№ ....................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-А въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет
и пети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
с участието на секретаря Емилия Вукадинова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Димитров в. гр. д. № 7353 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 67066/15.03.2019г., постановено по гр. д. № 18116/2018г.,
Софийски районен съд (СРС) е отхвърлил
изцяло предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове с
правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Т.С.“ ЕАД срещу „Р.К.“
АД за суми в общ размер на 700,44лв., за които е издадена заповед за изпълнение
на парични задължения по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 84162/2017г. по описа на
СРС.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу постановеното решение. В жалбата се поддържа, че е неправилен
изводът на районния съд досежно обстоятелството, че ответникът не е собственик
на процесния топлоснабден имот. Посочва се, че дружеството–купувач по представения
нотариален акт и ответникът са идентични, регистрирани са под едно и също
фирмено дело – № 10903/1997г. по описа на СГС, и е налице промяна само в
наименованията им. Съобразно изложеното се моли за отмяна на решението и
присъждане на разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от ответника – „Р.К.“ АД.
Третото лице – помагач на страната на ищеца – „Б.Б.“ ООД,
не е изразило становище по жалбата.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявени
са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 59,
ал. 1 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
За да отхвърли предявената искова претенция, съдът е приел, че от събраните
доказателства не се установява ответникът да е собственик на процесния имот –
гараж № 7, находящ се в гр. София, ул. „******вх. А. Счел е, че съгласно
представения нотариален акт от 1999г. купувач на имота е юридическо лице с
друго наименование, като не се установява идентичност между това дружество и
ответника. Приел е също, че по делото не е доказано обогатяване на ответника за
сметка на ищеца, доколкото не е установено, че е ползвал имота и именно той
(чрез съответните физически лица) е потребявал топлинна енергия. Поради
отхвърляне на главните искове е отхвърлил и акцесорните за лихви.
Въззивникът е изложил твърдения за неправилност на решението само поради
обстоятелството, че дружеството, посочено като купувач в нотариалния акт, е
идентично с ответника.
От представения по делото нотариален акт № 41, том IA, рег. № 1129, дело № 36/1999г., се установява, че инвестиционен посредник„П.Б.“
АД, вписан в регистъра за търговски дружества под № 42306, том 463, стр. 124 по
ф. д. № 10903 по описа на СГС за 1997г., е придобил чрез покупко-продажба от „М.К.А.“
АД процесния недвижим имот – гараж № 7. При служебно извършена справка в публичния
Търговски регистър по фирмено дело № 10903/1997г. се установява, че с решение №
7/26.11.1999г. дружеството инвестиционен посредник „П.Б.“ АД е с променено
наименование на инвестиционен посредник „М.Б.“ АД. От събраните писмени
доказателства – заявление вх. № 1687/17.05.2006г., декларация, молба вх. №
1688/17.05.2006г. и договор № 3050-353254 от 17.05.2006г., находящи се на л. 15-18
от първоинстанционното дело, е видно, че между инвестиционен посредник „М.Б.“
АД и „Т.С.“ ЕАД е възникнало облигационно правоотношение, по силата на което
ищецът се е задължил да продава топлинна енергия за процесния имот, а насрещната
страна да заплаща цената. Договорът между страните е сключен за срок от 5
години, считано от 17.05.2006г., като по делото няма данни същият да е подновен.
От служебно извършена справка в Търговския регистър се установява, че
наименованието на дружеството-купувач по договора е променено неколкократно,
като последната вписана промяна е от 17.04.2014г. От тази дата дружеството носи
наименованието „Р.К.“ АД. Следователно е налице идентичност между купувача по
нотариалния акт от 1999г. и ответника, тъй като е налице промяна само във
фирмата (наименованието) на дружеството.
Както
бе посочено, при преценка за правилност на първоинстанционното решение,
въззивният съд е ограничен от направените във въззивната жалба оплаквания,
освен когато е необходимо да се приложи императивна материалноправна норма и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса
на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките
относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на
децата и ползването на семейното жилище – т. 1 от ТР № 1/2013г. по тълк. дело №
1/2013г., ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в изброените изключения,
поради което въззивният състав дължи проверка на обжалвания акт само по
релевираните от страната пороци. Във въззивната жалба ищцовото дружество се е
позовало единствено на посочения по-горе порок на съдебния акт. От съдържанието
на първоинстанционното решение обаче се установява, че претенциите са
отхвърлени не само поради липсата на идентичност между двете дружества, но и
защото не е доказано реално ползване на топлинна енергия в имота от страна на
ответника. По отношение на тези изводи на районния съд не са въведени
оплаквания в жалбата и въззивната инстанция не разполага с възможността да ги
преразглежда (ревизира) служебно с оглед нормата на чл. 269 ГПК.
По
изложените съображения, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК право
на разноски има въззиваемият ответник, но същият не е направил изявление за
присъждане и не е представил доказателства за извършване на такива във
въззивното производство.
Предвид цената на исковата претенция и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението на въззивния съд е окончателно.
Воден от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 67066/15.03.2019г., постановено по гр. д. № 18116/2018г. по
описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 61-ви състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието
на трето лице – помагач на страната на въззивника „Т.С.“ ЕАД – „Б.“ ООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.