Решение по дело №443/2024 на Административен съд - Стара Загора

Производството е по реда на чл.118 от КСО.

Образувано е по жалбата на Н. А. И. от [населено място], общ. К. против Решение №1040-23-39 от 30.04.2024г. на Директора на ТП на НОИ Стара Загора, с което е потвърдено изцяло разпореждане [номер]-00-513-3/20.03.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при Т. Н. Стара Загора, а жалбата срещу него е оставена без уважение.

С жалбата се твърди, че Решение №1040-23-39/40.04.2024г. на Директора на Т. Н. Стара Загора и потвърденото с него разпореждане на Ръководителя на осигуряването за безработица са постановени при неправилно приложение на материалния закон. Въз основа на съдържанието на същите правни норми от Регламента, цитирани в оспореното решение се обосновава тезата, че времето на заетост в Германия следвало да се определи като „престой“, а не като „пребиваване“ и следователно налице били основанията на §65 ал.2 от Регламент ЕО 883/2004 на ЕП и на Съвета за координация на системите за социална сигурност за признаване правото на избор на заявителя да претендира обезщетение от държавата-членка по пребиваване, която през всичките години на упражняване на труд като заето лице в друга държава-членка била само България. За тази цел жалбоподателят се позовава на общия сбор от дните за всяка една календарна година от периода на заетост, през които бил в България, както и на местоживеенето на децата му и на придобиването на недвижим имот в страната през същия този период. Сочи, че центърът на жизнените интереси се определял не от периодите на полагане на труд като заето или самостоятелно заето лице в друга държава-членка, а само от субективното решение за промяна на пребиваването, което не се изпълнявало обективно от упражняване правото на свободно движение само с цел реализиране на трудови доходи, какъвто бил настоящият случай. Поддържа, че всички факти по делото сочели на пребиваване в Германия само с цел полагане на зависим труд срещу трудово възнаграждение без това да било външен израз на субективно решение за промяна на пребиваването от България в Германия, тъй като до края на юни 2023г. жалбоподателят бил за 84 дни в България. През 2022г. бил в България общо за 80дни, а през 2021г. общо за 117дни, за 2019г. общо за 108 дни, а през 2018г. заминал за Германия едва на 13.10.2018г. Твърди, че на 10.09.2021г. придобил поземлен имот с площ от 460кв.м. ведно с построената в него сграда със ЗП от 27кв.м., по Плана на новообразуваните имоти за землището на [населено място], което сочело на субективното му намерение да не променя държавата по пребиваване. Притежаваният лек автомобил също бил регистриран за движение на територията на Република България на 05.01.2021г., а двете му дъщери завършили средно образование и продължили да учат в страната. Позовава се на показанията на свидетелите – лица, работили с него в Германия като обезкоствачи на месо, според които жалбоподателят пребивавал в страната за всяка отпуска, а в Германия живял заедно със съпругата си, която и сега продължавала да работи там, като те били настанявани в квартири, отдавани от работодателя, заедно с още четирима човека. Въз основа на тези факти – ползване на отпуска в България, закупуване през 2021г. на недвижим имот и пребиваване на двете му деца по това време в страната се иска от съда да признае, че разполага с право на избор по чл.65 от Регламента и на това основание след отмяна на оспореното решение преписката да бъде върната за ново произнасяне с указания за признаване правото на обезщетение за безработица и отпускане на парично обезщетение за безработица. Жалбоподателят претендира и разноските по делото, съгласно представен списък.

Ответникът - Директор на ТП на НОИ Стара Загора, чрез процесуалния си представител, иска от съда да отхвърли жалбата, като по същество поддържа изложените в решението правни и фактически мотиви. Счита събраните допълнително доказателства за установяващи факти без правно значение за решаване на правния спор относно приложението на §65 от Регламента. Счита, че заявителят и съпругата му направили съзнателен избор да живеят в Германия, който е обективиран от периода на трайна трудова заетост, където са извършвали данъчни и осигурителни плащания, съгласно установената по делото липса на трудова правна връзка с България и на данъчни плащания за дейност, осъществявана тук. Освен това между България и ФР Германия нямало спор относно компетентната държава-членка и институция, а КИ на Германия, а поради това и желанието на лицето нямало правно значение. Претендира възнаграждение за юрисконсулт в случай на отхвърляне на жалбата.

Административен съд Стара Загора като взе предвид доводите на страните, съобразно доказателствата и закона, намира за установено от фактическа страна следното:

Със Заявление вх. №232-00-513/03.07.2023г, подадено от Н. А. И., на основание чл.54жу, ал.1, вр. с чл.11 §3 буква „а“ и чл.65 §2 от Регламент /ЕО/ 883/2004г. същият поискал от ТП на НОИ в [населено място] да му бъде отпуснато парично обезщетение за безработица при следните мотиви: подадено заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица, след прекратяване на трудова дейност във ФР Германия, считано от 01.07.2023г. С разпореждане [номер]-00-513-3от 20.03.2024г. Ръководителят на осигуряването за безработица отказал отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО по Заявление вх. №232-00-513/03.07.2023г, подадено от Н. А. И., на основание чл.54ж, ал.1 вр. с чл.11, §3, буква „а“ и чл.65, §2 от Регламент /ЕО/ 883/2004г. при следните мотиви: подадено е заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица, след прекратяване на трудова дейност в Германия, считано от 01.07.2023г. По данни от получения СЕД U017 от Германия, от 24.10.2018г. до 30.06.2023г. И. упражнявал трудова дейност в Германия за период с обща продължителност 4 години, 8 месеца и 7 дни. В информационната система на НОИ за лицето няма данни за упражняване на трудова дейност в България след 11.12.2018г. и до момента. Прието, че заявителя България не се явява нито държава по пребиваване, нито държава по последна заетост и съответно страната не е компетентна държава, която да извърши преценка на правото на обезщетение за безработица по българското законодателство. Съгласно чл.65, ал.5, вр. с ал.2 от Регламент /ЕО/ №883/2004г. НОИ не е компетентната институция по отпускане на парично обезщетение за безработица, тъй като лицето не е осъществявало дейност при прилагане на българското законодателство, нито е пребивавало в България по смисъла на Регламентите в областта на социалната сигурност.

Разпореждането било връчено на 22.03.2024г. с указания за правото да бъде обжалвано в 14-дневен срок пред Директора на ТП НОИ Стара Загора. На 02.04.2024г. била подадена жалба от И. срещу разпореждане [номер]-00-513-3/20.03.2024г на Ръководителя на осигуряването за безработица до Директора на ТП НОИ Стара Загора.

С Решение № 1040-23-39/30.03.2024г. директорът на ТП НОИ Стара Загора оставил без уважение жалбата и потвърдил разпореждането за отказ за отпускане на обезщетение за безработица. Решение № 1040-23-39/30.04.2024г на Директора на ТП НОИ Стара Загора било връчено на 07.05.2024г. с указание за правото да бъде обжалвано в 14-дневен срок пред Административен съд Стара Загора. Жалбата до съда е подадена на 21.05.2024г.

При така установеното от фактическа страна, от правна Съдът приема следното:

По допустимостта на жалбата: същата е процесуално допустима, доколкото е подадена в рамките на законовия срок, от лице, за което оспорения административен акт е неблагоприятен, при изчерпано задължително административно обжалване пред горестоящия орган и пред местно компетентния административен съд.

Разгледана по същество, Съдът я намира за неоснователна.

Както процесното решение, така и потвърденото с него разпореждане на орган по чл.54ж от КСО са издадени по повод подадено заявление за отпускане на парично обезщетение от българския гражданин Н. И., който в нарочни декларации е посочил данни за наличие на трудово-правна връзка и осигуряване в друга държава членка – ФР Германия. От страна на компетентния орган са предприети действия по изясняване на релевантните за спора факти относно обстоятелството коя е компетентната държава-членка, съотв. държавата – членка по пребиваване, по см. на приложимия Регламент №883/2004, като не се повдига спор за допуснати съществени процесуални нарушения на общи и специални разпоредби, а такива Съдът не установи. Съдът счита, че актът е издаден при пълно и обективно изясняване на релевантните факти и съотв. няма нарушение на императива на чл.35 от АПК. Както разпореждането, така и процесното решение са правно и фактически обосновани, поради което и не са налице обстоятелства, които да водят до извод за отмяната на акта като незаконосъобразен на осн. чл.146, т.2-3 от АПК.

Основният спор, който повдига жалбоподателят, е за неправилно приложение от страна на органа на материално-правни разпоредби от Регламент №883/2004г.и Регламент по приложението му №987/2009 ЕО и в частност, относно приложението на чл.65, §2 и §5 от първия регламент по отношение на него и претендираното право на парично обезщетение за безработица.

Безспорно е установено пред органи и пред съда, че жалбоподателят е полагал по договор труд във ФР Германия в периода от 24.10.2018г до 30.06.2023г. и където е живял заедно със съпругата си, която също е била заето лице в другата държава-членка. В периода от 01.01.2018г. до 31.07.2023г. многократно е влизал и излизал от Република България през сухопътна и речна граница и само няколко пъти по въздух, през Аерогара София, но пътуването през периода на заетост не е факт, който да сочи на липса на промяна на държавата по пребиваване, защото ако е така, противно на определението на чл.1, букви „й“ и „к“ ще следва само от пътуванията да се приеме точно обратното – заявителят много повече календарни дни от 2019г., 2020г., 2021г., 2022г. и до 06.2023г. вкл. е бил извън границите на България.

Регламент №883/2004 ЕО /в сила от 01.05.2010г./ установява правните регламентация относно координация на системите за социално осигуряване в държавите от ЕС, ЕИП и Швейцария, ведно с правилата, установени в регламент № 987/2009, т. нар. регламент по приложение на регламент № 883/2004г. Неговите правила са приложими към всеки гражданин на държава – членка, каквато, считано от 01.01.2007г. е и Р. България, а няма спор, че жалбоподателят е български гражданин.

Съгласно определението, дадено в чл.1, б. „й“ от регламент 883/2004 – „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава, а съгласно б. „к“ – „престой“, означава временно пребиваване. Съгласно б. „р“ - „компетентна институция“ е: институцията, в която заинтересованото лице е осигурено към момента на искането за обезщетение или в случая на схема, свързана със задълженията на работодателя във връзка с обезщетенията, определени в член 3, параграф 1, или съответния работодател или осигурител, или вместо него, орган или институция, определен от компетентния орган на съответната държава-членка; Съгласно чл.1, б. “с“ – „институция по място на пребиваване“ и „институция по място на престой“ е съответно институцията, която е компетентна да предоставя обезщетения в мястото, където пребивава заинтересованото лице и институцията, която е компетентна да предоставя обезщетения в мястото, където съответното лице има престой съгласно законодателството, прилагано от тази институция, или ако не съществува такава институция – институцията, определена от компетентния орган на съответната държава-членка, а съгласно б. „т“ – компетентна държава – членка е тази, в която се намира компетентната институция /по см. на определението в б.“р“ на чл.1/. Съгласно съображение 16 от регламент 883/2004 - в Общността по принцип не е оправдано поставянето на социално-осигурителните права в зависимост от мястото на пребиваване на заинтересованото лице, въпреки това, в специфични случаи, в частност, що се отнася до специални обезщетения, свързани с икономическото и социалното положение на заинтересованото лице, мястото на пребиваване би могло да бъде взето под внимание.

Няма спор, че по отношение правото на обезщетение за безработица приложение намират нормите на Регламент 883/2004 ЕО /арг. от чл.3, §1, б. з/. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в Дял II, чл. 11 от Регламента, като съгласно чл.11, §1 - Лицата, за които се прилага настоящият регламент, са подчинени на законодателството само на една държава-членка, като това законодателство се определя в съответствие с настоящия дял. Съгласно § 3, при условията на членове от 12 до 16, б. а - лице, осъществяващо дейност като заето или като самостоятелно заето лице в държава-членка, е субект на законодателството на тази държава-членка, а съгласно б. в - спрямо лице, което получава обезщетения за безработица в съответствие с член 65 съгласно законодателството на държавата-членка по пребиваване, се прилага законодателството на тази държава-членка.

Съгласно чл. 65, § 2 от регламента, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето лице или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка на пребиваване. Тези безработни лица получават обезщетение в съответствие с чл. 65, § 5, буква "а" от Регламента в съответствие със законодателството на държавата членка по пребиваване, ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или самостоятелно заето лице. Нормата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. следва да се тълкува и прилага във връзка с разпоредбите на член 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 на Е. П. и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност, тъй като във втория текст са посочени елементите за определяне на пребиваването.

Съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето - жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§ 2). Т.е., и основния регламент и този по приложението му обвързват държавата по пребиваване именно с периода на последната заетост. От държавите-членки е изготвен съвместно Практически наръчник относно законодателството, като същият е предназначен да служи като работен инструмент на институции, работодатели и граждани, според който лице, което се премества в друга държава, без да поддържа значителни връзки с държавата си на произход, не може да се счита за пребиваващо в държавата на произход, дори ако възнамерява да се завърне в нея. Отново в този наръчник е посочено, че "Намерението на съответното лице трябва да се преценява въз основа на "всички обстоятелства, от които произтича". Това означава, че то трябва да бъде подкрепено от фактически доказателства, т. е. то може да се отчете, само ако е подкрепено от обективни факти и обстоятелства. Само декларация, че лицето възнамерява или желае да има пребиваване на определено място, не е достатъчна. ".

В случая последната заетост на г-н И. безспорно е във ФР Германия. Именно в тази държава последните почти пет години преди датата на подаване на заявлението за отпускане на исканото обезщетение същият пребивава и е в трудова заетост, по силата на която е социално осигуряван, вкл. и за риска безработица. Многократните пътувания с цел ползване на отпуска не са основание да се приеме, че заявителят има своето пребиваване в дадена държава –членка, в частност държавата по произход, където е обичайно да има най-близки роднини, както и да придобие собственост, която не е жилищна – закупеният през 2021г. имот е извън населено място, с предназначение на земята за земеделски нужди и постройка до 30кв.м., каквото се е разрешавало да бъде построена за сезонно ползване в унисон с предназначението на предоставените за ползване земи.

Нито пътуванията, нито вложените парични средства в недвижим имот определят съдържанието на решението в коя държава-членка е обичайното пребиваване на лицето по аргумент от чл.11 §1 от Регламент /ЕО/ №987/2009г на Европейския парламент и на Съвета за установяване процедурата за прилагане на Регламент /ЕО/ 883/2004г за координация на системите за социална сигурност /Регламент по прилагане/. Съгласно критериите на чл.11 §1 от Регламента по прилагане, на първо място е продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответните държави-членки и положението на лицето, обусловено отново от специфичните характеристики на упражняваната дейност, като мястото и постоянния характер на дейността, семейното положение, постоянния или не постоянен характер на жилището, включително държавата-членка, в която лицето се счита за пребиваващо за целите на данъчното облагане. Нормата се прилага при спор между институциите на държавите-членки, какъвто отсъства в настоящия случай, базиран на желанието на лицето да се върне в България и да получава обезщетения за оставане без работа в Германия. Жалбоподателят е декларирал, че няма собствено жилище в България, но се установява, че през периода от 4 години, 8 месеца и 7 дни, в който е полагал труд по постоянен трудов договор в Германия е пребивавал в държавата-членка по мястото на работа, заедно със съпругата си, която и към настоящия момент продължава да работи там. Живял е в наето жилище в Германия, което сочи, че в неговия случай жилищното положение не е определящо по смисъла на чл.11 от Регламента за прилагане. Спрямо него са приложими критерии по чл.11, т.1, буква „а“ и буква „б“ т. i и т. ii от Регламента за прилагане – продължителността и непрекъснатостта на пребиваването, кумулативно с характера и естеството на трудовата дейност, и семейното му положение. Жалбоподателят е полагал труд по постоянен трудов договор, с място на работа във ФР Германия, където е живял през процесния последен период на заетост, заедно със своята съпруга. В България са живели децата му, където той се е връщал по време на ползване на полагащите се отпуски. С. С. от Регистъра на осигурените лица жалбоподателят няма завършени осигурителни периоди по смисъла на чл.54а ал.1 от КСО, изискващ за 12 месеца от последните 18 месеца да са внесени или дължими осигурителни вноски за този осигурен социален риск, нито България е държавата, в която последно е упражнявана трудова дейност, като заето или самостоятелно заето лице. Следователно единствено на основание чл.65, §2 от Регламент/ЕО/№883/2004г може да претендира обезщетение за безработица от компетентната социална институция на България, но ако се установи, че тази държава е мястото на неговото обичайно местопребиваване по време на последните периоди на трудова заетост, завършени в друга държава-членка, в случая ФР Германия. Само в този случай на основание чл.65, §5, буква „а“ от Регламента може да има право на парично обезщетение за безработица така, както ако спрямо него би се прилагало законодателството на България през последните периоди на заетост тоест по силата на правната фикция на посочената разпоредба обезщетението ще се предоставя от институцията по пребиваване вместо от институцията на другата държава-членка, в която то е осигурено за този социален риск. Разпоредбата на чл.65, §2, вр. с §5, буква „а“ от Регламента е ясна и конкретна – тя не се прилага спрямо лице, което подава заявление в държава-членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и в която се връща след завършване на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава-членка, в която е пребивавало през целия период на последна трудова заетост. Съдържанието на правната норма на чл.65, §2 от Регламент /ЕО/№338/2004г за координация на системите за правна сигурност е потвърдено от Определение от 24.03.2023г, постановено по дело С-30/22г. на Съда на ЕС по преюдициално запитване, отправено от Административен съд Велико Търново по повод претенция на лице, което е пребивавало и е завършило периоди на заетост в Обединеното кралство в периода от 01.12.2014г. до 29.03.2021г., като Съдът на ЕС изрично е посочил в т.30 от Определението, че следва да вземе предвид и норми от ПЕС, които запитващата юрисдикция не е посочила във въпросите, за да даде полезен отговор на поставените. По тази причина Съдът на ЕС в Определение от 24.03.2023г. по дело С-30/22г постановява задължително тълкуване на съдържанието именно на чл.65, §2 от Регламент /ЕО/№338/2004г, който следва да се тълкува в смисъл, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетение за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. Т.е. и за яснота – когато през целия период на упражняване на трудова заетост в държава-членка лицето е пребивавало в тази държава-членка, а след оставане без работа се завръща в държавата си по произход – променя намерението си и решава да се установи отново обратно в държавата по произход, не намира приложение чл.65, §2 от основния Регламент /ЕО/№338/2004г. Разбирането, че едно лице може да упражни правото си на свободно движение в изпълнение на решение да се установи в друга държава-членка, за да работи в нея за продължителен период от време, след което в изпълнение на друго свое решение се завръща в държавата си по произход и, че има правото да избере държавата-членка, от която да получи обезщетение за безработица, не почива на стриктно тълкуване на чл.65, §2 от основния Регламент, изяснено от задължителното тълкуване на правната норма, дадено от Съда на ЕС по повод идентичен казус като настоящия. Пребиваването за период от повече от четири години, заедно със съпругата му в друга държава-членка, където жалбоподателят е бил заето лице и където е било мястото му на работа и на живеене, изключва прилагането на чл.65, §2 от основния Регламент, независимо от това, че заедно с него не са се преместили всички роднини по права линия от държавата по произход, както и независимо от придобиването на недвижим не жилищен имот. Именно на основание критерии по чл.11, т.1, буква „а“ и буква „б“ от Регламента за прилагане се налага извода, че през периода на последната заетост и осигуряване жалбоподателят е имал място на пребиваване в държавата-членка, където е полагал и зависим труд.

Правно значение има дали по време на последните периоди на осигуряване, заето или самостоятелно заето лице е пребивавало на територията на същата държава –членка, в която полага труд или извършва икономическа дейност, която е основание за включване в схемата на социалното осигуряване на тази държава. Настоящият случай е именно такъв, на пребиваване в държавата-членка през периодите на трудова заетост, което не изключва притежаване на право на собственост върху недвижим имот в държавата по произход, в което живее възрастен родител или дете, нито финансовото им подпомагане, нито връщането през платения годишен отпуск. Центърът на жизнените интереси, обусловен от мястото на труд и на живеене на жалбоподателя, заедно с неговата съпруга, е бил на територията на държавата членка Германия, поради което и тя е компетентна, но и съгласна да изпълни задължението си по плащане на обезщетение за безработица. Следва да се каже, че няма основание за определяне на периодите на заетост като престой, защото липсва факт, който да сочи временен характер на пребиваването. Жалбоподателят и съпругата му са имали работа с постоянен характер и място на изпълнение в Германия, където са живели заедно, и където към настоящ момент продължава да живее единият от тях. Причината за вземане на решението за пребиваване в Германия, а именно по-добро заплащане на труда, е мотив за промяна на пребиваването, а не обратното, както твърди жалбоподателя и то именно по аргумент от спорния между страните чл.11 от Регламента за прилагане. Много повече време от последните четири години и осем месеца жалбоподателят и съпругата му са в Германия, отколкото в България, именно защото работят и живеят в тази друга държава-членка, в чиято система за социално осигуряване са и включени, но освен това и местоположението им там се третира като пребиваване за данъчни цели. Няма деклариране на доходи в България и заплащане на данък върху тях към държавния бюджет, нито жалбоподателят е включен в системата за социално осигуряване, което в съчетание с пребиваването в Германия за времето на периода на последната заетост сочи на липса на основание за прилагане на чл.65, §2 от основния Регламент. Тази норма се прилага само, когато лицето не е променило мястото си на пребиваване по време на периода на последната си трудова заетост. Тогава има право да избере към коя държава членка да насочи претенцията си за изплащане на обезщетение в този случай при спор между двете институции се прилага чл.11 от Регламента за прилагане на основния Регламент.

Това мотивира този състав да приеме извод, че решението на Директора на ТП НОИ и потвърденото с него разпореждане на Ръководителя на осигуряването по безработица при ТП на НОИ Стара Загора са постановени при правилно приложение на материалния закон, мотивирани от правна и фактическа страна, а жалбата е неоснователна.

При този изход от спора на жалбоподателя не се следват разноските по делото. На ответника се дължи възнаграждение за юрисконсулт в минимален размер от 100лв.

Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл.173, ал.2 от АПК, Съдът

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Н. А. И. от [населено място], общ. К. против Решение №1040-23-39/30.04.2024г на Директора на ТП НОИ Стара Загора, с което е потвърдено разпореждане [номер]-00-513-3/20.03.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица за отказ да се отпусне обезщетение за безработица на основание чл.65 §2 от Регламент /ЕО/883/2004г на Европейския парламент и Съвета за координация на системите за социална сигурност.

ОСЪЖДА Н. А. И., [ЕГН] да заплати на Национален осигурителен институт сумата от 100 лв., представляваща възнаграждение за юрисконсулт.

Решението не подлежи на обжалване и е окончателно.