Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 353
17.05.2023 г., гр.Хасково
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Административен съд – Хасково, в открито съдебно
заседание на единадесети май две хиляди двадесет и трета година, в състав:
Съдия: АНТОАНЕТА МИТРУШЕВА
при
секретаря Ангелина Латунова
като
разгледа докладваното от съдия А. Митрушева
адм. дело № 321
по описа на съда за 2023 година,
за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 145
и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 172, ал. 5, вр. ал.
1 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП).
Образувано
е по жалба на А.Т.А., ЕГН : **********,***, подадена чрез адв. А.Г., против Заповед
за прилагане на принудителна административна мярка № 23-0351-000031/03.03.2023
г., издадена от Д. Г. В., старши полицай към ОДМВР - Хасково, РУ - Свиленград.
Жалбоподателят твърди, че оспорената заповед е незаконосъобразна
поради противоречието й с материалния закон, неспазване на установената форма,
допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила при
издаването й, както й несъответствие с целта на закона. Неспазването на
установената форма на административния акт се изразявало в липсата на мотиви за
издаването й. Доколкото в случая била наложена ЗПАМ по реда на ЗДвП, то целите
на заповедта били регламентирани в чл. 171 от ЗДвП, а именно за осигуряване на
безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на
административните нарушения. В обжалваната заповед липсвали каквито и да е било
мотиви защо се налага издаването й и каква цел се преследва. Липсвала
конкретизация и индивидуализация на процесния случай.
Допуснатото от административния орган съществено
нарушение на административно производствените правила се изразявало в нарушаване
на изискванията по чл. 26, ал. 1 от АПК, тъй като жалбоподателят не бил уведомен
за започването на производството. Когато в резултат на неуведомяването на
страната, тя не могла да вземе участие в производството по издаване на
индивидуален административен акт, се погазвали всички нейни права, включително
правото да даде обяснения и да направи възражения и същите да бъдат обсъдени от
административния орган. Правото на страната съобразно чл. 34 от АПК да се
запознае с преписката, да изрази становище по доказателствата и предявените
искания, да прави писмени искания и възражения било съществено за правилното
изясняване на въпроса.
Посочените нарушения били съществени, защото
ограничили в пълна степен правото на участие на страната в производството за
защита на нейните права.
За законосъобразността на ПАМ било необходимо да бъде
спазено и изискването административният акт, с който се прилага мярката, да е
издаден в съответствие с целта на закона. Принудата, обективирана в съответната
мярка, трябвало да е насочена само и единствено към осъществяване на нейното
непосредствено нормативно установено предназначение. В противен случай щяло да
е налице „превратно упражняване на власт“. За да се установи дали приложената
ПАМ преследва законна цел, било необходимо пълно и всестранно обсъждане на
фактите на всеки конкретен случай. В обжалваната ЗПАМ липсвало обсъждане на
каквито и да е факти от значение за случая, като например това по какъв начин
водачът предизвикал заплаха за безопасността на движението и как с процесната
ЗПАМ ще бъде отстранена тази заплаха.
Съответствието с целта на закона трябвало да отразява
и принципа на съразмерност, който бил приложим и тогава, когато органът действал
в условията на обвързана компетентност. Такава преценка обаче не била направена
от административния орган, поради което същият допуснал съществено нарушение на
административнопроизводствените правила.
С оглед на гореизложеното, се моли съдът да отмени
изцяло като незаконосъобразна оспорената заповед, както и да осъди ответната
страна да заплати на жалбоподателя направените от същия съдебни разноски.
Ответникът не се явява в съдебно заседание и не
изразява становище по основателността на жалбата.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, във връзка с доводите и твърденията на
страните, приема за установено следното:
С обжалваната Заповед за прилагане на принудителна
административна мярка № 23-0351-000031/03.03.2023 г., издадена от старши
полицай към ОД на МВР - Хасково, РУ - Свиленград Д. Г. В., на оспорващия А.Т.А.,
в качеството му на водач на МПС, е
наложена принудителна административна мярка (ПАМ) по чл. 171, т. 1, б.
"б" от ЗДвП - Временно отнемане на свидетелството за управление на
моторно превозно средство на водач до решаване на въпроса за отговорността, но
не повече от 18 месеца.
Като фактология в заповедта е посочено, че на
03.03.2023 г. около 02:15 часа в * на
кръстовището на * и * - в посока
автогарата като водач на МПС - *** с peг. № *, жалбоподателят
е управлявал посоченото МПС след употреба на алкохол. Отбелязано е, че водачът
силно мирише на алкохол и явно е повлиян от него, като същият заявил, че е
изпил 200 грама ракия. Водачът А. бил изпробван за употреба на алкохол с
техническо средство Дрегер 7510 ARDN 0088, като уредът отчел в 02:30 часа 1.48
промила алкохол. Издаден бил талон за изследване № 100427/03.03.2023 г. Водачът
отказал кръвна проба в ЦСМП –Свиленград. Отбелязано е, че се касае за виновно
нарушение на чл. 5, ал. 3, т. 1 от ЗДвП, а също и че за деянието,
представляващо административно нарушение, му е съставен Акт за установяване на
административно нарушение - АУАН № АД25438/03.03.2023 г.
Със заповедта са отнети СУМПС № ********* и Контролен
талон № 6202714.
Видно от отбелязването в заповедта за прилагане на
ПАМ, същата е връчена на адресата си на 07.03.2023 г., а жалбата срещу
заповедта е подадена на 21.03.2023 г. пред Административен съд – Хасково.
По делото е представена Заповед № 272з-280/27.01.2023
г. на Директора на Областна дирекция на МВР – Хасково, с която младши инспектор
Д.Г. В. – старши
полицай в група „Охранителна полиция“ към РУ – Свиленград при ОДМВР - Хасково е
преназначен на длъжност младши
автоконтрольор I степен в
група „Охранителна полиция“ към РУ – Свиленград при ОДМВР – Хасково.
При така установената фактическа обстановка, съобразно
разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК, съдът прави следните правни изводи:
Жалбата е процесуално допустима, като подадена в
законоустановения преклузивен срок по чл. 149, ал. 1 от АПК, от надлежна страна
– адресат на оспорения акт.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 172, ал. 1 от ЗДвП, принудителните
административни мерки по чл. 171, т. 2а от ЗДвП се прилагат с мотивирана
заповед от ръководителите на службите за контрол по ЗДвП съобразно тяхната
компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. Нормата на чл. 170,
ал. 1 от ЗДвП постановява, че контролът по спазване на правилата за движение и
на изискванията, определени от закона и издадените въз основа на него
нормативни актове, се осъществява от съответните служби по тази глава.
Съгласно нормативната уредба на чл. 165 от ЗДвП, във
връзка с чл. 43 от ЗМВР и чл. 42, ал. 2, вр. чл. 37, ал. 1, т. 2 и чл. 30, ал.
1, т. 5 от ЗМВР, Директорът на Областна Дирекция на МВР е ръководител на служба
с правомощия по осъществяване на контролна дейност върху движението по
пътищата, включваща и прилагане на принудителни административни мерки (чл. 31,
т. 2 от ЗМВР). В случая заповедта е издадена от компетентен административен
орган на основание чл. 172, ал. 1, във връзка с чл. 171, т. 1, б. "б"
от ЗДвП предвид представената по делото Заповед № 272з-199/19.01.2023 г. на
Директор на ОДМВР – Хасково, цитирана в оспорения акт като акт, с който се
упълномощава издателят му. В тази заповед са изброени лицата, компетентни да
издават заповеди от вида на процесната, като това се следва от длъжността,
която заемат. В т. 12 от цитираната заповед са посочени държавните служители от
звената "Охранителна полиция" в РУ при ОД на МВР – Хасково и сектори/групи
"Охранителна полиция" в РУ при ОД на МВР – Хасково – полицейски
органи по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. Издателят на оспорения в настоящото
производство акт към датата на издаване на оспорената заповед е заемал
длъжността младши автоконтрольор I степен в група „Охранителна полиция“ към РУ
– Свиленград при ОДМВР – Хасково, от което следва, че оспорената заповед е
издадена от орган, който притежава съответната материална и териториална
компетентност, съгласно разпоредбата на чл. 172, ал. 1 от ЗДвП.
В тази връзка неоснователен е доводът на оспорващия, че административният
акт е издаден от некомпетентен орган, доколкото като издател на заповедта е
посочено лице на длъжност старши полицай, а видно от доказателствата по делото
същото лице към момента на издаване на заповедта е заемало друга длъжност. В случая очевидно се касае за допусната
фактическа грешка, която не влияе на законосъобразността на заповедта, нито на
правото на защита на жалбоподателя, доколкото от съществено значение е дали
действително заеманата към момента на издаване на заповедта длъжност е сред
оправомощените да издават заповеди от рода на процесната, още повече, че в
случая и двете длъжности са сред визираните от горецитираната заповед.
Оспорваната ЗППАМ е издадена в изискуемата писмена
форма за валидност и съдържа всички законово регламентирани реквизити, като е
посочен издателят на акта, установените правнорелевантни факти и са изложени
мотивите на административния орган относно наличието на материално-правните
предпоставки за прилагане на конкретната принудителна административна мярка. С
оглед на изложеното, съдът приема, че не е налице и порок по смисъла на чл.
146, т. 2 от АПК - неспазване на установената форма, което да прави оспорвания
акт незаконосъобразен на това основание.
Неоснователно е твърдението за допуснато в хода на
административното производство съществено процесуално нарушение, предвид факта,
че жалбоподателят не е бил уведомен за започването му. След извършването на
проверката, до момента на издаване на оспорения административен акт, в хода на
административното производство други действия от органа не са предприети,
поради което, в рамките на неговото провеждане, правата на същия не биха могли
да бъдат нарушени.
Съдът намира, че оспорваната заповед е материално
законосъобразна, като административният орган правилно е приложил относимите
материално-правни норми. От събраните по делото доказателства безспорно се
установява, че жалбоподателят е управлявал посоченото в заповедта МПС, след
като е употребил алкохол. Съдържанието на алкохол в издишания въздух е
установено по несъмнен начин, чрез техническо средство – Дрегер Алкотест 7510 ARDN 0088. Техническото средство е отчело резултат от изследването 1.48 промила
алкохол в издишания въздух. Този резултат не е бил оспорен от изследваното лице
– жалбоподател в настоящото производство.
Ето защо, съдът приема, че несъмнено в случая е била
нарушена нормата на чл. 5, ал. 3, т. 1 от ЗДвП, която урежда забраната за
водачите на МПС да управляват МПС с концентрация на алкохол в кръвта над 0.5 на
хиляда.
С това свое действие жалбоподателят е извършил
нарушение на ЗДвП, за което се прилага принудителна административна мярка по
чл. 171, т. 1, б. "б" от ЗДвП.
Настоящият съдебен състав не споделя изложените в
жалбата и доразвити в депозираното писмено становище аргументи, че оспорената
ЗППАМ е незаконосъобразна на посочените основания.
На първо място, съдът приема, че процесната мярка е
приложена при спазване на процесуалните правила и на изискванията на
материалния закон. Според посочената като правно основание за издаването на
заповедта норма на чл. 171, т. 1, б. "б" от ЗДвП, временно се отнема
свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач, който
управлява МПС с концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 на хиляда, установена
с медицинско и химическо лабораторно изследване или с изследване с
доказателствен анализатор, или с друго техническо средство, определящо
съдържанието на алкохол в кръвта чрез измерването му в издишания въздух, или
след употреба на наркотични вещества или техни аналози, установена с медицинско
и химико-токсикологично лабораторно изследване или с тест, както и който откаже
да бъде проверен с техническо средство или с тест, изследван с доказателствен
анализатор или да даде биологични проби за химическо изследване и/или
химико-токсикологично лабораторно изследване – до решаване на въпроса за
отговорността му, но за не повече от 18 месеца.
В случая, както беше посочено по-горе, е била
осъществена именно хипотезата на тази разпоредба от страна на жалбоподателя. В
този смисъл диспозицията на нормата е била реализирана, като е приложена
принудителна мярка, предвидена в същата.
Съдът намира за необходимо изрично да отбележи, че
прилагането на ПАМ по своята правна същност не представлява административно
наказание. Принудителните административни мерки съобразно разпоредбата на чл.
22 от ЗАНН, се прилагат за предотвратяване и преустановяване на административни
нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от
такива, но сами по себе си те не са административни наказания. Тези мерки се
прилагат в изрично посочените в закона случаи, от изрично регламентирани
административни органи и по точно определен ред. В конкретния случай, за да се
установи дали законосъобразно административният орган е приложил конкретната
принудителна мярка, следва да бъде установено налице ли са всички предпоставки
за прилагане на ПАМ, посочени в разпоредбата на чл. 171, т. 1, б. "б"
от ЗДвП. Анализът на събраните доказателства налага еднозначен и категоричен
извод, че са налице всички законово предвидени основания за издаване точно на
такава ЗППАМ, както и че същата е издадена в съответствие с материалния закон и
в съответствие с целта на закона.
Обосновката на административния орган за размера на
срока, за който се прилага мярката, не е задължителен реквизит от формата и
съдържанието му. Мотивите за издаването на акта се съдържат в описанието на
фактите, които следва да се съпоставят с хипотезата на правната норма,
предвиждаща предпоставките за налагането на процесната ПАМ. В случая такива
мотиви са налице.
Предвидената мярка е израз на държавната политика,
насочена към ограничаване и преустановяване управлението на МПС след употреба
на алкохол, наркотици и други упойващи вещества, което е обществено значима
цел, с оглед значителния брой жертви и пострадали по пътищата вследствие на
това негативно явление. Това въздействие върху субекта е преценено от
законодателя като превенция срещу извършването на конкретния вид
правонарушения. Крайният резултат е осуетяване на възможността да бъде
извършено ново и/или повторно нарушение, чрез препятстване възможността на
нарушителя да управлява МПС за определен период от време.
Предвид гореизложеното, съдът приема, че така
подадената жалба се явява неоснователна, тъй като оспорваната заповед е
издадена от компетентен и надлежно овластен орган, в съответствие с
изискванията на чл. 172, ал. 1 от ЗДвП. Правилно е приложен материалният закон,
не са допуснати съществени нарушения на административно производствените
правила. Спазена е и целта на закона. Ето защо, жалбата следва да бъде
отхвърлена, като неоснователна.
При този изход на делото на жалбоподателя не се
присъждат разноски, а сторените такива остават в негова тежест.
Водим от горното и на основание чл.
172, ал. 2 от АПК, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ оспорването
на А.Т.А., ЕГН
: **********,***, подадена чрез адв. А.Г., против Заповед за прилагане на
принудителна административна мярка № 23-0351-000031/03.03.2023 г., издадена от
Д. Г. В., старши
полицай към ОДМВР - Хасково, РУ - Свиленград.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
Преписи от решението да бъдат връчени на страните.
СЪДИЯ: