Определение по дело №40/2014 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

за да се произнесе взе предвид следното:

Въззивното производство по реда на чл.196 и сл. ГПК /отм./ е образувано по въззивна жалба на Г. В. Г. от Б., чрез пълномощника му адв.. К. насочена против решение № 2136/15.05.2007 г., постановено по гр.д.№1680/2006г. по описа на РС Б..

С последното е отхвърлен предявеният от въззивника иск против въззиваемите П. Б. К. и Д. И. А. за обявяване за недействителна спрямо Г. на сделката покупко-продажба, сключена между двамата въззиваеми с нот.акт № 175, т.ІІІ рег.№ 6751, д.№ 533/2004г. на нотариус К. М. с район на действие РС Б., досежно ½ идеална част от недвижим имот, представляващ апартамент на първия жилищен етаж, разположен в североизточната част на етажа откъм дъното на парцела, състоящ се от дневна с трапезария , две спални, кухня и баня с тоалетна, в жилищната сграда построена в парцел ХV, имот пл.№3012, кв.3 по плана на VІІ-ми микрорайон на Б., с адм.адрес - Б., ул.”П.” №21, при съседи на жилището: апартамент на И. П. и от две страни-двор, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото.

Във въззивната жалба се правят оплаквания, които могат да се квалифицират като такива за постановяване на атакувания съдебен акт при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон, както и за необоснованост.

Твърди се, че въззивникът е кредитор на въззиваемия К. както по непарично вземане - правото му да иска обявяването на сключения между тях предварителен договор в окончателен чрез иска по чл.19 ал.3 ЗЗД, така и по парично вземане - даденото в изпълнение на предварителния договор,чието връщане въззивникът е претендирал в отделно производство като дадено при отпаднало основание поради развалянето по право на предварителния договор за продажба на недвижим имот.

От така изложеното при разглеждането на делото пред настоящата инстанция след отменителното решение на ВКС въззивникът поддържа единственно твърдението си, че е кредитор на първия от въззиваемите по парично вземане – даденото в изпълнение на предварителния договор за покупко-продажба на имота, предмет на атакуваната сделка, вкл. и за извършените от него подобрения в този имот, което вземане е предмет на образуваното съдебно производство, висящо към настоящия момент пред БлОС – под № 327/2006 г.

Като правен резултат се иска отмяна на атакуваното решение на първостепенния съд и уважаване на предявената претенция.

Въззиваемят П. К. лично, а въззиваемата Д. А. чрез процесуалния си представител оспорват въззивната жалбата и поддържат обоснованост на първоинстанционното решение.

При разглеждането на делото пред настоящия състав се ангажиран нови писмени доказателства.

Б.ският окръжен съд в решаващия състав, като съобрази събраните и пред двете инстанции доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

По делото не е било спорно, а и се установява от приобщените писмени доказателства, че на 08.02.2000г. въззивникът и първия въззиваем П. К. сключили предварителен договор за продажба на недвижим имот.

Със същия К. се задължил да продаде на Г. ½ идеална част от собствен недвижим имот, представляващ апартамент на първия жилищен етаж, разположен в североизточната част на етажа откъм дъното на парцела, състоящ се от дневна с трапезария, две спални, кухня и баня с тоалетна, в жилищната сграда построена в парцел ХV, имот пл.№ 3012, кв.3 по плана на VІІ-ми микрорайон на Б., с административен адрес: Б., ул.”П.” №21, както и едно мазе.

Уговорената продажна цена била от 10 000 щатски долара, като плащането е било определено на две вноски - първоначална такава от 4000 щатски долара и остатък от 6000 щ.долара, платими не по-късно от 18.01.2001г.

След тази дата е уговорено сключване на окончателния договор в нотариална форма и задължение на продавача да предаде владението на имота на купувачите /раздел ІІ от договора, чл.1/.

Страните не спорят и по факта, че при сключване на предварителния договор въззиваемият К. е бил собственик на недвижимия имот, предмет на договора, придобит от него в резултат на реализирано право на строеж, учредено с нот.акт за суперфиция №188 т.ІІ д.№1240/1998г. на БРС.

Не спорят и се установява от гласните и писмени доказателства, че първата вноска от цената по договора в размер на 4000 щатски долара е била платена от въззивника при подписването на предварителния договор / показанията на свидетелите Г.а и св.К. и отбелязването под формата на разписка на самия договор от въззивника К., като получил сумата/.

По същия начин /под формата на разпика на обратната страна на договора/ е установено и плащането на още 1 500 щатски долара от въззивника на П. К. на 27.10.2002 г.

Не е спорен също фактът, че въззивникът и семейството му са влязли във владение на имота, предмет на предварителния договор още през лятото на 2000 год.

Горният факт е потвърден и от ангажираните по делото гласни доказателства /показанията на свидетелите Д., К. Г. – син на въззивника и В. Г.а – съпруга на въззивника/.

Т.к. обаче той обаче не бил в завършен вид /сградата била завършена и измазана от вън, но вътре жилището не било готово за живеене/, преди семейството да се премести и да заживее в него направило ремонт и довършителни работи.

В хода на производството не се е спорило и по факта, че въззивниците К. и А. живеят на съпружески начала от дълги години, от което съжителство имат родено дете – Д. П. К., а от 2002 г. – 2003 г. се настанили в жилище на четвъртия етаж в същата сграда, в която се намира и апартамента, предмет на предварителния договор.

Според показанията на свидетелката Г.а страните нямали проблеми помежду си до момента, в който въззивникът разбрал, че въззиваемият К. не може да му предостави обещаното по договора мазе.

Това станало през 2004 г., пак според показанията на свидетелите Д. и Г.а.

Според последната категорично невъзможността на К. да прехвърли в собственост на въззивника освен жилището, което вече обитавал и мазе, е единствената причина Г. да не иска да доплати остатъка от цената на жилището.

Същата обаче твърди още, че втората въззивница А. е влизала само веднъж в тяхното жилище, придружавайки К., за да разговарят за финансовите им взаимоотношения.

Настоящият състав кредитира установеното по-горе от свидетелите, доколкото по отношение на изложените факти показанията им са безпротиворечиви и взаимно се подкрепят.

Разпитан по реда на чл.114 ГПК /отм./ въззивникът К. е заявил пред въззивната инстанция при първоначалното разглеждане на делото пред нея, че А. е знаела за сключения предварителен договор от 2000 г. между него и въззивникът, както и това, което той й е казал за отношенията помежду им в последствие, а именно – че след 2001 г., поради неплащане от страна на Г. на цялата сума по договора, последният бил развален.

С писмено уведомление, в което е заявено, че се потвърждавало изявлението за разваляне на предварителния договор от страна на К. към Г., направено на 08.0.2003 г., въззивникът К. е уведомил Г., че правел прихващане на получената от него сума от 5 500 щатски доллара по предварителния договор от 08.02.2000 г. със сумата от 8 000 щатски долара, която Г. дължал като обезщетение за пропуснати от К. ползи в качеството му на собственик, който неправомерно не владее имота си.

Това уведомление е било връчено на въззивника на 01.12.2006 г. чрез нотариус № 499 с район на действие РС Б..

Анализирайки ангажираните по делото гласни доказателства /на свидетелите Г. и Г. – последните преценени в светлината на чл.136 ГПК /отм./ поради близките родствени отношения с въззивника, вкл. на свидетеля К., какот и обясненията, дадени по реа на чл.114 ГПК /отм.//, настоящият състав приема за безспорно установен факта, че втората въззивница А. е знаела за сключения между въззивника и П. К. предварителен договор.

Приема също, не се доказа безспорно в хода на производството, че това знание е съществувало и към момента на сключване на атакуваната сделка.

Както вече се посочи, този факт, при това само косвенно, може да се извлече единствено от анализа на показанията на свидетелката Г.а и свидетеля Г., които обаче, като съпруга и син на въззивника, са пряко заинтересовани от изхода на делото.

Показания им в частта, че А. е влизала веднъж в жилището им през периода 2002 – 2003 г. заедно с К., за да разговарят по въпросите кога ще се платят парите по предварителния договор, не се подкрепят от показанията на останалите разпитани по делото свидетели.

Същото се отнася за показанията им и в частта, в която установяват, че основаната причина за неплащането в срок на цялата сума по предварителния договор е факта, че К. не успял да им предостави в собственост освен жилището и мазе.

Нещо повече – тези показания се отнасят за период от повече от година преди сключване на атакуваната сделка и по същество не оборват установеното по делото, че въззивникът не е платил в уговорения в предварителния договор срок цялата цена по него.

По делото няма обективни данни, с оглед усложнените отношения между въззивника и първия въззиваем, които да оборват твърденията на въззиваемия К., дадени по реда на чл.114 ГПК /отм./, че той е уведомил А., че предварителния договор, поради неизпълнението на въззивника за заплащане на цялата сума по него, е бил развален.

От представената пред районния съд нотариална покана, изпратена от въззивника до въззиваемия К., чието връчване е удостоверено от нотариус К. като извършено на 04.09.2004г., се установяване, че Г. е поканил К. на 20.10.2004 г. в 15.00 ч. в кантората на нотариуса да му прехвърли собствеността на недвижимия имот, предмет на предварителния договор.

В същата е заявено, че след подписване на нот.акт ще бъде доплатена сумата, оставаща за доплащане по договора, в присъствието на нотариуса.

На 05.10.2004 г. П. К. е прехвърлил на Д. А. с договор за покупко-продажба,сключен с нот.акт № 175, т.ІІІ, рег.№6751 д.№533/2004 г. на нотариус М. целият апартамент на първия етаж откъм североизточната му страна от описаната по-горе сграда.

От представените пред въззивната инстанция писмени доказателства се установя, че гр.д. № 1111/2005 г. по описа на РС Б. е било образувано от искова молба на Г. Г. против въззивниците с правно основание чл.55 ЗЗД и чл.72, ал.3, във вр. с ал.1 ЗС за връщане на даденото от него като цена на обещаното по предварителния договор жилище -5 500 щатски долара,и за заплащане на подобренията в имота, претендирани в размер на 5000 лв., както и за признаване правото му на задържане на жилището до заплащане на подобренията.

По същото е било постановено решение №1057/14.03.2006 г., атакувано пред БлОС, пред който към момента е висящо /спряно/ образуваното в.гр.д. № 327/2006 г.

В хода на производството пред районния съд се е установило, че пред същия е било образувано и гр.д. № 1994/2006 г. на 06.12.2006 г., по иск предявен по реда на чл.19, ал.3 ЗЗД от въззивника против П. К. за обявяване на предварителния договор, обсъждан по-горе, за окончателен.

При установеното по-горе и във връзка с дадените задължителни указания на касационната инстанция по тълкуването и прилагането на материалния закон, решаващия състав прави следните правни изводи:

Действията по обжалване на атакувания съдебен акт са процесуално допустими- предприети са в срок от активно легитимирано да стори това лици – въззивникът е останал недоволен от решението на районния съд, с което предявеният от него иск е бил отхвърлен.

Разгледана по същество обаче въззивната жалба се явява неоснователна, като съображенията за това са следните:

Въззивникът – ищец в производството пред районния съд, е предявил иск е с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД – твърдейки, че е кредитор на първия въззиваем, е поискал да бъдат обявени за недействителни спрямо него на действията, с които въззиваемият К. го е увредил – възмездното разпореждане от него страна с имота, предмет на предварителен договор за покупко-продажба, предвид че последният, както и втората въззивница, с която той е договорял, са знаели за увреждането.

Решаващият състав споделя становището, че с искът по чл.135, ал.1 ЗЗД може да се служи всеки кредитор – както на носителят на парично, така и на непарично вземане спрямо длъжника, в т.см. и купувачът по предварителен договор за покупко-продажба, когато длъжникът по него се е разпоредил с имота в полза на трето лице.

С оглед гореизложеното и при установеното от фактическа страна приема още, че предявеният иск е процесуално допустим, предвид заявеното твърдение при условието на евентуалност в исковата молба от въззивника, че се явява кредитор на първия въззиваем на основание парично вземане на облигационно основание – претенцията му за връщане на платени суми по предварителния договор и за подобрения на недвижимия имот, предмет на същия договор.

Т.к. твърдението, че е кредитор и по непарично вземане – такова за сключване на окончателен договор по реда на чл.19, ал.3 ЗЗД за продажбата на недвижимия имот, предмет на предварителния договор, не се поддържа пред настоящата инстанция, само за пълнота на изложението и с оглед оплакванията във въззивната жалба, инициирала производството, решаващият състав се счита длъжен да отбележи, че споделя становището на районния съд за неоснователността на последното.

Правилен и обоснован е изводът, че към момента на предявяване на настоящия иск за въззивника вече не била налице възможността да реализира успешно потестативното си право да иска обявяването на предварителния договор в окончателен с иска по чл.19 ал.3 ЗЗД, т.к. това му право се е погасило по давност.

Първостепенният съд е приел, че давността е започнала да тече от деня, в който е следвало да се сключи окончателния договор, съобразно договореното в предварителния такъв - 19.01.2001 г.

Решаващият състав намира обаче, че при безспорно установения факт, че въззивникът е установил владение върху обещения имот през лятото на 2000 г. /така показанията на свидетелите, вкл. и на съпругата и сина му/, то следва да се приеме, че именно от този момент – установяването на владението, за купувача по предварителния договор е започнала да тече давност относно правото му да иска обявяването на предварителния договор в окончателен /така ТР №55/01.06.1962г. на ОСГК на ВС по гр.д.№44/1962г.;ТР №6/30.01.1971г. на ОСГК по гр.д.№110/1971г./

В конкретния казус е установено по делото, че Г. е предявил иск по чл.19 ал.3 ЗЗД след изтичане на петгодишната давност, която в случая следва да се приеме за изтекъл към лятото на 2005 г.

Поради този факт той не би могъл успешно да реализира правото си да иска изпълнение на насрещното задължение на продавача – обещател по предварителния договор да му прехвърли собствеността върху имота с окончателен договор в нотариална форма.

Горното т.к. нормата на чл.110 ЗЗД е установила, че правото му на иск за обявяване на предварителния договор в окончателен ще се погаси по давност, тъй като погасителната давност се прилага не само по отношение на вземания,но и към субективни облигационни права.

Решаващият състав приема обаче, че въззивникът се явява кредитор на въззиваемия К. по парично вземане – предявеното и по съдебен ред такова за връщане на даденото по прекратения предварителен договор и за направените подобрения в обещания имот.

По повод на последното правнонесъстоятелно е възражението на пълномощника на въззиваемата А., че тази претенция не е наделжно заявена още с исковата молба, както и че след като предварителния договор е развален по право - със сключването на атакуваната с настоящия иск сделка и въззивникът не може да упражни правото си на иск по чл.19 ал.3 ЗЗД поради погасяването му по давност, то не е налице парвопораждащ факт,обуславящ качеството му на кредитор.

На първо място следва да се отбележи, че още с исковата молба въззивникът е заявил и е твърдял, че е кредитор на П. К. и по парично вземане на облигационно основание - катова за връщане на даденото по предварителния договор.

От друга страна безпорното наличие на облигационната връзка между въззивника и въззиваемия К., основана на предварителния договор, би могла с оглед развитието й да породи за страните по нея различни права.

Между тях е и правото на купувача по такъв договор, след като правото му на иск по чл.19, ал.3 ЗЗД е погасено, да иска иска връщане на даденото по предварителния договор, т.к. се посоче вече, че от фактическа страна не е спорно между страните, че Г. е платил общо сумата от 5 500 щатски доллара на две вноски – първоначално сумата 4000 щ.д. при сключване на договора ,а на 27.10.2002г.- още 1 500 щ.д. като по този начин е извършил частично плащане на уговорената по предварителния договор цена на имота.

Вземането на ищеца за тази сума, предявено и по съдебен ред /производството пред първата инстанция е приключило/, се явява безспорно.

Ето защо се налага извода, че съществуването му легитимира въззивника като кредитор на първия въззиваем, като следва да се отбележи, че горната претенция е обективно и субективно съединена с претенция за извършените в имота подобрения в размер на 5000 лв. /така данните за образуваното и приключило пред районната инстанция гр.д.№1111/2005г. на РС Б..

По отношение на горния извод на съда следва са се отбележи изрично, че възражението на въззиваемите, че и посоченото паричното вземане за частично платената цена на жилището е погасено по давност, е несъстоятелно.

Текстът на чл.114 ал.1 ЗЗД сочи, че давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо.

В случая следва да се приеме, че изискуемостта на вземането на въззивника по предявената от него претенция за връщане на даденото по предварителния договор е настъпила или от момента на развалянето на последния, поради неизпълнение /така чл.87 ал.1 ЗЗД/ или от момента на настъпилата фактическа невъзможност да се иска обявяването на предварителния договор в окончателен /чл.89 ЗЗД/.

При първата от хипотезите при установеното от фактическа страна следва извода, че писменото изявлението за разваляне на договора, т.нар. уведомление от К. е прието от въззивника в писмен вид на 01.12.2006 г., т.е. след предявяване на исковата молба но настоящето дело – 23.10.2006 г., вкл. и на предявяване на тази по гр.д. № 1111/2006 г. на РС Б. – 20.07.2005 г.

Ето защо решаващият състав приема обаче, че в случая е приложима втората от посочените по-горе хипотезите /тази на чл.89 ЗЗД/, предвид че от фактическа страна няма спор по това, че предварителният договор е обвързвал валидно страните до 05.10.2004г., на която дата жилището е продадено на втората въззивница с договор за продажба по нотариален акт №175 т.ІІІ рег.№ 6751, д.№533/2004 г.´орват въззивната жалбата и поддържат обоснованост на първоинстанционното решение. При разглеждането на делото пред настоящия състав се ангажиран нови писмени доказателства. Б.

Преди посочената дата, въпреки обсъденото по-горе уведомление, изпратено от въззивника К. чрез нотариус, се налага изводът, че нито една от страните не е отправила писмено предизвестие до другата за разваляне на договора поради неизпълнение съобразно изискванията на чл.87 ал.1 ЗЗД.

Както вече се посочи, изпратеното такова от К. е връчено на Г. една на 01.12.2006 г. /т.е. след предявяване на иска по настоящето дело/.

А след като изискуемостта на вземането на ищеца за платената цена е настъпила на 05.10.2004 г., то към момента на предявяване на настоящия иск това вземане не е погасено по давност, съобразно установеното от чл.110 ЗЗД.

Решаващият състав споделя още становището, че за да се легитимира ищецът като кредитор по парично вземане, не е необходимо вземането му да е изискуемо и установено по размер, а е от значение то да предшества по време увреждащото действие на длъжника.

С оглед гореизложеното следва да се заключи, че въззивникът – ищец в производството пред районния съд, установи по безспорен начин в хода на делото качеството си на кредитор по отношение на въззивника К., който се явява негов длъжник на облигационно основание, както и наличие на вземане в негова полза срещу първия въззивник на това основание, което вземане е възникнало преди извършването на сделката, с която кредиторът е увреден.±твен недвижим имот, представляващ апартамент на първия жилищен етаж, разположен в североизточната част на етажа откъм дъното на парцела, състоящ се от дневна с трапезария, две спални, кухня и баня с тоалетна, в жилищната сграда построена в парцел ХV, имот пл.№ 3012, кв.3 по плана на VІІ-ми микрорайон на Б.

Установи се по безспорен начин и извършването на действие, което го уврежда – сключването на разпоредителната сделка между въззиваемите, с която П. К. се е разпоредил в полза на Д. А. със свой собствен недвижим имот, ½ ид.ч. от който е обещал на въззивника по предварителния договор.

Настоящата инстанция приема обаче, че въззивникът не установи в хода на производството пълно и главно твърдения от него факт за знанието от страна на втората въззиваема за увреждането му от възмездната разпоредителна сделка, сключена между въззиваемите, което занние е част от фактическият състав на чл.135, ал.1 ЗЗД.

Поради факта, че законодателят не е адакватен на обществените отношения и не е включил в нормата на чл.135, ал.2 хипотезите, при които третото лице по смисъла на чл.135, ал.1 ЗЗД е такова, с което длъжника живее на съпружески начала, то дори при безспорната установеност на факта, че двамата въззиваеми живеят в такова съжителство повече от дванадесет години и от него имат родено дете, за въззивника в производство е тежестта да докаже наличието на знание за увреждане чрез сключване на разпоредителната сделка на 05.10.2004 г. у втората въззиваема.

За този факт обаче освен косвенно показанията на свидетелите В. и К. Г.и, които, както вече се посочи, поради близките си родствени отношения с въззивника следва да се приемат за изключително заинтересовани от изхода на делото и не могат да се кредитират, други доказателства не се ангажираха.

Само за пълнота следва да се отбележи, че и тези свидетели установяват безспорно факта, че А. е знаела за сключването на предварителния договор, но не и за това, как са се развили в последствие конкретно отношенията между страните по него.

Останалите разпитани по делото свидетели не установяват по никакъв начин непосредствено преди и към момента на сключване на сделката с нот.акт №175 т.ІІІ, рег.№ 6751, д.№533/2004 г. да е знаела за това, че последната уврежда правата на въззивника.

Ето защо, макар и по различни съображения, като краен резултат решението на районния съд се явява правилно и следва да се остави в сила.

Предвид изложеното и на основание чл.208 ал.1 ГПК /отм./ във вр. с § 2, ал.1 и 2 от ГПК, Б.ският окръжен съд

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 2136/15.05.2007 г., постановено по гр.д.№1680/2006г. по описа на РС Б..

Решението може да се обжалва с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБългария.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: