РЕШЕНИЕ
№ 775
гр. Пловдив, 09.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Елена З. Калпачка
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Елена З. Калпачка Въззивно гражданско дело
№ 20235300500934 по описа за 2023 година
Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба на В. В. В., чрез адв. Б., срещу
Решение № 3372/19.10.2022 г., постановено по гр.дело № 9420 по описа на РС
Пловдив за 2021 г., Х граждански състав, в частта, с което е признато за установено, на
осн чл. 422 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, съществуването на вземането на
„Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.С., ул. ****
против В. В. В. ЕГН ********** с адрес гр. П., ул. ***, относно следните суми:
2735,82 лв. – главница по договор за кредит; 410,14 лв. договорна лихва за периода
05.10.2019 г. – 05.10.2020 г.; 162,83 лв. законна лихва за периода 05.10.2019г. -
16.11.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от 30.11.2020 г. до
окончателното заплащане, за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. №
15808/2020г. по описа на Пловдивския районен съд.
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в законна сила.
Недоволен от постановеното решение жалбоподателят го обжалва в частта, в
която са уважени исковите претенции, като оспорва решаващия извод на съда, че
сключеният между страните договор за потребителски кредит е действителен. Счита
решението постановено при нарушаване на съдопроизводствените правила, довело до
необоснованост, доколкото в мотивите не се съдържат конкретни доводи защо се
1
приема спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, нито се обсъжда заключението
на вещото лице, в което се дават различни стойности на ГПР, поради невъзможността
да се установи по какъв начин е бил изчислен, като никоя от стойностите не съвпада с
посочената в договора. Излага съображения, че е било допуснато нарушение на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, като счита, че в договора не е посочено ясно какви разходи са
включени при формиране на ГПР, приетото заключение на ССЕ безспорно установява,
че посочения в договора ГПР не отговаря на действително приложения, като и, че не
става ясно какви разходи са били включени при изчисляването му. Твърди, че
неправилно посочване на ГПР заблуждава потребителя какъв е реалния размер на
оскъпяването на кредита му, което представлява заблуждаваща търговска практика,
поради което и клаузата, която го урежда е неравноправна и влече недействителност на
целия договор. На това основаниемоли исковите претенции да бъдат отхвърлени
изцяло, включително и относно чистата стойност на кредита, с оглед нормата на чл. 23
ЗПК, тъй като не се претендира на извъндоговорно основание. Моли присъждане на
разноски за двете инстанции.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД,
чрез юрисконсулт И., в който се излагат съображения за неоснователност на
подадената въззивна жалба и се намират правилни изводите на районния съд за
действителност на договора. Обосновава се, че в договора се съдържат всички
изискуеми реквизити, дължимите застрахователни премии правилно са били включени
в главницата и общия размер на кредита, от друга страна в годишния процент на
разходите по кредита, ГПР е изразен в годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, с което задължението на кредитора, съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10
ГПР да информира потребителя за размера на ГПР е спазен, а начина за изчисление не
може да бъде представен по ясен и разбираем начин, доколкото е законово определен с
формула и абсолютно безполезен за потребителя. Поради липсата на неясноти в
договора, които да обуславят използването на допускания, се сочи, че не са
предоставяни като информация по договора. Моли да бъде потвърдено изцяло
решението в обжалваната част, включително в частта за присъдените разноски, ведно с
произтичащите от това правни последици. Претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение в размер на 150 лв., представя списък на разноските по чл. 80 ГПК.
Постъпила е и частна жалба от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, чрез юрисконсулт И.,
срещу определение № 1706/09.02.2023 г., с което, на осн. чл. 248 ГПК, е увеличено
възнаграждението на процесуалния представител на ответника, което дружеството е
осъдено да заплати, като се сочи, че по възражението заповедния съд не дължи
произнасяне, а само указания за иницииране на исково производство, поради което не
е израз на материалноправна защита на длъжника и възнаграждение за подаването му
не дължи по чл. 6, т. 5 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения, а
именно в размер на 50 лв. По отношение на определеното възнаграждение в исковото
2
производство се сочи, че както държавната такса по алтернативно или евентуално
съединени искове (каквито са тези за главница и лихви) е една, така и адвокатското
възнаграждение е едно, което следва да е равностойно на труда, фактическата и правна
сложност на делото, а уговореното в повече да остане в тежест на страната. Сочи
практика на СЕС, според която съдът може да определи и възнаграждение под
определения с наредбата минимум. Моли да бъде отменено обжалваното определение
и възнаграждението да бъде редуцирано до минималния размер, посочен в Наредбата
за минималните адвокатски възнаграждения в производствата по частни жалби.
Отговор на постъпилата частна жалба, след администрирането и, не е постъпил
от насрещната страна.
Въззивната жалбата е подадена в срока по чл. 259 от ГПК, изхожда от
легитимирано лице – ответник, останал недоволен от постановеното съдебно решение
в обжалваната част, откъм съдържание е редовна, поради което се явява допустима и
следва да бъде разгледана по същество.
При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по
чл. 269, изр. първо от ГПК въззивният съд намира, че същото е валидно и допустимо.
Налице са и специалните предпоставки за допустимост на установителен иск с правно
основание чл. 422 от ГПК. Поради това и съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от
ГПК следва да бъде проверена правилността му по изложените във въззивната жалба
доводи и служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материално-
правни норми, като въззивната инстанция се произнесе по правния спор между
страните.
Относно възприетата от районния съд фактическа обстановка съгласно
задължителните указания, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2013г. на
ОСГТК на ВКС, въззивният съд е обвързан от онези фактически изводи, за които във
въззивната жалба и отговора към нея липсват оплаквания, т. е. настоящата инстанция
не може да приеме за установена различна фактическа обстановка без нарочни
възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
Пред РС Пловдив са предявени за разглеждане обективно съединени искове с
правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 415 ГПК, вр. с чл. 79 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че между страните е бил сключен договор за кредит,
по силата на който на ответника са били изплатени сумата от 2500 лв., като към
отпуснатия кредит се включва и еднократна такса за оценка на риска в размер на
385,99 лв., по желание на клиента, както и задължение за погасяване на
застрахователни премии в размер на 354,75 лв. застраховка „Безработица“ и 361,85 лв.
застраховка „Живот“, които били заплатени на застрахователя по изрично нареждане и
съгласие от ответника, с подписване на договора, които ответникът се задължила да
заплаща ведно с възнаградителна лихва в размер на 29,14%, разсрочено, на 43
3
погасителни месечни вноски, които включват задължение за заплащане на главница и
лихва. Твърди се, че по договора са преустановени плащанията, поради което е обявена
предсрочна изискуемост на всички непадежирали вноски, за което бил уведомен лично
ответника, като за цялото задължение по договора за кредит била издадена заповед за
незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 15808/2020 г. по описа на Пловдивски районен
съд. Моли да бъде установено, че ответникът дължи заплащането на посочените в
издадената заповед по реда на чл. 417 ГПК суми.
Ответникът оспорва основателността на иска, като счита, че договорът за кредит
е недействителен, на осн. чл. 22 ЗПК, доколкото не е налице яснота относно начина на
формиране на ГПР – чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, както и на общо дължимата сума, ГПР
надхвърля законоустановения максимум, не е посочен размерът на възнаградителната
лихва в лева – чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, както и защото не е посочено в погасителния план
каква част от месечните погасителни вноски погасяват главница, лихва, застраховка и
такса оценка на риска – чл. 11, ал. 1, т. 11, вр. с т. 12 ЗПК. Сочи се, че таксата оценка
на риска противоречи на закона – чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
С обжалваното решение е прието, че между страните е възникнало валидно
облигационно правоотношение по договор за предоставяне на потребителски кредит,
сумата по който е била усвоена, като поради просрочие за банката е възникнало
правото да обяви предсрочна изискуемост на задълженията по кредита, което е сторено
и съобщено лично на длъжника. Приет е за неоснователен довода за неправилно
посочване на ГПР, доколкото в главницата като компонент е включена стойността на
премията по сключения договор за застраховка – 716,60 лв., тъй като това е било
уговорено в договора, а извън това размерът на застрахователните премии, съобразно
§1т.1 от ДР на ЗПК е част от общия разход по кредита за потребителя, тоест формира
годишния процент на разходите. Начисляването на еднократната такса от 385,99 лв.,
която също се предоставя на длъжника като заем и следва да се заплати от него с
погасителните вноски, ведно с възнаградителна лихва, съдът е приел, че съставлява
неравноправна клауза по смисъла на чл.143, ал.1 от ЗЗП, поради което и не се дължи.
Като е извадил от дължимата главница сумата, определена за еднократна такса за
оценка на риска, от дължимата възнаградителна лихва и лихва за забава тези,
начислени върху еднократната такса, е определил сумите, които е счел дължими и за
които е уважил исковата претенция.
Пред районния съд са приети писмени доказателства, като от представения
договор за потребителски кредит № ********** от 30.11.2018 г. се установява, че „Ти
Би Ай Банк“ АД е предоставил на жалбоподателя В. В. В. сумата от 2500 лв. В чл. 7.1.
от Договора, след посочения размер на кредита са посочени и “Bank Комбо Живот”
354,75 лв. и “Bank Комбо Безработица” 361,85 лв. Посочен е общ размер на кредита
3602,59 лв., като след него е посочена и еднократна такса за оценка на риска, в размер
4
на 385,99 лв., дължима в деня на подписване на договора за кредит, която се
възстановява от потребителя с дължимите месечни вноски, съгласно погасителния
план. В чл. 7.2.2 е посочено, че в случаите, когато потребителят е пожелал да сключи
някоя от застраховките, или да се присъедини към някоя от застрахователните
програми, предлагани от кредитора, дължимата част от кредита за съответната
застраховка се превежда директно на застрахователя или застрахователния посредник,
съгласие за което кредитополучателя декларира с подписване на договора. В чл. 9.1 от
договора за кредит е посочено, че годишния лихвен процент е в размер на 29,14 %,
като лихвата се изчислява ежемесечно по метода на простата лихва върху остатъчния
размер на главницата по кредита, на база 30 дни в месеца и 360 дни в годината, а в чл.
10 е посочен годишният процент на разходите 43,37%, и обща сума, дължима от
потребителя 5845,27 лв. В договора за потребителски кредит е обективиран и
погасителен план с посочване на падежа на всяка вноска и нейния размер – 135,93 лв. и
последна вноска в размер на 136,21 лв.
От приетото заключение по ССЕ се установява, че по договора е платена общо
сумата от 1301,21 лв., от които сумата от 480,78 лв. главница, сумата от 786,70 лв.
договорна лихва и сумата от 33,73 лв. лихва за просрочие. При изчисляване на
годишния процент на разходите са взети предвид разходите за лихви и застраховка,
като част от главницата, а ГПР е посочен неточно, като при изчисляване на ГПР при
заложена главница от 3602,59 лв. и разходи по кредита в размер на уговорената
възнаградителна лихва, ГПР е в размер на 43,89 %. От приетото заключение се
установява, че към датата на входиране на заявлението задълженията на ответника са
за главница – 3121,81 лв., договорна лихва от 813,14 лв. и обезщетение за забава в
размер на 230,70 лв., както и, че е направен превод към ЗК „Уника“ АД на 30.11.2018
г., като на същата дата е преведена и сумата по предоставения кредит по сметка на
кредитополучателя.
При така установената фактическа обстановка, по отношение на която страните
не правят възражения, спорният по делото въпрос е дали е действителен договорът за
кредит, сключен между страните, съгласно императива на чл. 22 ЗПК, съответно дали
същият отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 -12 ЗПК.
Договорът за потребителски кредит, сключен между страните, се подчинява на
специалната уредба в ЗПК, както и ЗЗП, доколкото кредитополучателят е потребител
по смисъла на този закон. Приложима правна уредба към този договор се съдържа в
действащия ЗПК, в който законодателят предвижда строги изисквания за формата и
съдържанието на този вид договори, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11. Съгласно
разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на посочените в нормата
разпоредби, сред които са и тези на чл.11, ал. 1, т. 9 - 12 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
5
Съдът, след цялостен анализ на данните по делото намира, че в случая не са
спазени императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като не споделя изводите
на районния съд в тази им част.
Чл. 10 ЗПК поставя изискване към договора за потребителски кредит не само за
сключване в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, формат и размер на
шрифта, а и за сключването му по ясен и разбираем начин за потребителя, което
условие в процесния договор не е изпълнено. В клаузата на договора, наименована
общ размер на кредита и условия за усвоявянето му, са посочени размер на кредита,
размер на застрахователните премии, заплащането на които е във връзка с усвояване
на кредита, както и общ размер на кредита, който е различен от посочения размер на
кредита, различен от сбора на така изброените суми, без ясно посочване какво
включва. От договора не е ясно дали уговорената такса за оценка на риска, в
противоречие с императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, както и уговорените
застрахователни премии, са взети предвид при определяне на размера на ГПР.
В процесния договор ГПР е определен в размер на 43,37% като абсолютна
процентна стойност. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. ГПР следва да отразява действителните разходи по
кредита и общата дължима сума от потребителя, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, което в
процесния договор не изпълнено, поради невключване на разходите за еднократна
такса за оценка на риска от 385,99 лв. и застрахователните премии по застраховки
“Bank Комбо Живот” от 354,75 лв. и “Bank Комбо Безработица” 361,85 лв. като разход
по кредита, каквито са по смисъла на закона, съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, а не като
част от главницата, независимо, че така са посочени в договора. Целта на посочената
разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да
направи осведомен и икономически обоснован избор дали да сключи договора. С оглед
спазването на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, в договора за потребителски
кредит следва да се отрази не само цифрово какъв годишен процент от общия размер
на предоставения кредит представлява годишния процент на разходите, но и
изчерпателно да се изброят всички разходи, които длъжникът ще прави, отчетени при
формиране на годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч.
и тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК
„общ разход по кредита за потребителя“, са всички разходи по кредита, вкл. лихви,
6
комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл. разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита,
или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия, както е в настоящия случай, което е посочено в самия
договор. При така дадените легални дефиниции в закона, при изчисляване на
годишния процент на разходите, при процесния договор, е следвало да бъде включена
и еднократната такса за оценка на риска, която вместо това е включена в общия
размера на кредита, като по този начин в договора не е посочен действителният ГПР,
което се установява от приетото по делото заключение на вещото лице С.. По същия
начин са отразени и застрахователните премии, които са залегнали при изчисляване на
ГПР като главница, а не като разход по кредита. Така не само, че ГПР е посочен
единствено като процентна стойност в цифри, а и не е посочена действителната
стойност на ГПР, изчислен към момента на сключване на договора за кредит, а и не
отразява действителните предвидени разходи за потребителя. При сключването на
договора за потребителски кредит чрез предвиждане на еднократна такса за оценка и
застрахователни премии като част от главницата по кредита, платима разсрочено с
дължимите месечни вноски, е направен опит за заобикаляне на императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния
процент на разходите по кредита, в противоречие с принципите на справедливостта в
гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл. 10а ЗПК и чл. 19, ал. 4
от ЗПК. Клаузите на договора за потребителски кредит трябва да са ясни и разбираеми
не само от граматическа гледна точка, но и да дават възможност на потребителя да
предвиди икономическите последици от сключване на договора. Поради липсата на
яснота относно начина, по който е формиран посочения ГПР, се препятства
възможността на потребителя да прецени дали да сключи договора за кредит при
определените условия за връщане на заетата сума и обуславя нарушение на основното
изискване за сключване на договора, заложено в чл. 10, ал. 1 от ЗПК.
По тези съображения настоящият състав счита, че в случая не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото годишния процент на разходите
е посочен само като процентна величина, както и на чл. 10, ал. 1 от ЗПК за сключване
на договора по ясен и разбираем начин, а договорът за потребителски кредит е
недействителен съгласно чл. 22 от ЗПК, поради което и съгласно разпоредбата на чл.
23 от ЗПК кредитополучателят дължи чистата стойност на кредита, но не и лихва или
други разходи по кредита. Тази разпоредба от една страна е насочена към осигуряване
защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, а от друга – към стимулиране на добросъвестност и отговорност
7
в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да
бъде осигурен баланс между интересите и на двете страни. В случая липсва ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 от ЗПК,
което не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни
стандарти на защита.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР
представлява невярна и следователно измамна информация относно общите разходи
по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика
по см. на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялните търговски практики, тъй
като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на
цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за
сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата
относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна
по см. на чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в
неговата цялост.
За пълнота на произнасянето с оглед въведените в жалбата възражения, следва
да се посочи, че съдът не споделя становището на жалбоподателя, че е допуснато
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Съгласно посочената разпоредба договорът за
потребителски кредит следва да съдържа условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването. В случая, видно от договора, в
него се съдържа необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски, като погасителният план е инкорпориран в самия
договор. Доколкото в него е уговорен фиксиран годишен лихвен процент, като не е
предвидено заплащане на суми, дължими при различни лихвени проценти, е налице
необходимата информация за условията за прилагането му, с оглед чл. 11, ал. 1, т. 9
ЗПК, като не е било необходимо да се посочва последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми. Съгласно практиката на Съда на ЕС по
Директива 2008/48/ЕО относно договорите за потребителски кредити (Решение по дело
С-42/15 от 09.11.16г., Решение от 05.09.19г. по дело С-331/18) в договора за кредит,
предвиждащ погасяването на главницата чрез вноски, не трябва да се уточнява под
формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за
погасяване на главницата, като не се допуска национална правна уредба, съгласно
която договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска,
която показва погасяването на главницата, лихвите и другите разходи. В този смисъл и
решение на ВКС по чл. 290 от ГПК по гр.дело № 3253/2021 г. по описа на ВКС, трето
8
отделение, гражданска колегия.
В чл. 23 от ЗПК е предвидено, че когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита и не
дължи лихва или други разходи по него. В решението от 26.10.2022г. по гр.д.№
3555/2021г. на ІV г.о. на ВКС на правния въпрос, по който касационното обжалване е
допуснато: допустимо ли е предявен по реда на чл. 422 ГПК иск да бъде уважен на
основание чл. 23 ЗПК до размера на чистата стойност на кредитите, при положение, че
съдът е достигнал до извод за недействителност на договора по смисъла на чл. 22 ЗПК,
е даден положителен отговор. Аргументите са, че при недействителност на договора,
съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност
се установи в производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението
си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит,
доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на
чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Разрешението, че при установена в хода на исковото производство по чл. 422
ГПК недействителност на договор за потребителски кредит, съгласно чл. 23 ЗПК,
предявеният иск следва да бъде уважен с установяване на дължимата чиста стойност
на кредита, без да е необходимо вземането за чистата стойност да бъде предявено от
кредитора с иск по чл. 55 ЗЗД, е споделено и в решението от 28.11.2022г. по т.д.№
1023/2020г. на І т.о. на ВКС.
Поради изложеното следва да бъде признато за установено, че се дължи чистата
стойност на кредита – 2500 лв., намалена с извършените плащания по договора в
размер на 1301,21 лв., които не се оспорват и се установяват с приетата по делото
експертиза, или сумата от 1 198,79 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда до окончателното плащане.
До този размер искът за установяване на дължимостта на главницата по договора за
кредит е основателен и правилно уважен от районния съд. По изложените съображения
настоящия състав намира въззивната жалба в частта, в която се обжалва
първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове за
установяване на дължимост на главница по договора до размер на 1 198,79 лв. за
неоснователна, като следва да се остави без уважение и се потвърди обжалваното
решение. В останалата част въззивната жалба се явява основателна и следва да бъде
уважена, като постановеното решение следва да бъде отменено и постановено ново, с
което предявените искове бъдат отхвърлени като неоснователни, доколкото се
претендира установяване на дължимост на лихви и други разходи по договора за
кредит.
По отношение на разноските – на всяка страна се дължат разноски с оглед
9
уважената, респективно отхвърлена част от исковете.
С постъпилата частна въззивна жалба от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД срещу
определение № 1706/09.02.2023 г., с което, на осн. чл. 248 ГПК, е увеличено
възнаграждението на процесуалния представител на ответника, се излага становище, че
размерът на адвокатското възнаграждение за подаване на възражение в заповедното
производство следва да се определи съгласно нормата на чл. 6, т. 5 от Наредбата за
минималните адвокатски възнаграждения, а именно в размер на 50 лв., а в останалата
част с оглед сбора на цената на всички обективно съсединени искове, съгласно същата
наредба, като се определи едно възнаграждение, което да е равностойно на труда,
фактическата и правна сложност на делото, а уговореното в повече да остане в тежест
на страната. Съдът споделя частично направените възражения в частната жалба.
Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, размерът на адвокатско
възнаграждение в едностранните съдебни производства, включително в производство
за издаване на заповед за изпълнение, се определя по правилата за определяне на
възнаграждението според материалния интерес, на базата на половината от
стойностите на претендираните суми, като същата е приложима по отношение на
заявителя и се съобразява в заповедта за изпълнение, с който съдебен акт приключва
заповедното производство, по смисъла на чл. 82 ГПК. Настоящия състав счита, не няма
основание да не се приложи разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗА в заповедното
производство, по отношение на осъществената безплатна правна помощ и на
длъжника, изразяваща се в процесуално представителството по делото, както и
преценка и подаване на възражение по чл. 414 от ГПК, доколкото такава е била
осъществена. За процесуално представителство на длъжника за подаване на
възражение по чл. 414 ГПК в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения не е изрично предвидена разпоредба, поради което и на
основание § 1 от ДР на същата наредба възнаграждението следва да се определи по
аналогия, като се изходи от вида на самото процесуално действие. За подаване на
възражение по чл. 414 ГПК, следва да се приложи, като най-относима, по аналогия,
разпоредбата на чл. 6, т. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, като се определи възнаграждение в размер от 50 лева,
като съответстващо на необходимите процесуални усилия за подаване на бланково
възражение по чл. 414 от ГПК, достатъчно да предпостави необходимостта от
установяване на вземането на кредитора чрез предявяване на иск по общия исков ред.
За извършването на тези процесуални действия се извършват справка и проучване на
подаденото заявление за подаване на възражението, за което обаче не са налице
изисквания за мотивиране и излагане на конкретни обстоятелства, каквото изискване е
налице спрямо заявителя при подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение. С оглед на това съдът намира, че жалбата срещу определеното по чл. 38
10
ЗА възнаграждение в тази и част следва да се уважи, като се определи възнаграждение
на адвоката, осъществил безплатна правна помощ в заповедното производство за
подаване на възражение в размер на 60 лв. с ДДС, като се присъди в размер съответен
на отхвърлената част от иска. Настоящият състав на споделя възражението, че се
следва едно адвокатско възнаграждение при обективно съединяване на искове за
главница, договорна лихва и обезщетение за забава, като споделя напълно изложените
в обжалваното определение мотиви, както и споделената съдебна практика.
С оглед резултата от въззивното производство съдът счита, че за яснота, следва
да бъде отменено обжалваното решение и в частта за присъдените на жалбоподателя
разноски, като същите бъдат определени в настоящия съдебен акт за заповедното,
първоинстанционното и въззивно производство. Така на жалбоподателя се дължат,
съответно на отхвърлената част от иска, направените разноски в първоинстанционното
производство за заплащане на 75 лв. за ССЕ, както и във въззивното производство за
заплащане на държавна такса в размер на 72,58 лв., като следва да бъдат присъдени
разноски по съразмерност от 53,30 лв. за първоинстанционното и 43,70 лв. за
въззивното производство, общо 97 лв.. На адвокатското дружество, предоставило
безплатна правна помощ на жалбоподателя, ответник в първоинстанционното
производство и длъжник в заповедното се дължат за заповедното производство,
съответно на отхвърлената част от искането, възнаграждение в размер на 42,60 лв.,
дължи се възнаграждение за първоинстанционното производство в размер на 894 лв., а
за въззивното, съобразно представения списък по чл. 80 ГПК, в размер на 585,30 лв.,
или общо 1 521,90 лв.
Въззиваемия, с оглед резултата от производството, също има право на разноски
в заповедното, първоинстанционното и въззивното производство, съразмерно на
уважената част от исковите претенции. В заповедното производство са дължими 38,40
лв. (при определено юрисконсултско възнаграждение от 50 лв.), в
първоинстанционното сумата от 92,70 лв., а във въззивното производство сумата от
39,80 лв. (при определено юрисконсултско възнаграждение от 100 лв. за всяка
инстанция), които следва да бъдат присъдени.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 3372 от 19.10.2022 г. постановено по гр.д. № 9420/2021 г.
по описа на РС Пловдив, Х гр. състав, в частта, с която се ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО на осн. чл. 422 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД,
съществуването на вземането на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление гр.С., ул. *** против В. В. В. ЕГН ********** с адрес гр. П., ул. ****,
относно следните суми: за разликата над 1 198,79 лв. (хиляда сто деветдесет и осем
11
лева и седемдесет и девет стотинки) до уважения размер от 2 735,82 лв. (две хиляди
седемстотин тридесет и пет лева и осемдесет и две стотинки), която възлиза в размер
на сумата от 1 537,03 лв. (хиляда петстотин тридесет и седем лева и три стотинки) -
главница по договор за кредит; сумата от 410,14 лв. (четиристотин и десет лева и
четиринадесет стотинки) договорна лихва за периода 05.10.2019г. – 05.10.2020г.;
сумата от 162,83 лв. (сто шестдесет и два лева и осемдесет и три стотинки) законна
лихва за периода 05.10.2019г. -16.11.2020г., ведно със законната лихва върху
главницата от 30.11.2020г. до окончателното заплащане, за които е издадена заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 15808/2020г. по описа на Пловдивския районен съд, както и в
частта за присъдените разноски, както и определение № 1706 от 09.02.2023 г.,
постановено по гр.д. № 9420/2021 г. по описа на РС Пловдив, Х гр. състав, като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление гр.С., ул. ***, иск за признаване за установено, на осн. чл. 422
ГПК, вр. с чл. 78 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, че В. В. В. ЕГН ********** с адрес гр. П., ул. ***,
му дължи следните суми: сумата от 1 537,03 лв. (хиляда петстотин тридесет и седем
лева и три стотинки) - главница по договор за кредит; сумата от 410,14 лв.
(четиристотин и десет лева и четиринадесет стотинки) договорна лихва за периода
05.10.2019г. – 05.10.2020г.; сумата от 162,83 лв. (сто шестдесет и два лева и осемдесет
и три стотинки) законна лихва за периода 05.10.2019г. -16.11.2020г., ведно със
законната лихва върху главницата от 30.11.2020г. до окончателното заплащане, за
които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 15808/2020г. по описа на
Пловдивския районен съд.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3372 от 19.10.2022 г. постановено по гр.д. №
9420/2021 г. по описа на РС Пловдив, Х гр. състав, в частта, с която се ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, на осн. чл. 422 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД,
съществуването на вземането на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление гр.С., ул. ****-* против В. В. В. ЕГН ********** с адрес гр. П.,
ул. ****, за сумата от 1 198,79 лв. (хиляда сто деветдесет и осем лева и седемдесет и
девет стотинки) - главница по договор за кредит, ведно със законната лихва върху
главницата от 30.11.2020г. до окончателното заплащане, за които е издадена Заповед №
262227 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК
по ч. гр. д. № 15808/2020г. по описа на Районен съд - Пловдив.
В останалата част Решение № 3372 от 19.10.2022 г. постановено по гр.д. №
9420/2021 г. по описа на РС Пловдив, Х гр. състав, не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление гр.С., ул. ****, да заплати на В. В. В. ЕГН ********** с адрес гр. П., ул.
****, сумата от 97 лв. (деветдесет и седем лева) разноски, направени в
12
първоинстанционното и във въззивното производство по делото.
ОСЪЖДА В. В. В. ЕГН ********** с адрес гр. П., ул. ***, да заплати на „Ти Би
Ай Банк“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.С., ул. *****, сумата
от 170,90 лв. (сто и седемдесет лева и деветдесет стотинки) направени разноски във
производството по ч.гр.д. № 15808/2020г. по описа на ПРС, първоинстанционното и
въззивното производство по делото.
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление гр.С., ул. *** да заплати на Адвокатско дружество "***" БУЛСТАТ **** с
адрес: гр.П., ул. *** №*, на осн. чл.38, ал.2 З Адв, сумата от 1 521,90 лв. с ДДС
(хиляда петстотин двадесет и един лева и деветдесет стотинки) представляваща
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в производството по
ч.гр.д. № 15808/2020г. по описа на ПРС, първоинстанционното и въззивното
производство по делото.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13