№ 755
гр. Благоевград, 05.08.2025 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети август през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
като разгледа докладваното от Николай Грънчаров Въззивно гражданско дело
№ 20251200500580 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 от ГПК.
Образувано е въз основа на депозирана пред съда въззивна жалба с вх. № 7648/26.03.2025 г.,
подадена Община Благоевград, БУЛСТАТ *********, с административен адрес гр.
Благоевград, пл. „Георги Измирлиев – Македончето“ № 1, представлявана от кмета М. Б.,
чрез ст. юрк. М. В. – И., срещу Решение № 184/10.03.2025 г., постановено по гр.д. № 64/2024
г. по описа на РС – Благоевград и въззивна жалба с вх. № 9093/10.04.2025 г. е подадена
Община Благоевград, БУЛСТАТ *********, с административен адрес гр. Благоевград, пл.
„Георги Измирлиев – Македончето“ № 1, представлявана от кмета М. Б., чрез юрк. Н. К.,
срещу Решение № 244/31.03.2025 г., постановено по гр.д. № 64/2024 г. по описа на РС –
Благоевград, с което е допълнено Решение № 184/10.03.2025 г., постановено по гр.д. №
64/2024 г. по описа на РС – Благоевград.
Във въззивната жалба са изложени подробни съображения, че първоинстанционното
решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост.
Посочва се в жалбата, че съдебното производство е образувано по искова молба от К. Д. Г.,
ЕГН ***, чрез адв. С. Б., в частта, с която се иска признаване за установено по отношение на
Община Благоевград, че ищцата е собственик на основание давностно владение на
недвижим имот, представляващ реално обособена част с площ 300 кв.м., находящ се в
северната част на Поземлен имот с идентификатор 04279.623.101 /нула четири хиляди
двеста седемдесет и девет, точка, шестстотин двадесет и три. точка, сто и едно/, по
кадастрална карта и кадастрални регистри на гр. Благоевград, одобрени със Заповед № РД-
18-32/10.05.2006 г. на Изпълнителния директор на АК, находящ се в гр. Благоевград, общ.
Благоевград, обл. Благоевград, ул. „Велико Търново“, с адрес на поземлен имот в ***, с
площ на целия имот от 563 кв.м. /петстотин шестдесет и три квадратни метра/, с трайно
предназначение на територията урбанизирана, с начин на трайно ползване - ниско
1
застрояване /до 10 м./, при граници /съседи/: поземлен имот с идентификатор 04279.623.100
/нула четири хиляди двеста седемдесет и девет, точка, шестстотин двадесет и три, точка,
сто/, поземлен имот с идентификатор 04279.623.102 /нула четири хиляди двеста седемдесет
и девет, точка, шестстотин двадесет и три, точка, сто и две/, поземлен имот с идентификатор
04279.623.104 /нула четири хиляди двеста седемдесет и девет, точка, шестстотин двадесет и
три, точка, сто и четири/, поземлен имот с идентификатор 04279.623.391 /нула четири
хиляди двеста седемдесет и девет, точка, шестстотин двадесет и три, точка, триста
деветдесет и едно/, поземлен имот с идентификатор 04279.623.97 /нула четири хиляди
двеста седемдесет и девет, точка, шестстотин двадесет и три, точка, деветдесет и седем/ и
поземлен имот с идентификатор 04279.623.98 /нула четири хиляди двеста седемдесет и
девет, точка, шестстотин двадесет и три. точка, деветдесет и осем/, при граници на реално
обособената част: поземлен имот с идентификатор 04279.623.100, поземлен имот с
идентификатор 04279.623.98, поземлен имот с идентификатор 04279.623.97, поземлен имот
с идентификатор 04279.623.104, поземлен имот с идентификатор 04279.623.102.
Сочи се в жалбата, че за поземления имот, предмет на разглеждане в настоящото исково
производство, е съставен Акт за частна общинска собственост № *** г., вписан в Службата
по вписванията при PC – Благоевград по Акт № *** г., като поземлен имот с идентификатор
04279.623.101 /нула четири хиляди двеста седемдесет и девет, точка, шестстотин двадесет и
три, точка, сто и едно/, представляващ поземлен имот 101 /едно нула едно/, в кадастрален
район 623 /шест две три/, с ЕКАТТЕ 04279 /нула четири две седем девет/ по КККР на
Благоевград, одобрени със Заповед № РД-18-32/10.05.2006 г. на ИД на АК, с адрес на
поземления имот: ***, п.к. 2700, с площ 563 /петстотин шестдесет и три/ кв.м., трайно
предназначение на територията: Урбанизирана, начин на трайно ползване: Ниско застояване
/до 10 м./, номер по предходен план: 4510, кад. район 623, ПИ 101, при съседи: 04279.623.97;
04279.623.391; 04279.623.98; 04279.623.98; 04279.623.100; 04279.623.104; 04279.623.102, за
който имот съгласно Скица на поземлен имот № 15-86268-15.01.2024 г., издадена от
Службата по геодезия, картография и кадастър гр. Благоевград, като основание за
придобиване е записано чл. 56, ал. 1, чл. 2, ал. 1, т.7 от ЗОС, във връзка с §42 от ПЗР към
ЗИД ЗОС.
Твърди се, че при постановяване на решението си, първоинстанционния съд не е взел под
внимание важни факти и обстоятелства, подкрепени от доказателствата по делото:
Придобиването на основание §42 от ПЗР към ЗИД ЗОС с оглед естеството си е по силата на
закона. То се изразява с трансформация на собствеността от държавна в общинска с оглед
статута на имота, предназначението му и отреждането му за посочените в разпоредбата на
този параграф нужди. Към дата 05.11.1999 г., когато тази разпоредба е била приета,
територията на която се намира спорният имот, съгласно предвижданията на КЗРП одобрен
със Заповед № 215/23.03.1998 г. на Кмета на Община Благоевград, е отреден за целите
посочени в този параграф, а именно за жилищно строителство, обществени и
благоустройствени мероприятия на общината. Едва към този момент /приемането на КЗРП -
1998 г./. процесният имот е обособен като самостоятелен обект част от земната повърхност,
2
за първи път.
Видно извлечение от ЗРКП, одобрен със Заповед № РД-14-03-68/30.03.1983 г. на Министъра
на строителството и архитектурата, територията, на която попада сградата, твърдяна от
ищцата за нейна собственост, не е обособена на ПИ и реалното й местонахождение е извън
регулацията на града. Същата не е определена с граници, т.е. не е ясно индивидуализирана
по местонахождение и граници и със съществуващи на място трайни материализирани
граници, поради което до 1998 г., когато територията е включена в регулационните граници
на гр. Благоевград, на практика процесният имот не е имал нормативно установените
характеристики на такъв и не е могъл да бъде годен обект на право на собственост /§5, т. 2
от ДР на ЗУТ/.
В Община Благоевград липсват данни, респективно документи удостоверяващи
започналото, протичащо и реализирано строителство на сградата, предмет на представения с
исковата молба Нотариален акт за удостоверяване право на собственост върху недвижим
имот придобит по давност – чл. 587, ал. 2 от ГПК, № *** г. на нотариус К. М., с peг. № 415
на НК, район на действие PC - Благоевград, вписан в Служба но вписванията при PC -
Благоевград, Акт № *** г.
В архива на Община Благоевград е открит разписен лист към КРЗП от 1998 г., в който в
графа собственик е посочено лицето Н. Р. Я., като не са посочени други данни. Вписването в
регистъра към КРЗП на едно лице като собственик на даден имот не го легитимира като
такъв, още повече, че в случай в регистър към КРЗП от 1998 г. липсва посочен документ, въз
основа на който посоченото лице се легитимира като собственик на имота.
Изтъква се, че правото на собственост по давност върху недвижим имот, съгласно чл. 79 от
Закона за собствеността се придобива с непрекъснато владение на имота в продължение на
десет години. Съгласно чл. 68, ал. 1 от ЗС, владението е упражняване на фактическа власт
върху вещ. която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. Тази фактическа
власт на лицето върху вещта трябва да е установена по траен начин. Владеенето трябва да е
постоянно и непрекъснато, а също така да е ясно, несъмнително, спокойно и с намерение да
се държи вещта като своя. Лицето следва да е упражнявало своята фактическа власт върху
вещта по отношение на конкретна вещ /corpus/, както и да е демонстрирало по отношение на
всички трети лица поведение на пълноправен собственик /animus/, т.е. поведение, което
безсъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен обем само за себе си.
Посочва се в жалбата, че неправилно първоинстанционния съд е приел, че ищцата владее
спокойно, необезпокоявано и с явно демонстрирано намерение, че имотът се владее като
собствен. Няма данни как е бил завладян този имот от ищцата, на какво основание и
съответно как и по какъв начин е установила своята категорична фактическа власт върху
имота, и по какъв начин е демонстрирала намерение за своене на имота. При постановяване
на решението си първоинстанционния съд не е взел под внимание, че в случая за ищцата не
са налице признаци /както обективния така и субективния/, съставляващи владението. Не е
налице фактическа власт на имота „Cosrpus possesionis“, нито субективния елемент,
изразяващ се в държането на вещта като своя. За да се приеме, че е започнала да владее
3
недвижимия имот, ищцата следва да докаже, че достатъчно ясно е изразила пред Общината
своите намерения да отхвърли правата й върху същия имот.
Посочва се също, че в депозираната искова молба, ищцата излага твърдения, че считано от
1942 г. баща й Д. Я. Д., бивш жител на *, (починал на *** г.), е започнал да го ползва и
владее за жилищни нужди и е изградил в имота жилищна сграда, която е обитавано от
цялото семейство на ищцата. След смъртта му през * г., ищцата твърди, че единствено тя
ползва и владее процесната реална част от недвижимия имот, ведно с изградената в него
жилищна сграда, тъй като единствено тя е останала да живее в имота. Твърди се, че повече
от 40 години сградата и имотът се владеят спокойно, явно, необезпокоявано от ищцата.
Посочва се още, че неправилно районният съд не е взел предвид, че с приемане на
Конституцията на НРБ от 1947 г. е премахната възможността общините да притежават право
на собственост върху недвижими имоти и е извършено одържавяване на същите. Съобразно
КРБ от 1947 г. имотите са били изключителна собственост на държавата, изключени изцяло
от гражданския оборот: държавни земи, които са били предоставени за управление на
държавни предприятия, учреждения, ТКЗС, обществени организации, частни лица и земи
собственост на кооперациите или на частни физически или юридически лица. На основание
чл. 6 от ЗС в първата му редакция бр. 92/16.11.1951 г., а и тази от 1991 г. /ДВ, бр.
77/17.09.1991 г./ държавни стават и имотите, които държавата придобива съгласно законите,
а така също и имотите, които нямат друг собственик. С приемането на §42 от ЗИДЗОС /ДВ,
бр. 95/05.11.1999 г./ тази държавна собственост е преминала в патримониума на Общината,
т.е. по силата на този закон, настъпва трансформацията на частната държавна собственост в
частна общинска собственост на съответните имоти, предмет на същата. Разпоредбата касае
застроени и незастроени имоти, частна държавна собственост, които към момента на
влизането й в сила. съгласно предвижданията на действащите към този момент подробни
градоустройствени планове на населеното място, са отредени за обществени или
благоустройствени мероприятия на общините. При наличие на така предвидените в тази
разпоредба условия, с влизането й в сила, т.е. по силата на този закон, настъпва
трансформацията на частна държавна собственост в частна общинска собственост за
съответните имоти, предмет на същата. След като в случая процесният имот е заварен като
образуван като имот от частна държавна собственост и при положение, че по силата на
действащия към него градоустройствен план от 1998 г. е отреден за жилищно застрояване
/без значение дали са или не са застроени/, то тази трансформация на правото на собственост
е валидно настъпила. Затова и процесният имот е станал общинска собственост, за което е
бил съставен Акт за частна общинска собственост № *** г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 7, във
връзка с чл. 56, ал. 1 от ЗОС. С влизането в сила на §42 от ПЗР на ЗИДЗОС е настъпила
трансформация на частна държавна собственост в общинска такава, върху застроени и
незастроени урегулирани имоти, отредени за жилищно строителство и за обществени и
благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите
към този момент градоустройствени планове.
Сочи се, че неправилно първоинстанционния съд не формира извод и не разглежда
4
приложението на разпоредбата на чл. 86 от ЗС досежно процесния недвижим имот.
Съгласно чл. 2, ал. 1 от ЗС /ДВ, бр. 92 от 16.11.1951 г./ социалистическата собственост е
включвала собствеността на държавата, на кооперациите и на други обществени
организации. Впоследствие с изменението, обн. ДВ, бр. 31 от 1990 г. и разделението на
държавната собственост на държавна и общинска, разпоредбата на чл. 86 от ЗС забранява да
се придобива по давност държавна или общинска собственост. С последващото изменение
на чл. 86 от ЗС, обн. ДВ, бр. 33 от 1996 г., в сила от 01.06.1996 г., давността е изключена като
придобиван способ само за вещите които са публична държавна или общинска собственост.
Следователно за вещите частна държавна собственост, които са завладени преди влизане в
сила на изменението на чл. 86 от ЗС, обн. ДЕЗ. бр. 33 от 1996 г., давностният срок започва да
тече от 01.06.1996 г. Десетгодишния срок за недобросъвестно владеене изтича на 01.06.2006
г. На 31.05.2006 г. течението на давностния срок е спряно с §1 от Закона за допълнение на
ЗС, обн. ДВ, бр. 46 от 2006 г. /Тълкувателно решение № 3/14.02.2018 г. по тълк. дело №
3/2017 г. на ОСГК на ВКС/. Впоследствие с последващи изменения на нормата на §1 от
Закона за допълнение на ЗС, последното от които обн. ДВ. бр. 7 от 2018 г., в сила от
31.12.2017 г., давността за придобиване на държавни и общински имоти спира да тече до
31.12.2022 г.
Сочи се също, че във връзка с горното следва да се има предвид, че съгласно Тълкувателно
решение № 3/14.02.2018 г. по тълк. дело № 3/2017 на ОСГК на ВКС, касационният съд е
възприел, че течението на давностния срок по чл. 79, ал. 1 от ЗС за придобиване по давност
на имоти - частна общинска собственост е спряно с разпоредбата на §1 от Закона за
допълнение на ЗС /ДВ. бр. 46 от 2006 г./. Със задължителната практика е разяснено още, че
започналият да тече от 01.06.1996 г. десетгодишен давностен срок изтича на 01.06.2006 г.. а
установеният с §1 от Закона за допълнение на ЗС /ДВ, бр. 46 от 2006 г./ мораториум е в сила
от 31.05.2006 г., в съответствие с което в полза на ищците не е осъществено придобиваното
основание по чл. 79, ал. 1 от ЗС. Неправилно първоинстанционният съд не е отчел, че когато
се говори за явно владение, се има предвид то да не се упражнява тайно, по начин, който не
разкрива ясно намерението на владелеца да държи вещта като своя. Владението е явно.
когато фактическата власт се упражнява така, че всеки заинтересован може да научи за нея,
каквото в конкретния случай не се установява.
Твърди се, че доколкото се касае за имот със статут на общинска собственост, по отношение
на него действа законовата забрана за придобиване по давност. Според нормата на §1 от
Закона за допълнение на Закона за собствеността, давността за придобиване на общински
имоти спира да тече до 2022 г. и ищцата не може да се легитимира като собственик на
процесния имот на соченото от тях оригинерно правно основание. Мораториумът, спиращ
давността, е подновяван всяка година в продължение на петнадесет години, докато на
24.02.2022 г. Конституционният съд постановява Решение № 3 по к.д. № 16/2022 г.. с което
обявява за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на
Закона за собствеността (обн., ДВ. бр. 46 от 2006 г.; посл. доп., бр. 18 от 2020 г.) и на § 2 от
заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността (ДВ, бр. 7 от
5
2018 г.). С обявяването на разпоредбата на § 1, ал. 1 ЗДЗС за противоконституционна не се
засяга нейния досегашен ефект.
Твърди се, че неправилно, необосновано и в противоречие със събраните по делото
доказателства първоинстанционния съд не приема твърдението на Община Благоевград, че
при така констатираните обстоятелства, имотът не би могъл изобщо да бъде придобит по
давност от ищцата, поради забраната за придобиване по давност на имоти държавна и
общинска собственост. В нейна полза не е могъл да изтече десетгодишния давностен срок за
придобиване на имота по давност, предвид наложения мораториум за придобиване по
давност на недвижими имоти - частна държавна и общинска собственост.
Посочва се, че в хода на процеса по категоричен начин е установено, в това число и от
заключението на вещото лице, че за сградата. изградена в процесния имот няма издадено
разрешение за строеж и учредено отстъпено право на строеж. Това води до извод, че не би
могло да бъде придобита по давност сграда, която юридически не съществува, а от това
следва, че не може да се придобие по давност имот, за който има твърдения, че ползването
му е само и единствено по повод ползването на незаконна сграда.
Посочва се също в жалбата, че неотносим към настоящото производство е приетият като
доказателство по делото от съда Нотариален акт за собственост върху недвижим имот
придобит по давност, с № *** г., който акт се отнася за сградата построена в процесния
поземлен имот, както и правото на собственост върху същата, доколкото сградата не е
предмет на предявения иск. От приобщените като доказателства по делото – Скица - проект
№ 15-208297/04.04.2018 г. и Скица - проект № 15-304048/05.04.2019 г., ясно се вижда, че
сградата е с различно местоположение, размери и координати, което навежда на довода, че
сградата е различна на двете скици. Неправилно п.районният съд не е изследвал въпроса:
„Съответства ли по местоположение и размери заснетата през 2018 г. сграда по скицата
проект с действителното положение на сградата в момента ?“.
Посочва се също, че процесната сграда, заснета през 2018 г. не съответства по
местоположение и размери с действителното местоположение на сградата. В тази връзка
оспореното експертно заключение не допринася по никакъв начин за изясняване на
фактическата обстановка по делото. Неправилно съда кредитира с доверие заключението на
вещото лица по допуснатата и назначена съдебно-техническа експертиза, която третира
статута само на сградата, без да се коментира поземления имот.
Навежда се, че неправилно съдът е кредитирал с доверие показания дадени от близки на
ищцата, без да вземе под внимание, че свидетелите трябва по възможност да бъдат съседи
на имота. В показанията си свидетелят К. Д., брат на ищцата К. Г., твърди че сестра му има
къща с двор, къщата е закупена от баща им Д. Я. от * през 40-те години, но не се споменава
нищо за поземления имот. Показанията на свидетеля, са пристрастни и преувеличени,
същият е емоционално обвързан с ищцата, предвид близката роднинска връзка между брат и
сестра. Показанията на втория свидетел Г. Д. повтарят отчасти тези на К. Д.. Двамата са
съпрузи и в близки роднински връзки с ищцата Г.. Свидетеля Д. твърди, че „къщата е на два
етажа, с по 3-4 стаи на етаж“, което не кореспондира със събраните по делото доказателства.
6
Дадените свидетелски показания са непълни и неточни. Изслушаните двама свидетели по
искане на ищцата в първоинстанционното производство, са силно пристрастни, предвид
което, съда не е следвало да кредитира същите с доверие. Разпитаните по делото свидетели
не установяват, че „около 1994 г. ищецът е почистил имота, оградил го е, на по-късен етап е
засадил овощни дръвчета и от тогава е в непрекъснато владение на имота“, както се твърди в
първоинстанционното решение.
Посочва се, че извода на районния съд, а именно „че ответника, който в своя полза е издал
акт за частна общинска собственост през 2024 г.“, не кореспондира с приобщените по делото
доказателства. За процесният имот е бил съставен Акт за частна общинска собственост №
*** г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 7, във връзка с чл. 56, ал. 1 от ЗОС. Неправилно,
необосновано и в противоречие със събраните по делото доказателства, съдът е формирал
извод „че 19.03.2004 г. е началния момент, от който може да започне да тече давност в полза
на ищеца. До този момент давност по отношение на процесния имот не е текла. От тази дата
до датата на предявяване на исковата претенция в съда 27.03.2024 г. са изминали повече от
10 години, поради което твърдението за изтекла в полза на ищеца придобивна давност се
явява основателно“. Произнасяйки се по въпроса относно началния момент на придобивната
давност, съдът е формирал напълно необоснован извод, който третира имота като такъв в
неурбанизирана територия – „когато имота е в неурбанизирана територия – земеделска земя,
невъзстановена на бивш собственик и е изготвен план на новообразуваните имоти,
фактическият състав, от който произтича правото на собственост, е бил завършен след
влизане в сила на ПНИ - 2004 г. В тези случаи ПНИ индивидуализира обекта на собственост
като конкретна вещ, върху която това право може да бъде упражнявано. Следователно от
влизане в сила на ПНИ е началния момент, от който започва да тече давността“.
Оспорва се като крайно неправилен, поради неправилно тълкуване на материалния закон,
необоснован и несъответстващ на събраните по делото доказателства е основния мотив в
решението. „собствеността на имота е придобита от ищцата на оригинерно придобивно
основание“.
Сочи се, че в случая за ищцата не са налице признаци /както обективния така и
субективния/, съставляващи владението. Не е налице фактическа власт на имота „Cosrpus
possesionis“, нито субективния елемент, изразяващ се в държането на вещта като своя.
Ищцата не доказва по безспорен начин, че е започнала да владее недвижимия имот, както и
не е изразила пред Общината достатъчно ясно своите намерения да отхвърли правата й
върху същия имот. Предвид събраните в първоинстанционното производство доказателства,
към настоящия момент не е възможно посоченият способ да е породил правното си действие
и ищцата да е станала собственик на процесния имот на основание давностно владение.
Предявеният иск от ищцата е право основание чл. 124, ал. 1 от ГПК. във връзка с чл. 77 и чл.
79 от ЗС, против Община Благоевград се явява неоснователен и необоснован и следва да
бъде отхвърлен като такъв.
Иска се от въззивния съд да постанови съдебен акт, с който да отмени Решение № 184 от
10.03.2025 г., постановено по гражданско дело № 64/2024 г. по описа на Районен съд -
7
Благоевград като неправилно и незаконосъобразно, като и вместо него постанови решение, с
което да отхвърли предявения от К. Д. Г., чрез адв. С. Б., срещу Община Благоевград иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 77 и чл. 79 от Закона за
собствеността.
Претендира се присъждане на разноски в полза на Община Благоевград за възнаграждение
за юрисконсулт, съгласно Наредбата за заплащане на правната помощ, за процесуално
представителство пред двете инстанции.
Прави се възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната
страна по спора.
Въз основа на молба по реда на чл. 250 от ГПК, ищецът в първоинстанционното
производство е поискал от районния съд да допълни Решение № 184/10.03.2025 г.,
постановено по гр.д. № 64/2024 г. по описа на РС – Благоевград. Първоинстанционният съд
е уважил молбата с Решение № 244/31.03.2025 г., постановено по гр.д. № 64/2024 г. по описа
на РС – Благоевград, което е обжалвано с въззивна жалба от Община Благоевград.
Във въззивната жалба срещу решението, постановено по реда на чл. 250 от ГПК се сочи, че
районният съд неправилно е допуснал изменение на иска, с който да измени размера на
претендиралата реална част от 300 кв.м на 398 кв.м, поради извода на вещо лице * И. Б. К. в
проведено заседание на 26.02.2025 г. и са направени нови констатации, които не произтичат
от събраните по делото доказателства и не са били предмет на първоначалния съдебен акт.
Твърди се, че няма технически способ, с който вещото лице да е обяснило и защитило
изказването в съдебно заседание, по повод размера на реалната обособена част от
процесният имот, който ищцата ползва. В разпита на вещо лице * И. Б. К. в съдебно
заседание на 26.02.2024 г., има неточности, объркване и липсва конкретизация. Не са
изложени никакви данни, които да подкрепят извода на вещото лице за размера на
процесната реална обособена част, приет по-късно от същият съд, няма данни свързани с
това изявление, които да са включени в експертизата и нищо конкретно не води до извода
как, с какъв способ и по какъв начин вещото лице е констатирало разликата в реално
ползваната обособена част от ищцата.
Твърди се, че от разпита на вещо лице * И. Б. К. се установява, че информацията за площта е
получена от разговор с ищцата, не са използвани технически средства или изследване на
документи, както и други способи за измерване на площ. Изложените предположения, не
доказват по никакъв начин площта на реално ползваната обособена част от имота и не могат
да водят до заключение, което да се приеме от съда, като факт на базата на който да вземе
своето решение. Поради това и първоначалното решение № 184/ 10.03.2025 г. на Районен
съд Благоевград е за 300 кв.м, които представляват реално обособената процесна част от
имот с идентификатор 04279.623.101.
Изтъква се, че не е налице основание за допълването на първоначалното решение, тъй като е
ясно и изчерпателно относно приетата площ, като в него не са допуснати пропуски,
налагащи допълването и изменението на обособената процесна част от поземлен имот с
8
идентификатор 04279.623.101. В първоначалното решение съдът е допуснал изменение на
иска, но е взел в предвид фактите по делото и правилно е решил относно реално ползваната
част на процесния имот от ищцата.
Сочи се, че допуснатата и назначена съдебно - техническа експертиза също третира статута
само на сградата, без да се коментира процесния поземлен имот. Процесната сграда заснета
през 2018 г. не съответства по местоположение и размери с действителното местоположение
на сградата. Оспореното експертно заключение не допринася по никакъв начин за
изясняване на фактическата обстановка по делото.
Посочва се, че изложените съображения във въззивна жалба с вх. № 7648/26.03.2025 г.,
подадена от Община Благоевград, са относими и към изменената част от обособената реална
част на процесния имот за която е постановено Решение № 244/31.03.2025 г. от Районен съд
- Благоевград.
Твърди се, че не е възможно посочения способ - осъществено давностно владение, да е
породил правно действие и ищцата да е станала собственик на процесния имот от 300 кв.м,
като този извод следва и за изменената и допълнена площ, а именно 398 кв.м.
Иска се от въззивния съд да отмени Решение № 244/ 31.03.2025 г. на Районен съд -
Благоевград, постановено по гр. д. № 64/2022 г., с което е допълнено Решение №
184/10.03.2025 г., постановено по същото дело, изцяло като неправилно и незаконосъобразно
и да постанови решение, с което да отхвърли предявения от К. Д. Г. иск с правно основание
чл. 250, ал.1 от ГПК срещу Община Благоевград иск, като недоказан и неоснователен.
Препис от въззивните жалби е връчен на насрещната страна – К. Д. Г., от която, чрез
пълномощника адв. С. Б., в срок е постъпил писмен отговор по двете жалби.
По отношение на въззивна жалба против Решение № 184 от 10.03.2025 г. постановено по
гр.д. № 64/2024 год. по описа на Районен съд - гр. Благоевград, допълнено с Решение № 244
от 31.03.2025 год. постановено по гр.д. №64/2024 год., с писмения отговор се изразява
становище за неоснователност на въззивната жалба.
Сочи се, че обжалваното първоинстанционно решение като краен резултат е правилно и
обосновано, постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и при
правилно приложение на материалния закон, а изложените във въззивната жалба оплаквания
в обратна насока са изцяло неоснователни. В тази връзка в отговора на въззивната жалба са
изложени подробни съображения.
Сочи се, че неоснователно е оплакването във въззивната жалба за неправилност на
първоинстанционното решение, тъй като съдът не е взел предвид факти и обстоятелства,
обосноваващи твърдението на ответника, че процесния недвижим имот е общинска
собственост по силата на пар. 42 от ПЗР на ЗОС. Дори съдът да е допуснал неточности във
формулирането на фактическата обстановка или не е изцяло и точно отразил твърденията на
страните във връзка с приложението на пар. 42 от ПЗР на ЗОС, както се сочи във въззивната
жалба, то това не влияе на правилността на крайните изводи на първата инстанция, че
въззиваемата е собственик на спорната реална част на заявеното придобивно основание, тъй
9
като в настоящия случай събраните по делото доказателства по безспорен и несъмнен начин
установяват осъществяването на заявеното оригинерно основание, както и липсата на
законови пречки препятстващи придобиването на собствеността по силата на този способ.
Навежда се довод, че доколкото твърдението, че имота е общински при хипотезата на пар.
42 от ПРЗ на ЗОС е въведено като възражение от ответната страна, съставляващо пречка за
придобиването им по давност, предвид установения с §1 от ЗИД на ЗС мораториум, то в
тежест на тази страна - Община Благоевград е да докаже тези свои права, респ. да докаже
твърденията си за наличието на пречки за придобиване на собствеността върху имота по
давност. Цитираната в акта за частна общинска собственост разпоредба /чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС/
не установява конкретен придобивен способ, а само сочи начините, в резултат на които
общината може да придобие права на собственост - сделка, давност или по друг начин
определен със закон.
Сочи се в отговора, че съгласно възприетото в трайната съдебна практика становище при
предявен иск за установяване принадлежността на правото на собственост върху недвижим
имот страната, която оспорва правата на предявилото иска лице, позовавайки се на свои
собствени права или навеждайки доводи за наличие на пречка за осъществяване на
твърдяното от ищците придобивно основание, носи по правилата на чл. 154 от ГПК тежестта
да докаже осъществяването на основанието, на което твърди, че е придобила спорното
право, респ. наличието на пречки за осъществяване придобивното основание на ищците, т.е.
да докаже правоизключващите или правопогасяващите си възражения. Ако ответникът
твърди, че ищцата не е могла да придобие реална част от процесния имот по давност по
причина, че е съществувала законова забрана, то негова е доказателствената тежест за това.
В настоящия случай от събраните в първоинстанционното производството доказателства не
било установено и доказано наведеното от ответника твърдение, че имота е общинска
собственост на основание пар. 42 от ПЗР на ЗОС и съответно не би могло да се придобие
част от него по силата на давностно владение. Позоваването на цитираната разпоредба е
изцяло неоснователно, тъй като не е налице един от елементите на правопораждащия го
фактически състав, а именно имотът да е бил частна държавна собственост към момента на
влизането в сила на закона.
Изтъква се, че в производството по делото пред първата инстанция не са били ангажирани и
представени никакви доказателства от които да е видно, че процесния имот към момента на
влизане в сила на пар. 42 ПЗР на ЗОС, е бил частна държавна собственост. Не са ангажирани
никакви доказателства, които да установяват право на собственост на държавата към
момента на влизане в сила на цитираната разпоредба на ЗОС. Няма данни и доказателства
по делото да е придобит на каквото и да е основание от държавата, нито същия да е бил
частна държавна собственост. Само по себе си това обстоятелство, че имота не е бил
държавна собственост изключва напълно възможността ответника да е придобил имота на
основание пар. 42 ПЗР на ЗОС. Доколкото в хипотезата на пар.42 от ПРЗ на ЗОС
предпоставките за придобиване на собствеността са предвидени в условията на
кумулативност и с оглед на обстоятелството, че в процесния случай не е налице първата
10
предпоставка, а именно имота да е бил частна държавна собственост, то без значение е дали
процесния имот е бил отреден за жилищно строителство или обществени и
благоустройствени мероприятия и кога.
Сочи се, че посоченото правно основание за трансформацията на собствеността ex lege
предполага не само държавна собственост върху имота до момента на влизане в сила на
цитираните законови разпоредби, но и реално съществуващите правни хипотези за
конкретния имот към момента на влизане в сила на тези законови разпоредби. Поради това
се застъпва становище за неоснователност и недоказаност и на наведеното от ответника
твърдение, обуславящо приложното поле на пар. 42 от ПРЗ на ЗОС, а именно към момента
на влизане в сила на тази разпоредба процесния имот да е бил отреден за жилищно
строителство или обществени и благоустройствени мероприятия на общината. От
представените към отговора на исковата молба доказателства не става ясно и не се
установява какво е отреждането на имота към 05.11. 1999 год. когато е приета разпоредбата
на пар. 42 от ЗОС, нито че към тази дата същия е бил отреден за жилищно строителство
както се твърди в отговора на исковата молба. Обстоятелството, че имотът попада в
урбанизирана територия няма за автоматична правна последица прилагане разпоредбата на
§42 от ПЗР на ЗОС, която изисква и отреждането му конкретно за жилищно строителство и
обществени и благоустройствени мероприятия на общината към релевантния момент.
Сочи се още, че предвид събраните по делото доказателства, не се установява да е налице
никое от условията за придобиване на собствеността от общината по силата на пар. 42 от
ПРЗ на ЗОС. Не се установява същия да е бил частна държавна собственост, нито към
момента на влизане в сила на цитираната разпоредба да е бил отреден за предвидените в
тази разпоредба мероприятия на общината, поради което и ответната община няма как да е
придобила собствеността върху тях на заявеното и поддържано придобивно основание.
Поддържа се с отговора, че са неоснователни и наведените във въззивната жалба твърдения,
че съда не е взел предвид, че с Конституцията на НРБ от 1947 год. е извършено
одържавяване на имотите и с приемането на пар. 42 от ПЗР на ЗОС имота е станал общинска
собственост. Съда е изложил съображения във връзка с оплакванията във въззивната жалба и
е съобразил цитираната нормативна уредба като е приел, че действително имоти публична
държавна или общинска собственост - чл. 86 от ЗС, действащ от 1951 г. и до сега, визира, че
не може да се придобие по давност вещ, социалистическа собственост (в периода от 1951 г.
до 1990 г.), вещ, държавна или общинска собственост (в периода от 1990 г. до 1996 г.), а сега,
след 1996 г., вещ публична държава или общинска собственост. В този смисъл са и чл. 7, ал.
1 от Закона за държавна собственост от 1996 г. (вещите - публична държавна собственост не
могат да се придобиват по давност) и чл. 7, ал. 1 от Закона за общинската собственост от
1996 г. (не могат да се придобиват по давност имоти - публична общинска собственост).
Следователно до 1996 г. не могат да се придобиват по давност всички държавни и общински
имоти, а след 1996 г. - не могат да се придобиват по давност само имоти - публична
държавна или общинска собственост. В тази връзка съда е приел, че липсват данни имотът
да е бил собственост на държавата, на кооперация или на обществена организация.
11
Сочи се, че тъй като не е установено и доказано процесният имот да е бил държавна или
общинска собственост, то по отношение на него не намират приложение предвидените в
закона забрани за придобиването им по давност. Възражението на ответника за наличие на
мораториум относно придобиване на собствеността върху държавни и/или общински имоти
е неоснователно именно поради това, че този мораториум е обусловен от наличието на право
на собственост на държавата или на общината, а в първоинстанционното производство не е
установено и доказано процесният имот да е станал общинска собственост на наведените
придобивни основания, поради което и посочената забрана не намира приложение по
отношение на него. Поради това се явяват и неоснователни оплакванията във въззивната
жалба, че първоинстанционния съд не е обсъдил и съобразил приложението на пар. 42 от
ПЗР на ЗОС, тъй като няма доказателства установяващи наличието на което и да е от двете
кумулативни основания за придобиване на собствеността по отношение на спорния имот от
общината на това основание. Предвид липсата на доказателства в тази насока дори и да се
приеме, че е налице пропуск на съда относно заявеното придобивно основание, то неговата
недоказаност, обосновава извод, че този пропуск е несъществен и не се отразява на
правилността на крайните изводи на съда, респ. не обосновава основание за отмяна на
постановения от първата инстанция съдебен акт.
Поддържа се с отговора, че са неоснователни и твърденията във въззивната жалба, че съда
не е разгледал и обсъдил приложението на чл. 86 от ЗС по отношение процесния недвижим
имот. Посочва се, че съдът е обсъдил приложението на тази разпоредба, като е приел, че
липсват данни имотът да е бил собственост на държавата, на кооперация или на обществена
организация. Приложението на цитираната разпоредба е разгледано и обсъдено и във връзка
с приложението на въведения мораториум, както и неговото отпадане, приемайки че с оглед
периода на осъществяваното владение /макар и неточно посочен/, е налице срок от повече от
десет години през който е текла придобивна давност довела до реално придобиване на
собствеността от ищеца.
Изразява са становище, че дори и да се приеме, че процесния имот е бил частна държавна
или общинска собственост, то с оглед отпадането на мораториума и осъществяваното от
ищцата давностно владение е налице период от повече от 10 г., в който е текла давност и
имота е придобит от нея в собственост на това основание. С приемането на Закона за
собствеността (ЗС) през 1951 г. е въведена забрана за придобиване по давност вещ, която е
социалистическа собственост. Тя остава действаща и след 1990 г., когато в ЗС е
препотвърдено, че „не може да се придобие по давност вещ, която е държавна или общинска
собственост“. През 1996 г., за първи път се въвежда разграничението между публична и
частна собственост на държавата и общините и се приемат и специалните Закон за
държавната собственост и Закон за общинската собственост. С измененията в чл. 86 от ЗС е
предвидено, че: „Не може да се придобие по давност вещ, която е публична държавна или
общинска собственост“. Тази промяна в Закона за собствеността влиза в сила на 1 юни 1996
г., поради което от този момент имотите частна държавна и частна общинска собственост
могат да се придобиват по давност. С изменения в ЗС с обратна сила, считано от 31 май 2006
12
г., давността е спряна. С Решение № 3/2022 год. на Конституционния съд на РБ по
конституционно дело № 16/2021 год. за противоконституционни ca обявени § 1, ал. 1 от
Закона за допълнение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 46 от 2006 г., посл. доп., ДВ,
бр. 18 от 2020 г.) и § 2 от Заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за
собствеността (обн., ДВ, бр. 7 от 2018 г.), т.е. е отменен мораториума за придобиване по
давност на държавни и общински имоти. Обявяването на разпоредбата на § 1, ал. 1 ЗДЗС за
противоконституционна не се засяга нейния досегашен ефект. Що се отнася до придаденото
обратно действие на последното по време удължаване на срока на мораториума (в
атакувания § 2 ЗР на ЗИЗС, KC е приел, че дори тогава, когато се приема, че материалният
граждански закон по изключение може да има обратна сила, това не следва да се приложи за
основните конституционни права, каквото е правото на собственост. С оглед постановеното
от КС на РБ за периода от 01.06.1996 год. до 30.05.2006 год. за имоти частна общинска и
държавна собственост давността не е спирала да тече. С оглед прогласяването за
противоконституционен на пар. § 2 ЗР на ЗИЗС, то давност е текла и в периода от 31.12.2017
до 19.01.2018 год. В този период дори и да се приеме, че имота е бил частна държавна или
общинска собственост, то е налице срок, по-дълъг от 10 години по отношение на който е
текла придобивна давност за имоти частна държавна и общинска собственост и не е било
налице пречка за придобиването им по давност от ищеца.
Твърди се, че предвид всичко изложено по делото не е установено и правилно е прието от
първоинстанционния съд, че процесната реална част е собственост на въззиваемата по
силата на осъществявано от нея давностно владение, както и че ответника в лицето на
Община Благоевград не е собственик на процесния недвижим имот и незаконосъобразно е
съставен АЧОС за него. Въпреки, че Община Благоевград се легитимира като собственик на
имотите въз основа на акт за общинска собственост, същия се характеризира с констативно,
а не с конститутивно действие /Решение № 310 от 03.01.2012 година по гр.д. № 456/2011 г.
на ВКС, Решение № 321 от 14.10.2011 г. по гр.д. № 1167/2010 година, Решение № 269 от
03.08.2012 г. по гр.д. № 643/2011 година, постановено по реда на чл.290 ГПК /, поради което
сам по себе си не създава права в полза на ответника. Не се доказва Община Благоевград да
е придобила собствеността върху спорната реална част на някое от предвидените в закона
основания, а напротив - установава се, че тези реална част е собственост на въззиваемата на
основание осъществявано от нея постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнено
давностно владение, продължило в предвидения от закона срок.
Твърди се също, че доколкото се касае за придобиване по давност на реална част от
урегулиран недвижим имот, и въпреки, че първоинстанционния съд не е коментирал в
своето решение, въззивната инстанция следва да вземе предвид, че в настоящия случай не
намират приложение и забраните на ЗТСУ, респ. на ЗУТ за придобиване по давност на
реални части. Позовава се на практика на ВКС, в която се приема, че както при действието
на ЗТСУ /отм./, така и при действието на ЗУТ забраната за придобиване по давност на
реални части от поземлени имоти, които не отговарят на минималните изисквания за площ и
лице, се отнася само до урегулирани имоти, но няма нормативна пречка за придобиване по
13
давност на реални части от неурегулирани поземлени имоти. Сочи се, че в настоящото
случай е установено, а и се твърди от ответника, че процесния имот за първи път е
урегулиран с КРП от 1998 г. Установено е че ищцата владее имота от 1979 год., т.е. повече от
10 години преди плана, през който не е била налице законова забрана за придобиване на
имота по давност /Определение № 70 от 25.02.2022 г. по гр. д. № 3067/2021 г. на Върховен
касационен съд, 1-во г.о./.
Застъпва се становище, че след като фактическия състав на придобивната давност по чл. 79
ЗС е завършен преди момента на урегулирането на поземлените имоти, то не намират
приложение забраните на ЗТСУ, респ. на ЗУТ да се придобиват по давност реално
определени части от имоти. За процесния недвижим имот към момента на осъществяване на
фактическия състав на давностното владение не са били приложими забраните на ЗУТ и
ЗТСУ.
Посочва се в отговора, че по делото не се установява наличието на каквито и да е пречки
или законови забрани за придобиване по давност на спорната реална част от имот, поради
което и крайния извод на първоинстанционния съд за липса на такива пречки и за
осъществяване на заявеното оригинерно придобивно основание е правилен и обоснован и не
са налице основания за отмяна на обжалвания съдебен акт, включително и поради пороците,
сочени във въззивната жалба в тази насока.
Оспорват се като неоснователни, необосновани и в противоречие на събраните по делото
доказателства оплакванията във въззивната жалба, че по делото не е доказано наличието на
обективните и субективните признаци на давностно владение по отношение на процесния
имот от страна на доверителката ми. Неоснователно е твърдението, че по делото няма данни
как е завладян имота, по какъв начин е установила фактическа власт ищцата и как е
демонстрирала намерение за своене. От гласните доказателства по делото се установява
безспорно от къде и как е получила ищцата владението върху имота, началния момент на
това владение, начина по който е осъществявано и намерението й да държи вещта като
собствена. Изцяло голословни са твърденията във въззивната жалба, че „не е налице
фактическа власт върху имота“, тъй като по делото са събрани безспорни доказателства -
гласни такива, включително и приетата СТЕ от които се установява, че ищцата владее имота
от 1979 г. и към момента включително.
Оспорва се като несъстоятелно и абсолютно юридически неиздържано и твърдението, че
ищцата не е своила имота, тъй като следвало да докаже, че е изразила пред Община
Благоевград своите намерения да отхвърли правата й върху същия имот. Когато е завладян
изцяло чужд имот, не се изисква уведомяване на собственика за намерението за своене на
имота, а единствено упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно /не по
скрит начин, така че да може да бъде узнато от собственика/ и да е спокойно. В този случай
според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи
вещта за себе си, т.е. има качеството владелец. За придобиване на имота по давност в тази
хипотеза не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо
собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на
14
владение, а не на държане. Тази практика се прилага и когато владението е установено чрез
предаване от предишния собственик или владелец и няма данни тя да е отнета. В случая не
се касае за владение на съсобствени части, произтичащи от наследяване, че да е необходимо
владелеца да отрича правата на другите собственици или да им демонстрира промяна в
намерението си. Обстоятелството, че още през 40-те години на миналия век семейството на
ищцата е застроило имота със жилищна сграда, която се обитава и от ищцата към момента
несъмнено сочи на намерение за своене на процесния недвижим имот, както и че владението
е осъществявано явно за целия този период.
Оспорват се като неоснователни и изцяло неотносими всички доводи и възражения във
въззивната жалба касаещи липсата на учредено правно на строеж, строителни книжа за
сградата и съответно твърдените „промени“ в нейната площ. Обстоятелството, че за
сградата липсва учредено право на строеж подкрепя заявеното от ищцата придобивно
основание, тъй като при учредено право на строеж на имота, ищцата би се явявала негов
държател, а не владелец.
Оспорват се като неоснователни и оплакванията относно кредитирането от районния съд на
приетата по делото СТЕ. Нито при оспорване на експертизата от процесуалния представител
на ответника в съдено заседание, нито във въззивната жалба са изложени някакви конкретни
аргументи, които да разколебават обективността и обосноваността на констатациите на
експерта. Същевременно не са ангажирани и никакви доказателства, които да опровергават
тези констатации.
Поддържа се в отговора, че неоснователни са и оплакванията във въззивната жалба относно
кредитирането на събраните по делото гласни доказателства, тъй като свидетелите са в
роднинска връзка с ищцата. Показанията на свидетелите са ясни, логични, последователни,
безпротиворечиви и основани на преки и непосредствени впечатления за фактите, за които
свидетелстват. Същевременно същите се подкрепят и от останалите доказателства по делото,
поради което преценени и с оглед тяхната заинтересованост по реда на чл. 172 от ГПК не са
налице основания да бъдат дискредитирани. Съдебното решение може да бъде основано и
само на показанията на лицата по чл. 172 ГПК, ако съдът, след преценката им, е убеден, че
те са достоверни. Предвид липсата на доказателства, които да разколебават достоверността
на казаното от свидетелите, то техните показания правилно са възприети от
първоинстанционния съд при постановяване на решението си.
Сочи се, че по делото е установено и доказано, че въззиваемата е собственик на процесният
имот по силата на упражнявано от нея давностно владение от 1979 год. до момента
включително, което е продължило повече от десет години и притежава всички изискуеми
признаци на закона за реализиране на този оригинерен придобивен способ. Придобивното
основание давностно владение е оригинерно такова и предполага осъществяването на
фактическа власт върху недвижим имот в определен от закона срок, с намерението да се
държи вещта като своя. Владението е легално дефинирано в разпоредбата на чл. 68, ал. 1 ЗС,
като негови основни елементи са обективният /corpus/ - осъществяването на фактическа
власт, и субективният /animus/ - намерението за своене. Разпоредбата не посочва
15
характеристиките на упражняваната фактическа власт, така както това е било при правната
уредба, преди приемането на Закона за собствеността - чл. 302 ЗИСС (отм.). Въпреки това
правната теория и съдебната практика са последователни, че владението трябва да е
постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно, несъмнено. Така посочените признаци на
владението се явяват логическо продължение на посочените по-горе обективен и субективен
признак.
Относно спецификите на наведения придобивен способ сочи се в отговора, че от събраните
в първоинстанционното производство гласни доказателсва е установено при условията на
пълно и главно доказване, че въззиваемата е упражнявала фактическа власт върху
процесният имот в рамките на заявения в исковата молба период, че фактическата власт е
упражнявана с намерение за своене на имотите, както и че осъществяваното владение е било
явно, спокойно, несъмнено, трайно и непрекъснато.
Сочи се още, че от събраните по делото гласни доказателства е установено и доказано, че
спорната реална част от процесния недвижим имот е завладяна и ползвана приживе от
бащата на ищцата - Д. Я. Д., бивш жител на *, починал на *** г., който считано от 1942 г. е
започнал да го ползва и владее за жилищни нужди и е изградил в имота жилищна сграда,
която е обитавал със своето семейство. От показанията на свидетеля К. Д. е установено, че в
процесния имот бащата на въззиваемата е построил сграда още през 40-те години на
миналия век, в която са живели цялото семейство до 1979 г., когато преди да почине е предал
владението върху сградата и имота на К. Г.. Показанията на свидетеля се потвърждават и от
приетата СТЕ, от която се установява, че още преди 1960 г. при изготвянето на ЕТК-К-34-71-
211 жилищната сграда е заснета и продължава да фигурира по всички последващи планове.
От показанията и на двамата разпитани по делото свидетели е установено и доказано, че
приживе бащата на въззиваемата й е предал владението върху жилищната сграда и
процесната реална част от поземления имот, която е владяна от него с намерението тези
имоти да останат само за ищцата К. Г.. В тази насока са показанията и на двамата свидетели,
които макар да се намират в роднинска връзка с ищцата, добросъвестно, последователно и
логично са изложили своите възприятия относно фактите, за които свидетелстват, като
пресъздали са свои лични впечатления за тях и доколкото се подкрепят от останалите
доказателства по делото, включително и от приетата СТЕ не са налице основания същите да
не бъдат кредитирани като обективни и достоверни.
С оглед наличието на обективния и субективния елемент на осъществяваното от
въззиваемата давностно владение, продължило повече от десет години и предвид липсата на
доказателства, които да установяват наличието на визираните в закона и наведени от
ответника пречки за придобиване правото на собственост на това основание, твърди се в
отговора, че по делото е безспорно доказано, че въззиваемата е собственик на процесния
недвижим имот на наведеното от нея придобивно основание - давностно владение
осъществявано от 1979 год. до момента.
В отговора се застъпва становище, че не обосновават извод за отмяна на решението и
неправилност на крайните изводи на съда и оплакванията във въззивната жалба за неточно
16
възприети и пресъздадени в мотивите на решението фактически констатации от страна на
първоинстанционния съд. Действително първата инстанция в някои части на решението си
погрешно е посочила годината на съставяне на АЧОС, началния момент на осъществяваното
от въззиваемата владение - 1994 год., както и статута на имота като неурбанизирана
територия, попадаща в ПНИ, но посочените неточности представляват очевидни
фактически грешки в съдебния акт, които не опорочават правилността на крайните изводи
на съда. Доколкото по делото е доказано осъществяването на фактическия състав на
оригинерния придобивен способ - давностно владение в полза на въззиваемата и извода на
съда в тази насока е подкрепен от събраните по делото доказателства, то допуснатите
фактически грешки в мотивите на съда не водят до неправилност на съдебното решение и не
представляват основания за неговата отмяна.
Посочва се в писмения отговор, че дори и да се приеме, че са налице неправилни от съда
фактически констатации, за които са налице оплаквания и във възивната жалба, за които и в
писмения отговор се правят също оплаквания срещу неизгодните за въззиваемата
фактически констатации на първоинстанционния съд, касателно: изписването на годината на
издаване на акта за общинска собственост -при изписването на годината на съставяне на
АЧОС, като вместо 2014 год., е посочено 2024 год., а именно на страница 14, ред 31 в
изречението: „... който в своя полза е издал акт за частна общинска собственост през 2024 г.,
вместо през 2014 год.“; на страница 15, ред 10 и ред 22 в изреченията: „В случая процесният
имот е бил актуван като общински през 2024 г., вместо през 2014 год.“; „От посочения
момент до датата на съставяне на акта за частна общинска собственост през 2024 г., вместо
през 2014 год.“ изписването на годината на началния момент на давността, съдът е приел,
правилно, че началният момент на владението е 1979 г., както ищцата е твърдяла в исковата
молба, като това е прието като начална дата на владението от съда и в частта относно
кредитиране на свидетелските показания, но в частта на направените от съда правни изводи
неправилно при изписването на годината на начало на давността, като вместо 1979 г., е
посочено 1994 год., а именно: на страница 15, ред 18 в изречението: „Разпитаните по делото
свидетели установиха, че от около 1994 г., вместо 1979 год.“; на страница 20, ред 5 и ред 18 в
изреченията: „намерение за своене след 1994 г. вместо 1979 г.”; „че за времето от 1994 г.
вместо 1979 г.“ изписването на начина на трайно ползване на процесния имот, съдът
правилно е посочил, че имота е с начин на трайно ползване-урбанизирана територия, като
това се установява от всички събрани доказателства, а и в исковата молба се твърди така, но
в частта на направените от съда правни изводи неправилно при изписването на начина на
трайно ползване на имота и направените изводи свързани с това, като вместо имота е в
урбанизирана територия и изводите да бъдат направени за това, е посочено „… че имота е в
не урбанизирана територия-земеделска земя, невъзстановена на бивши собственици и е
изготвен план на новообразуваните имоти..:, а именно: на страница 17 от решението, редове
от 7 до 29 трите абзаца касаещи имот в план за новообразувани имоти, вместо за процесния
имот който е в урбанизирана територия. Налице са констатации които не касаят процесния
имот: „Когато имота е в неурбанизирана територия - земеделска земя, невъзстановена на
бивш собственик, и е изготвен план на новообразуваните имоти, фактическият състав, от
17
който произтича правото на собственост, е бил завършен след влизане в сила на ПНИ - 2004
г. В тези случаи ПНИ индивидуализира обекта на собственост като конкретна вещ, върху
която това право може да бъде упражнявано. За територии по §4 ПЗР ЗСПЗЗ релевантен за
обособяването на обекта на реституция винаги е ПНИ. В този смисъл решение № 288/
18.03.2014 г. по гр.д. № 2058/2013 г. по описа на Първо гражданско отделение на ВКС.
Следователно от влизане в сила на ПНИ е началният момент, от който започва да тече
давността. От приетата по делото първоначална СТЕ, която съдът цени като компетентно
изготвена се установява, че ПНИ на процесния имот е одобрен на 19.03.2004 г.. Няма данни
да са изработвани и да действали други ПНИ, както и няма данни за възстановяване на
земеделски земи и такива по § 4 ЗСПЗЗ. Следователно от 19.03.2004 г. е началният момент,
от който може да започне да тече давност в полза на ищеца. До този момент давност по
отношение на процесния имот не е текла. От тази дата до датата на предявяване на исковата
претенция в съда 27.03.2024 г. са изминали повече от 10 години, поради което твърдението
за изтекла в полза на ищеца придобивна давност се явява основателно.“
Иска се въззивния съд, да има предвид, че тези най-вероятно технически грешки не
променят крайния извод за основателност на исковата молба на К. Г. и да не ги взема
предвид при определяне на крайния си правен извод, като се позовава на Решение № 13 от
19.04.2017 г. по гр. д. № 50074/2016 г. на ВКС, I г.о.
Иска се от въззивния съд да постанови съдебен акт, с който да отхвърли като неоснователна
въззивната жалба на Община Благоевград и да потвърди обжалваното първоинстанционно
решение с всички произтичащи от това правни последици, поради липса на пороци на
постановения от първата инстанция съдебен акт, съставляващи основания за неговата
отмяна.
Иска се от въззивния съд, с оглед изхода на спора, да присъди и сторените от К. Г. съдебни
разноски във въззивното производство
По отношение на депозираната от Община Благоевград, чрез юрк. Н. К., въззивна жалба
против Решение № 244 от 31.03.2025 год. постановено по гр.д. № 64/2024 г. по описа на
Районен съд гр. Благоевград, с което е допълнено Решение № 184 от 10.03.2025 г.,
постановено по гр.д. № 64/2024 г. по описа на РС Благоевград, въззиваемата, чрез
процесуалния си представител адв. Бузьова, изразява становище за неоснователност и на
въззивната жалба срещу решението, с което е допълнен първоинстанционното решение.
Посочва се в отговора, че са налице законовите основания за допълване на Решение №
184/10.03.2025 г., постановено по по гр.д. № 64/2024 г. по описа на РС Благоевград, поради
което и обжалваното решение с което същото е допълнено относно площта на спорната
реална част е правилно и обосновано, а подадената срещу него въззивна жалба -
неоснователна.
Посочва се, че първоинстанционния съд е сезиран с искова молба с правно основание чл.124
ГПК за признаване за установено по отношение на ответника Община Благоевград, че ищеца
К. Д. Г. е собственик на основание давностно владение, осъществено в периода считано от
18
1979 г. и по настоящем на реално обособена част с площ от около 300 кв.м., находяща се в
северната част на ПИ с идентификатор 04279.623.101. В проведеното на 26.02.2025 г.
открито съдебно заседание по делото пред първата инстанция, с оглед приетата СТЕ и
констатациите на вещото лице, че реално ползваната от ищцата площ от спорния недвижим
имот е в размер на 398 кв.м., на основание чл. 214 от ГПК е направено изменение на иска
относно размера на претендираната реална част, като същата е изменена от 300 кв.м. на 398
кв.м.
Сочи се, че първоинстанционния съд е допуснал направеното изменение на иска, но с
постановеното по делото решение е признал за установено, че ищцата е собственик на
реална част от 300 кв.м. от спорния недвижим имот, поради което от името на К. Д. Г. е
депозирана нарочна молба с правно основание чл. 250 от ГПК за допълване на решението.
Тъй като съдът не се е произнесъл по искането досежно допуснатото изменение на иска с
обжалваното решение, правилно и обосновано е допълнено Решение № 184/ 10.03.2025 г.,
като съда е приел за установено, че ищцата е собственик на реално обособена част с площ от
398 кв. м., находяща се в северната част на ПИ с идентификатор 04279.623.101 съобразно
направеното изменение на иска.
Сочи се също в отговора, че изцяло неоснователни и необосновани са наведените във
въззивната жалба твърдения, че съда неправилно е допуснал изменение на иска, тъй като
вещото лице не е обосновало и защитило извода си, че ищцата на място ползва реална част с
площ от 398 кв.м. Твърденията на жалбоподателя, че не са изложени никакви данни които да
подкрепят извода на експерта относно площта на имота, че е налице объркване, неточности
и липса на конкретизация в изявленията на вещото лице, както и че площта на имота
експерта е определила само по разговор с ищцата са необосновани, тъй като не са
подкрепени с никакви конкретни аргументи, а същевременно са и неверни, тъй като не
кореспондират с фактите по делото.
Сочи се още в писмения отговор, че липсват каквито и да е „неясноти и неточности“ в
експертизата или при изслушването на вещото лице в съдебно заседание, както се твърди
във въззивната жалба. Изцяло невярно е твърдението, че няма технически способ, с който
вещото лице е установило ползваната от ищцата площ от имота както и че от разпита на
вещото лице се установявало, че информацията за площта му е получена от ищцата. Вещото
лице е извършило оглед на място, като е измерило площта на имота, за което е изготвена
комбинирана скица. Никъде в изявлението на вещото лице при изслушването му в съдебно
заседание не се заявява, че площта на имота е определена по данни на ищцата. Приетата
СТЕ е бланкетно оспорена, без каквито и да е аргументи и без да е поискана друга
експертиза, която да опровергава констатациите на първоначалната.
Твърди се, че не са налице никакви пороци на съдебния акт, включително и твърдените във
въззивната жалба, които да обосновават неговата неправилност и да съставляват основание
за отмяна. Изцяло неотносими към правилността на обжалвания съдебен акт са изложените
във въззивната жалба твърдения касаещи построената в процесния имот сграда и неясно
какви неточности на констатациите на експерта относно площта на сградата през 2018 и
19
2019 год., тъй като посочената сграда не е нито предмет на делото, нито предмет на
допълнителното решение, което се обжалва. Неотносими към предмета на обжалваното
решение са и изложените във въззивната жалба доводи, че ищцата не би могла да придобие
по давност процесната реална част с изменената и допълнена площ, тъй като придобивното
основание и собственическите права на ищцата не са предмет на постановеното от съда
допълнително решение.
Иска се от въззивния съд да постанови съдебния си акт, с който да отхвърли като
неоснователна въззивната жалба на Община Благоевград срещу Решение № 244 от
31.03.2025 г., постановено по гр.д. № 64/2024 г. по описа на Районен съд Благоевград и да
потвърди обжалваното първоинстанционно решение с всички произтичащи от това правни
последици.
С въззивните жалби и с писмените отговори не са направени доказателствени искания от
страните.
Съдът, при проверката си в закрито заседание по реда на чл. 267 вр. с чл. 262 ГПК, намира
подадените въззивни жалби за допустими като подадена в срока за обжалване, от
легитимирана страна с правен интерес от обжалване. Същите отговарят на изискванията по
чл. 260 и чл. 261 от ГПК и са редовни. Осъществена е процедурата по чл. 263 от ГПК по
отношение на двете жалби.
Предвид редовността на жалбите и на тяхното администриране, съдията-докладчик, на
основание чл. 267, ал. 1 от ГПК
РАЗПОРЕДИ:
НАСРОЧВА открито съдебно заседание по делото за 25.09.2025г. от 9.30ч., за която дата да
се призоват страните.
Определението на съда не подлежи на обжалване.
Съдия при Окръжен съд – Благоевград: _______________________
20