Решение по дело №1123/2024 на Административен съд - Пазарджик

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО/.

Образувано е по жалба на П. К. Б., чрез пълномощника – адв. Ж., срещу Решение № 1012-12-220#1/19.09.2024г., издадено от директора на ТП на НОИ-гр.Пазарджик, с което е потвърдено разпореждане № 121-00-399-5/23.07.2024г. на ръководителя на осигуряването за безработица, с което на основание чл. 54ж, ал.1, вр. чл.11, пар.3, б.“а“ и чл. 65, пар.2 от Регламент /ЕО/ 883/2004 е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.

В жалбата и представени писмени бележки се навеждат доводи за незаконосъобразност на оспорения административен акт. Твърди се, че същият е издаден в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на административнопроизводствените правила, както и в несъответствие с целта на закона. Сочи се, че съществото на спора се свежда до тълкуване на понятието „пребиваване“ и „център на интереси“, като в конкретната хипотеза след прекратяване на трудовото правоотношение в Република Германия, оспорващият се е завърнал в пределите на Република България, чийто органи са компетентни да се произнесат по заявлението за отпускане на обезщетение за безработица, при зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава-членка на ЕС.

В съдебното заседание жалбоподателят се представлява от адв. Г., която поддържа жалбата, моли съда да отмени оспореното Решение, претендира разноски, съгласно представен списък.

Ответникът – Директорът на ТП на НОИ – гр. Пазарджик, чрез процесуалния си представител оспорва жалбата, моли същата да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана, въз основа доводите, наведени в представени писмени бележки. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение, прави възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар.

Съдът, след като обсъди релевираните с жалбата и представените писмени становища от ответника и заинтересованата страна основания, доводите на страните в съдебно заседание, прецени събраните по делото доказателства и служебно, на основание чл. 168, ал. 1 , вр. чл. 146 от АПК, провери изцяло законосъобразността на обжалвания акт, намира за установено следното от фактическа страна:

На 10.10.2019г. жалбоподателят сключил трудов договор с Флайшхоф Растинг ГмбХ /ООД като работник по разфасоване.

На 06.02.2024г. жалбоподателят подал заявление в Дирекция
„Бюро по труда“ - гр. Пазарджик за отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ) на основание чл. 54а от КСО, като декларирал, че последното му правоотношение с работодател от Германия е прекратено от 31.12.2023 г. по взаимно съгласие, поради здравословни причини. В декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65 /2/ от Регламент №883/2004г. жалбоподателят удостоверил през периода на последната му заетост в Германия, че съпругата и децата му са пребивавали в държавата по последна заетост, плащал е данъците си върху доходите в държавата по последна заетост, завръщал се е в България веднъж годишно при ползване на годишен отпуск. Посочил, че нищо не го свързва и няма намерение да остава в държавата по последна заетост.

На 07.02.2024 г. жалбоподателят представил заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС/ЕИП или Швейцария, декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65(2) от Регламент (ЕО) №883/2004, заявление за издаване на ПД U1 (удостоверение за осигурителни периоди) и копия от документи и фишове за заплата - 11 броя. Поискал да му се отпусне парично обезщетение за безработица като е декларирал, че е упражнявал трудова дейност на територията на държава-членка на Европейския съюз (ЕО), т.е. за него са приложими правилата за координация на схемите за социална сигурност - Регламент (ЕО) №883/2004 и Регламент на Съвета (ЕО) №987/2009. Жалбоподателят поискал удостоверяване на осигурителни периоди от Германия за периодите от 09.03.2016 г. до 31.12.2016 г., от 01.03.2017 г. до 28.02.2018г., от м.03.2018 г. до м.09.2018 г., от 20.09.2018 г. до 19.09.2019 г. и от 10.10.2019г. до 31.12.2023 г.

По този повод, и на основание чл. 8 от Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица (НОИПОБ) със структурирани електронни документи (СЕД) U001 №898532, U003 №912882 и Н005 №912920 е изискано предоставяне на информация за горепосочените периоди, като с разпореждане №121-00-399-1 от 20.02.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО е спряно производството по отпускане на парично обезщетение за безработица до получаване на структурирани електронни документи (СЕД) U002 и U004 от компетентната институция на Германия.

В ТП на НОИ - Пазарджик за получени СЕД U002 №949894 и U004 №955016 от компетентна институция на Германия, с потвърдени:

• периоди на осигурена заетост: от 01.04.2016 г. до 31.12.2016 г.; от 01.03.2017 г. до 28.02.2018 г.; от 20.09.2018 г. до 19.09.2019 г.; от 10.10.2019 г. до 31.12.2023 г.;
• периоди на обезщетение за безработица: от 24.05.2018 г. до 19.09.2018г.; от 20.09.2019 г. до 09.10.2019 г.;
• причина за прекратяване на заетостта - „напускане на служителя“;
• доход за периода от 01.01.2023 г. до 31.12.2023 г. в размер на 2516,89 евро – брутен доход;

В ТП на НОИ - Пазарджик е получен СЕД Н006 №919201, с който компетентната институция на Германия е удостоверила: държава на пребиваване - Германия, адрес: undefined Euskirchen, ул. Marsstrasse 26, ПК: 53881.

С разпореждане №121-00-399-5 от 23.07.2024 г. на основание чл. 54ж, ал. 1 и във връзка с чл. 11, §3, буква „а“ и чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004 на жалбоподателя е отказано парично обезщетение за безработица с мотив: „България не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на ПОБ по българското законодателство за безработица по българското законодателство на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65, §2 и §5, буква „а“ от Регламент (ЕО) №883/2004.“.

В оспореното Решение е прието, че не са налице различия в становищата на двете институции относно определяне на пребиваването. Жалбоподателят е живял в Германия за дълъг период от време, като е осъществявал и трудова дейност, което сочи за трайно (обичайно) установяване в тази държава. Фактът, че след прекратяване на трудовата заетост на жалбоподателя в Германия, същият се е завърнал в България, както и че е декларирал намерението си да се установи да живее занапред в България не са достатъчни в случая да се приеме, че това е държавата на пребиваване на лицето. Ответника посочил и, че СЕД Н006 удостоверява по безспорен начин пребиваването на жалбоподателя, като завръщането му, намерението за установяване, постоянен адрес, се явяват ирелевантни за преценката по пребиваването на лице. Заетостта му Германия е изместила обичайното му местопребиваване в България, като едва след като дейността като заето лице в Германия е преустановена, жалбоподателят се връща в България.

В обжалвания ИАА е посочено, че по данни от информационната система на НОИ от 01.06.2016 г. до настоящия момент жалбоподателя не е упражнявал трудова дейност в България. Получавал е обезщетение за безработица отпуснато от национален орган по законодателството на Германия - от 24.05.2018 г. до 19.09.2018 г. и от 20.09.2018г. до 09.10.2019 г. Намерението за установяване се отчита като фактор единствено при противоречие в становищата да две компетентни институции относно пребиваването (каквото в случая не е налице).

За периодите на осигурена заетост в Германия, именно последната е държавата, която отговаря за плащането на обезщетение за безработица. В България няма завършен период на осигуряване и не са изпълнени предпоставките по чл. 54а КСО за отпускане на парично обезщетение за безработица от компетентния орган в България.

Съобразно координационните правила съдържащи се в Регламент (ЕО) №883/2004 на Европейския регламент и на Съвета за координация на системите за социална сигурност и Регламент (ЕО) 987/2009 на Европейския регламент и на Съвета за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) №883/2004, лицата за които се прилагат регламентите, са подчинени на законодателството само на една държава-членка. Приложимото законодателство се определя съгласно разпоредбите на Дял II от Регламент (ЕО) №883/2004. Съответно, като принцип е установено, че държавата, чието законодателство е определено като приложимо, се явява и компетентна по отношение на осигурителните права и задължения на лицата, при условията, определени с разпоредбите на регламентите.

В оспореното Решение е посочено, че по отношение на жалбоподателя не е налице и изключението по чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004, изискваща безработното лице, по време на последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице, да е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната (държавата по заетост), в случая Германия.

Въз основа на тези аргументи, ответника издал оспореното в настоящото производство Решение.

По делото са представени нот.актове, от които е видно, че жалбоподателят от 20.01.1994г. е собственик на недвижим имот – трети жилищен етаж от масивна триетажна сграда, находяща се в гр. Пазарджик, [улица], ведно със съответните ид.части; от 16.08.2007г. е собственик на УПИ IV-778 в с. Пищигово.

На 11.05.2008г. жалбоподателят и Г. Д. сключили граждански брак. Дъщерята на жалбоподателя – Т. Б. била записана като ученичка в 8б клас дневна форма на обучение за учебната 2023/2024г. в ЕГ“Бертол Брехт“ – гр. Пазарджик, а синът му – Хр.Б. като ученик в 7б клас за учебната 2024/2025г. в СУ „Георги Брегов“ – гр. Пазарджик.

Видно от справка-задължения, от 2004г. жалбоподателят е плащал дължимите данъци за притежаваните от него не/движими вещи, като към 14.08.2024г. задълженията възлизат на 247,82 лева.

Към 06.02.2024г. жалбоподателят имал открита сметка в Банка „ДСК“.

От 08.04.2024г. жалбоподателят е със заявен настоящ адрес – гр. Пазарджик, [улица].

За периода 29.01.-29.02.2004г., 24.09.2008г. – 31.05.2009г. и 22.01.-17.11.2024г. жалбоподателят бил регистриран в Агенция по заетостта като търсещо работа лице по постоянен адрес. Била издадена регистрационна карта от Дирекция“ Бюро по труда“ – гр. Пазарджик.

Жалбоподателят притежава СУМПС, издадено на 28.07.2020г. от МВР-Пазарджик. Заедно със съпругата и синът си преминавали ГКПП “Градина“ през 2021г. - 2024г.

На 18.11.2024г. жалбоподателят сключил 6 месечен трудов договор с изпитване с „Агрогарант“ ООД – гр. Пазарджик на длъжността „управител склад“.

Св. Н. познава жалбоподателя от студентските години в Аграрния университет, станали близки приятели. Тъй като изпитвал финансови затруднения жалбоподателят решил да замине за Германия. Според свидетеля заминал през 2002 г. или 2003 г. / очевидна е грешката в периода /. Около 6 месеца след това семейството му се присъединило към него. Преди около 6-7 месеца се върнали в България. Според св. Н. жалбоподателя се връщал всяка година в България за около 3-4 месеца, помагал на родителите си преживе. Нямал намерение да купува къща в Германия и да се устройва там, тъй като му било трудно с квартирата и с изискванията към децата, които имат в Германия. Св. Н. не знае в Германия жалбоподателят да е имал близки приятели българи или местни.

Жалбата е подадена до териториално компетентния административен съд от надлежна страна- адресат на атакувания административен акт, с който се вменява правно задължение и поради тази причина съществува пряк, личен и непосредствен правен интерес за подателя на оспорването от провеждане на съдебна проверка за законосъобразност. Потестативното процесуално право на жалба е упражнено при спазване на срока по чл.118, ал.1 от КСО, поради което подадената жалба е ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА, а разгледана по същество е ОСНОВАТЕЛНА поради следните съображения:

По съдебен ред е оспорено решение на директора на ТП на НОИ-гр. Пазарджик, с което е отхвърлена жалба на жалб. К. срещу разпореждане по чл. 117, ал. 3 от КСО на ръководителя на осигуряването за безработица. Съгласно правилото на чл. 117, ал. 3 от КСО ръководителят на териториалното поделение се произнася по жалбите или исканията с мотивирано решение, поради което се налага извод, че авторът на обжалваното решение е разполагал с материална, териториална компетентност и такава по степен, за да издаде оспорения акт. Обжалваното волеизявление е обективирано в изискуемата писмена форма. В обстоятелствената част на решението се съдържат възприетите от административния орган фактически данни и са посочени относимите правни норми, които обосновават взетото решение. В достатъчна степен на яснота са индивидуализирани както предмета, така и адресата на произнасяне, поради което съдът приема, че са спазени изискванията за форма на административен акт.

Спорният по делото въпрос е свързан с това коя е компетентната държава по изплащането на ПОБ, след като последният период на трудова заетост е бил в държава – членка, различна от държавата - членка, която е сезирана със заявлението за ПОБ. С Регламент (ЕО) № 987 / 2009 на Европейския парламент и на Съвета е установена процедурата по прилагане на Регламент (ЕО) № 883 / 2004. В чл. 1, б.”у” от последния Регламент, е въведено общото понятие „периоди на осигуряване”, с което се обозначава периодът от време, който има значение на предпоставка за придобиване на осигурителни права и за определяне на техния характер, съгласно националното право. Чл. 61 от Регламента предвижда самостоятелни правила за натрупване на осигурителни периоди, поставени като условие за получаване на обезщетения за безработица.

Съгласно разпоредбата на чл. 54а, ал. 1 от КСО право на ПОБ имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица“ най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168; не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 от Кодекса на труда.

Безработицата представлява предвиден от чл. 2, ал. 1, т.5 от КСО задължителен осигурителен риск, който при настъпването причинява невъзможност за осигуреното лице да се издържа от доходи от полагане на труд. Доколкото последната трудова заетост на жалбоподателя е била в РГермания, относимите правни норми във връзка с координация на системите за социална сигурност между РГермания и РБългария са регулирани в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на схемите за социална сигурност. Заявлението за отпускане на ПОБ е подадено на 06.02.2024 г., поради което за установяване основателността на претендираното от жалбоподателя право, приложение намира именно цитирания Регламент. В чл. 2 от Регламента е посочено, че се прилага към граждани на държава - членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава - членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави - членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица. Република България е част от ЕС и е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на Съюза. Съгласно чл. 3 от Регламента разпоредбите му са приложими към всички законодателства (по смисъла на чл. 1, пар. „л“), относно ПОБ, доколкото оспорващият е посочил, и е установено от проведената между институциите кореспонденция, че последната му заетост е била в РГермания, прекратена от 31.12.2023г., поради напускане на служителя по здравословни причини.

Следва да се посочи, че механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата - членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламента.

В конкретната хипотеза спорът се свежда до тълкуването и прилагането на понятието „пребиваване”. Разпоредбата на чл. 1, §3, б. „й“ от Регламента сочи, че това е мястото, където лицето обичайно пребивава. В чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2004 за установяване на процедурата но прилагане на Регламент – 883/2004, са разписани елементите, които подлежат на преценка от органа при определяне на мястото на пребиваване на лицата. Съдът следва да осъществи контрол за законосъобразност на акта на административния орган, с оглед на обективната действителност и фактите, които са свързани с обичайното пребиваване на лицето, както и елементите, свързани с личното положение на лицето.

Съгласно текста на чл. 11, § 2 от Регламент № 987/2004 решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е неговото намерение. То се свързва с центъра на интересите му (чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2004) и въз основа на цялостна оценка на наличната информация, относно релевантните обстоятелства. В чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2004 е въведено примерно изброяване, което не е изчерпателно и зависи от конкретните фактически установявания, свързани с определяне на действителното място на пребиваване на лицето. Според настоящия съдебен състав обичайното пребиваване на жалбоподателя е на територията на Република България, като следва да се подчертае, че в периода на заетост в РГермания оспорващият не се е намирал на територията на Република България, а е пребивавала в РГермания, но това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудово правоотношение, респ. не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за „обичайно пребиваване“.

Съгласно разпоредбата на чл. 11, пар.1-ви от Регламент(ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.

Видно от данните по делото, трудовото правоотношение е било прекратено, поради която причина жалбоподателя, при липса на трудовата заетост, която единствено го е свързвала с РГермания, се е завърнал в Република България и няма данни същият да се е установил или има намерение да живее в РГермания, след прекратяване на заетостта, поради което настоящия съдебен състав приема, че престоя за времето на трудовата заетост е с временен характер, като се отчете и обстоятелството, че същият е бил с периодична установена заетост. Отделно от това при преценката си, съдът съобрази и обстоятелството, че жалбоподателят е пребивавала много по - дълго време в РБългария, вкл. и в трудоспособна възраст, отколкото в РГермания. Жалбоподателят има издадени български лични документи, притежава не/движимо имущество единствено в РБългария, доколкото за обратното по делото не налице данни, има настоящ адрес на територията на РБългария, децата му са приети за обучение в учебни заведения на територията на РБългария, бил е регистриран в Дирекция “Бюро по труда“ на територията на РБългария, сключил е трудов договор отново на територията на РБългария. Тези изводи на съда се подкрепят изцяло от депозираните по делото свидетелски показания, които съдът кредитира изцяло като обективни и непротиворечиви, подкрепени и от събраните в хода на съдебното следствие писмени доказателства, които не ги оборват. След като е доказано, че е налице завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната – държава членка на ЕС и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин, чрез подаването на декларация, относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент ЕО № 883/2004г., заявлението за отпускане на обезщетение следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава членка на ЕС. Претендираното ПОБ от жалбоподателя следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това (Виж Решение № 2695 / 22.02.2019 г. по адм. дело № 3077 / 2018 г. по описа на ВАС, Шесто отделение).

Съгласно чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. В тази връзка административния орган не е съобразил, че лицето не е продължило да пребивава в РГермания след като е останало безработно, а е пристигнало в България и се е поставило на разположение на службите по заетостта в България.

Нормата чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. следва да се тълкува и прилага във връзка с разпоредбите на член 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския Парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност, тъй като във втория текст са посочени елементите за определяне на пребиваването. Съгласно чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.

В конкретния случай ответникът не е преценил центъра на интересите на лицето въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, съгласно посочените в чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 критерии. Освен това в §2 от същия текст изрично е посочено, че когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице. Очевидно цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти и по критериите на чл. 11 не може да се направи само въз основа на декларацията за определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Т. 3 от Решение U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност по чл. 72 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година, която по силата на чл. 72 от същия регламент разрешава въпросите, свързани с тълкуването, произтичащи от разпоредбите на този регламент и регламента по прилагането му (б. „а”) и улеснява еднаквото прилагане на Общностното право, особено чрез насърчаване на обмена на опит и най-добри административни практики (б. „б”). В посочената трета точка на решението изрично е указано, че ако при отсъствие на каквото и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно лице в съответствие с чл. 56, §2 от регламента, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване, което от събраните по делото гласни и писмени доказателствени средства се установи, че е на територията на РБългария.

Предвид изложеното, оспореното решение като неправилно, поради противоречието му с материалния закон, следва да бъде отменено, а преписката бъде върната на органа, с указания за ново произнасяне, въз основа мотивите на настоящото съдебно решение.

С оглед изхода на делото, своевременно направеното искане на жалбоподателя за присъждане на разноски следва да бъде уважено, съобразно вида и обема на осъществената по него защита - 500 лева, което корелира с вида, характера и предмета на делото, както и процесуалната активност на процесуалния представител при събиране на доказателства, поради което и не се явява прекомерен, както и 10 лева – държавна такса, които следва да бъдат възложени в тежест на ответника.

По изложените съображения, и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд – гр. Пазарджик, ХIII-ти състав

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ по жалба на П. К. Б., чрез пълномощника – адв. Ж., Решение № 1012-12-220#1/19.09.2024г., издадено от директора на ТП на НОИ-гр.Пазарджик.

ВРЪЩА преписката на ТП на НОИ – гр. Пазарджик, за ново произнасяне, съгласно мотивите на настоящото решение в 14-дневен срок.

ОСЪЖДА ТП на НОИ – гр. Пазарджик, да заплати на П. К. Б., чрез пълномощника – адв. Ж. сумата от 510 лева, представляващи съдебно-деловодни разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, в съответствие с разпоредбата на чл. 119, вр.чл. 117, ал.1, т.2, б.“б“ от КСО.