Решение по дело №19/2023 на Административен съд - Сливен

Номер на акта: Не е посочен
Дата: 23 март 2023 г. (в сила от 23 март 2023 г.)
Съдия: Светлана Костадинова Драгоманска
Дело: 20237220700019
Тип на делото: Касационно административно дело
Дата на образуване: 12 януари 2023 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е № 1

 

гр. Сливен, 23.03.2023 г.

 

В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

АДМИНИСТРАТИВЕН  СЪД – СЛИВЕН, в публично заседание  на  осми март,  две  хиляди  двадесет и трета  година,  в  състав:

             

                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ:  СЛАВ БАКАЛОВ

                                                    ЧЛЕНОВЕ:  СВЕТЛАНА  ДРАГОМАНСКА                                                                       

                                                                            ГАЛЯ ИВАНОВА

 

при участието на секретаря ГАЛЯ ГЕОРГИЕВА и в присъствието на прокурора КРАСИМИР МАРИНОВ, като разгледа докладваното от административния съдия СВЕТЛАНА ДРАГОМАНСКА КАД № 19 по описа на съда за 2023 година, за да се  произнесе,  съобрази  следното:

 

Производството е по реда на чл. 208 от АПК.

Образувано е по касационна жалба на И.Н.Р., и. н. в З. *** и от с. му з. адв. К.С.А. ***, против решение № 1028 от 19.08.2022 г. по адм. дело № 2739/2021 г. по описа на Административен съд - Бургас, с което е отхвърлена исковата претенция на И.Н.Р. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” гр.София бул. Ген. Столетов № 21 с правно основание чл.284, ал.1 , вр. чл. 3 от ЗИНЗС с цена на иска 25 000,00 лева, да бъде заплатено от последната обезщетение в горния размер за причинени неимуществени вреди – п. н. и у. о. по смисъла на чл.3, ал.2, вр. ал.1 ЗИНСЗ, вследствие противоправни действия на служители на ответника спрямо ищеца за времето от 01.09.2019г. до 29.11.2021г., ведно със законна лихва върху сумата в размер на 2500,00 лева, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното погасяване на задължението, изразили се в с. в., и. или з. на л. к., в частта касаеща и. д., свързани предимно с производства, водени от ищеца, по които ответник бил н. на З. ***, съпътствано с н. т. н. к., ч. п. н. с. от длъжностни лица на ответника и е осъден да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” гр.София, бул. Ген. Столетов №21 съдебноделоводни разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00 сто лева.

В подадените касационни жалби се твърди, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено при съществени нарушения на процесуалните правила, неправилно приложение на материалния закон и необосновано. Счита, че са неправилни изводите на съда, въз основа на които е отхвърлена исковата молба. Заявява, че по безспорен начин е установено незаконосъобразност на действията на администрацията на З. в ***, във връзка с л. к. на ищеца. Твърди, че по безспорен начин са установени претърпените неимуществени вреди. Прави искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, което предвид оттеглянето му в откритото съдебно заседание, съдът недължи произнасяне по жалбата в тази й част. Моли съда да постанови решение, с което отмени обжалваното решение.

В съдебно заседание касаторът се явява лично, д. от З. – *** и се представлява от процесуалния си представител, който поддържа жалбата.

Ответникът по касация - Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" – София, редовно призован, чрез п. п. – ст. юриск. П. С., изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на ОП - Сливен изразява становище за неоснователност на жалбата и моли решението на първоинстанционния съд да бъда оставено в сила, като правилно и законосъобразно.

Настоящата съдебна инстанция, след като прецени допустимостта на жалбата и обсъди направените в нея оплаквания, становището на прокурора в съдебно заседание, събраните по делото доказателства и извърши проверка на обжалваното решение съобразно разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 от АПК, намира за установено следното:

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законоустановения срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от легитимирано лице, имащо право и интерес да обжалва съдебния акт, съгласно разпоредбата на чл. 210, ал. 1 от АПК и при спазване на изискванията на чл. 212 от АПК.

Първоинстанционното производство пред Административен съд - Бургас се е развило по реда на чл. 203 и сл. АПК, във вр. с чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, с оглед изричното конкретизиране в молба вх. № 1684 от 21.02.2022 г. /л. 32 от адм.дело № 2739/2021г./ от процесуалния представител на ищеца И.Н.Р., и. н. в З. ***, срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" при Министерство на Правосъдието, с която се претендира заплащането на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 25 000,00 лева, вследствие противоправни действия на служители на ответника спрямо ищеца за времето от 01.09.2019г. до 29.11.2021г., ведно със законна лихва върху сумата в размер на 2500,00 лева. Фактическите основания на предявения иск са с. в., и. или з. на л. к., в частта касаеща и. д., свързани предимно с производства, водени от ищеца, по които ответник бил н. на З. ***, съпътствано с н. т. н. к., ч. п. н. с. от длъжностни лица на ответника, като с непредприемане на действия от страна на з. администрация да му о. н. у. за и. на н. л. от с., в съответствие с вътрешното и международното право, са му причинени неимуществени вреди, които са в пряка и непосредствена връзка с твърдените бездействия, респ. действия и ангажират отговорността на държавата за д. у. и н. о. към него, в резултат на нарушения на чл. 3 ЗИНЗС и правата му по чл.8, §1 от ЕКПЧОС.

 За да постанови решението си първоинстанционният съд подробно е обсъдил и анализирал събрания по делото доказателствен материал, като е приел исковата молба за неоснователна. Съдът е установил от представените по делото писмени доказателства, в частност писмо рег.№ C00277-BS/20.11.2020г. (л.46 от адм.дело № 2739/2021 г.) от директора на РУ „Югоизточен район“ към „Български пощи“ ЕАД до В. Р., че служителите на З. – ***, у. д. п. п., о. д. п. о. п. от в. на с., дори същите да са д. като д., респ. к. Приел от свидетелските показания на П. Л. – и. с. д. и в. р. в З. ***, че в з. д. на ищеца присъстват д., в които е констатирано, че са налице о. на В. Р. да п. на л. о. с. Р. д., които са били иззети от служители на надзорно-охранителния състав, като не са представени доказателства от ответника, обосноваващи необходимостта от изземване на съответните д. Приел отново от показанията на свидетеля Л., че по отношение на д. или друг вид к., предоставени при с., се извършва проверка от надзорния състав, която цели да уточни дали д., които са предназначени за л. о. с. са със съдържание, което не следва да бъде предоставено на лицето. От представените по делото доказателства, съдът установил, че в администрацията на З. – *** не са налични протоколи за иззети вещи относно фактически задържана к. от 21.02.2021г. и 21.03.2021г., която практически е била иззета, съгласно представената докладна записка рег.№ 1391/17.03.2021г. (л.217 от адм.дело № 2739/2021 г.), и. от и. Т. С. – г. н. Посочил също, че по делото не са ангажирани доказателства, които да сочат, че изземването на к. на ищеца, респ. проверката на съдържанието ѝ, е било обусловено от личното му поведение. Липсвали данни до каква степен поведението му или други установени във връзка с него обстоятелства биха довели до извод, че п. му к. не може да се вмести в преследваната легитимна цел /защита на обществения ред, евентуално п. и. на п. или б./. Приел, че съгласно приложеното пълномощно, с което И.Н.Р. упълномощава В. А. Р., н. м., да го з. по образуваното и водено срещу него следствено дело № 956/2001 година на ОСС-Бургас, видно от т.5 и т.6 на пълномощното, същото е приложимо не само за приключилото през 2008г. наказателно производство, но и дава право на п. да п. жалбоподателя пред о. на и. на н., както и да го п. и з. и. му във всички възможни неупоменати случаи, както е приел и състав на Административен съд – Бургас по адм.д. № 55/2020г. по описа на съда. Приел за недоказано твърдението, че н. н. и т. на к. представлява освен нарушение на п. на Р. по чл. 8 ЕКПЧ, също така и симултанно нарушение на разпоредбата на чл.6, ал.1 ЕКПЧ, гарантираща правото на справедлив съдебен процес, излагайки съображения, че основната част от цитираните от ищеца дела, повлияни от противоправните действия на администрацията на З. *** са приключили с акт по същество, при оспорването на който пред горната инстанция не се сочат подобни препятствия в упражняване на процесуалните му права.

Въз основа на установеното съдът счел, че искът за неимуществени вреди по чл.284, ал.1 , вр. чл. 3 ЗИНЗС е недоказан по основание за периода на и. на н. л. о. с. в З.-*** от 01.09.2019г. до 29.11.2021г.

 Така постановеното решение е правилно и обосновано в частта, с която е отхвърлен предявеният иск, но е неправилно в частта на присъдените разноски за юрисконсултско възнаграждение.

 В хода на съдебното следствие пред първата инстанция са събрани гласни и писмени доказателства, които заедно с възраженията на жалбоподателя, съдът е разгледал и обсъдил всестранно и обективно, поради което на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК, настоящият състав препраща към тези мотиви, без да е необходимо тяхното преповтаряне.

Касационната инстанция намира, че при постановяване на решението не са били допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон, обосноваващи неправилност и съответно касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Първоинстанционният съд обективно е установил фактическите обстоятелства, които се споделят от настоящия състав. При правилна преценка на събраните в хода на съдебното производство доказателства, съдът е достигнал до правилен и обоснован извод, изведен от установената по делото фактическа обстановка.

Касационната инстанция счита, че административния съд е приложил правилно материалния закон на база събраните доказателства и формираните от него изводи са съответни на правото. Производството е водено по специалния ред, предвиден в ЗИНЗС, а именно чл. 284 и следващите. Основателността на иска за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС предполага кумулативното наличие на предпоставките - акт, действие и/или бездействие на с. о. по и. на н., с което се нарушава чл. 3 от закона; настъпила неимуществена вреда в правната сфера на ищеца – същата се предполага до доказване на противното /чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС/ и пряка и непосредствена причинна връзка между незаконния акт, незаконосъобразното действие и/или бездействие и настъпилата вреда. Следователно, както правилно е посочил първоинстанционният съд  отговорността на държавата се ангажира при доказано п. на и., на ж., н. или у. о. /чл. 3, ал.1/, както и при поставянето на лицата в н. у. за и. на н. „л. о. с.“ или „з. п. с.“, изразяващи се в л. на д. ж. п., х., о., о., о., п., м. о., у. з. д. а., п. и. б. в. з. о., н. у. н. п. с., както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които у. ч. д. или п. ч. н. с., н. или м. /чл. 3, ал.2/. Съгласно практиката на Съда по правата на човека, чл. 3 от ЕКПЧ налага на държавата да се увери, че л. о. с. и. н. си при условия, с. на з. на ч. д., че н. н. и. н. м. н. и. л. н. о. или и., н. п. и. н. н. н. с. п. п. в з. и че по отношение на практическите изисквания на л. о. с., з. и д. с. н. л. о. с., са гарантирани чрез спазването на законовите изисквания. С оглед твърденията, че с действията и бездействията си з. администрация е нарушила п. на ищеца по чл.8, §1 от ЕКПЧОС, съдът е посочил, че за да се ползва от защитата на чл.8 от ЕКПЧ оплакването трябва да попада в обхвата на някое или някои от четирите измерения, гарантирани от разпоредбата, а именно л. ж., с. ж., ж. или к. Въз основа на установеното, съдът е посочил, че принципът на пропорционалност не е бил приложен, което несъмнено засяга неговата к., а също така упражняването на п. му на з. на н. л. и с. ж., поради което съставлява нарушение на чл.8, §1 от ЕКПЧ, сочейки, че в такъв смисъл са мотивите по решения на ЕСПЧ по делата П. срещу Б., ж. №1399/04, Б. срещу Б., Д. Д. срещу Б. ж. №57123/08, П. срещу Б. ж. № 15197/02, B. K. срещу П. ж. № 24205/06. Съгласно чл.8, §1 от ЕКПЧ „Всеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот, на жилището и на тайната на кореспонденцията“. Съгласно Параграф 2 на чл. 8 от Конвенцията „Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите“. Следователно нормата на чл. 8, § 2 на ЕКПЧ прави изключение единствено касателно намеса на държавата предвидена в закон или е необходима в интерес на националната и обществената сигурност или икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици и престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Следователно тази свобода не е абсолютна и неограничена, но дори при прилагането на изключенията по § 2 на чл. 8 ЕКПЧ се изисква съобразяване с принципа на пропорционалност при намесата в упражняване на тези права и свободи. Задължение на всяка държава е да о. н. у. за и. н. н. с л. о. с. Следователно правилно е посочил съдът, че дори в у. на и. н. н. л. о. с., п. на л. о. с. по чл.8, §1 от ЕКПЧ не могат да бъдат ограничавани на други основания и намеса от страна на властите в упражняването на дейността им, и не може да бъде оправдана с други причини, освен тези по чл.8, §2 на ЕКПЧ. Анализирайки законодателната уредба на п. на к. на л. о. с., респ. задълженията на специализираните органи във връзка с п. и п. й до адресатите правилно съдът е приел, че не се установява в. на к. на ищеца, съответно н. на н. ѝ, да преследва която и да е от посочените в чл.8, § 2 от ЕКПЧ легитимни цели. Само по себе си обаче н. на н. и т. на к. не може да бъде възприето, като н. или у. о. и именно затова практиката на ЕСПЧ го квалифицира като нарушение единствено и само на разпоредбата на чл.8, ал.1 ЕКПЧ. Въз основа на установеното съдът правилно е приел, че липсват особени характеристики в поведението на ответника, които да сочат на действия, толкова т. у. ч. д. на Р., даващо основание з. и п. на к. му да бъде сметната за у. ч. д. на ищеца. В този смисъл настоящата съдебна инстанция намира, че обоснован е изводът на първоинстанционният съд, че по отношение на ищеца не се доказа наличието на първата предпоставка обосноваваща основателност на исковата претенция с правно основание чл.284, ал.1 ЗИНЗС, а именно наличие на противоправно поведение от страна на служители на ответника, което по с. с. и с. да н. и. и у. от съдебната практика на ЕСПЧ п. на с., обосноваващ квалифицирането на нарушението като такова по чл. 284, ал.1, вр. чл.3 ЗИНЗС. Не са налице релевираните от касатора действия или бездействия, които да нарушават забраната на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС за у. о. спрямо него. Липсва елемент от фактическия състав на отговорността на ответника по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС.

С оглед гореизложеното касационната жалба се явява неоснователна, а атакуваното с нея съдебно решение в тази част като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила.

По отношение на присъденото юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. в полза на ГД "ИН", съдът намира решението за неправилно в тази част, поради нарушение на материалния закон. Съобразно разпоредбата на чл. 286, ал. 2 от ЗИНЗС, ако искът бъде отхвърлен изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството. Разноските по производството, по аргумент от чл. 75 и чл. 76 от ГПК са средствата за възнаграждение на свидетели и вещи лица, тоест разноските направени по процесуални действия, които страната е искала да се извършат. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно отхвърляне на иска означава, че такова не се дължи. Ето защо решението в тази част е неправилно и следва да бъде отменено.

Ответникът по касация, чрез пълномощника си претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Предвид гореизложеното искането му е неоснователно, тъй като въпреки изхода от спора, ответникът няма право на разноски за юрисконсултско възнаграждение, по арг. от чл. 286, ал. 2 от ЗИНЗС.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, Административен съд Сливен,

 

Р  Е  Ш  И:

 

ОТМЕНЯ Решение № 1028 от 19.08.2022 г., постановено по адм. дело № 2739/2021 г. по описа на Административен съд – Бургас в ЧАСТТА, с която И.Н.Р., е осъден да заплати на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" – гр. София съдебноделоводни разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00 (сто лева).

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" – гр. София за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране.

Препис от решението да се изпрати на И.Н.Р., и. н. в З. ***.

 

   

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                                              

 

     

          ЧЛЕНОВЕ :