№ 6381
гр. София, 21.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Любомир Луканов
Членове:Клаудия Р. Митова
Цветомила Данова
при участието на секретаря Ирина Ст. Василева
като разгледа докладваното от Цветомила Данова Въззивно гражданско дело
№ 20241100507172 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Част втора, Дял втори, Глава двадесета от
Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 331949 от 20.11.2023 г.,
подадена от Л. Б. Ч. чрез адв. С. А. срещу Решение № 17796/31.10.2023 г.
постановено по гр.д. № 4966/2023 г. по описа на Софийския районен съд, III
ГО, 84-ти състав, с което са отхвърлени предявените обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 144 СК, чл. 149 СК и чл. 146 СК за
присъждане на месечна издръжка на пълнолетен учащ редовно във висше
учебно заведение, в размер на 400 лева, считано от 30.01.2023 год. /датата на
подаване на исковата молба/ до настъпване на законна причина за нейното
изменение или прекратяване, ведно със законна лихва върху всяка просрочена
сума до окончателното й изплащане, както и месечна издръжка за минало
време в размер на 400 лева или в общ размер на 1600 лева, считано от
01.10.2022 год. /датата на започване на обучение във висше учебно заведение/
до 30.01.2023 год. /датата на подаване на исковата молба/.
Във въззивната жалба са развити оплаквания за неправилност на
съдебното решение. Поддържа се, че ищецът при условията на пълно и главно
доказване е установил предпоставките на чл. 144 СК. Навеждат се доводи за
превратно тълкуване на доказателствата по делото. Отправя искане за отмяна
на първоинстанционното решение и за постановяване на ново, с което
исковете да бъдат уважени в цялост. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемият Б. Б. Ч. не е депозирал
1
отговор на въззивната жалба.
В проведено на 11.11.2024 год. открито съдебно заседание по делото,
въззивникът, чрез представителя си по пълномощие, поддържа въззивната
жалба по изложените в нея съображения. Не сочи доказателсва. В хода на
устните състезания пледира за основателност на въззивната жалба.
Претендира разноски, представя списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна, чрез представителя си по пълномощие оспорва
въззивната жалба. Не представя нови доказателства. Пледира за
потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендира разноски и
представя списък по чл. 80 от ГПК.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна
страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от страна,
имаща правен интерес от обжалването и е насочена срещу подлежащ на
въззивно обжалване по силата на чл. 258 от ГПК валиден и допустим съдебен
акт. За въззивното производство държавна такса не се дължи от въззивника на
основание чл. 83, ал. 1, т. 2 от ГПК. По изложените съображения съдът
приема, че въззивната жалба е редовна и допустима, поради което следва да се
разгледа по същество.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е
постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията - постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.
Въззивната инстанция приема, че решението е допустимо, тъй като са
били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за
предявяване на исковата молба, а съдът се е произнесъл именно по исковата
молба с която е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от
поисканото.
На 30.01.2023 г. Л. Б. Ч., ЕГН: ********** е предявила искове с правно
основание чл. 144 от Семейния кодекс (първоначална издръжка за пълнолетен
редовно учащ във висше учебно заведение), обективно съединен с иск по чл.
149 СК (издръжка за минало време) и искане по чл. 146, ал. 1 СК (законна
лихва) срещу Б. Б. Ч., ЕГН: **********.
С обжалваното Решение № 17796/31.10.2023 г. постановено по гр.д. №
4966/2023 г. по описа на Софийския районен съд, III ГО, 84-ти състав, съдът е
отхвърлил исковете, като неоснователни. Осъдил е ищецът да заплати на
ответника разноски по делото в размер от 1200 лева. С определение №
14419/02.04.2024 год. постановено по гр.д. № 4966/2023 г. по описа на
Софийския районен съд, III ГО, 84-ти състав, първият съд е изменил
2
постановеното по делото решение в частта за разноските, като е редуцирал
същите от 1200 лева на 500 лева, платими от Л. Б. Ч. на Б. Б. Ч..
Доводите във въззивната жалба касаят неправилна преценка на
събраните от първоинстанционния съд доказателства и необоснованост, респ.
неправилни изводи въз основа на доказателствата по делото. Посочва се, че
първия съд не се е произнесъл отделно по предявения на основание чл. 149 СК
иск, както и че съда не е взел предвид, че въззиваемия многократно е напускал
страната, въпреки, че твърди липса на финансови средства.
Настоящият въззивен състав приема за изцяло неоснователни
наведените с въззивната жалба доводи за неправилност на
първоинстанционното решение.
Според нормата на чл. 144 от СК родителите дължат издръжка на
своите навършили пълнолетие деца, ако последните не могат да се издържат
от доходите си или от използване на имуществото си, когато учат редовно в
средни и висши учебни заведения за предвидения срок на обучение, до
навършване на двадесетгодишна възраст при обучение в средно и на двадесет
и пет годишна възраст при обучение във висше учебно заведение, при условие
родителите да могат да я дават без особени затруднения.
Между страните не е спорно и се установява от представеното пред
СРС заверено копие на удостоверение за раждане от 16.10.2003 г., издадено
въз основа на Акт за раждане № 510/16.10.2003г., че въззиваемия Б. Б. Ч. е
баща на въззивницата Л. Б. Ч., родена на 03.10.2003г. Пред районния съд е
представено Уверение № 78648/10.11.2022 год. издадено от Нов Български
Университет, видно от което, Л. Б. Ч. е записана като студент в първи курс,
специалност „Психология“, образователна степен „Бакалавър“ за есенен
семестър 2022/2023 година, редовна форма на обучение.
От представените с исковата молба пред първия съд доказателства, а
именно решение № III-113-271 от 25.11.2023 г., постановено по гр.д. №
13940/2013 г. на СРС, 113 с-в, влязло в сила на 25.11.2013 г., се установява, че
упражняването на родителските права по отношение на децата Л. Б. Ч. и Я. Б.
Ч. било предоставено на майката В.К. Ч., а ответникът бил осъден да заплаща
на малолетните си деца Л. и Я. месечна издръжка в размер на по 100,00 лв. за
всяко дете, считано от 25.11.2013 г. до настъпване на основание за нейното
изменение или прекратяване, ведно със законната лихва върху всяка
просрочена сума до окончателното изплащане (л. 5 – л. 7 от
първоинстанционното делото). С решение № 196367 от 17.08.2017 г.,
постановено по гр. д. № 13725/2017 г. на СРС, 89 с-в, влязло в сила 26.09.2017
г., присъдената в полза на децата издръжка била увеличена на 175,00 лв. за Л.
и на 145,00 лв. за Я., считано от 06.03.2017 г., ведно със законната лихва върху
всяка просрочена вноска до окончателното изплащане, до настъпване на
законови предпоставки, обуславящи изменение или прекратяване на
определената издръжка (л. 8 – л. 11 от първоинстанционното дело).
Страните спорят дали възможностите на въззиваемия Б. Б. Ч. му
позволяват без особени затруднения да дава на въззивника месечна издръжка
в размер на 400 лв. Възможността за предоставяне на издръжка по смисъла на
3
чл. 144 от СК предпоставя по-широка материална възможност, при която
даването на издръжката няма финансово да се отразява особено на родителя,
който я дава. Родителят трябва да притежава средства над собствената си
необходима издръжка, които да му позволяват без особено затруднение да
отделя средства и за издръжка на пълнолетното си дете.
От доказателствената съвкупност, събрана от първата инстанция е
установено, че въззиваемия Б. Б. Ч., видно от служебна бележка с изх. № 60-
01-01- 5941/28.03.2023 г., издадена от Агенция по заетостта, дирекция „Бюро
по труда“ – гр. София, е безработен и е регистриран в дирекция „Бюро по
труда“ като търсещо работа лице, считано от 04.05.2022 г. (л. 39 от
първоинстанционното дело). Видно от представена пред първия съд справка
за подадени данни в регистъра на осигурените лица за Б. Ч., издадена от НОИ,
ТП – София-град, в периода м.01-м.04.2022 г. ответникът е бил в трудово
правоотношение с „Теко“ООД и е реализирал средномесечен осигурителен
доход в размер на 1 964,27 лв., като трудовото му правоотношение е
прекратено на 01.05.2022 г., а за периода от м. 06.2022 г. – м.01.2023 г. е
получавал обезщетение за безработица (л. 66 – л. 67 от делото). Представено е
удостоверение, издадено от НОИ, ТП – София-град, видно от което на Б. Ч. за
периода от м.07.2022 г. до м.02.2023 г. е изплатено парично обезщетение за
безработица в общ размер на 7 380,23 лв. (л. 68 от делото), или средно на
месец по 922,83 лв.
Видно от справка за подадени данни в регистъра на осигурените лица
за Л. Ч., издадена от НОИ, ТП – София-град, същата е реализирала
осигурителен доход, както следва: м.06.2022 г.-560,41 лв.; м.07 и м.08.2022 г.
по 722,84 лв.; м.12.2022 г.-224,21 лв.; м.01, м.02 и м.03.2023 г. по 780,00 лв.;
м.04.2023 г. - 681,41 лв.; м.05.2023 г.-493,60 лв.; м.06.2023 г.-374,62 лв., като
последното трудово правоотношение с последния работодател „Н. 8“ ООД е
прекратено на 26.06.2023 г. (л. 88 – л. 90 от първоинстанционното дело).
От представеното с отговора на исковата молба пред първия съд,
извлечение от банковата сметка на Б. Ч. в „Първа инвестиционна банка“ АД
(Fibank) за периода от 01.01.2022 г. до 28.03.2023 г., се установява, че за
процесния период за иска с правно основание чл. 149 СК, а именно за периода
от 01.10.2022 год. /датата на започване на обучение във висше учебно
заведение/ до 30.01.2023 год. /датата на подаване на исковата молба/ са били
извършвани парични преводи в полза на Л. Ч., а именно: на 23.01.2023 год. в
размер на 100 лева; на 12.01.2023 год. в размер на 100 лева; на 16.12.2022 год.
в размер на 60 лева; на 25.11.2022 год. в размер на 60 лева; на 25.10.2022 год. в
размер на 150 лева.
На 09.02.2023 год. / след датата на завеждане на исковата молба/, видно
от същото банково извлечение от сметката на Б. Ч., последния е заплатил по
сметка на Нов Български Университет и семестриална такса в размер на 950
лева, видно от посоченото основание за плащане, а именно Л. Б. Ч. F110238,
който номер съответства на факултетния номер на въззиваемата, отразен в
представеното по делото уверение от НБУ.
По делото са налични данни за извършвани платежни нареждания от
4
страна на въззиваемия Ч. в полза на Л. Ч., които обаче касаят периоди
предшестващи процесния такъв, поради което въззивният съд не счита за
нужно да ги обсъжда.
В проведеното пред въззивния съд съдебно дирене са събрани
доказателства относно имущественото състояние на страните по делото.
Видно от писмо с вх. № 123253/11.11.2021 год. по регистъра на СГС,
депозирано от НОИ, се установява, че въззивницата Л. Ч. има сключен трудов
договор на 05.11.2024 год. с „БЛА БЛА БАР ЕНД ДИНЪР“, действащ и към
момента.
Общия осигурителен доход на въззивницата за периода м.11.2023 год.
до м.10.2024 год. възлиза на общ размер от 8546,03 лева или средно около
712,16 лева месечно, съгласно справка-данни за осигурени лица за периода
м.11.2023 год. до м.10.2024 год.
По отношение обаче на въззиваемия Б. Б. Ч. липсват данни от НОИ за
посочения период.
По делото е постъпило и писмо от ТД-НАП, гр. София, офис „Център“,
от съдържанието на което е видно, че по отношение на въззиваемия Б. Ч. няма
данни за регистрирани действащ трудов договор, няма данни за осигуряване
на лицето за периода м.07.2023 год. до м.06.2024 год., както и няма данни за
подадена ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ за 2023 год.
При така направения анализ на доказателствената съвкупност по
делото и предвид обстоятелствата относно възрастта на въззиваемия, липсата
на трудова ангажираност и липсата на доходи, наличието на алиментни
задължения и към другото му дете Я. Б. Ч., родена на ******* година, водят до
извод, че Б. Б. Ч., не би могъл да дава издръжка и на пълнолетното си дете без
особено затруднение. Безусловното задължение за издръжка към
ненавършилото пълнолетие дете има предимство пред издръжката на
въззивницата, поради което това задължение следва да бъде отчетено при
преценка на възможностите на родителя от когото се търси издръжка, след
като обезпечи финансово и собствените си нужди, да осигури издръжка и за
пълнолетната си дъщеря. Не може да бъде пренебрегнат и факта, че по делото
се събраха в достатъчна степен данни, , че въззиваемия не реализира доходи
към настоящият момент и не е трудово ангажиран.
При така изложената конкретика, следва да бъде посочено, че спрямо
пълнолетната въззивница, която е дъщеря на въззиваемия, задължението за
издръжка не е безусловно, тъй като по съществуващата оборима житейска
презумпция всеки пълнолетен може и следва да се издържа сам.
Пълнолетният има право на издръжка при определени ограничения с оглед
имуществото на търсещия издръжка и имуществото на родителя от когото я
търси.
Липсата на осигурителен доход на въззиваемия, обичайните нужди за
издръжка и на детето Я. Б. Ч., родена на ******* година в изпълнение на
безусловните алиментни задължения към ненавършилото пълнолетие дете ,
както и не на последно място нуждите и на самия родител, обосновават извод,
5
че Б. Б. Ч. няма възможност да отделя средства за издръжката на ищеца -
въззивник Л. Ч., без особени затруднения, т.е. без същият да се налага да
променя начина си на живот.
По отношение на възраженията във въззивната жалба касаещи пороци
на първоинстанционното решение в частта, с която първия съд е отхвърлил
исковата претенция по чл. 149 СК като неоснователна, въззивният съд намира
следното:
Ирелевантни са доводите във въззивната жалба, касаещи предявения
иск по чл. 149 от СК за периода 01.10.2022 г. - 30.01.2023 г. Следва да се
отбележи, че бяха ангажирани в достатъчна степен доказателства по делото,
видно от които за процесния период, освен че въззиваемият не е реализирал
доходи, не е получавал трудови възнаграждение или други материални
стимули, ами същия е регистриран в дирекция „Бюро по труда“ като търсещо
работа лице, считано от 04.05.2022 г. (л. 39 от първоинстанционното дело), а
за периода м.07.2022 година до м.02.2023 год. е получавал парично
обезщетение за безработица по смисъла на чл. 54б, ал. 1 КСО /видно от стр.68
от първоинстанционното дело/.
Въпреки това обаче за периода 01.10.2022 г. - 30.01.2023 г.,
въззиваемият Ч. е представил доказателства, в уверение на това, че е
извършвал плащания към Л. Ч., а именно: на 23.01.2023 год. в размер на 100
лева; на 12.01.2023 год. в размер на 100 лева; на 16.12.2022 год. в размер на 60
лева; на 25.11.2022 год. в размер на 60 лева; на 25.10.2022 год. в размер на 150
лева.
От тези действия на въззиваемия, може да се обоснове извода, че същия
е изпълнявал задължението си за издръжка към въззивницата Ч., макар и в по-
нисък размер, обусловен обаче от липсата на доходи.
Тоест по делото са налице доказателства за регулярни плащания в полза
на въззивницата Л. Ч. в течение на процесния период, респективно такива
имащи характер на издръжка.
Тук следва да се отбележи, че издръжката по чл. 149 от СК е дължима,
когато тя не се доставя доброволно от родителите, каквато не е настоящата
хипотеза. В случая, въззивницата е твърдяла липсата на грижи, изразяващи се
в неплащането на издръжка в период, предхождащ завеждането на исковата
молба на 30.01.2023 г. В релевантния период, въззиваемият обаче е доказал
участието си в издръжката на въззивницата.
Не могат да бъдат споделени и доводите и възраженията на
въззивницата Л. Ч., че първия съд не е съобразил факта, че въззиваемия Ч.
многократно бил пътувал извън територията на страната, което обуславявало
наличието на финансова възможност за заплащане на издръжка, тъй като
както правилно е отбелязал и първия съд, нито са установени причините за
пътуванията на въззиваемия, нито може да се направи извод, че тези
пътувания са били с цел забавление или вид луксозно развлечение, поради
което оставя същите без уважение.
При така изложената конкретика, въззивният съд споделя установената
6
от първоинстанционния съд фактическа обстановка и направените изводи въз
основа на доказателствата по делото, като не намира за необходимо да ги
преповтаря. Първоинстанционното решение е постановено при спазване на
императивните материалноправни норма и следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора на въззивника разноски не се следват.
Въззиваемата страна е претендирала разноски и е представила списък
по чл. 80 ГПК, в който е отразената сумата в размер на 600 лева
представляваща адвокатски хонорар.
С оглед изхода на делото, въззивникът следва да понесе сторените пред
настоящата съдебна инстанция разноски от въззиваемата страна в размер на
600 лева за заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийски градски съд, Гражданско отделение, III
въззивен брачен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно Решение № 17796/31.10.2023 г. постановено
по гр.д. № 4966/2023 г. по описа на Софийския районен съд, III ГО, 84-ти
състав.
ОСЪЖДА Л. Б. Ч., ЕГН: **********, да заплати на Б. Б. Ч., ЕГН:
**********, сумата от 600 (шестстотин) лева - разноски по въззивно гр. дело
№ 7172/2024 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, III
въззивен брачен състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7