Решение по дело №23/2021 на Окръжен съд - Перник

Номер на акта: 131
Дата: 23 април 2021 г. (в сила от 23 април 2021 г.)
Съдия: Кристиан Божидаров Петров
Дело: 20211700500023
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 18 януари 2021 г.

Съдържание на акта Свали акта


РЕШЕНИЕ
№ 131
гр. Перник , 23.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на двадесет и четвърти март, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:МИЛЕНА Р. ДАСКАЛОВА
Членове:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ

РОМАН Т. НИКОЛОВ
като разгледа докладваното от КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ Въззивно гражданско
дело № 20211700500023 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба /уточнена с уточнение на въззивна жалба с вх. №
263677/13.10.2020г./ от А.Д. против Решение № 2012 от 20.12.2019 г., поправено по реда на
чл. 247 ГПК с Решение № 946 от 17.07.2020 г. и Решение № 260426 от 10.11.2020 г.,
постановени по гр. д. № 1377/2019 г. на РС – Перник, с което по предявените от „Агенция за
събиране на вземания" ЕАД срещу А.Д. искове по реда на чл. 415 ГПК е признато за
установено, че жалбоподателят-ответник дължи на дружеството сумата 1865. 92 лв.
непогасена главница по сключен с "МИКРОКРЕДИТ"АД Договор за заем CrediGo № *** г.,
сумата 313. 98 лв. договорна лихва за периода 21.06.2017 -21.06.2018 г., ведно със законна
лихва за забава върху главницата от подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение 30.08.2018 г. до окончателно изплащане на вземането, като исковете за
дължимост на сумата 1 625 лв. застрахователна премия по договор за допълн. услуги за
периода 21.06.2017-21.06.2018 г. и сумата 148. 38 лв. лихва за забава за периода 22.06.2017
до датата на подаване на заявлението 30.08.2018г., са отхвърлени като неоснователни и
недоказани.
В жалбата се твърди липсата на реално усвояване на кредита и липса на съгласие за
рефинансиране на старо задължение, като по делото не е доказано реалното предаване на
цялата отпусната с договора за заем сума, което се установява и от ССч.Е. В договора за
1
заем като сметка за усвояване е посочена банкова сметка в конкретна банка, като от ССч.Е
се установява превод на сумата в банка и по сметка, различни от описаната в договора,
евентуално ако се приеме, че на ответницата са предоставени пари, то реално усвоената сума
част от посочената чиста стойност заема е в размер на 845,25 лв. и е изцяло погасена от
ответницата, ведно с еднократната такса от 175 лв. и с лихвите, съгласно ССч.Е., като
останалата част от заемната сума от 1479,72 лв. се доказва, че ответницата никога не е
получавала/не е усвоила реално. Излагат се доводи за липсата на съгласие на ответницата за
рефинансиране на старо задължение, респ. за някаква застраховка по рефинансиране на
старо задължение, съответно за новацията му. Относно еднократната такса от 175 лв. се
твърди, че нито от договора, нито от ССч.Е. става ясно за какво е тази такса, какво е
предназначението й. С тази еднократната такса и застраховка се цели заобикаляне на закона
и получаване на обезщетение в по-голям размер от установения в ЗПК, поради което тези
клаузи са нищожни на осн. чл. 21, ал. 1 и 2 ЗПК. Освен това договорът за заем е и
недействителен на осн. чл. 22 ЗПК като сключен в противоречие на чл. 11, ал. 1, т. 10 - при
посочването на ГПР да се посочат и взетите предвид допускания по приложение 1 към чл.
19, ал. 2 от ЗПК, както и чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК - планът да съдържа разбивка на всяка
погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на
лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи и т.н., и на осн. чл. 23
ЗПК се връща чистата стойност на реално получения кредит, но потребителят не дължи
лихви или разходи по него. Иска се отмяна на решението включително и в свързаната с иска
част за разноските, от въззивната инстанция с отхвърляне изцяло на исковете и присъждане
на направените разноски и пред двете съдебни инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият е подал отговор, в който по подробни
доводи изразява становище за неоснователност на жалбата и за потвърждаване на решението
в обжалваната част.
Пернишкият окръжен съд намира при извършената по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК
служебна проверка, че обжалваното решение е валидно и допустимо – в обжалваната му
част.
Съдът с оглед предмета на въззивното производство /първоинстанционното решение
е обжалвано единствено в частта за уважаване на исковете за главница и възнагр. лихва/,
очертан от въззивната жалба, доказателствата по делото и доводите на страните, намира от
фактическа и правна страна следното:
На *** г. между "Микро кредит" АД - заемодател и ответницата А.Д. –
заемополучател, е сключен Договор за заем CrediGo № *** г., съгласно който договореният
заем е 2500 лв., от която със сумата 1479,72 лв. е рефинансиран заем № ***, удържана е
еднократна такса 175 лв., и сума за получаване 845.28 лв.; обща сума за погасяване
3165,30лв. при ГПР – 49. 77% и фиксиран лихвен процент – 30.94%, разсрочени на 18 равни
месечни вноски от по 175,35 лв., с първи падеж– *** г. и последен падеж– *** г., съгласно
2
инкорпорирания в договора погасителен план.
С оглед предмета, датата на сключване, страните, правата и задълженията следва, че
процесният договор за заем CrediGo № ***г. е такъв за потребителски кредит по смисъла на
чл. 9 ЗПК, което означава, че е приложим ЗПК, както и ЗЗП. Наведените от ответника в
отговора по чл. 131 ГПК и жалбата възражения за недействителност на договора за
потребителски заем поради нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 11, т. 10 и т.12 от ЗПК, въззивният
съд приема, че са основателни. В процесния договор е посочен ГПР от 49. 77%, но
единствено като абсолютна процентна стойност, като липсва каквото и да било уточнение
какви точно разходи се включват в посочения процент, съответно липсва посочване на
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в
Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според чл. 19, ал.
1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.
ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Единствено посочването с цифрово
изражение на ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на
цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. За да е спазен чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР. Липсата на посочената конкретизация относно начина, по
който е формиран посоченият процент ГПР, води и до неяснота относно включените в него
компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на
договора по ясен и разбираем начин - чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като по този начин потребителят
е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания
от него финансов продукт.
В процесния договор не е посочен общ размер на дължимата за срока на договора
възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да може да се
направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от
кредитора. Следователно, в договора не е посочен размер на възнаградителната лихва в
лева, както и начинът на изчислението й, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК.
Нито в договора, нито в погасителния план е посочено каква част от месечната вноска
представлява главница и каква възнаградителна лихва, с което е нарушен и чл. 11, ал. 1, т.
12 от ЗПК, който изисква в погасителния план да има разбивка на вноската на главница и
лихва, за да са ясно посочени дължимите по кредита суми. Липсата на всяко едно от
горепосочените императивни изисквания води до изначална недействителност на договора
за потребителски кредит - чл. 22 ЗПК, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. По силата на чл. 23 ЗПК подлежаща на връщане е чистата стойност на кредита,
3
без обаче да се дължат лихва или други разходи по него.
В случая чистата стойност на договорения заем по смисъла на чл. 23 ЗПК е 2500 лева,
от които със сумата 1479,72 лева е рефинансиран друг заем № *** на ответника към "Микро
Кредит"АД и била е удържана сумата 175 лв. - еднократната такса, а остатъкът от 845,28 лв.
е сума за получаване, която е следвало да бъде изплатена на ответника по посочена от него
при сключване на договора CrediGo банкова сметка, съгласно V, т. 14 от Общите условия.
При констатираната недействителност на договора таксата от 175 лв. е недължима по
смисъла на чл. 23 ЗПК. Освен това уговорката за тази такса е неравноправна, тъй като
разходът "еднократна такса“ е известен на кредитора при подписването му, т. е.
представлява "общ разход по кредита" по см. на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, макар да не е бил
отразен като такъв в ГПР по договора за заем. На следващо място, не е посочено каква
услуга се заплаща с тази такса и следва, че същата не е за допълнителна услуга, а е във
връзка с усвояването и управлението на кредита, с оглед на което не попада в приложеното
поле на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Таксата противоречи и на забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според
която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия за
управление на кредита. След като потребителят не дължи заплащането на такава такса, то
кредиторът неправомерно я е удържал от общата стойност на предоставения кредит, поради
което таксата от 175 лв. не следва да бъде включвана в дължимата от ответницата чиста
стойност на кредита.
Предвид дефиницията на чл. 9, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
консенсуален и формален договор, а не реален договор, като предоставянето на сумата по
потребителския кредит е предпоставка за основното задължение на кредитополучателя – да
върне същата. Въззивният съд не споделя извода на РС, че ответницата - заемополучател е
усвоила по новия договор за заем № *** сумата 845.28 лв. Съгласно чл. 75, чл. 305 ТЗ и
мотивите на т. 1 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, когато
между страните е договорено заплащането на дължимата сума да се осъществи по банков
път, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи,
удостоверяващи плащането и плащането се смята за завършено със заверяване сметката на
кредитора.
По делото няма доказателства, че сумата 845. 28 лв. по заема е предадена от "Микро
кредит" АД на заемополучателя А.Д. чрез задължаване и/или заверяване на сметка.
Представената справка за погасяване на старо задължение по договор за заем CrediGo №
***г. от ***г. на "Микро кредит" АД, не удостоверява нареждането на сумата до ответника
от страна на кредитодателя, а още по-малко доказва получаването на сумата по твърдения
заем от страна на кредитополучателя - няма характер на разписка по смисъла на чл. 77, ал. 1
ЗЗД, тъй като не съдържа всички данни за кредитополучателя; не носи подпис на
кредитополучателя; няма изявление на ответника, че приема сумата; липсват и
доказателства сумата да е достигнала до получателя. Освен това видно от отразеното в
4
справката касае нареждане на сума 845. 28 лв. по банкова сметка, която се различава и не
съответства на посочената от ответника при сключване на договора CrediGo № ***г.
банкова сметка, т.е. липсват доказателства за основанието и във връзка с кое
правоотношение е извършен този превод. В експертното заключение на вещото лице Венева
е посочено усвояване на сумата 845. 28 лв., в която част съдът не го кредитира, тъй като тази
констатация е по данни от горепосочената справка от заемодателя, но не на база на
представени по делото или на вещото лице платежен документ за преведена от заемодателя
на ответника сумата, предмет на процесния договор за заем. При направена проверка
относно усвояване на кредита вещото лице посочва, че не му е предоставена исканата
информация – платежен документ за усвояване на кредита. Именно за това плащане на
сумата 845. 28 лв. по точно този кредит, въпреки тежестта на доказване ищецът не е
установил. Поради липсата на такива банкови документи по делото, установяващи, че от
заемодателя "Микро кредит" АД е изпълнено задължението му по V, т. 14 от общите
условия към договора за заем да завери сметката на ответницата - заемополучател със сумата
845. 28 лв. по заема, се налага извод, че тази сума по заема не е усвоена. Доколкото не е
доказано предаване на заетата сума 845. 28 лв. от заемодателя на заемополучателя, то за
последния не е възникнало и задължението за връщане на същата.
От признанието в исковата молба, както и от съдебно- икономическите експертизи се
установява, че ответникът е изплатил до момента по заема сума в размер на 1601,40 лв., с
която е погасена изцяло дължимата и реално получена главница от 1479,72 лв. – чистата
сума на кредита, с която рефинансиран друг заем № ***, след което ответникът не остава да
дължи сума за главница по процесния договор.
С оглед несъвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в обжалваната част, с която
исковете за главница и договорна лихва са уважени, ведно със законната лихва върху сумата
от заявлението по 410 ГПК до окончателното изплащане, като вместо него се постанови
решение за отхвърляне на исковете изцяло. Въззивната жалба е основателна. Решението в
останалата отхвърлителна част е влязло в законна сила като необжалвано.
По разноските
С оглед изхода на спора, решението на РС следва да се отмени и в частта за
присъдените на ищеца разноски от общо 797,20лв. - по исковото и заповедното
производство, доколкото такива не му се дължат предвид неоснователността на исковете.
Ответникът претендира и доказва разноски пред РС общо 250 лв. – депозит за вещи
лица, които с оглед изхода от спора му се дължат от ищеца изцяло и следва да бъдат
присъдени с настоящото решение.
Жалбоподателят доказва разноски пред въззивната инстанция общо 79,06 лв. –
заплатена д. т. по въззивната жалба, които му се дължат от въззиваемия изцяло, предвид
5
основателността на жалбата.
С оглед резултата от обжалването, на въззиваемия не се дължат разноски по
въззивното производство.
Цената на всеки от обективно предявените искове е под 5000 лв. и затова настоящото
въззивно решение не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК
във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
По изложените мотиви, Пернишкият окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 2012 от 20.12.2019 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с
Решение № 946 от 17.07.2020 г. и Решение № 260426 от 10.11.2020 г., постановени по гр. д.
№ 1377/2019 г. по описа на Районен съд – Перник, в частта за признаване за установено по
отношение на А. С. Д. ЕГН **********, че дължи на „Агенция за събиране на вземания"
ЕАД, ЕИК ********* сумата 1865. 92 лв. непогасена главница по сключен с
"МИКРОКРЕДИТ"АД Договор за заем CrediGo № *** г., сумата 313. 98 лв. договорна лихва
за периода 21.06.2017 -21.06.2018 г., ведно със законна лихва за забава върху главницата от
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение 30.08.2018 г. до окончателно
изплащане на вземането, както и в частта за осъждане на А. С. Д. ЕГН ********** да
заплати на „Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК ********* разноски за
първоинстанционното производство в размер общо 797,20лв., като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК искове от „Агенция за
събиране на вземания" ЕАД, ЕИК *********, *** срещу А. С. Д. ЕГН **********, съдебен
адрес: ***, за признаване за установено, че дължи сумата 1865.92 лв. непогасена главница по
сключен с "МИКРОКРЕДИТ"АД Договор за заем CrediGo № *** г., сумата 313. 98 лв.
договорна лихва за периода 21.06.2017 -21.06.2018 г., ведно със законна лихва за забава
върху главницата от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
30.08.2018 г. до окончателно изплащане на вземането, като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК *********, *** да заплати
на А. С. Д. ЕГН **********, съдебен адрес: ***, сумата 250 лв. – разноски по
първоинстанционното производство.
Първоинстанционното решение в останалата необжалвана част е влязло в сила.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК *********, *** да заплати
на А. С. Д. ЕГН **********, съдебен адрес: ***, сумата 79,06 лв. - разноски по въззивното
производство.
6
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7