по кадастралния план емисия 1956г.,
срещу имот 4 от пол.103 няма запис за ползвател или собственик. По действащия
регулационен план и архивния кадастрален план действал до приемането на
кадастралната карта срещу имот пл. № 241
от кв. 31 e записано СО-АОС 243 и Васил Н.без записан акт за основание. Не са установени данни за наличие
на отчуждителни преписки за процесния имот.
Правилно първоинстанционният съд е приел за установена
идентичността на недвижимият имот, описан в договора за покупко-продажба от
14.05.1997г. и този, описан в АДС №1656 от 01.11.1966г. и АЧОС
№ 243 ОТ 21.02.1997 г.
В
процесния случай, изложеното опровергава констатациите в актовете за държавна,
а след това и за частна общинска собственост, че процесния недвижим имот няма
друг собственик, поради което е стар общински имот. Посоченото в актовете
основание не е вярно, поради което е оборена доказателствената сила на акта за
държавна собственост, респективно след това и на съставения през 1997 г. акт за
частна общинска собственост. Тъй като имота не е общински, за него не действа
забраната за придобиване по давност и не е спряло течението на придобивната
давност.
В
процесния случай, изложеното опровергава констатациите в актовете за държавна,
а след това и за частна общинска собственост, че процесния недвижим имот няма
друг собственик, поради което е стар общински имот. Посоченото в актовете
основание не е вярно, поради което е оборена доказателствената сила на акта за
държавна собственост, респективно след това и на съставения през 1997 г. акт за
частна общинска собственост. Тъй като имота не е общински, за него не действа
забраната за придобиване по давност и не е спряло течението на придобивната
давност.
При така
изложените съображения, съдът приема, че предявения установителен иск за
собственост е основателен и като такъв следва да бъде уважен, като се отмени
първоинстанционното решение като постановено в нарушение на материалния закон и
вместо това да бъде постановено решение по същество на спора, с което да бъде
признато за установено по реда на чл. 124, ал. 1 от ГПК по отношение на ответника, че ищеца е собственик
на основание давност на процесния недвижим имот.
Според
задължителните указания на ТР № 4 от 17.12.2012 г. по т.д.№ 4/ 2012 г. на ОСГК
на ВКС при наличие на надлежно
позоваване на изтеклата придобивна давност, правните последици придобиване на
вещното право се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок по
чл.79, ал.1 ЗС и по чл.79, ал.2 ЗС/. Предвид липсата на релевирани от страните
оплаквания относно фактическите констатации в решението на първата инстанция,
въззивният съд е длъжен да приеме, че ищцата е владяла имота непрекъснато от
1997 г., като на основание чл.235, ал.3 ГПК следва да се зачете и владението,
упражнявано след завеждане на делото до приключване на съдебното дирене във
въззивната инстанция, когато се преклудира възможността да се вземат предвид
нови факти в процеса /арг. чл.266, ал.1 ГПК/.
По
изложените съображения настоящият състав на Софийски градски съд намира, че
обжалваните първоинстанционни решения на СРС следва да бъдат отменени като
постановени в нарушение на материалния закон.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК, на въззивника- ищец В.М.В.
следва да се присъдят своевременно поисканите и основателно
направени разноски в производството по делото пред двете съдебни инстанции в размер
на сумата от 3421,63, лв. / уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение,
заплатени държавни такси по делото и депозит за вещо лице по допуснатите съдебно-техническа и допълнителна съдебно-техническа експертиза. Направеното възражение за прекомерност по чл. 78 , ал. 5 от ГПК
е
неоснователно с оглед фактическата и правна сложност на делото и размерът е съобразен с Наредба №4/
2001г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г. О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ Решение № 262011/ 31.10.2019 г.,
поправено по реда на чл.247 ГПК с Решение № 149869/ 14.07.2020 г., постановени
по гр.д.№ 25792/ 2017 г. на СРС, 47 състав,
с което е отхвърлен предявения от В.М.В., ЕГН **********,*** с правно основание
чл. 124 от ГПК във вр. с чл.79 от ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът е
собственик на недвижим имот, представляващ ПОЗЕМЛЕН
ИМОТ, находящ се в гр. София, район "**********,
с идентификатор № 68134.2822.241, целият с площ от 450 кв. м., заедно с
построената в него жилищна сграда,
на един етаж с идентификатор № 68134.2822.241.1 със
застроена площ от 117 кв. м. И три
стопански сгради с идентификатори № 68134.2822.241.2, № 68134.2822. 241.3, № 68134.2822.241.4, при съседи на поземления имот:
поземлени имоти с идентификатори № 68134.2822.242, № 68134.2822.2498, №
68134.2822.2530 и № 68134.2822.245, номер
по предходен план 241, кв.31, парцел III като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С.О. по предявения от В.М.В., ЕГН ********** ***, иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, че В.М.В., ЕГН ********** е
собственик на основание давностно владение на следния недвижим имот: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ, находящ се в
гр. София, район "**********, с идентификатор №
68134.2822.241, целият с площ от 450 кв. м., заедно с построената в него жилищна сграда, на един етаж с идентификатор
№ 68134.2822.241.1 със застроена площ от 117 кв. м. И три стопански сгради
с идентификатори № 68134.2822.241.2, №
68134.2822. 241.3, № 68134.2822.241.4, при съседи на поземления имот: поземлени имоти с
идентификатори № 68134.2822.242, № 68134.2822.2498, № 68134.2822.2530 и №
68134.2822.245, номер по предходен план 241, кв.31,
парцел III.
ОСЪЖДА С.О., да заплати на от В.М.В., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 3421,63, лв./ три хиляди,
четиристотин и двадесет и един лева,
и 63 стотинки/, представляваща направените пред двете съдебни инстанции
разноски.
Решението може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при
условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.