Р Е
Ш Е Н
И Е №
гр. Сливен, 11.03.2021г.
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в открито
заседание на десети март през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
КРАСИМИРА КОНДОВА
при участието на секретаря Ивайла Куманова, като разгледа
докладваното от съдия Красимира Кондова
въз.гр. д. № 76 по описа за 2021г., за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството е въззивно и се
движи по реда на глава двадесета ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника в първоинстанционното производство Югоизточно Държавно Предприятие
гр.Сливен, депозирана от процесуален представител по пълномощие и насочена
срещу Решение № 260286/02.12.2020г. по гр.д. № 3869/2019г. на СлРС. С атакувания съдебен акт съдът уважил установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, като признал за
установено между страните, че не е налице посоченото в Заповед №
РД-15-06/27.06.2019г. основание за едностранно прекратяване без предизвестие –
чл.21, ал.1, т.2 от Договор за управление № РД-14-2/12.04.2018г., поради
отсъствие на неизпълнение на клаузите на договора за управление. Освен този иск
съдът уважил и осъдителен иск по чл.79 ЗЗД, като осъдил ответното предприятие
да заплати на ищеца сума в размер на 1700 лв., предявен като частичен иск,
обезщетение за неспазен срок на предизвестие от един месец, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 10.07.2019г. до окончателното изплащане и
присъдил разноски в полза на ищеца в размер на 148 лв.
Въззивникът счита постановеното
решение за недопустимо, незаконосъобразно и неправилно. Счита, че предявения установителен иск по чл.124, ал., ГПК е недопустим, тъй
като установяване на обстоятелството дали ответника по иска незаконосъобразно е
прекратил или развалил договор за управление не можело да бъде предмет на установителен иск и било недопустимо да се иска
установяване съществуване на право по прекратен договор. По този въпрос сочи и
съдебна практика на ВКС.
На следващо място се твърди, че
съдът се произнесъл и по недопустим осъдителен иск, с оглед предприето от ищеца
недопустимо изменение на иска в съдебно заседание от 28.01.2020г. В тази връзка
се сочат няколко корекции от ищеца на исковата молба, с които всъщност се
навеждали нови факти и така се стигнало до предявяване на нов иск, което било
недопустимо.
Твърди се още, че съда допуснал
процесуални нарушения при разпределяне на доказателствената тежест на страните,
като възложил на ответника да установи основанието за прекратяване на договора
за управление, т.е. отрицателен факт неизпълнение на договора. Докладът на съда
бил непълен и неточен и не било указано на страните за кои факти и
обстоятелства не сочели доказателства.
Въззивникът счита, че въззиваемия
не е изпълнил вменените му с договор за управление задължения, а именно да
сключва договори, свързани с дейността на поделението в рамките, предоставени
му от закона и директора на държавното предприятие. Така било договаряно в противоречие
с приложимите правни разпоредби с изпълнители на дейности в горските територии
срокове на договорите по-дълги от допустимите. Крайният срок на всички процесни
договори бил 30.06.2020г., т.е. в следващата календарна година при задължение
на ищеца да сключва тези договори до края на съответната календарна година. До
този извод въззивникът стига, чрез тълкуване на чл.6, ал.5 от Наредба за
условията и реда за възлагане изпълнението на дейности в горските територии –
държавна и общинска собственост и за използването на дървесина и недървесни
горски продукти. Така смята, че се касае за виновно неизпълнение на договорните
задължения на ищеца- значително и съществено с оглед интереса на възложителя и
значимостта на обществените отношения по опазване и стопанисване на горските
територии, т.е. наличие на основание за прекратяване на договора без
предизвестие.
Освен това, счита, че по
прекратен договор за управление не се дължи насрещна престация,
каквато търси ищецът под формата на компенсаторно обезщетение и искът по чл.79 ЗЗД бил неоснователен.
От въззивната съдебна инстанция
се иска обезсилване на съдебното решение, като недопустимо, евентуално неговата
отмяна, като неправилно и незаконосъобразно, като се постанови решение, с което
да се отхвърлят предявените претенции.
Претендират се разноски за двете
съдебни инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК
отговор от ответната по жалбата страна е подаден.
Счита жалбата за неоснователна,
като твърди, че не е направил едновременно изменение на основанието и петитума на иска. Твърди, че във въззивната жалба се
смесвало понятието „факт“ с „правни последици“. От самото начало в исковата си
молба ищецът твърди, че е поддържал, че директора на ответното предприятие
издал заповед, за която твърди, че попада в категорията „факт“, а дали тази
заповед водела до прекратяване на договора за управление било въпрос на
преценка на правните й последици. Законът изисквал от ищеца да посочи
фактите в исковата си молба, а не да ги
тълкува с оглед на правните им последици.
Твърди, че съда не е допуснал
нарушения при разпределяне на доказателствената тежест между страните, тъй като
правилно било указано на ответника да докаже фактите, обуславящи виновно
поведение на ищеца, довело до едностранно прекратяване на договора за
управление.
По същество излага подробни
съображения за основателност на осъдителния иск, тълкувайки разпоредбите на ЗГ,
ППЗГ, Наредба за условията и реда за възлагане изпълнението на дейности в
горските територии – държавна и общинска собственост и за използването на дървесина
и недървесни горски продукти и Наредба за сечите,
като счита предявеният осъдителен иск за доказан, а решението на съда за
правилно и законосъобразно.
Иска се потвърждаване на
решението на СлРС, като правилно и законосъобразно.
Насрещна въззивна жалба не е
подадена.
Страните не са направили искания
за събиране на доказателства във въззивната фаза на процеса.
В с.з. въззивникът,
редовно призован, чрез пълномощник се представлява от последния, който пледира
за обезсилване на решението, като постановено по недопустим иск, евентуално да
го отмени и постанови решение, с което отхвърли претенцията.
Въззиваемият,
редовно призован се явява лично и с процесуален представител по пълномощие,
който пледира за потвърждаване на решението, като правилно и законосъобразно.
Въззивният съд намира жалбата за редовна и
допустима,тъй като отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК – подадена е
в законовия срок от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес
от атакуване на първоинстанционния акт чрез постановилия го съд.
След извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно. Постановено е от съдебен орган,
функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на
съда, изготвено е в писмена форма и
подписано от съдебния състав, който го е постановил.
Решението с оглед пределите на
атакуване, очертани с въззивната жалба в частта, с която е уважен установителен иск с правна квалификация чл.124 ал.1 ГПК и е
признато за установено в отношенията между страните, че не е налице посоченото
в заповед № РД-15-06/27.06.2019г. на директора на ответното предприятие
основание за едностранно прекратяване без предизвестие по чл.21, ал.1, т.2 от същия договор, поради отсъствие на
неизпълнение на клаузите на договора за управление – е недопустимо, постановено
по недопустим иск.
Интересът от търсената с иска
защита е първото условие за възникване на правото на иск. Разпоредбата на чл. 124, ал. 1 ГПК повелява, че всеки може да
предяви иск, за да установи съществуването на едно правно отношение, когато има
интерес от това. Нуждата от защита чрез установителен
иск се свързва с наличието на спор - оспорване на претендирано
от ищеца право или правоотношение или претендиране на отричано от ищеца право.
Липсва интерес от установителен иск, когато може да
бъде предявен осъдителен или конститутивен иск, тъй
като и чрез тези искове ще се разреши със сила на пресъдено
нещо гражданския спор, но едновременно с това ще се постигнат и присъщите на
решенията по тези искове изпълнителна сила и конститутивно
действие. Ето защо спрямо правата и правоотношенията, които могат да бъдат
предмет на други искове, установителният иск е субсидиарна форма на защита.
В конкретния случай е разгледан установителен иск за признаване на съществуване на
правоотношение с източник договор между страните, като спорните права на ищеца
биха могли да бъдат защитени с осъдителен иск, какъвто е и кумулативно
разгледан.
По въпроса за допустимостта и
правния интерес от водене на установителен иск с
предмет установяване на валидност на правоотношение, създадено между две страни
по една облигационна връзка, която едностранно е била прекратена от едната страна,
е постановено по реда на чл.290 ГПК Решение № 127/29.10.2010г. по т.д.№ 20/10г. ВКС, І т.о. Даденото разрешение е, че
установяването на обстоятелството дали ответникът по иска незаконосъобразно е
прекратил/развалил договора не може да бъде предмет на установителен
иск в нито една от хипотезите на чл.124 ГПК и е недопустимо да се иска
установяване съществуване на право по прекратен договор, тъй като съдът би
следвало да санира един прекратен договор /независимо
дали е правилно или неправилно прекратен/, което е недопустимо с оглед
договорната автономия при сключване на договорите и тяхното действие.
Неизпълнението по един двустранен договор на една от страните е основание за
другата страна да търси обезщетение от неизпълнението, при преценката за
наличие на което ще се преценява изправността на страните по договора /Определение № 535/18.08.2013г. по т.д.№
2472/2013г. на ВКС, І т.о. /
В обобщение, предявеният и разгледан
установителен иск е недопустим и тъй като съдът се е
произнесъл по него, в тази част решението се явява недопустимо и следва да бъде
обезсилено.
Въведените с въззивната жалба
оплаквания за допуснати процесуални нарушения по недопустимо изменение на
исковата претенция, както и до неправилно разпределение на доказателствената
тежест между страните, съдът намира за неоснователни. В процеса изобщо не е
допускано изменение на искова претенция нито по основание, нито по размер по
реда на чл.214 ГПК. Всички допълнителни искови молби, към първоначалната са
депозирани след обездвижване от страна на съда с конкретни указания към ищеца и
всички уточнения по исковата претенция са били надлежно връчвани за становище
на ответната страна. В тази връзка тя е имала възможност да се защити по
претенциите. Освен това всички уточнения по исковата молба и становища на
ответника са предхождали извършения доклад на съда по реда на чл.146 ГПК. Доказателствената тежест между страните е разпределена
правилно от съда, като на ответника и настоящ въззивник било разпределено в
тежест да установи наличие на посоченото в заповедта за прекратяване на договор
за управление без предизвестие
основание. Ищецът твърди отрицателния факт, че това основание не е било
налице, поради което му се следва заплащане на обезщетение за неспазен срок на предизвестие.
Доколкото в гражданския процес е недопустимо да се установяват отрицателни
факти, то насрещната ответна по иска
страна следва да установи наличие на основанието, на което е прекратен
договора без предизвестие. В случая установяването на липсата или наличието на
това основание е правен въпрос, извежда се от клаузите на договора за
управление и приложимите към него законови норми и съдът правилно преценил, че
не е необходимо да указва на страната, че не сочи доказателства за подлежащи на
установяване факти и обстоятелства. Надлежно е било разпределено на ищцовата
страна да установи размера на претенцията си за обезщетение и след като съдът
не е указал, че не се сочат доказателства за това обстоятелство, то значи
делото е било вече попълнено от ищеца с такива доказателства.
От събраните по делото писмени доказателства, съдът прие за установено от
фактическа страна следното:
На 12.04.2018г. между двете насрещни страни в процеса бил сключен договор
за управление № РД 14-2, съгласно който ищецът Т.Т.,
като Директор на Териториално поделение /ТП/ „Държавно горско стопанство“ /
ДГС/ Айтос приел да ръководи и представлява ТП ДГС Айтос. Договорът бил сключен
за срок от пет години, считано от датата на подписването му. Съобразно чл.3,
ал.3от договора възнаграждението на директора на ТП за първите два месеца на
отчетното тримесечие било авансово в размер на 1700 лв., а в последния месец на
съответното тримесечие възнаграждението се коригирало. В чл.12 от договора са
разписани правата и задълженията на ищеца, като директор на ДГС Айтос, като
едно от тях посочено в чл.12, т.5 било да сключва договори, свързани с
дейността на поделението в рамките, предоставени му от закона и от директора на
държавното предприятие. Разпоредбите на чл.19-22 вкл. от договора за управление
повеляват различните хипотези на прекратяването му, съответно с отправяне на
предизвестие или без такова.
Със Заповед № РД-15-06/27.06.2019г. на Директора на ЮИДП ДП Сливен,
горепосочения договор за управление бил едностранно прекратен без предизвестие,
считано от 27.06.2019г. Като основание за прекратяването е вписана разпоредбата
на чл.21, ал.1, т.2,вр.чл.12, ал.1,т.5 от договора за управление, а като мотиви
за това – едностранно прекратяване на договора за управление без предизвестие
поради неизпълнение от страна на директора на ДГС Айтос на клаузите на договора
за управление при сключването на договори, свързани с дейността на поделението в
рамките, предоставени му от закона и от директора на държавното предприятие. От
мотивите на заповедта се установява, че при извършен вътрешен одит,
проверяващият отчел, че в сключените от ищеца договори за добив на дървесина
имало съществено разминаване в крайния срок на сеч на дървесината и крайния
срок на договора. Посочвайки и тълкувайки чл.6, ал.5 от Наредба за условията и
реда за възлагане изпълнението на дейности в горските територии- държавна и
общинска собственост, и за ползването на дървесина и недървесни горски продукти е направен извод, че
договорите за добив на дървесина, сключвани от директора на ДГС Айтос следвало
да бъдат с краен срок текущата календарна година, съобразно утвърден и
публикуван годишен план за съответното държавно предприятие и съответното
териториално поделение и съответната календарна година. Определянето на краен
срок по сключените договори за следващата календарна година – 30.06.2020г. не
кореспондирало с изпълнението на годишния план за текущата 2019г., в рамките на
която следвало да бъде определен крайния срок на договорите. Прието е в
заповедта, че щом договорите за добив на дървесина били с краен срок следващата
календарна година било налице дългосрочно възлагане на дейности по реда на
чл.39, ал.1 от горепосочената наредба, което се осъществявало след процедура от
директора на държавното предприятие, а не от директора на териториалното
поделение, тъй като последния не бил упълномощен за това.
Не е спорно по делото, а и се установява от приетите 15 бр. сключени от
ищеца договори за възлагане на услугата сеч, извоз,
сортиране и рампиране до временен склад на маркирана
дървесина, че са сключени през 2019г. с краен срок за сеч и извозване на
дървесината – различни дати, но в рамките на 2019г., като всички договори са с
посочен краен срок 30.06.2020г.
Установява се от годишен план за ползване на дървесина на ДП“Югоизточно
държавно предприятие“ Сливен за 2019г., че е одобрен от директора на държавното
предприятие и изпратен на ДГС Айтос годишен план за ползване на дървесина на ТП
ДГС Айтос за 2019г. за публикуване на интерент
страницата с писмо от 13.11.2018г.
Видно от служебна бележка от 19.07.2019г. издадена на ищеца от ТП ДГС Айтос
за доходите му за първите шест месеца на 2019г. / договорът за управление е
прекратен на 27.06.2019г. / реализирания доход е в размер на 34 687,65 лв. или
5 781,28 лв. месечно.
Горната фактическа обстановка
съдът прие за безспорно установена въз основа на представените по делото
писмени доказателства, които като неоспорени от страните съдът кредитира.
Съдът не кредитира обяснителна записка от Стоян Стоянов- юрист при ТП ДГС
Айтос, доколкото тя представлява писмени свидетелски показания, каквито е
недопустимо да бъдат приети в процеса.
Установеното от фактическа страна
обуславя следните правни изводи:
Предявеният иск по чл.79 ЗЗД за изпълнение на парично
задължение по сключен договор за управление, а именно заплащане на обезщетение
за неспазен срок на предизвестие в
размер на 1700 лв., предявен като частичен иск от 4 128 лв. е допустим.
Разгледан по същество искът е основателен в пълния
предявен размер.
Не е спорно, а и се установи в процеса наличие на
договорни отношения между страните, въз основа на сключен договор за управление
на ТП ДГС-Айтос от 12.04.2018г.
Съдът намира, че в конкретния правен казус не е било
налице посоченото в заповедта за прекратяване без предизвестие на договора за
управление основание. Последното предполага неизпълнение на задължения,
произтичащи от самия договор за управление. Така по чл.12, т.5 от договора би
било неизпъление от страна на ищеца в случай, че той
изобщо не беше сключил никакви договори, свързани с дейността на предприятието.
Разпоредбата на чл.6, ал.5 от Наредба за условията и
реда за
възлагане изпълнението
на дейности
в горските
територии - държавна и общинска собственост, и за ползването на дървесина и недървесни горски продукти, предвижда държавните предприятия
и техните ТП да провеждат процедури за ползване на
дървесина при наличие на утвърден и публикуван годишен план за съответното ДП и
ТП за съответната година. Разпоредбата на
чл.39, ал.1, т.1 от същата наредба посочва, че държавните предприятия могат да
сключват дългосрочни договори за възлагане на добива на дървесина за срок до 15
години, но не по-кратък от три години. Следователно договорите със срок под три
години, каквито са били сключени от ищеца не са дългосрочни и в този смисъл не
са били сключени договори извън рамките установени от нормативните изисквания.
Нещо повече сключените процесни договори са за сеч и извоз
на дървесина, а позволителното за сеч се издава от директора на съответното
горско стопанство /чл.108 ЗГ и чл.96 ППЗГ/. В позволителното за сеч и извоз се определят и сроковете за тези дейности, като този
за сеч може да бъде удължаван до три месеца, но не по-късно от 31.12. на същата
година / чл.96, ал.3 ППЗГ/, а за извоз до три месеца,
без да е предвидено това да е с краен срок края на текущата календарна година
/чл.96, ал.4 ППЗГ/. Следователно нормативната база определя краен срок до края
на текущата календарна година единствено за дейността сеч. Това е разбираемо,
тъй като, ако сечта приключи в края на съответната календарна година, то през
следващата календарна година следва да се извърши извоз
на дървесината. Така според чл.96,ал.8 ППЗГ общият срок за сеч и извоз не може да бъде по-дълъг от 18 месеца, т.е. до края
на месец юни следващата календарна година, какъвто краен срок на договорите е
посочен в тях.
С оглед изложеното, съдът счита, че ищеца сключил
договорите в рамките, предоставени му от закона и в такъв случай не е било
налице основание за прекратяването на договора за управление без предизвестие. Ето
защо договорът за управление следва да се счита за прекратен на основание чл.22
от него, а именно от страна на директора на ЮИДП ДП Сливен с предизвестие от
един месец. В случая срокът на това предизвестие не е бил спазен, поради което следва
да бъде ангажирана договорната отговорност на ответника, като неизправна по
договора страна за заплащане на обезщетение на изправната страна в размер на едномесечно
възнаграждение.
Размерът на месечното възнаграждение на изправната
страна за първото полугодие на 2019г. се установи, че е 5 781,28 лв. или
основателен е искът от 1700 лв., предявен като частичен иск от 4 128 лв.
Тъй като правните изводи на двете съдебни инстанции
съвпадат по отношение на осъдителния иск по чл.79 ЗЗД, в тази част решението се
явява правилно и законосъобразно и бива потвърдено.
По правилата на процеса и доколкото жалбата е
основателна единствено по отношение на предявения установителен
иск и доколкото постановеното в тази част решение се обезсилва, искът се оставя
без разглеждане, като недопустим и производството по отношение на този иск се
прекратява, то въззиваемият дължи разноски на въззивника за първоинстанционното
производство. Платеното от ответното предприятие адвокатско възнаграждение е в
общ размер на 780 лв. и не е посочено по отделно възнаграждението за всеки един
от двата иска. Така този размер следва да се раздели на две, съобразно
предявените осъдителен и установителен искове или в
размер на 390 лв. за иск.
Въведеното възражение за прекомерност от страна на въззиваемия
е основателно, тъй като по чл.7, ал.1, т.4 от Наредба № 1/09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения за неоценяем
иск, какъвто в случая се явява този по чл.124, ал.1 ГПК минималния размер на
възнаграждението е в размер на 300 лв., до който следва да се редуцира.
Така въззиваемият бива осъден да заплати на въззивното
предприятие сума в размер на 300 лв., съобразно прекратяването на
производството по отношение на установителния иск /
чл.78, ал.4 ГПК/. За въззивното производство не следва да се присъждат
разноски, тъй като таксата внесена от въззивника в размер на 34 лв. е върху
цената на осъдителния иск, решението по който се потвърждава.
Въззиваемият не е претндирал
разноски за въззивната фаза на процеса и не е представил доказателства за това,
поради което съдът не дължи произнасяне с изричен диспозитив.
Ръководен от
гореизложеното, съдът
Р Е Ш
И :
ОБЕЗСИЛВА Решение №
260286/02.12.2020г., постановено по гр.д.№ 3869/2019г. на СлРС,
В ЧАСТТА, с която е уважен иск с
правно основание чл.124, ал.1 ГПК и е признато за установено в отношенията
между страните – Т.С.Т., ЕГН: ********** *** и „ЮГОИЗТОЧНО ДЪРЖАВНО
ПРЕДПРИЯТИЕ“ ДП, ЕИК *** със седалище и адрес на управление гр.Сливен,
ул.“Орешак“ № 15А, че не е налице соченото в заповед № РД-15-06/27.06.2019г.
основание за едностранно прекратяване без предизвестие по чл.21, ал.1, т.2 на
Договор за управление № РД-14-2/12.04.2018г., поради отсъствие на неизпълнение
на клаузите на договора за управление, като вместо него постановява:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявеният от Т.С.Т., ЕГН: ********** *** срещу „ЮГОИЗТОЧНО ДЪРЖАВНО ПРЕДПРИЯТИЕ“ ДП,
ЕИК *** със седалище и адрес на управление гр.Сливен, ул.“Орешак“ № 15А, иск с
правно основание чл.124, ал.1 ГПК, като недопустим.
ПРЕКРАТЯВА
производството по делото по отношение на предявения иск с правно основание
чл.124, ал.1 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА, като правилно и законосъобразно решението в
останалата му част.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.4 ГПК Т.С.Т., ЕГН: **********
*** ДА
ЗАПЛАТИ на „ЮГОИЗТОЧНО ДЪРЖАВНО
ПРЕДПРИЯТИЕ“ ДП, ЕИК *** със седалище и адрес на управление гр.Сливен,
ул.“Орешак“ № 15А, сума в размер на 300 лв./триста лева/, деловодни разноски,
съобразно прекратеното производство по иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.