Решение по дело №2824/2021 на Административен съд - Пловдив

РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ

Р Е Ш Е Н И Е

№ 51/13.1.2022г.

гр. Пловдив, 13.01.2022 год.

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД  – ПЛОВДИВ, ХХVI касационен състав, в открито заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:                  

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ЗЛАТАНОВА 

          ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА НЕСТОРОВА-ДИЧЕВА

                  ДАРИНА МАТЕЕВА

 

при секретаря Станка Журналова и с участието на прокурора Калоян Димитров  като разгледа докладваното от съдия Дичева КАД № 2824  по описа на съда за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Касационно производство по чл.208 и сл. от АПК във връзка с чл.285 ал.1 ЗИНЗС.

Образувано е по две касационни жалби срещу решение № 1665 от 09.08.2021 г., постановено по адм. дело № 1653 по описа на Административен съд Пловдив за 2020 година.

Касаторите, В.Х.П., ЕГН ********** *** и Г.Р.П., ЕГН ********** ***, конституирани по делото вместо починалия първоначален жалбоподател  Н.Г.П., в качеството на негови наследници,  искат отмяна на решението в охвърлителната му част и молят да се уважи изцяло предявения иск.

Касаторът, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН), иска отмяна на решението в частта, с която е осъдена ГДИН да заплати на Н.Г.П. сумата 3 800 лева, обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени в  периода 01.07.2018 г. – 18.06.2020 г. за престоя в Затвора Пловдив, ведно със законната лихва от датата на завеждане на иска или алтернативно в частта, с която ГДИН е осъдена да заплати обезщетение за сумата над 500 лева до присъдения размер от 3 800 лева.

Представителят на Окръжна прокуратура Пловдив дава заключение за неоснователност и на двете жалби и за потвърждаване на първоинстанционното решение.

Административен съд Пловдив, ХХVІ касационен състав, намира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.211, ал.1 АПК, от страни по делото, за които съответната обжалвана от тях част от съдебното решение е неблагоприятна, поради което са процесуално допустими, но разгледани по същество и в пределите на касационната проверка по чл.218 АПК са неоснователни поради следните съображения:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба, подадена от Н.Г.П. срещу ГДИН, с която се иска осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лева, причинени по време на задържането на ищеца в ареста в град Пловдив за времето от 01.03.2018 г. до 01.07.2018 г. и от 01.07.2018 г. до 18.06.2020  и в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“  в Затвора Пловдив от 14.01.2014 г. до 18.06.2015 г., като резултат от нарушения по чл.3 ЗИНЗС и чл.3 ЕКЗПЧОС.

Съдът е приел, на база събраните пред него писмени и гласни доказателства, че по отношение на първия исков период /14.01.2014г. – 18.06.2015г./ П. *** само в периода от 09.06.2014г. до 07.11.2014г., поради което и в останалата част, а именно за перио­дите от 14.01.2014г. до 08.06.2014г. и от 08.11.2014г. до 18.06.2015г. искът е недоказан, доколкото не се установява в тези периоди ищецът да е преби­вавал в посоченото от него заведение, а именно Затвора – Пловдив, което представлява само­стоятелно основание в тази част исковата молба да бъде отхвърлена, без да се обсъждат наведените твърдения за извършени нарушения на чл.3 ЗИНЗС от органите по чл.284 ал.1 ЗИНЗС.

По отношение на периода, в който се установява, че лицето действително е пребивавало на територията на Затвора – Пловдив, а именно от 09.06.2014г. до 07.11.2014г., с оглед наведените от ответника възражения за изтекла погаси­тел­на давност за периодите преди 2015г.,  съдът е приел, след като от 07.11.2014г./датата на преустановяване на незаконосъобразните действия и/или бездействия/ до датата на предявяване на иска – 06.07.2020г. е изтекла петгодишна давност, то вземането следва да се счита погасено и искът и в тази му част, а именно от 09.06.2014г. до 07.11.2014г. подлежи на отхвърляне.

Или, исковата претенция в размер на 3 000 лева за понесени от П. неимуществени вреди от бездействията на затворническата администрация в Затвора – Пловдив за целия първи период, а именно от 14.01.2014г. до 18.06. 2015г., съдът е приел за неоснователна и недоказана.

По отношение на следващия исков период, а именно от 01.03.2018г. до 01.07.2018г., за който се твърди, че П. ***, от събра­ните по делото доказателства съдът е установил, че същият е постъпил в Арест – Пловдив на 09.03.2018г. и преместен в Затвора – Пловдив на 13.06.2018г. Или, от 01.03.2018г. до 08.03.2018г. и от 13.06.2018г. до 01.07.2018г. не се устано­вява ищецът да е пребивавал на територията на Арест – Пловдив, поради което и съдът е приел, че за тези периоди, а именно от 01.03.2018г. до 08.03.2018г. и от 13.06.2018г. до 01.07.2018г. искът е недоказан, доколкото не се установява в тези периоди ищецът да е пребивавал в посоченото от него заве­дение – Арест – Пловдив, което е самостоятелно основание в тази част иско­ва­та молба е отхвърлена, без да се обсъждат наведените твър­дения за извършени нарушения на чл.3 ЗИНЗС от органите по чл.284 ал.1 ЗИНЗС.

По отношение на периода от 09.03.2018г. до 12.06.2018г., за който се уста­нови, че П. действително е бил в Арест – Пловдив, от събраните по делото доказателства съдът е приел, че  не се доказват извършени нарушения на чл.3 ЗИНЗС от страна на органите по чл.284 ал.1 ЗИНЗС. От събра­ните в хода на съдебното производство доказателства, съдът е приел за установено, че по време на престоя на ищеца в Арест – Пловдив в килиите, в които е преби­вавал, на всеки задържан е осигурена минималната жилищна площ от 4 кв.м., всяка килия е снабдена със собствен санитарен възел и мивка, постоянно теча­ща студена вода, а ползването на топла е осигурено сутрин и вечер, същите са били оборудвани с легла, маса за хранене и табуретки, постелъчно бельо. Осигурена е и пряка слънчева светлина чрез наличния в килията прозорец с размери 150/150см., който е с отваряемо крило и чрез който при желание на задържаните лица може да се извършва проветряване. По делото не се уста­новиха и данни да има дървеници и хлебарки, в каквато насока са твърденията на ищеца. Съдът е приел, че ищецът не доказва твърденията си, а, обратно, от страна на администрацията са представени конкретни данни за извършвана периодично дезинсекция, третираща именно насекоми – хлебарки и дървеници. Не се установяват и  твърденита за наличие на мухъл, изпокъсан балатум и олющена мазилка по стените, доколкото от една страна са налице данни за чисто нова изградена сграда на ареста, а от друга е налице изрично изявление в насока, че подовата настилка в новата сграда на Арест – Пловдив е на основата на полимерепоксидните смоли и нико­га не е имала за подово покритие балатум или някаква друга, различна покрив­ка, а други доказателства, различни от така представените, не са ангажирани от страна на  ищеца.

Съдът е приел в крайна сметка исковата претенция за понесени от П. неимуществени вреди от бездействията на затворническата администрация в Арест – Пловдив за целия втори период, а именно от 01.03.2018г. до 01.07.2018г.,  за неоснователна и недоказана.

По отношение на третия исков период, а именно от 01.07.2018г. до 18.06. 2020г., през който се твърди, че ищецът е бил в Затвора – Пловдив, на база приложените по делото справки се установява, че лицето е постъпило в Затвора – Пловдив на 13.06.2018г. и освободено на 06.11.2019г., като отново е постъпило в затвора 21.02.2020г. и пребивава в него и към 18.06.2020г./крайната дата на исковия период/, поради което, и с оглед липсата на изложени възражения от страна на ищеца, искът, касаещ периода от 07.11. 2019г. до 20.02.2020г., съдът е приел за недоказан, доколкото не се установява по това време ищецът да е пребивавал в посоченото от него заведение, което съдът е счел за  самостоя­телно основание в тази част исковата молба да бъде отхвърлена, без да се обсъждат наведените твърдения за извършени нарушения на чл.3 ЗИНЗС от органите по чл.284 ал.1 ЗИНЗС.

В останалата част, касаеща престоите на ищеца в Затвора – Пловдив, които се установи, че са от 01.07.2018г./доколкото това е началната дата на исковия период/ до 06.11.2019г. вкл./когато е бил освободен/ и от 21.02.2020г. /за която дата са налице данни, че е бил настанен отново в Затвора – Пловдив в Приемно отделение/ до 18.06.2020г. вкл., от събраните и описани по-горе доказателства се установява, че през първия престой, за период от 385 дни, а през втория престой за период от 109 дни, ищецът е пребивавал в помещения, в които жизненото му пространство не е отговаряло на предвидените стан­дарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв.м. Тези обстоятелства, съгласно практиката на Съда по пра­вата на човека, включително в пилотното решение „Н. и други срещу Бъл­гария“, съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбата на чл.3 ЕКЗПЧОС.

Съдът е установил и наличие на дървеници и бълхи в килиите, в които е пребивавал ищецът, през  процесните  периоди.

Съдът обаче не е установил нарушение на чл.20 ал.2 ППЗИНЗС, тъй като във всяко едно спално помещение, в което е пребивавал П., е осигурен пряк дос­тъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване пос­редст­вом наличните два прозореца в помещенията.

Изключение от горното прави спално помещение №35 в Трета група, в което помещение П. е пребивавал само 7 дни и в което е наличен само един отваряем прозорец, който е с размери 1,20/1,20м, или с площ от 1,44 кв.м., която площ не отговаря на предвидените стандарти в чл.113 от Наредба №7 от 22.12.2003г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове тери­тории и устройствени зони, поради което и съдът е приел, че в периода 22.02.2019г. – 28.02.2019г. по отношение на ищеца са налице твърдяните нарушения на чл.3 ЗИНЗС от органите по чл.284 от с.з.

Прието е и че няма нарушение и на чл.20 ал.3 ППЗИНЗС, тъй като във всички стаи и помещения на Затвора – Пловдив е осигурен достъп до санитарен възел и теча­ща вода. Всички помещения, в които е пребивавал П./в стая №54 в Пета група, в стая №35 и в стая №33 в Трета група, както и в ПО в стая РЦ/ са разполагали със санитарен възел и постоянно течаща студена вода, а по отношение наличието на топла течаща вода, от приложеното от ответника ста­новище се установява, че в Затвора – Пловдив на л.св. е осигурен достъп до такава, съгласно графика за разпределение на времето на лишените от свобо­да от съответната група, освен това, същият като работещ е имал достъп до баня всеки работен ден, като в подкрепа на тези твърдения са приложени и самите графици, касаещи Трети и Пети пост, видно от които лишените от сво­бода от Трети пост са разполагали с достъп до баня всеки вторник и четвъртък от 13,30 часа до 16,30 часа, а тези от Пети пост всеки вторник и четвъртък от 09,30 часа до 10,30 часа.

Съдът е приел за недоказани и твърденията за лошо качество на питейната вода, а по отношение на твърдените заболявания, липсват каквито и да било данни, това да е било факт, т.е. ищецът да се е разболял вследствие пиенето на вода от чешмите.

Що се отнася до хигиената в Затвора - Пловдив, от приетите по делото справки и становища се установява, че хигиената в спалните помещения се осъществява от лицата, настанени в тях, което се потвърждава и от показа­нията на разпитаните свидетели.

За напълно неоснователни и недоказани са приети и твърденията в исковата мол­ба за неработещи казанчета, липса на прегради и липса на работещи чешми и умивалници.

В крайна сметка е изведен извод за пълната  неоснователност на  претенцията и в частта относно лошото състояние на баните и тоалетните.

Съдът е счел за недоказани  твърденията, че е било прекалено студено през зимата в Затвора, както и тези досежно липсата на индиви­дуална и корекционна работа с ищеца и относно храната в затвора.

Приети са за недоказани и твърденията на ищеца за извършени нарушения от органите по чл.284 ал.1 ЗИНЗС, свързани с неосигу­ряване на адекватно медицинско обслужване по конкретно посочени заболява­ния.

В крайна сметка съдът е приел за доказано, че за третия исков период, през който се установи, че ищецът е пребивавал два пъти в Затвора – Пловдив, за период от 494 дни/385 дни за първия престой и 109 дни за втория/ е преби­вавал в килии, в които жизненото му пространство е било значително под предвидените стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв.м. Отделно от това, през двата престоя на лицето в  Затвора - Пловдив/от 01.07.2018г. до 06.11.2019г. - 494 дни и от 21.02.2020г. до 18.06.2020г. – 119 дни/, в килиите, в които е пребивавал, е има­ло наличие на дървеници и бълхи, а за период от 7 дни/от 22.02.2019г. до 28.02.2019г./ лицето е обитавало помещение, в което прозорецът не е бил с необходимите размери за осигуряване на нормален приток от дневна светлина и проветряване. На база тези обстоятелства, е изведен извод, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбите на чл.3 ал.2 ЗИНЗС и чл.3 ЕКЗПЧОС.  

Съдът е намерил, че е налице незаконосъобразно бездействие от страна на служителите на ответника ГД „Изпълнение на наказанията“ само по отношение на конкретно установените факти по делото, които водят до извода, че битовите условия създават предпоставки за увреждане на психическото здраве на лишените от свобода, създават предпоставка за уронване на човешкото им достойнство. Тези неблагоприятни условия, освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение към лишените от свобода, водят и до извода за заплаха за здравето им поради липса на осъществени елементарни хигиенни стандарти.

Решението е правилно.

Въз основа на установените факти съдебният състав е направил обосновани и съответни на материалния закон изводи, които напълно се споделят от настоящия касационен състав и няма да бъдат преповтаряни, като на основание чл.221, ал.2 АПК препраща и към мотивите на VIІ състав.

Правилен е изводът на първоинстанционния състав, изведен от правилно установената по делото фактическа обстановка, че в случая са налице законовите предпоставки, обуславящи частична основателност на предявения иск за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от неблагоприятни условия при изтърпяване на наказанието лишаване от свобода от ищеца. Законът забранява осъдените и задържаните да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко и унизително отношение и задължава държавата да им осигури условия за изтърпяване на наложеното наказание, съобразени с уважение към човешкото достойнство, като начинът и методът на изпълнение на наказанието да не ги подлага на страдание или трудности в степен над неизбежното ниво на страдание, присъщо на наказанието лишаване от свобода, и като се имат предвид практическите нужди на лишените от свобода, тяхното здравословно и физическо състояние да бъдат адекватно гарантирани. В случая е установено неизпълнение на законовите задължения относно липсата на достатъчно жилищна площ за периода от 01.07.2018г./доколкото това е началната дата на исковия период/ до 06.11.2019г. вкл./когато е бил освободен/ и от 21.02.2020г. /за която дата са налице данни, че е бил настанен отново в Затвора – Пловдив в Приемно отделение/ до 18.06.2020г. вкл., както и  наличие на дървеници и бълхи в килиите, в които е пребивавал ищецът, през  процесните  периоди, вследствие на което са претърпени вреди, пряка и непосредствена последица от нарушаването на чл.3 ЗИНЗС.

Неоснователно е възражението на ГДИН за недоказаност на вредата, бездействието от страна на администрацията и причинната връзка. По категоричен начин са установени нарушенията по чл.3 ЗИНЗС. Т.нар. в касационната жалба „известна пренаселеност“ не може да се компенсира с възможността за раздвижване по коридорите и по време на ежедневния престой на открито, защото тази възможност също е законово предвидена (чл.86, ал.1, т.1 ЗИНЗС). Т.е., с изпълнението на задължение, вменено на администрацията по закон, не може да се оправдае бездействието за осигуряване на необходимата жилищна площ.

Следва в тази връзка да се съобрази нормата на чл.284, ал.5 ЗИНЗС, според която, в случаите по ал.1, настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното. Т.е., когато ищецът докаже извършено нарушение на чл.3 ЗИНЗС, настъпването на неимуществени вреди се презюмира. В случая, доколкото е доказано от страна на ищеца извършено нарушение на чл.3 ЗИНЗС от специализираните органи по изпълнение на наказанията, следва да се приеме, че същият е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния, които неимуществени вреди са в пряка причинно-следствена връзка с битовите условия и по-конкретно с недостатъчната жилищна площ в помещенията, в които е бил настанен за периода 01.07.2018г./доколкото това е началната дата на исковия период/ до 06.11.2019г. вкл./когато е бил освободен/ и от 21.02.2020г. /за която дата са налице данни, че е бил настанен отново в Затвора – Пловдив в Приемно отделение/ до 18.06.2020г. вкл., при наличието на бълхи и дървеници в килиите, в които е пребивавал.

Противно на възраженията по касационната жалба, касационната инстанция намира, че присъденото обезщетение е съобразено със съдебната практика на ЕСПЧ, в т.ч. и с последната такава, като следва да бъде отчетено и обстоятелството, че по цитираните дела са установени множество извършени нарушения от специализираните органи по изпълнение на наказанията, а в конкретния случай е установено единствено пренаселеност на килиите и наличието на бълхи и дървеници в тези, в които е бил настанен ищецът. Т.е., при определяне на конкретния размер на обезщетението съдебният състав е съобразил възможния ефект върху ищеца, обсъдени са общите условия на наказанието лишаване от свобода и кумулативните, наслагващи се ефекти от негативните условия върху ищеца, както изисква ЕСПЧ. Присъденото обезщетение е справедливо определено, защото е фиксиран паричен еквивалент, съответстващ на негативните преживявания и отражението им върху ищеца, съответстващ също на размерите на обезщетенията, които ЕСПЧ присъжда в своите решения по казуси, близки на процесния. Присъденото обезщетение в пълен обем разрешава въпроса за възникналата отговорност на държавата по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, като отчита наличието на правоотношение в пенитенциарно заведение, интензитета на вредите, тяхната продължителност и кумулативния им ефект върху ищеца.

Предвид всичко изложено настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила.

При този изход на делото на страните не се дължат разноски пред касационната инстанция.

Затова и на основание чл.221, ал.2 АПК Административен съд Пловдив, ХХVІ касационен състав,

 

РЕШИ:

 

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1665 от 09.08.2021 г., постановено по адм. дело № 1653 по описа на Административен съд Пловдив за 2020 година.

 

Решението е окончателно.

 

         Председател:                                  Членове: