Р Е Ш Е Н И Е
№ 101
град Сливен, 24.06.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд Сливен, Гражданско отделение, Първи въззивен състав, в открито съдебно
заседание на седемнадесети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
Мл. с.
ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при
секретаря Соня Василева, като разгледа докладваното от мл. съдия Толева
въззивно гражданско дело № 224 по описа на Окръжен съд Сливен за 2020 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 –
чл. 273 от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба с вх. № 6479 от 23.03.2020г., подадена от ответника в
първоинстанционното производство Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита
на населението“ – МВР, представлявано от директора Главен комисар Н.Н. срещу Решение № 262 от 27.02.2020г., постановено по
гражданско дело № 6329 по описа на Районен съд Сливен за 2019г.
С
процесното решение Районен съд Сливен е осъдил Главна дирекция „Пожарна
безопасност и защита на населението“ – МВР да заплати на Д.И.Ж., ЕГН: **********,
адрес: *** сумата от 1831,76 лева (хиляда осемстотин тридесет и един и 0,76)
лева, представляваща възнаграждение за положен от ищеца 261 часа и 59 минути
извънреден труд за периода 01.10.2016г. – 30.09.2019г., ведно със законната
лихва, считано от датата на предявяване на иска - 12.11.2019г. до окончателното
изплащане на сумата, както и сумата от 241,00 (двеста четиридесет и един) лева,
представляваща обезщетение за забава за периода 01.10.2016г. - 30.09.2019г. Съобразно изхода на спора Главна
дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ е осъдена да заплати на
ищеца сумата от 500,00 (петстотин) лева, представляваща сторените в
производството разноски, както и да заплати по сметка на Районен съд Сливен
държавна такса върху уважените искове в размер на 123,27 (сто двадесет и три и
0,27) лева, както и разноски за съдебно - икономическа експертиза в размер на
300,00 (триста) лева.
В
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от Главна дирекция
„Пожарна безопасност и защита на населението“ – МВР (за краткост ГДПБЗН),
действаща чрез процесуален представител по пълномощие, с която първоинстанционното
решение се обжалва в цялост като неправилно и необосновано. Въззивникът навежда
оплакване, че решението е постановено при неправилно тълкуване и прилагане от съда
на нормативната уредба, която регламентира полагането, отчитането и заплащането
на нощен труд на държавните служители по ЗМВР. Релевира подробни съображения в
тази посока, като твърди, че неправилно районен съд е приел, че
материалноправните отношения за претендирания исков период се уреждат от
разпоредбите не Наредба № 8121з - 407 от 11.08.2014г. на Министъра на
вътрешните работи. Навежда оплакване, че неправилно съдът е счел, че към процесните
правоотношения е приложима
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, приета с
Постановление на Министерски съвет № 4 от 17.01.2007г. Поддържа изложените в
отговора на исковата молба аргументи за неприложимост на разпоредбите на тази
наредба. Излага довод, че в относимите разпоредби на ЗМВР изчерпателно за
изброени видовете възнаграждения, поради което за процесните правоотношения
разпоредбите на Закона за държавния служител и Кодекса на труда са неприложими.
Навежда оплакване, че първоинстанционният съд е игнорирал и не е обсъдил
представените от ответника доказателства в подкрепа на твърдението му, че
исканото от ищеца преизчисляване се основава на различна продължителност на
нощния и дневния труд, а съгласно ЗМВР продължителността е еднаква – осем часа.
Излага довод, че извършеното преизчисляване на положените часове нощен труд към
дневни такива с изравнителния коефициент е направено въз основа на неприложим
към процесните правоотношения подзаконов нормативен акт (НСОРЗ) за сметка на
дерогирането на разпоредбата на чл.187, ал. 3 ЗМВР, който регламентира
специална осем часова продължителност на нощния труд за лицата, назначени по
ЗМВР. Цитира се релевантна съдебна практика. Навежда се оплакване, че е налице
несъответствие между исковата претенция и поставените задачи по съдебно -
икономическата експертиза. В заключение моли съда да се произнесе с решение, с
което да отмени изцяло първоинстанционното такова. Претендира присъждане на
разноски и юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност при
евентуално претендиране на адвокатско възнаграждение от насрещната страна.
Процесуалният
представител на въззивника моли производството по делото да бъде спряно на
основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до произнасяне с решение на Общото събрание
на Гражданска колегия на ВКС по тълкувателно дело № 1 от 2020г. В условията на
евентуалност, ако съдът счете искането за спиране на производството за
неоснователно, моли откритото съдебно заседание по делото да се проведе в
негово отсъствие. Във въззивната жалба не са направени доказателствени искания.
В
постъпилия в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК отговор на
въззивната жалба, подаден от ищеца в първоинстанционното производство чрез
пълномощника адвокат Н.П., се оспорват изцяло твърденията във въззивната жалба.
Въззиваемият намира постановеното решение за правилно, обосновано и
законосъобразно. Излага подробни контра аргументи на съображенията, изложени
във въззивната жалба. Счита, че разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ е напълно
приложима, като тя е израз на една от мерките, които държавата е взела за
ограничаване/компенсиране на вредните последици от полагането на нощен труд, наред
с другите задължения на работодателя по КТ и ЗМВР. В ЗМВР и подзаконовите
актове по прилагането му липсва аналогична правна регламентация по прилагане на
този компенсаторен механизъм и именно поради препращащата норма на чл. 188, ал.
2 от ЗМВР се прилага въпросната разпоредба на чл. 9, ал. 2 НОСРЗ. Посочва, че при
спазването на разпоредбата, при изчисляването на нормата работно време, ако
същата не е надвишена, обективно служителят не би получил никакво
възнаграждение за извънреден труд, тъй като няма да е налице надвишаване на
работното му време. Излага аргументи, че предвиденото в нормата е израз на
специалната законодателна закрила по отношение на полагащите нощен труд и ако
работодателят я съобразяваше при изготвяне на графиците за дежурствата, нямало
да се стига до полагане на извънреден труд. Посочва, че тълкуването на
разпоредбата на чл. 188, ал. 2 ЗМВР обхваща всички мерки, форми на специална
закрила за работещите през нощта, една от които е преобразуването на нощните
часове труд към дневни такива. Допълва, че специалният закон съдържа непълнота
относно продължителността на нощното работно време при 5-дневна работна
седмица, тъй като разпоредбата на чл. 187, ал. 1 ЗМВР посочва 8 часа дневно /а
не денонощно/, при което следва да се прилага общата разпоредба на чл. 140 КТ
за нормалната продължителност на нощния труд – до 7 часа на денонощие. Поради горното
доводът за изрична регламентация на продължителността на работното време през
нощта намира за неоснователен. Прави анализ на разпоредбата на чл. 187, ал. 3 ЗМВР. На последно място посочва, че твърдяната от въззивника специална
регламентация – Наредба №8121з-776/29.07.2016г. на МВР е отменена с Решение от
10.12.2019г. по административно дело № 8601/2019г. на ВАС изцяло като
незаконосъобразна, основно поради липса на мотиви за изменението. По този начин
се възстановява действието на предходната правна регламентация – Наредба № 8121з-407
от 11.08.2014г., която пък съдържа разпоредба в чл. 31, аналогична с тази на
чл. 9, ал. 2 НСОРЗ. С оглед изложеното, въззиваемият моли съда да потвърди
обжалваното решение. Претендира присъждане на направените пред въззивната
инстанция разноски. С отговора на въззивната жалба не са направени
доказателствени искания.
В открито
съдебно заседание съдът се е произнесъл по искането на процесуалния
представител на въззивника за спиране на производството по делото на основание
чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, като е оставил същото без уважение като
неоснователно.
В открито съдебно заседание въззивникът не изпраща
процесуален представител по закон или по пълномощие. Постъпило е становище чрез пълномощника, който заявява,
че поддържа въззивната жалба, моли съда да отмени първоинстанционното решение
като незаконосъобразно, излага подробни съображения, аналогични с тези във
въззивната жалба. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на
претендираното от защитника на въззиваемия адвокатско възнаграждение.
В
открито съдебно заседание въззиваемият не се явява и не се представлява.
Постъпило е писмено становище от упълномощения процесуален представител, в
което последният оспорва въззивната жалба като неоснователна. Претендира
разноски, за които представя списък по чл. 80 ГПК.
Окръжен съд Сливен, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и
при условията на чл. 269 ГПК, намира следното по предмета на въззивното
производство:
Въззивната жалба е допустима, същата е подадена в законовия срок от процесуално легитимиран
субект, имащ правен интерес от обжалването срещу
съдебен акт, който подлежи на инстанционна проверкa и отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК.
При извършване на служебна проверка по реда на
чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение
е валидно и допустимо.
Този състав на въззивния съд счита, че
формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е
изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята
към нея.
Районен съд Сливен е бил сезиран с предявени
при условията на обективно кумулативно съединяване искове с правна квалификация
чл. 187, ал. 6 вр. с ал. 5, т. 2 вр. с чл. 178, ал. 1, т.
3 ЗМВР
за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд
от 261 часа и 59 минути за периода 01.10.2016г.- 30.09.2019г. в размер на 1831,
76 лева (с оглед допуснатото от районен съд изменение на исковите претенции с
протоколно определение от 17.02.2020г.) и акцесорен иск с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за неизплатено възнаграждение за положен извънреден труд в размер на
241 лева (с оглед допуснато от районен съд изменение на исковите претенции с
протоколно определение от 17.02.2020г.) за периода от изискуемостта (1-во число
на по - следващия месец след тримесечието на полагане на труда) до подаване на
исковата молба – 01.11.2019г.
С
оглед процесуалното поведение на страните и доводите, наведени във
въззивната жалба и в
отговора на въззивна жалба, съобразно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК,
уреждащ така
наречения ограничен въззив
(апелация), настоящата инстанция счита, че страните не спорят, че: 1) между тях е налице служебно правоотношение, по
силата на което ищецът Д. Й.Ж. е служител на Главна Дирекция „Пожарна безопасност и
защита на населението“ на длъжност – „Старши пожарникар“ за исковия период, както
и към настоящия момент; 2) че в исковия период ищецът е полагал труд на сменен
режим при сумирано изчисляване на работното време на тримесечен отчетен период.
Спорен по делото е въпросът, въведен и като предмет на
въззивното обжалване, следва ли
да се прилага коефициент за преобразуване на нощните
часове в дневни при сумирано изчисляване на отработените часове за съответния отчетен период, както и дали получените след
преизчислението часове положен труд, надвишаващи индивидуалната работна норма
на ищеца, представляват извънреден труд, който следва да се заплати по
регламентирания в ЗМВР начин.
Съгласно разпоредбата на чл. 187, ал. 1 от ЗМВР
нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР е
осем часа дневно и четиридесет часа седмично при петдневна работна седмица.
Работното време на служителите, които работят на 8, 12 или 24 часови смени се
изчислява сумирано за тримесечен период. Като при работа на смени е възможно
полагането на труд и през нощта между 22,00 и
6,00 часа, като работните часове не следва да надвишават средно осем часа за
всеки 24- часов период - чл. 187, ал. 3 ЗМВР. Съгласно чл. 187, ал. 9 ЗМВР
редът за организацията и разпределянето на работното време, за неговото
отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното
работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните
служители извън редовното работно време се определят с Наредба на Министъра на
вътрешните работи.
Преди и по време на исковия период от 01.10.2016г. до 30.09.2019г. са
действали няколко наредби, както следва: Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. (ДВ, бр. 69 от
19.08.2014 г., в сила от 19.08.2014г, отм., бр. 40 от 2.06.2015 г., в сила от
1.04.2015 г); от 01.04.2015г. до 29.07.2016г. е действала Наредба №
8121з-592/25.05.2015 г., която е била отменена с Решение № 8585 от 11.07.2016
г. на Върховен
административен съд
по адм. д. № 5450/2016 г., обнародвано в ДВ бр. 59 от 29.07.2016 г.; от 02.08.2016г. действала Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016 г. (обн., ДВ, бр. 60 от 2.08.2016
г., в сила от 2.08.2016 г) - тя е отменена с Решение № 16766/10.12.2019г. на Върховен
административен съд по адм. дело № 8601/2019г., обн. ДВ. бр. 4 от 2020г. Към
настоящия момент действа Наредба № 8121з-36 от 07.01.2020г., обнародвана в ДВ,
бр. 3 от 10.01.2020г., в сила от 10.01.2020г.
От всички изброени по - горе подзаконови
нормативни актове единствено в Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. - в
чл. 31, ал. 2 изрично е предвидено, че при сумирано отчитане на отработеното
време, общият брой часове положен труд между 22,00 и 6,00 часа за отчетния
период се умножава по 0,143. В
последващите цитирани по - горе три наредби липсва такава изрична разпоредба.
Настоящата инстанция намира, че липсата на такава норма в действащ подзаконов
нормативен акт, който регламентира реда и начина на разпределяне и отчитане на
работното време на държавните служители в системата на МВР, не означава, че е
налице законова забрана за преизчисляване на положените от държавните служители
на МВР часове нощен труд в дневен такъв.
Текстовете на чл. 3, ал. 3 в първите три наредби, които са относими към
исковия период,
са идентични и гласят, че при работа
на смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22,00 и 6,00 ч., като работните часове не следва да надвишават
средно 8 часа за всеки 24-часов период. Абсолютно идентична е и нормата на чл. 187,
ал. 3, изр. последно ЗМВР.
Съгласно разпоредбата на чл. 188, ал. 2 ЗМВР
държавните служители, които полагат труд между 22,00 и 6,00 часа се ползват със
специална закрила по Кодекса на труда. В чл. 140, ал. 1 от Кодекса на труда се
посочва, че нормалната продължителност на работното време през нощта при
петдневна работна седмица е до седем часа. Нормата на чл. 140, ал. 1 КТ е израз
на специалната закрила, която се изразява в отчитане тежестта на нощния труд
при полагането му като част от отработеното време при режим на работа на смени.
Трудовото законодателство дава право на работниците и служителите, които
полагат нощен труд да получат завишено почасово заплащане на нощния труд, но
също така задължава работодателите да преизчисляват нощните часове в дневни и
така да съобразяват продължителността на работния ден, който не може да
надвишава осем часа на денонощие. Както вече се посочи и самият ЗМВР съдържа
забрана при полагане на нощен труд отработените часове за 24- часов период да
надвишават осем часа. Именно в случаите, в които тази продължителност е
надвишена се касае за положен извънреден труд, който следва да бъде
компенсиран.
При наличие на непълнота в
специалната уредба, касаеща държавните служители на МВР и предвид нормата на
чл. 188, ал. 2 ЗМВР към процесния случай следва субсидиарно да се приложи
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (обн. ДВ, бр.9 от
26.01.2007г.) (за краткост - НСОРЗ). В чл. 9, ал. 2 НСОРЗ предвижда при
сумирано изчисляване на работното време, нощните часове да се превръщат в
дневни с коефициент, равен на отношението на между нормалната продължителност
на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на
работното време за съответното работно място, тоест 1,143. Коефициентът 1, 143
се получава като нормалната продължителност на работното време през деня – 8
часа, установена чл. 136, ал. 3 КТ се раздели на нормалната продължителност на
работното време през нощта – 7 часа, установена в чл. 140, ал. 1 КТ.
Съгласно чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР, работата
извън редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира с
възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен
период. Съгласно чл. 176 ЗМВР брутното месечно възнаграждение на държавните
служители на МВР се състои от основно месечно възнаграждение и допълнителни
такива. Едно от предвидените в същия закон допълнителни възнаграждения е и това
за положен извънреден труд – чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР. Извънредният труд се
заплаща с 50 на сто увеличение върху
основното месечно възнаграждение.
От изслушаното и прието в първоинстанционното
производство заключение на назначената съдебно – икономическа експертиза, което
настоящата инстанция кредитира като обективно и
компетентно изготвено, след като е взело предвид представените от ответника
писмени доказателства, вещото лице е изчислило, че за периода от 01.10.2016г. -
30.09.2019г. ищецът е положил общо 261 часа и 59 минути извънреден труд. Следва да се поясни, че при изчисленията експертът е приложил
друг математически начин, който води до същия резултат – при сумирано отчитане
на отработеното време общият брой часове положен нощен труд за отчетния период
се умножава по 0,143 и полученото число се сумира с общия брой отработени
часове за отчетния период. Положените часове извънреден труд не са заплатени на
ищеца, поради което му се дължи допълнително възнаграждение в брутен размер на
1831,76 лева. Видно от заключението, че ищецът не е положил
извънреден труд над 70 часа за нито едно от тримесечията, включени в исковия
период.
Този съдебен състав намира
изложените във въззивната жалба възражения за неоснователни.
На първо място не може да бъде споделено
твърдението на въззивника, че нормата на чл. 187, ал. 3 ЗМВР предвижда осем
часова продължителност на нощния труд за държавните служители на МВР и се явява
специална спрямо нормите на Закона за държавния служител и Кодекса на труда.
Видно от формулировката на нормата на чл. 187, ал. 3, изречение последно ЗМВР и
идентичната норма на чл. 3, ал. 3 от цитираните три наредби регламентират
часовия диапазон в денонощието, през който положеният труд се счита за нощен,
аналогична е и разпоредбата на чл. 140, ал. 2 КТ. Нормата на чл. 187, ал. 3, изречение
последно ЗМВР въвежда изрична забрана работните часове да надвишават осем часа
за всеки 24 – часов период, но никъде няма правило, което да посочва, че
нощният труд по ЗМВР е с продължителност осем часа. В този смисъл въззивната страна тълкува
превратно и в свой интерес нормата.
Неоснователно е възражението на въззивника,
че неправилно Районен съд Сливен е достигнал до извода, че към процесните
правоотношения е приложима разпоредбата на чл. 31, ал. 2 Наредба № 8121з-407/11.08.2014
г. (ДВ, бр. 69 от 19.08.2014 г., в сила от 19.08.2014г, отм., бр. 40 от 2.06.2015
г., в сила от 1.04.2015 г). Районният съд не е направил такъв извод. В
мотивите си съдът е посочил всички действащи от приемането на сегашния ЗМВР
подзаконови нормативни актове, които регламентират реда за организацията и разпределянето
на работното време, за неговото отчитане и т.н , в това число е и Наредба №
8121з-407/11.08.2014 г.
Съдът е извършил историческо тълкуване на нормите в съответните актове, които
уреждат полагането на нощен труд и неговото отчитане. Именно в тази връзка
съдът е споменал и разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г., чиято норма изрично е
предвиждала възможността при сумирано отчитане на работното време да се извършва преизчисление на часовете положен
нощен труд към дневен такъв. Районният съд изрично е констатирал, че в
последващите наредби, след отмяната на Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г., тази норма е отпаднала и
достигнал до извода, че е налице непълнота на нормативната уредба, която следва
да се запълни чрез прилагане по аналогия на съответните разпоредби на Кодекса
на труда и подзаконовия нормативен акт, уреждащ тази материя.
Съдът не счита за
основателно и възражението на въззивника за неприложимост на относимите норми
на Кодекса на труда и Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата. Правилно Районен съд Сливен е достигнал до извода за приложимост по
аналогия на разпоредбите на Кодекса на труда и Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата (обн. ДВ, бр.9 от 26.01.2007г.), при наличие
на празнота в специалното законодателство относно приравняване на положените
часове нощен труд в дневен такъв. Конституцията на Република България
утвърждава правото на труд като едно от основните права на гражданите и
гарантира равенство на правата на лицата, предоставящи наемен труд без оглед на
спецификите на правоотношението в рамките, на което реализират правото си на
труд, поради което всички служители, полагащи труд, в това число и нощен такъв,
следва да бъдат поставени при равни условия.
По изложените съображения исковата претенция за заплащане
на извънреден труд за процесния период, получен след преобразуване на
положените часове нощен труд в дневен, се явява доказана по основание и размер.
С оглед основателността на
главния иск по чл. 187, ал. 6 вр. с ал. 5, т. 2 вр.с чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР,
основателна се явява и акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за
забава върху главницата за дължимо възнаграждение за положен извънреден труд за
процесния период. Изискуемостта на вземането за възнаграждение за труд настъпва
от установения при съответния работодател момент за заплащане на трудовото възнаграждение. В случая това е
първо число на месеца, следващ тримесечието, през който трудът е положен.
Размерът на обезщетението за забава възлиза на 241,00 лева за периода от 01.10.2016 г. до 30.09.2019 г., съгласно заключението на съдебно - икономическата
експертиза. Следователно и акцесорният иск се явява доказан по основание и
размер.
Предвид изложеното правните изводи на настоящата съдебна
инстанция съвпадат изцяло с тези на Районен съд Сливен, поради което
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
По разноските:
С оглед изхода на спора правилно Районен съд Сливен е
присъдил на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски на ищеца, като не е уважил
възражението на ответната дирекция по чл. 78, ал. 5 ГПК и в тази част решението
следва да бъде потвърдено. Правилно съдът е възложил в тежест на ответната
дирекция разноските за съдебно – икономическа експертиза и да дължимата
държавна такса.
Предвид изхода на спора с право на разноски за тази инстанция разполага
въззиваемият. Последният, чрез процесуалния си представител, е претендирал
присъждане на сумата от 300,00 лева адвокатско
възнаграждение за въззивното производство. В представения списък по чл. 80 ГПК
изрично е посочено, че сумата се претендира общо за двата иска – главен и
акцесорен. Въззиваемият доказва сторените разноски, тъй като е представил
договор за правна защита и съдействие, в който като адвокатско възнаграждение е
вписана претендираната сума и изрично е записано, че същата е заплатена в брой,
като в тази част договорът има характера на разписка съгласно т. 1 от
Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 на ОСГТК на ВКС и представлява
доказателство за заплащане на адвокатското възнаграждение.
Предвид извода за
дължимост на претендираното адвокатско възнаграждение съдът следва да разгледа
възражението на въззивника за прекомерност на същото, което възражение е
своевременно заявено. При преценката за прекомерност на адвокатското
възнаграждение съдът взема предвид обстоятелството, че делото не представлява
фактическа и правна сложност, приключило е в едно съдебно заседание пред
въззивната инстанция, в което процесуалният представител на въззиваемия не се е
явил, а е изпратил писмено становище. Изчислено съгласно
разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1
от 09.07.2004г. (изм. ДВ, бр. 45 от 15.05.2020г., в сила от 15.05.2020г.)
минималното възнаграждение по главния иск възлиза на сумата от 249,90 лева.
Възнаграждението по акцесорния иск, изчислено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1 от 09.07.2004г. (изм. ДВ, бр. 45 от 15.05.2020г., в сила от
15.05.2020г.) възлиза на 100,00 лева.
Следователно
претендираното възнаграждение е малко под минималния размер и не се явява
прекомерно.
Предвид извода на съда за
дължимост на претендираното адвокатско възнаграждение и за неоснователност на
възражението за прекомерност и на основание чл. 273 във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК
въззивникът следва да заплати на въззиваемия сумата от 300,00 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
С оглед цената на
предявения иск, настоящото решение е окончателно и не подлежи на обжалване –
арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран Окръжен съд Сливен
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло
Решение № 262 от 27.02.2020г., постановено по гражданско дело № 6329 по описа
на Районен съд Сливен за 2019г., като ПРАВИЛНО
И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА Главна
дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ – МВР с адрес: град С., ул. „П.“ № *** на основание чл. 273 вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на Д.И.Ж., ЕГН: **********,
адрес: *** сумата от 300,00 (триста) лева, представляваща сторени пред въззивната
инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: