№ 131
гр. София, 25.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН, в публично
заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Стефан Илиев
Членове:Вера Чочкова
Стефан Милев
при участието на секретаря РУСИАНА АН. ЯНКУЛОВА
като разгледа докладваното от Стефан Милев Въззивно наказателно дело от
общ характер № 20251000600232 по описа за 2025 година
Подадената в срока по чл. 319, ал.1 НПК от защитника на подс. П. Г. Х.
въззивна жалба е станала повод за образуваното пред САС производство по глава 21
НПК за проверка на постановената от Врачанския окръжен съд (ВрОС) присъда №
18/20.09.24 г. по н.о.х.д. № 483/24 г.
С обжалваната присъда Х. е бил признат за виновен в престъпление по чл. 343,
ал.4, вр. ал. 3, б. „б“, вр. ал.1, б. „в“, вр. чл. 342, ал.1 НК (за причинените по
непредпазливост на 26.02.21 г. при управляване на МПС след нарушаване правилата за
движение по главен път „Е-79“, в участъка Монтана – Враца, смърт на К. Б. Д. и
средни телесни повреди на П. Г. П.); наказан при условията на чл. 58а, ал.1 НК (поради
проведеното съкратено съдебно следствие по чл. 371, т.2 НПК) с две години лишаване
от свобода (условно, с 4-годишен изпитателен срок по чл. 66 НК) и от право по чл. 37,
ал.1, т.7 НК да управлява МПС (също за две години), както и осъден за разноските по
делото.
Въззивната жалба е с бланкетно искане за намаляване на наказанието (чл. 337,
ал.1, т.1 НПК) чрез приложение на чл. 55 НК, а доводи в тази насока са изтъкнати за
първи път в откритото заседание пред САС, проведено в отсъствие на подсъдимия –
чл. 329, ал.2, вр. чл. 269, ал.3, т.3 НПК (по лично негово желание), но с участие на адв.
М. Г., упълномощен защитник. В пледоарията си същата аргументира претенцията за
по-ниско наказание (съобразено с чл. 55 НК, вместо с избрания от ВрОС алгоритъм по
1
чл. 58а, ал.1 НК) с част от установените по делото обстоятелства, без да уточнява дали
те са „изключителни“ или „многобройни“ – същественият принос (съпричиняване) на
двамата пострадали за настъпването на резултата (който принос, според защитата, е
дори по-голям от този на подс. Х.); упражняваната от Х. шофьорска професия като
средство за издръжка на семейството му (при условие, че кумулативната санкция по
чл. 37, ал.1, т.7 НК значително би засегнала временно правото му на труд) и недоброто
здравословно състояние на неговата майка, която се нуждае от периодичен транспорт
до медицински заведения за прегледи и лечение.
Прокурорът от САП, явилите се по делото двама частни обвинители (Сн. Д. и Б.
Д.), техният повереник (адв. М.), както и поверениците на неявилите се частни
обвинители П. П. и Д. Д. (адвокатите А. и З.) пледират присъдата да бъде потвърдена
без корекции от страна на втората инстанция, защото определеното с нея наказание
намират за справедливо.
Въззивният съд прецени присъдата за правилна и не откри в делото основания
за нейната отмяна или изменение. Потвърждаването й се налага преди всичко заради
това, че ВрОС е дал законосъобразна правна квалификация на установените факти и
справедливо е отмерил наказанието.
I.
Фактическата страна на делото е изяснена след признание на подсъдимия по чл.
371, т.2 НПК и в тази насока Окръжният съд обосновано е преценил, че няма пречки за
провеждане на диференцираната процедура по гл. 27 НПК. В случая въззивната
инстанция също не разполага с правомощие да се отклонява от признатата
обстоятелствена част на обвинителния акт (т.8.2. към Т.р.1/09-ОСНК), поради което
намери за необходимо да открои само онези от изложените в нея фактически
положения, които пряко касаят съставомерността на деянието и съпътстващите го
смекчаващи и отегчаващи данни.
Малко след 09.30 ч. на 26.02.21 г. подс. П. Г. Х. (ЕГН: **********), който
работил като професионален шофьор, управлявал служебен товарен автомобил „Пежо
Боксер“ (рег. № ********) по път „I-1“ („Е-79“) в посока от гр. Монтана към гр. Враца
при условията на слънчево време, нормална видимост и сух асфалт. По същото време в
участъка „км.140+112“ в споменатата посока (Монтана-Враца) служители на
врачанското Областно пътно управление предприели краткотрайни ремонтни
дейности върху банкета на платното за движение, където паркирали един зад друг
двата си служебни автомобила. На около 5 метра преди последно паркирания
автомобил („Форд Транзит“, рег. № ********) поставили два преносими временни
знака - „А-23“ (предупреждение за ремонтни дейности) и „В-26“ (временно
ограничение на скоростта до 60 км./ч.), след което пеша тръгнали напред (по посоката
на движение към гр. Враца), където след около 300 метра трябвало да бъде монтирана
2
друга пътна сигнализация. Когато достигнала до паркираните служебни коли на ОПУ-
Враца, групата се разделила, като трима от служителите - И. Н., К. Б. Д. (ЕГН:
**********) и П. Г. П. (ЕГН: **********), решили да обиколят автомобилите от ляво и
излезли на пътното платно (в края на дясната пътна лента и в ляво от пясъчния банкет,
разделен от пътя с единична непрекъсната линия). Цитираният пътен участък бил
асфалтов, прав и двупосочен, като във всяка от посоките имало по две платна за
движение, разделени с прекъсната линия.
В момента, в който служителите Н., Д. и П. вече вървели пеша по дясната
страна на дясната пътна лента, в същата посока (към гр. Враца) на около 146 метра от
тях се движил и приближавал управляваният от подс. Х. т.а. (бус) „Пежо Боксер“ със
скорост от около 80 км./ч. От този момент подсъдимият имал фактическа възможност
да възприеме пешеходците; още повече, че един от тях (К. Д.) бил с яке на ярко жълти
светлоотразителни ленти. Скоростта на движение позволявала незабавна реакция с
аварийно спиране в рамките на 64 м. (т.нар. „опасна зона“), но Х. не предприел такова,
нито редуцирал скоростта си до 60 км./ч. съобразно временния ограничителен знак „В-
26“. Преминал покрай знака с около 80 км./ч. и въпреки възможността в рамките на
близо 7 секунди преди това да възприеме тримата служители, не реагирал дори с
насочване (отклоняване) на управляваното МПС към лявата лента за движение в
същата посока, така че да ги заобиколи и подмине. Така - на разстояние от около 5, 3
метра след въпросния знак, настъпил транспортен инцидент с три последователни
удара: първият – с вървящия последен в колоната свидетел И. Н. (на около 0,75 м.
вляво от края на пътното платно), който не получил сериозни травматични
увреждания; вторият – с пешеходеца К. Б. Д. (на около 1,1 м. вляво от края на
пътното платно), който бил блъснат между дясната тазова и коремна област, дясното
рамо и дясната странична част на главата и починал на място поради несъвместими с
живота съчетани травми, довели до остра сърдечна и дихателна недостатъчност
(черепно-мозъчна – счупване на костите на черепа и на черепната основа, разкъсване
на мозъчните обвивки и паренхим и мозъчен кръвоизлив; гръдна – счупване на две
ребра с белодробна контузия, разкъсване на десен бял дроб и на гръдната аорта,
кръвозилив в двете гръдни кухини; и коремна – разкъсване на черен дроб с
кръвоизлив в коремната кухина); и третият – с пострадалия свидетел П. Г. П. (на
около 0,75 м. вляво от края на пътното платно), който бил блъснат в областта на
главата с дясното странично огледало на буса, а след падането на тялото му на асфалта
получил общо три средни телесни повреди (счупване на горна и долна челюсти;
нараняване, проникващо в черепната кухина – счупване на левите челна и слепоочни
кости; разстройство на здравето, временно опасно за живота – кръвоизлив под меките
мозъчни обвивки и степенна промяна на съзнанието).
Подс. Х. успял да спре товарния автомобил едва на около 80 метра по
продължението на пътното платно (в посока към гр. Враца) след мястото на
3
първоначалния удар в св. И. Н.. Върнал се на местопроизшествието пеша, за да разбере
какво се е случило, а след пристигане на полицейските органи бил тестван за употреба
на алкохол и наркотици, като резултатите били отрицателни.
II.
Преценката на ВрОС, че признанието на подс. Х. по чл. 371, т.2 НПК не е
голословно, а се подкрепя от доказателствените материали, е правилна. Съдържанието
на протокола за оглед на местопроизшествие, съставените към него скица и
фотоснимки, показанията на свидетелите-очевидци на инцидента, както и
констатациите на изготвените медицински, химическа и автотехнически експертизи,
еднопосочно разкриват механизма на настъпилото произшествие, причините за него,
съпричастните лица и най-вече – авторството на деянието.
Мястото на транспортния инцидент (участък „км.140+112“ на път „Е-79“),
предприетите малко преди него същия ден в този район ремонтни дейности от
служители на ОПУ/гр. Враца, начинът на паркиране на двата им служебни автомобила
върху пътния банкет, поставените временни предупредителен („А-23“) и
ограничителен („В-26“) знаци, както и светлоотразителното облекло на починалия К.
Д. са все обстоятелства, които могат да бъдат безпротиворечиво изведени от
показанията на свидетелите Н. (т.1, л.8 от д.п.), П. (т.1, л. 10 от д.п.), К. (т.1, л.6 от д.п.)
и К. (т.1, л. 12 от д.п.). Съдържанието им съответства на заварената и фиксирана в
протокола за оглед (т.5, л.7 от д.п.), скицата (т.5, л.11 от д.п.) и фотоалбума (т.1, л. 25
от д.п. - снимки № 1, 10, 13-18, 22, 26-28 и 32) обстановка на произшествието и се
подкрепя от приложените като писмени доказателства трудови договори и длъжностни
характеристики на горепосочените свидетели (т.1, л. 100 и сл. от д.п.) и постъпилата
официална справка от ОПУ/гр. Враца за въведената на 26.02.21 г. в участъка временна
сигнализация (т.2, л. 66 от д.п.). Фактите, довели до последователното блъскане на Н.
и П. и на починалия Д. (пребиваването им на пътното платно и липсата на реакция от
страна на подс. Х., който по същото време преминавал оттам с управлявания товарен
автомобил), също могат да бъдат изяснени с необходимите детайли чрез показанията
на свидетелите Н. и колегите му К. и К., защото казаното от тях подкрепя версията, че
малко преди първоначалния удар групата от пътни служители се разделила, като само
част от нея (Н., Д. и П.) предпочели да заобиколят паркираните ведомствени
автомобили от ляво, т.е. чрез придвижване пеша по самото платно за движение, а не
по съществуващия банкет. Причините за мигновено настъпилата при удара смърт на
починалия К. Д., както и за телесните увреждания (три съставомерни средни телесни
повреди) на пострадалия П. П., са подробно анализирани и аргументирано посочени в
заключенията на две от медицинските експертизи, изготвени от вещото лице Р. А.
(СМЕ № 18/21 г. – т.1, л.33 от д.п. и СМЕ № 140/21 г. – т. 1, л. 45 от д.п.).
Оттук нататък решаващо значение за правилното установяване на механизма, по
4
който е протекло изследваното произшествие, имат техническите експертни
заключения. Необходимо е обаче едно важно уточнение. Макар и несъществени по
отношение на направените замервания на различните фактори (отстояние, скорост,
опасна зона и т.н.), двете заключения (АТЕ с в.л. Х., П. и В. – т.1, л. 53 от д.п. и
КМАТЕ с в.л. К., С., У., И. и Х. – т.4, л.4 и сл. от д.п.) дават различни резултати за
съответните величини, а в обвинителния акт прокурорът е направил изричното
уточнение, че „за обосноваване на обвинението“ (л.7 от н.о.х.д.) дава вяра на второто
комплексно изследване (т.4, л. 4 от д.п.). Именно неговите констатации са залегнали
като фактическо твърдение в обстоятелствената част на акта (чл. 246, ал.2 НПК) и в
този смисъл точно те са били предмет на признанието по чл. 371, т.2 НПК.
Следователно, в случая съдебните инстанции са ограничени от рамките на това
признание и следва да концентрират доказателствения си анализ именно върху
обосноваността на комплексното заключение на вещите лица К., С., У., И. и Х.. То
може да бъде възприето с цялостно доверие, защото се основава на всички относими
доказателствени средства (свидетелските показания, данните от замерванията при
огледа, фотоалбума, деформациите върху управлявания от подс. Х. товарен автомобил
и т.н.).
Коментираната 5-членна експертиза съдържа детайлни отговори на
съществените въпроси за момента, от който водачът Х. е можел да възприеме тримата
пешеходци на пътното платно (146 м. преди удара) и да ги третира като внезапно
възникнала опасност; за достатъчното му време за реакция (около 7 секунди), в който
диапазон е трябвало да спре превозното средство за около 64 метра, или да заобиколи
на повече от метър дистанция служителите на ОПУ/гр. Враца; за скоростта, с която се
е движил към момента на първия удар в св. Н. (ок. 80 км./ч), игнорирайки временната
сигнализация за ограничение от 60 км./ч.; за точното място на въпросния първи удар
(на ок. 5, 3 метра след знака „В-26“) и пребиваването на блъснатите лица в зоната на
пътното платно (Н. – на ок. 0, 75 м. вляво от линията на края на дясната лента; Д. – на
ок. 1, 1 м. в ляво от края на дясната лента; и П. – на ок. 0, 75 м. в ляво от края на
дясната лента); за точката, в която след зоната на произшествието в крайна сметка
подс. Х. е успял да спре товарния автомобил (на ок. 80 м. след първоначалния удар в
св. Н.). Нещо повече – вещите лица изрично са изключили възможността паркираните
върху банкета два служебни автомобила да са ограничили видимостта на подсъдимия
спрямо намиращите се на платното за движение пешеходци.
По-задълбочен анализ на доказателствените материали от казаното дотук не се и
налага – не само поради липсата на конкретни оплаквания от въззивния жалбоподател
в тази насока, на които САС да дължи изричен отговор (чл. 339, ал.2 НПК), но и
поради вече утвърденото в съдебната практика виждане, че при диференцираната
процедура по чл. 371, т.2 НПК е напълно допустимо подходът при обсъждане на
доказателствата да е по-схематичен и обобщителен, стига да няма драстични
5
противоречия, които да оборват или съществено да разколебават признатите от
подсъдимия факти.
III.
Въззивният жалбоподател не оспорва дадената от първата инстанция правна
квалификация на престъплението (по чл. 343, ал.4, вр. ал. 3, б. „б“, вр. ал.1, б. „в“, вр.
чл. 342, ал.1 НК), а в рамките на дължимата пълна служебна проверка (чл. 314 НПК)
САС прецени, че материалният закон е бил приложен правилно (съответно на
установените по делото факти).
С описаното поведение на 26.02.21 г. (вече конкретизирано по време и място)
при управляване на МПС (т.а. „Пежо Боксер“, рег. № ********) подс. П. Х. е нарушил
правилото за движение по чл. 20, ал. 2, изр. второ ЗДвП и така по непредпазливост
(небрежност) е причинил смъртта на К. Б. Д. и три вида средни телесни повреди на
пострадалия П. Г. П..
Окръжният съд правилно е свел бланкетните признаци на изпълнителното
деяние (нарушаването на правилата за движение) само до хипотезата на чл. 20, ал.2,
изр. II ЗДвП, защото единствено тя присъства в юридическата формулировка на
обвинението, въпреки, че (наред с нея) от фактическа страна на практика прокурорът
твърди, че в случая подсъдимият е превишил и максимално разрешената скорост за
движение. Очевидно ясни са обаче и волята на държавното обвинение, и тезата на
първата инстанция, че отделно допуснатото нарушение на чл. 21 ЗДвП не се намира в
пряка връзка с престъпния резултат (смъртта и телесните увреждания), поради което
не следва да бъде изрично инкриминирано.
Деецът в случая не е изпълнил самостоятелно обособеното задължение да
намали скоростта от 80 км./ч. и в случай на необходимост - да спре управляваното
МПС при очевидно възникнала опасност за движението. Законът и съдебната практика
никога не са посочвали изчерпателно възможните хипотези на „опасност за
движението“, защото преценката за нейното наличие е строго индивидуална при всеки
отделен случай, като се съобразяват условията на времето, мястото и обстановката на
деянието. Задължението за редуциране на скоростта и своевременно спиране по чл. 20,
ал.2, изр. II ЗДвП възникна не от момента, в който водачът е възприел опасността, а от
момента, когато обстоятелствата обективно и субективно са му позволявали той да я
забележи, да я оцени и да реагира (р.71/83-III, 94/75-III, 461/23-III и мн. др.).
Конкретиката на сега разглеждания случай сочи, че пострадалият П. и починалият Д. е
следвало да бъдат третирани като „опасност за движението“ още когато управляваното
от подс. Х. МПС се е намирало на около 146 метра отстояние от тях, при прав пътен
участък и добра видимост. Касаело се е за обстановка, при която на пътното платно,
вместо на нарочно обособеното за целта банкетно пространство, са пребивавали общо
трима пешеходци, един от които – със светлоотразителни белези по якето.
6
Следователно, като професионален шофьор, съобразявайки горепосочените фактори,
подсъдимият незабавно е следвало да пристъпи към намаляване на скоростта и
последващо спиране, което – при остатъчното разстояние до мястото на удара от около
146 м., е можел да направи своевременно в рамките на опасната зона от около 64
метра. Подобна реакция обаче изобщо не е била манифестирана; напротив – по неясни
причини дори при подминаването на пътния знак „В-26“, на няколко метра преди удара
в първия пешеходец, водачът Х. е продължавал да се движи със скорост от около 80
км./ч., без да оцени наличната опасност. Алтернативна е била също и възможността за
отклонение на автомобила и преминаване вляво от пешеходците на подходяща
дистанция (повече от метър), но доколкото по делото не е инкриминирано изрично
нарушение на правилата за „заобикаляне“ на препятствие (чл. 91 ППЗДвП),
отговорността на дееца следва да бъде сведена единствено до приложението на чл. 20,
ал.2, изр. второ ЗДвП.
Извършеното от подсъдимия нарушение на правилата за движение се намира в
пряка връзка с резултата от деянието – причинените смърт (на К. Д.) и средна телесна
повреда в три от нейните разновидности (на пострадалия П. П.), а броят на засегнатите
лица („повече от едно“) налага престъплението да бъде подведено и под по-тежката
квалификация по чл. 343, ал.3, б. „б“ НК, съгласно нормативните разяснения в чл. 343,
ал.4 НК.
Демонстрираното от подс. Х. поведение разкрива типичните субективни
признаци на небрежността (като вид непредпазливост по чл. 11, ал.3 НК). В случая той
не е предвиждал (не е имал формирана представа за) транспортното произшествие и
настъпването на съставомерните му общественоопасни последици, но при създалата се
обстановка е бил длъжен (по силата на чл. 20, ал.2, изр.II ЗДвП) да ги предвиди (ако
беше третирал наличните на пътното платно пешеходци като „опасност за
движението“) и е могъл да стори това – както обективно (поради достатъчното
отстояние от около 146 м. между управляваното МПС и мястото на първия удар,
правия пътен участък, ясната видимост към задаващата се „опасност“ и т.н.), така и
субективно (доколкото не са били налични никакви фактори, които да възпрепятстват
формирането на представата, че при възникналите обстоятелства е възможно
настъпване на ПТП). Така – в конкретната ситуация, с липсата на всякаква реакция
(което личи и от липсващите следи на какъвто и да е „спирачен път“ преди мястото на
първия от трите поредни удара), подсъдимият сам и виновно се е поставил в
положение да не може да предотврати обществено-опасните последици на деянието.
В механизма на настъпилото ПТП пряката връзка между деянието
(нарушението) и неговия съставомерен резултат (причинените смърт и телесни
повреди) е налице, независимо от залегналия още в обвинителния акт експертен извод,
че една от причините за произшествието е приносът на самите пострадали пешеходци,
7
които неправомерно – в нарушение на чл. 108 ЗДвП – са пребивавали на пътното
платно при възможност да се придвижват пеша в зоната на банкета. Това, че
пострадалият е допринесъл за своето увреждане, поради проявената от него
несъобразителност с правилата за движение, не изключва непосредствената връзка
между виновното поведение на водача, транспортната злополука, предизвиканите от
нея телесни травми и смърт, защото последните не биха настъпили, ако в обективната
действителност го нямаше деянието на подсъдимия.
IV.
Оплакването на въззивния жалбоподател всъщност е единствено относно
размера на наложеното от Окръжния съд наказание (две години лишаване от свобода с
4-годишно отложено изпълнение по чл. 66 НК; и две години лишаване от право да
управлява МПС по 37, ал.1, т.7 НК), но САС прецени, че то е неоснователно поради
следното:
Първата инстанция е санкционирала подс. Х. към предвидения в закона
минимум на наказанието лишаване от свобода (три години, първоначално определени
преди редукцията по чл. 58а, ал.1 НК и съобразени - в съответствие с чл. 2, ал.1 НК - с
действалата към момента на деянието редакция на чл. 343, ал.3, б. „б“ НК). Това
практически сочи, че отговорността му е реализирана при значителен превес на
смекчаващите обстоятелства и проявеният подход не е оспорен със „съответни“
протест или жалби от държавното и частно обвинение. Тежестта на смекчаващите
фактори в действителност е съществена, защото - освен положителните
характеристични данни за дееца (чистото му съдебно минало, трудовата ангажираност,
добросъвестното процесуално поведение и изказаното съжаление за случилото се) -
няма как в контекста на чл. 54, ал.2 НК да бъде игнориран и немалкият принос на
нарушителите – пешеходци П. и Д., чието поведение безспорно е съпричинило
общественоопасните последици на престъплението.
Казаното дотук, обаче, не е достатъчно за да доведе до претендираното от
жалбоподателя приложение на чл. 55, ал.1, т.1 НК (по отношение на лишаването от
свобода) и на чл. 55, ал.3 НК (спрямо лишаването от право по чл. 37, ал.1, т.7 НК),
защото изтъкнатите обстоятелства не са нито „многобройни“, нито „изключителни“.
Няма, на първо място, основание признанието на подсъдимия по чл. 371, т.2
НПК да бъде третирано като допълнителен смекчаващ факт (извън заложеното като
„бонус“ в самия закон), защото то е проявено за първи път в съдебната фаза на
производството и не е елемент от последователно поведение, при което незабавно след
деянието, а и след привличането му като обвиняем, извършителят в пълна степен да е
съдействал чрез обясненията си за своето разобличаване и за правилното изясняване
на фактическата обстановка (разяснения в този смисъл – т.7 от Т.р. 1/09-ОСНК). В
същото време, на изтъкнатата от защитата необходимост подс. Х. да превозва болната
8
си майка за лечение на исхемичното й заболяване няма как да бъде придаден характер
на смекчаващо обстоятелство, защото се касае до транспортна услуга, която би могла
да бъде предоставена и от всяко друго лице. Още повече, че по делото могат да бъдат
„противопоставени“ редица данни с отегчаващ характер, които възпрепятстват
възможността за приложение на чл. 55 НК. Така например, шофьорската професия на
Х. е изисквала от него по-високи професионални стандарти на поведение на пътя, а
извършеното деяние разкрива грубо незачитане на правилата за движение, доколкото
то е съпътствано не от закъсняла, а от изобщо липсваща реакция на водача при
възникнала необходимост да предприеме аварийно спиране или намаляване на
скоростта. Допуснато е и друго (странично) нарушение на режима на скоростта (чл. 21
ЗДвП), което в случая не се явява съставомерно и поради това няма пречка да бъде
отчитано като отегчаващ фактор. Извън чисто съставомерните последици на деянието,
в отрицателна насока следва да се изтъкне още наличието на трето блъснато при
инцидента лице, което не фигурира в инкриминираните факти по обвинението (св. И.
Н.) и причиняването на три от разновидностите на средната телесна повреда по чл.
129, ал.2 НК спрямо пострадалия П., което значително надхвърля „прага“ на
съставомерните изисквания.
Неизбежна последица от вида на проведената диференцирана процедура е и
подхода на ВрОС да намали определеното наказание лишаване от свобода (три
години) при условията на чл. 58а, ал.1 НК и да го сведе до продължителност от две
години. Така, като резултат на практика е постигнато санкционирането на дееца под
предвидения в закона минимум по чл. 343, ал.3, б. „б“ НК, но това не се дължи на
изключителността или множеството на смекчаващите обстоятелства (чл. 58а, ал.4, вр.
чл. 55 НК), а на приложената аритметика по чл. 58а, ал.1 НК.
Отлагането на изпълнението на лишаването от свобода по чл. 66 НК не е
оспорено от страните по обвинението с искане по чл. 337, ал.2, т.2 НК, така че за САС
е безпредметно да обсъжда съществува ли възможност положението на подсъдимия да
бъде влошавано. Но и без друго данните по делото са позволявали подобен съдебен
толеранс, защото спрямо Х. в действителност може да бъде направена благоприятна
прогноза, че изпитателен срок от 4 години би допринесъл за личностното му
поправяне и за по-нататъшната лична и генерална превенция на санкцията, без да е
необходимо той да бъде принудително (ефективно) изолиран в местата за лишаване от
свобода. Не са налице основания 4-годишната продължителност на изпитателния срок
да бъде допълнително намалявана от въззивния съд, защото тя е правилно преценена
от ВрОС на фона на тежестта на извършеното престъпление и нуждата именно за
такъв период от време занапред деецът да бъде внимателен и прецизен в своето
поведение под заплахата от активиране на чл. 68 НК.
В пледоарията на защитата пред въззивната инстанция ясно личи тезата, че
9
приложението на чл. 55 НК се иска главно поради предвидената в ал.3 от същия текст
възможност в този случай да не се налага лишаването на подс. Х. от право да
управлява МПС (чл. 37, ал.1, т.7 НК). Но вече изтъкнатите от САС аргументи, че
съотношението между отегчаващите и смекчаващите обстоятелства не разкрива нито
многобройност, нито изключителност на последните, се явяват пречка тази претенция
да бъде удовлетворена. Вярно е, че шофьорската професия на подсъдимия е средство
за препитание, което той няма да може да упражнява за срок от две години, но такава
в крайна сметка е последицата от действието на самия закон – чл. 343г НК, който
съдът е длъжен да приложи, когато определя наказанието по общите правила на чл. 54
НК. Още повече, че първата инстанция очевидно е съобразила този въпрос от чисто
хуманно естество и е била максимално снизходителна при определянето на
продължителността на срока по чл. 37, ал.1, т.7 НК. Той е индивидуализиран на самия
праг на минимума, защото наложените с присъдата две години лишаване от свобода не
позволяват срока на лишаване от права да е по-кратък (съобразно тълкуването на чл.
49, ал.2 НК, дадено в т.6, б. „б“ от П-1/83-Пл.). От друга страна, въпросните две години
на санкцията по чл. 37, ал.1, т.7 НК в случая се явяват напълно уместни и адекватни на
личната превенция по чл. 36, ал.1 НК и на изискването наказанието да е „съответно на
престъплението“ (чл. 35, ал.3 НК). Касае се за деец, който е професионален шофьор и
към който житейските очаквания и изискванията за правилна реакция и преценка на
ситуацията са били завишени. Именно пренебрегването на едно от основните правила
за безопасност на движението, довело до престъпния резултат, обосновава
необходимостта подсъдимият да бъде временно изолиран в качеството му на „водач на
МПС“ от участие в обществените отношения, свързани с транспортната дейност.
Признаването на подс. Х. за виновен е предопределило и осъждането му за
разноските по наказателното дело, извършени за експертизи в хода на досъдебното
производство, както и от един от частните обвинители (Д. Д.) за упълномощения
повереник – подход, с който първата инстанция правилно е приложила чл. 189, ал.3
НПК.
Веществените доказателства, за които ВрОС се е произнесъл с присъдата си (чл.
301, ал.11 НПК), не попадат под режима на чл. 53 НК, поради което постановеното им
унищожаване след влизане на съдебния акт в сила не противоречи на закона.
По изложените вече съображения, на основание чл. 338 НПК, Софийският
апелативен съд (Наказателно отделение, Трети състав),
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА присъда № 18/20.09.24 г. по н.о.х.д. № 483/24 г. на
Врачанския окръжен съд.
10
Решението подлежи на обжалване и протест по касационен ред в 15-дневен срок
от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11