№ 1438
гр. София, 21.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на десети март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Михаил Ал. Малчев
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Михаил Ал. Малчев Въззивно гражданско
дело № 20211100515357 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение № 20193702 от 04.10.2021 г., постановено по гр. д. № 64613/2020 г. на
Софийски районен съд, 157- състав, е прието за установено по предявения от Н. А. С., ЕГН:
**********, срещу „М. К.“ АД, ЕИК ******* иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД ЗЗД, вр. чл. 10а, ал. 3 ЗПК, че чл. 3 от договор за допълнителни услуги от 09.01.2020 г.
към договор за заем Microcredit № 9002-00014207, сключен на 09.01.2020 г., е нищожен като
противоречащ на чл. 10а, ал. 3 ЗПК и са отхвърлени
предявените от Н. А. С. срещу „М. К.“ АД главни искове с правно основание чл. 26, ал.1,
предл.1 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК за прогласяване нищожност
на договор за заем Microcredit № 9002-00014207 от 09.01.2020 г., и евентуален иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на чл. 2 от договор за
заем Microcredit № 9002-00014207 от 09.01.2020 г. като противоречащ на добрите нрави.
Решението е обжалвано в неизгодната уважителна част - обявената нищожност на чл.
3 от договор за допълнителни услуги от 09.01.2020 г. към договор за заем Microcredit №
9002-00014207 като противоречащ на чл. 10а, ал. 3 ЗПК, от ответника в
първоинстанционното производство - „М. К.“ АД, действащ чрез процесуалния си
представител. Изложените доводи във въззивната жалба са за недопустимост и неправилност
на решението в обжалваната част. Поддържа се, че недопустимостта произтича от
излизането на районния съд извън пределите за заявените оплаквания за нищожност на
процесния чл. 3 от договор за допълнителни услуги. Заявяват се и че въз основа на
неправилна преценка на събраните доказателства, районният съд необосновано е заключил,
че клаузата за заплащане на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в
размер на 689.40 лева е неравноправна. Посочва се, че от събраните доказателства се
установява ползването на тези услуги. Излагат се подробни съображения за неправилност на
решението в обжалваната част. Моли се в тази част решението да бъде обезсилено или
отменено, като предявеният иск бъде отхвърлен и да се присъдят сторените пред двете
1
съдебни инстанции съдебни разноски.
Ответникът по въззивната жалба - Н. А. С., действащ чрез процесуалния си
представител, е депозирал в законовоустановения срок отговор на въззивна жалба. В него се
излагат съображения за правилност и законосъобразност на решението на районния съд в
обжалваната част. Претендира се присъждане на сторените във въззивното производство
разноски.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, намира следното по
предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението.
При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ от
ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба
оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени
на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни
норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
В случая с въззивната жалба е направено оплакване относно фактите и приложимото
право, което очертава обхвата на въззивната проверка за правилност.
Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално
правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни
изводи, основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя и на
основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.
Напълно безпочвени са твърденията за недопустимост на обжалваната част от
процесното съдебно решение. Районният съд напълно правилно и законосъобразно се е
произнесъл по иска, с който е бил сезиран. За по-голяма ясно следва да бъде посочено, че
съдът дава съответната правна квалификация на предявения иск съобразно с
обстоятелствената част и петитума на исковата молба, като не е обвързан от посочената от
страните правна квалификация. В разглеждания случай районният съд точно и вярно е
квалифицирал предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД ЗЗД, вр. чл.
10а, ал. 3 ЗПК съобразно оплакванията на ищеца. Също така следва да бъде пояснено и че
съдът следи служебно за основанията за нищожност на клаузите от потребителските
договори, които водят до тяхната нищожност, дори и да няма заявени оплакванията в тази
насока.
Относно правилността на първоинстанционното решение в обжалваната част
въззивният съд намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
С приетия като доказателство по делото договор за заем и договор за допълнителни
услуги към него, сключени на 09.01.2020 г., страните са уговорили кредит в размер на 1300
лв. и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 689.40 лв.,
платими за срок от 9 месеца на 9 месечни вноски по 246,48 лв. при годишен лихвен процент
40,47 % и ГПР 48,90 %. За да постанови съдебното решение в обжалваната част,
първоинстанционният съд е съобразил, че с допълнителното споразумение към договора от
09.01.2020 г. страните са уговорили и заплащането на възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги в размер на 689,40 лв. При така уговореното възнаграждение не е ясна
цената за всяка от услугите по отделно, което противоречи на императивната норма на чл.
10а, ал. 4 от Закона за потребителския кредит (ЗПК). Отделно от това заплащането на това
възнаграждение от потребителя е предварително, дължимо е за „възможността за
предоставянето" на изброените по- горе услуги, и е без значение дали някоя от тези услуги
ще бъде използвана по време на действието на сключения между страните договор. Предвид
изложеното уговорката за заплащане на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги се
явява нищожна като противоречаща на императивни правни норми - разпоредбите на чл.10,
2
ал.2 предл. второ и чл. 10а, ал. 3 и ал. 4 ЗПК.
Изложените правни аргументи от районния съд, въз основа на които е уважил иска и е
обявил за нищожна клаузата на чл. 3 от договор за допълнителни услуги от 09.01.2020 г., са
законосъобразни, обосновани са при правилно прилагане на закона и след анализ на
събраните по делото доказателства, поради което настоящият състав счита, че
постановеното решение е правилно и следва да се потвърди в обжалваната част.
Неоснователни са възраженията на въззивника за неправилна преценка на районния
съд за неравноправността на процесната клауза за закупен пакет от допълнителни услуги в
размер на 689,40 лв. С оглед предмета, страните, правата и задълженията процесният
договор е за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК и подобни клаузи, са явно
уреждащи интересите на длъжника. Ето защо подобни клаузи, като увреждащи потребителя,
са сключени при нарушение на правилата на ЗПК и по – конкретно нарушение на
разпоредбите на чл.10, ал.2 предл. второ и чл. 10а, ал. 3 и ал. 4 ЗПК.
В чл. 143 ЗЗП е дадено определение на понятието "неравноправна клауза" в договор с
потребител. Там изрично е посочено, че за такава се счита всяка уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, а
различните хипотези на неравноправни уговорки са неизчерпателно изброени в 19 точки на
разпоредбата. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е посочено,
че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в
случаите на договор при общи условия. Такова разрешение е дадено и в Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5. IV. 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, която е транспонирана в българското законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП.
Според чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не
са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в
ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора. Според Директива 93/13/ЕИО не се счита за индивидуално
договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или
някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от
Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той
е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с
общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи
този факт. В разглеждания случай по същество се касае за управление на кредита по
смисъла на чл.10а, ал. 2 от ЗПК, но не и за допълнителна услуга, свързана с договора за
потребителски кредит по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Още повече, че размерът на
претендираната цена за предоставената „в полза на кредитополучателя“ услуга е
несъизмеримо по-голям от лихвата за забава, която би се дължала при забава на плащане на
отделна погасителна вноска. Освен това в противоречие на чл. 10а, ал. 4 ЗПК за различните
видове допълнителни услуги е определено общо възнаграждение за плащане, но не е
формирана цена за всяка от услугите по вида, размера, действието, за което се събират
съответните такси поотделно, каквото е изискването на императивните разпоредби на
закона, а само са изброени услугите. Поради изложеното настоящият съдебен състав намира,
че преценката на районния съд за неравноправност на процесната клауза е правилна и
следва да бъде споделена.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат. Първоинстанционното
решение на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 1 ГПК следва да се потвърди в обжалваната
част.
Въззиваемият на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК има право на съдебни
разноски за въззивната инстанция. Присъждането на такива е поискано с нарочен списък по
чл. 80 ГПК и са представени доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение в
3
размер на 400 лева. Посоченият размер е минимален съгласно Наредба № 1 от 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения и следва да бъде присъден на
въззиваемия.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната част решение № 20193702 от 04.10.2021 г.,
постановено по гр. д. № 64613/2020 г. на Софийски районен съд, 157- състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК „М. К.“ АД, ЕИК *******
да заплати на Н. А. С., ЕГН: **********, сумата от 400 лева, представляваща заплатено
адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4