Р Е Ш Е Н И Е
|
Номер ………../24.07. |
Година 2017 |
гр. С. |
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VІ-13 състав
|
На трети май |
Година 2017 |
в публичното заседание в следния състав:
СЪДИЯ: Владимир Вълков
секретаря Весела Станчева като разгледа докладваното от съдията търговско дело № 5180 по описа за 2014 година, З.ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ, ВЗЕ ПРЕДВИД СЛЕДНОТО::
Предмет на разглеждане са иск по чл.
86 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД).
Ищецът „К.“ АД твърди по силата на договор, сключен с ответника С.О., да осъществява обществен превоз на пътници по основни градски автобусни линии с №№ 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 10, 14, 69, 70, 114, 123, 204 и 306 от транспортната схема на С.О.. Твърди се да е договорено разплащанията да се извършват на две части – 30 % авансово през месеца, за който се отнасят превозите, а остатъкът до 20 число на месеца, следващ отчетния. Ответникът заплатил стойността на извършените превози през месеците юни-ноември 2011 г., но със закъснение Твърди се за периода на забавата да е възникнало задължение за обезвреда за месец юни в размер на 49139,49 лв., за месец юли – 48396,01 лв., месец август 50113,78 лв., месец септември 47329,15 лв., месец октомври 44476,80 лв. и месец ноември 53149,93 лв. Претендират се тези суми както и законната лихва върху присъдената сума за периода от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. Претендират се и разноски.
В отговор по исковата молба от името на ответника се признава, че твърдяният договор е сключен. Ответникът да е възложил всички действия по реализация на приходите, организация, управление, контрол, отчитане и окачествяване на пътническите превози по масов градски транспорт на „Столична компания з.градски транспорт-С.“ ЕООД, чийто правоприемник е „Ц.за г.м.“ ЕАД. Твърди също така своевременно да е превеждал на третото на спора лице необходимите парични средства за разплащане с транспортните оператори, включително и към ищеца. Сочи, че не е уведомяван от ищеца за забавени плащания като счита, че дължи лихви за забава след покана от кредитора към длъжника. Прави и възражение з.изтекла погасителна давност.
Като трето лице помагач на страната на ответника е конституиран и „Ц.за г.м.“ ЕАД, което не изразява становище по спора.
В
съдебно заседание ищецът не изпраща представител и не изразява становище в хода
на устните състезания.
Процесуалният
представител на ответника – юрк. М., оспорва иска като навежда довод, че няма
постигнато съгласие за падеж на задължението. Счита, че 20-то число е
определена дата за съпоставяне на авансово изплатената сума с реално извършената
услуга.. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Третото
лице помагач не изпраща представител в съдебно заседание и не изразява
становище по съществото на спора.
Като обсъди доводите на страните и
въз основа на събраните по делото доказателства, преценени при условията на чл.
235 ГПК, от фактическа страна съдът намира следното:
По делото не се спори, а от
представения договор РД-56-3928/03.11.2008 г., сключен след проведена конкурсна
процедура, се установява изразено съгласие, че ответникът възлага на ищеца да
изпълнява обществен превоз на пътници по основни градски автобусни линии №№
1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 10, 14, 69, 70, 114, 123, 204 и 306 от транспортната
схема на С.О. срещу възнаграждение в размер на 3,56 лв. на километър без ДДС.
Посочено е, че ответникът заплаща за текущия месец авансово суми в размер на 30
% от дължимите за определения пробег за текущия месец, за което ищецът издава
данъчни фактури в рамките на разчетената в договора сума з.текущия месец.
Изравняването се извършва до 20 число на месеца, следващ отчетния при спазване
на показателите и условията, заложени в договора.
По делото не се спори, че превозите
са осъществени като ищецът е издал фактури с указан клиент „Ц.за г.м.“ ЕООД
съответно под № **********/01.07.2011 г. за сумата 1992931,31 лв.; №
**********/01.08.2011 г. за сумата 1961603,70 лв.; № **********/01.09.2011 г.
за сумата 2064628,91 лв.; № **********/03.10.2011 г. за сумата 1968771,17 лв.;
№ **********/01.11.2011 г. за сумата 2070405,02 лв. и № **********/01.12.2011
г. за сумата 2041409,21 лв.
Не се спори, а и от приложения по
делото договор се установява, че на „Столична компания за градски транспорт-С.“
ЕООД ответникът е възложел да осъществява реализация на приходите, организация,
управление, контрол, отчитане и окачествяване на пътническите превози по масов
градски транспорт, възложени на транспортните оператори и да се разплаща с тях
в границите на утвърдена за съответния период икономическа рамка. Съгласно чл.
8 ал. 1 от договора „Столична компания за градски транспорт-С.“ ЕООД заплаща на
транспортните оператори извършената от тях транспортна работа на база изминати
километри маршрутен пробег по разписание въз основа на отчетите за изпълнение и
договорената цена на километър пробег. Плащането се осъществява авансово срещу
издадена данъчна фактура, а изравняването се извършва до 20 число на всеки
календарен месец, следващ отчетния.
От публикуваната информация в
търговския регистър се налага извод, че „Столична компания з.градски транспорт-С.“
ЕООД е преобразувано чрез вливане в „Ц.з.г.м.“ ООД, преобразувано
впоследствие в „Ц.за г.м.“ ЕАД.
При така установеиите факти от
правна страна съдът намира следното:
По
иска с правно основание чл. 86 ЗЗД
Съгласно чл. 63 ал. 1 ЗЗД всяка от страните по договор дължи да изпълни точно задължението, което в случая ще рече ищецът да изпълни възложените му транспортни задачи, а ответникът да заплати своевременно договореното възнаграждение. Законът третира неизпълненото в срок парично задължение като източник на вреда като утвърждава необоримо предположение, че такава е възникнала и определя механизъм за остойностяване на следващото се обезщетение.
Приложението на договора предполага утвърждаване на еднозначно произтичащо от клаузите съгласие посредством тълкуването му. Основа за това е обективираното в клаузата съгласие. С оглед съдържанието на чл. 5 ал. 2 от договора еднозначен се явява изводът, че авансово дължимата сума се определя въз основа на планирания пробег, а изравняването предполага изплащане на разликата между определеното възнаграждение за действително изминатия пробег при договорената единична цена съобразно договорените условия и авансово изплатената сума. Съдът приема, че указаният срок, еднозначно свързан като времева граница на договореното изравняване, при указания периодичен характер на плащането – ежемесечно, еднозначно сочи на договорен момент за изплащане на паричното задължение за осъществената услуга през предходния календарен месец. С оглед критерия за добросъвестност при изпълнение на задълженията, произтичащ и от нормата на чл. 63 ал. 1 ЗЗД и указан като основен при тълкуване на договорните клаузи – чл. 20 ЗЗД, изравняването е основание за редуциране на дължимото плащане до действително изпълненото. От тази гледна точка терминът „изравняване“ нито технически, нито правнологически не е в състояние да изключи договорения периодичен характер на задължението. Напротив, легитимира ответника да откаже обещаното плащане до указания в договора момент, гарантиращ му възможност да заплати конкретно изпълненото.
Характерно за облигационното отношение е относителния му характер. Това ще рече, че договорно утвърдената връзка ангажира страните, а трети лица доколкото самият договор – чл. 22 ЗЗД или закона – чл. 21 ЗЗД, предвиждат това. Ето защо произтичащото задължение за плащане от сключения между страните договор обвързва непосредствено ответника. Договорът между страните не придава правно значение на създадената облигационна връзка с праводателя на третото лице помагач, поради което отношенията между ответника и привлеченото в процеса трето на спора лице са непротивопоставими на ищеца. С оглед разширения предмет на изследване обаче в рамките на настоящото производство не бе доказано и твърдяното разплащане, което да обоснове твърдяната възможност за срочно разплащане.
По тези съображения съдът не намира да е налице зачетена от правния ред причина за безспорното в процеса закъсняло плащане. Бездействието на длъжника да се разплати в договорения срок с оглед критериите на чл. 79 ал. 1 предл. първо ЗЗД го ангажира да възмезди кредитора си за причинената вреда от забавата. Съгласно чл. 70 ал. 1 ЗЗД и предвид утвърдената с договора необходимост от определения срок, налага се извод, че е договорен в полза на ответника. Ето защо изпада в забава едва след изтичането на последния ден. С оглед очакваното реално изпълнение и по силата на чл. 72 ал. 2 ЗЗД срокът автоматично се продължава до края на първия присъствен ден, когато последният ден е неприсъствен според утвърденото работно време в страната. Ето защо ответникът е изпаднал в забава считано от 21-во число на месеците юли, септември, октомври и декември 2001 г. за задълженията за заплащане на възнаграждение за предоставена услуга съответно през месеците юни, август, септември и ноември. Първият присъствен ден след 20.08.2011 г. – събота, е 22.08.2011 г. – понеделник, поради което и за възнаграждението за осъществената услуга през месец юли ответникът е изпаднал в забава считано от 23.08.2011 г. По аналогични съображения за дължимото възнаграждение през месец октомври ответникът е изпаднал в забава считано от 22.11.2011 г.
Понеже обезщетението за обезвреда при забава произтича от липсващото изпълнение, а нормативно утвърдения механизъм за остойностяване на обезщетението предполага приключил ден, крайният момент на забавата се явява денят, предхождащ датата на безспорното в процеса плащане. Определени при условията на чл. 162 ГПК задълженията за законна лихва по фактурираните задължения, за които не се спори, че отразяват реално дължимите плащания възлизат съответно:
По фактура № **********/01.07.2011 г. за сумата 1992931,31 лв. – 55815,91 лв., фактура № **********/01.08.2011 г. за сумата 1961603,70 лв. – 55568,96 лв., фактура № **********/01.09.2011 г. за сумата 2064628,91 лв. – 57967,90 лв., фактура № **********/03.10.2011 г. за сумата 1968771,17 лв. – 54202,46 лв., фактура № **********/01.11.2011 г. за сумата 2070405,02 лв. – 55196,98 лв. и фактура № **********/01.12.2011 г. за сумата 2041409,21 лв. – 69859,30 лв. Всички претендирани в процеса суми се включват в установените размери.
Давността предполага бездействие на кредитора да потърси защита на неудовлетворено негово притезание в предписан от закона срок. Претенцията за реализация на самостоятелно от правна гледна точка вземане за обезщетение е предявена преди да изтече предвидения в закона тригодишен срок – чл. 111 б. „б“ ЗЗД, поради което и неоснователно е противопоставеното възражение и за това вземане.
По искането, упражнено при
условията на чл. 214 ал. 2 ГПК
Процесуалният
закон утвърждава изключение от правилото, че съдът дължи да определи установено
от него вземане както по основание, така и по размер по отношение на
акцесорното вземане за лихва без да регламентира нито предпоставките, при които
възниква то, нито механизма за формиране на размера му. Ето защо настоящият
състав приема, че в тази насока приложим е материалният закон.
С
оглед правилото на чл. 79 ал. 1 предл. първо ЗЗД допуснатото закъснение при
изпълнение ангажира длъжника да покрие и вредите от забавата. Досежно паричното
задължение законът утвърждава необоримо предположение, че закъснялото реално
изпълнение провокира и отговорност за обезвреда. По отношение на паричното
задължение изрично определя механизъм за остойностяване на обезщетението. Законът
еднозначно разграничава задължението за реално изпълнение от отговорността за
обезвреда при неизпълнение. Както бе посочено вече функцията на предписаното от
закона обезщетение е да компенсира кредитора по парично вземане за вредите,
причинени му от закъснялото изпълнение. Същевременно нормата на чл. 10 ал. 3 ЗЗД обвързва олихвяване на предходно изтекли лихви от наличие на нарочна наредба
на Българската народна банка. Настоящият състав приема, че тази норма като
правило изключва лихвоносността на акцесорно парично вземане, обуславяйки я от
изрично утвърдени правила. От друга страна самата норма на чл. 86 ал. 1 ЗЗД
ограничава размера на необоримото предположение до нормативно утвърдения.
Липсва предписание, обуславящо кумулация на необоримото предположение за вреда
с акцесорно спрямо него предходно приложено предположение, поради което
настоящият състав не счита установените в процеса вземания за лихвоносни.
При
все, че процесуалният закон утвърждава изключение от правилата за предявяване
на субективни права за защита в съдебен процес, настоящият състав приема, че
претенцията за законна лихва запазва самостоятелния си материалноправен
характер. От тази гледна точка и изчерпването на съдебнопредявения спор
предполага еднозначно утвърждаване на правното положение между страните. Ето
защо въведената от ищеца претенция вземането за законна лихва да бъде изпълнено
ведно с обезщетение в размер на законна лихва предполага нарочен диспозитив,
отричат тази претенция.
По разноските
При установеиня изход от спора ответникът
дължи да възстанови направените от ищеца и доказани по делото разноски –
внесена държавна такса.
Ответникът
е защитаван от юрисконсулт. При все, че нормата на чл. 78 ал. 8 ГПК, не
предписва изрично, с оглед използваният съюз „и“ утвърждава вземането като
кумулиращо се при основание за ангажиране отговорността за разноски. С оглед
достигнатия извод за основателност на предявените претенции в пълен размер
неоснователно се претендира вземане на това основание.
Мотивиран от изложеното съдът
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА С.О. с адрес по делото:
гр. С., ул. „******да заплати на „К.“ АД, ЕИК ********с адрес по
делото: гр. С., ул. „******, както следва:
1.
на
основание чл. 86 ЗЗД сумата 49139,49 лв. – законна лихва върху сумата
1992931,31 лв. по фактура № **********/01.07.2011 г. за периода от 21.07.2011
г. до 27.10.2011 г., включително; 48396,01
лв. – законна лихва върху сумата 1961603,70 лв. по фактура №
**********/01.08.2011 г. за периода 23.08.2011 г. – 30.11.2011 г., включително;
50113,78 лв. – законна лихва върху сумата
2064628,91 лв. по фактура № **********/01.09.2011 г. за периода 21.09.2011 г. –
27.12.2011 г., включително; 47329,15 лв.
– законна лихва върху сумата 1968771,17 лв. по фактура № **********/03.10.2011
г. за периода 21.10.2011 г. – 25.01.2012 г., включително; 44476,80 лв. – законна лихва върху 2070405,02 лв. по фактура №
**********/01.11.2011 г. за периода 22.11.2011 г. – 23.02.2012 г., включително и
53149,93 лв. – законна лихва върху сумата
2041409,21 лв. по фактура № **********/01.12.2011 г. за периода от 21.12.2011
г. до 19.04.2012 г.;
2.
на
основание чл. 78 ал. 1 ГПК сумата 11704,20 лв.
ОТХВЪРЛЯ предявената при условията на чл. 214 ал. 2 ГПК претенция по чл. 86 ЗЗД за законна лихва върху присъдените вземания за мораторна лихва.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на С.О. по чл. 78 ал. 8 ГПК.
Решението е постановено при участие на „Ц.ЗА Г.М.“ ЕАД – трето лице помагач на страната на С.О..
Решението
може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Апелативен съд – гр. С. в
двуседмичен срок от връчване на препис от настоящото, а в частта за разноските
– при условията и по реда на чл. 248 ГПК.
СЪДИЯ: