Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 28.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV - Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на тринадесети
май две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТАНИМИРА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО
ДИМИТРОВ
Мл. съдия ИВЕЛИНА
СИМЕОНОВА
при секретаря Христина Цветкова, като
разгледа докладваното от младши съдия Симеонова в.
гр.
д. № 14120 по описа на съда за 2019 г. и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 144867 от 18.06.2019 г. по гр. д.
№ 2497/2014 г. по описа на Софийски
районен съд (СРС), ГО, 69 състав, допълнено
с решение № 213315 от 10.09.2019 г., е осъдено „Е - К.“ ЕООД, ЕИК ********да
заплати на „М.Б.“ ООД, ЕИК ******** на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
с чл. 327 ТЗ сумата от 8 062,80 лв., представляваща стойността на стоките
по договор за продажба на стоки, обективиран във фактура № 245 от 23.07.2013
г., сумата от 228 лв., представляваща стойността на стоките по договор за продажба
на стоки, обективиран във фактура № 246 от 23.07.2013 г., ведно със законната
лихва върху всяка от главниците от 20.01.2014 г. до окончателното плащане, като
са отхвърлени исковете за заплащане на сумата от 3 101,24 лв.,
представляваща стойност на стоките по договор за продажба на стоки, обективиран
във фактура № 269 от 29.11.2013 г. и за заплащане на сумата от 6 624 лв.,
представляваща стойност на стоките по договор за продажба на стоки, обективиран
във фактура № 270 от 29.11.2013 г. Осъдено е „Е - К.“ ЕООД, ЕИК ********да
заплати на „М.Б.“ ООД, ЕИК ******** на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от
241,81 лв., лихва за забава, начислена върху главницата от 8 062,80 лв.,
дължима по фактура № 245 от 23.07.2013 г. за периода от 23.07.2013 г. до 19.01.2014
г. и сумата от 11,49 лв., представляваща лихва за забава, начислена върху
главницата от 228 лв., дължима по фактура № 246 от 23.07.2013 г. за периода от
23.07.2013 г. до 19.01.2014 г., като е отхвърлен искът за заплащане на лихва за
забава, начислена върху главницата от 228 лв., дължима по фактура № 246 за
горницата до пълния предявен размер от 12,28 лв., както и исковете за заплащане
на сумата от 42,58 лв., представляваща лихва за забава върху главницата от
3 101,24 лв. по фактура № 269 за периода от 29.11.2013 г. до 19.01.2014 г.
и за сумата от 82,80 лв., представляваща лихва за забава върху главницата
от 6 624 лв. по фактура № 270 за
периода от 29.11.2013 г. до 19.01.2014 г. Със същото решение е осъдено на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД „М.Б.“ ООД да заплати на „Е - К.“ ЕООД
сумата от 3 101,11 лв., подлежаща на връщане по развален договор за
продажба на стоки, обективиран във фактура № 247 от 24.07.2013 г., ведно със
законната лихва от 22.10.2014 г. до окончателното плащане, и страните са
осъдени да заплатят разноски съразмерно на уважената и на отхвърлената част от
исковете.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба вх. № 5114146/03.07.2019 г. от ответника „Е - К.“ ЕООД, чрез адвокат Ж.Р., срещу
първоинстанционното решение в частите, с които са уважени предявените искове
срещу дружеството. Твърди се недопустимост на решението поради нередовна искова
молба, нарушаване на принципа за равнопоставеност на страните в процеса и
нарушаване на правото на защита на ответника.
Поддържа се, че в исковата молба не са изложени твърдения какво точно е
доставено от ищеца на ответника /определено по вид, количество и цена/, кога е
доставено, къде и кой го е доставил, приета ли е доставката и от кого. Не става
ясно дали ищецът черпи правата си от няколко правоотношения или само от едно,
дали процесните фактури са издадени в изпълнение на един или повече договори
между страните или самите фактури обективират такива договори, дали се касае
само за отношения по продажба или за отношения, свързани с договори за поръчка,
транспорт и изработка /монтаж/ на изделия от травертин. На ищеца са дадени
указания да отстрани нередовностите с разпореждане от 30.06.2014 г. на СРС,
като с молба от 22.07.2014 г. същите са били изпълнени отчасти – не е посочена
дата, кога, къде и на кого са били предадени стоките на ответника, от което
следва да се определи моментът на изискуемост на задължението и лихвата за
забава върху неплатената цена, което от своя страна възпрепятства защитата на
ответника, в същата молба не са изяснени и броят на твърдените правоотношения,
поради което СРС е следвало да върне исковата молба на основание чл. 129, ал. 3 ГПК и да прекрати производството. Като не е сторил това, е постановил
недопустимо решение. Вместо това на 02.09.2015 г. съдът е дал повторни указания
на страната да уточни дали доставянето на стоките е извършено въз основа на
един договор за продажба или всяка фактура обективира сключване на отделни
договори за продажба, което е било неправилно, доколкото съдът не е трябвало да
дава повторни указания за същите факти, а да върне исковата молба, което е
довело до нарушаване принципа за равенство на страните в процеса, с позоваване
на практика на ВКС. И след повторно дадените указания същите не са били
изпълнени с молбата от 30.09.2015 г. на ищеца, като в нея за първи път се
появяват и доводи за правоотношения по договор за изработка. В молба - уточнение
от 08.11.2016 г. отново се правят твърдения за едно правоотношение, включващо в
себе си елементи на продажба и монтаж, а в становище от 06.02.2017 г. се сочи и
осъществяването на доставка лично от ищеца, т. е. предоставянето на транспортна
услуга, без да се конкретизира кога и къде е станала тази доставка, кой е
получил материала и др., т. е. не е изяснен въпросът за броя и вида на
правоотношенията между страните, никъде не е посочена и дата на предаване на
стоките на ответника. Във връзка с оплакването за неправилност на решението се
сочи, че подписването на фактурите не означава приемане на стоките по тях от
страна на ответника, а може да е само индиция за възникване на облигационни
правоотношения между страните. Ищецът не е доказал предаването на стоките по
двете фактури, съответно приемането им от ответника, въз основа на което да
възникне задължение за последния да заплати тяхната цена – не е ясно дали, кога
и на кого са предадени стоките, не е попълнена и датата на данъчното събитие в
самите фактури. Съдът не е обсъдил и доводите на ответника за заплащане на
процесните фактури преди самото им издаване, което се установява от приетите
разписки, неоспорени от ищеца и от свидетелските показания – от разписки от
04.07.2013 г., от 05.07.2013 г. и от 07.07.2013 г. се установява плащане по
фактура № 246 от 23.07.2013 г., а във връзка с фактура № 245 от 23.07.2013 г.
се сочи, че за вложените материали по фактурата за обзавеждане на баните в
апартаменти 604 и 605 в комплекс „Голдън Рейнбоу“ е изготвен финансов отчет от
14.06.2013 г., според който са останали неизразходвани 55,83 лв. /от платените
от ответника 3900 лв. с разписка, неоспорена от ищеца/, доказано е, че има
разминаване между посоченото във фактурата и вложеното количество материали,
което възлиза на 1805,07 лв. Във връзка с претенциите за лихва се твърди, че
доколкото ищецът не е конкретизирал датата на доставка на стоките, то не може
да бъде определена и началната дата на забавата. Най – ранната дата би била
датата на подаване на исковата молба, с която ищецът е поканил ответника да
заплати сумите по фактурите. Предвид това се моли за обезсилване на
първоинстанционното решение като недопустимо, евентуално за отмяната му като
неправилно и за отхвърляне на исковете. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор
вх. № 5158105/01.10.2019 г. от ищеца
„М.Б.“ ООД, чрез адвокат М.Т., с който се оспорва въззивната жалба. Поддържа
се, че нередовностите на исковата молба са били отстранени. Между страните са
налице трайни търговски правоотношения по договори за покупко – продажба на
травертини, за което са издадени съответните фактури, с характер и на приемо –
предавателни протоколи, като цената по тях не е била платена от ответника. Управителят на ответното дружество е подписал фактурите,
с което несъмнено е приел изпълнението без възражение и без да твърди
некачествено или неточно изпълнение, т. е. ищецът е изправна страна. Фактурите
касаят доставка на травертинови елементи, нямащи общо с извършеното в бани,
находящи се в ап. 604 и 605 на курортния комплекс и цената по фактурите не е
заплатена от ответника. Предвид изложеното се моли за потвърждаване на решението
в обжалваната част. Претендират се разноски.
Първоинстанционното решение в частта, с
която са отхвърлени исковете на „М.Б.“ ООД срещу „Е - К.“ ЕООД за
заплащане от ответника на сумата от 3 101,24 лв., представляваща стойност
на стоките по договор за продажба на стоки, обективиран във фактура № 269 от
29.11.2013 г. и за заплащане на сумата от 6 624 лв., представляваща
стойност на стоките по договор за продажба на стоки, обективиран във фактура №
270 от 29.11.2013 г.; отхвърлен е искът на „М.Б.“ ООД срещу „Е - К.“ ЕООД за
заплащане от ответника на лихва за забава, начислена върху главницата от 228
лв., дължима по фактура № 246, за горницата до пълния предявен размер от 12,28
лв., както и са отхвърлени исковете за заплащане на сумата от 42,58 лв.,
представляваща лихва за забава върху главницата от 3 101,24 лв. по фактура
№ 269, за периода от 29.11.2013 г. до 19.01.2014 г. и за сумата от 82,80 лв.,
представляваща лихва за забава върху главницата от 6 624 лв. по фактура № 270 за периода от
29.11.2013 г. до 19.01.2014 г.; осъдено е на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД „М.Б.“ ООД да заплати на „Е - К.“ ЕООД сумата от 3 101,11 лв.,
подлежаща на връщане по развален договор за продажба на стоки, обективиран във
фактура № 247 от 24.07.2013 г., ведно със законната лихва от 22.10.2014 г. до
окончателното плащане, не е обжалвано от страните, поради което е влязло в сила.
Софийски градски съд, след като обсъди доводите на страните
и събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа страна:
Производството е образувано по искова
молба вх. № 727/20.01.2014 г. на „М.Б.“ ООД срещу „Е - К.“ ЕООД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от общо 18016,04 лв. – главница по пет
броя фактури и 379,47 лв. – мораторна лихва върху главниците за периода от
издаване на фактурите до датата на подаване на исковата молба, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
плащане. Ищецът твърди, че между страните съществуват неуредени финансови
взаимоотношения по процесните фактури, сред които и спорните – фактура №
*********/23.07.2013 г. /на обща стойност 8062,80 лв. с ДДС/ и №
*********.23.07.2013 г. /на обща стойност 228 лв. с ДДС/, по силата на които е
предоставил на ответника травертинови елементи, като посочените фактури
/предмет на въззивното производство/ не са били заплатени от ответника. Сочи
се, че продавачът /ищец/ е изпълнил коректно и своевременно задължението си за
предаване на травертиновите елементи, но ответникът не е заплатил стойността им.
Предвид изложеното се моли за осъждане на ответника да заплати сумите по
процесните фактури, ведно с лихва за забава, както следва: по фактура № 245 –
241,81 лв. – лихва за забава от 23.07.2013 г. до 20.01.2014 г., по фактура №
246 – 12,28 лв. – лихва за забава от 23.07.2013 г. до 20.01.2014 г., ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане.
Претендират се разноски.
С молба вх. № 1031973/24.07.2014 г., след
дадени от районния съд указания, ищецът е уточнил, че сумите се претендират въз
основа на договори за покупко – продажба, обективирани в процесните фактури. По
силата на фактура № 245 ищецът е предоставил на ответника травертинови елементи:
травертин Noche плочи 30 х 60, 10 бр., единична цена
38 лв., с обща стойност 380 лв.; травертин Noche
фаши – 10 бр., единична цена 80,40 лв., с обща стойност 804 лв.; травертин лайт
фаши – 30 бр., единична цена 80,70 лв., с обща стойност 2421 лв.; профили от
траветин – 53 бр., единична цена 35 лв., с обща стойност 1855 лв.; рамки от
травертин – 2 бр., единична цена 120 лв., с обща стойност от 240 лв.; структури
от травертин – 2 бр., единична цена 293,50 лв., с обща стойност 587 лв.; лепило
Флекс – 24 бр., единична цена 18 лв., с обща стойност 432 лв.; крайна цена с
ДДС – 8062,80 лв.; а по фактура № 246 – травертинови ленти декорация, 30 х 60 х
1,2 см. – 5 бр., единична цена 38 лв., с обща стойност 190 лв., крайна цена с
ДДС – 228 лв.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор
вх. № 1015098/07.04.2014 г. от ответника „Е – К.“ ЕООД, в който се твърди
нередовност на исковата молба и се оспорват като неоснователни исковете. Не се
спори, че между страните са водени разговори и съществуват фактически отношения
във връзка с доставка на материали и извършване на монтажни работи в обекти,
находящи се в два комплекса в к. к. „Слънчев бряг“ – „Романс Марин“ и „Голдън
Рейнбоу“, в хода на разговорите ищецът е поел ангажимент да извърши доставка на
елементи от травертин и определени монтажни работи, а ответникът е заплатил
авансово и в брой сумата от общо 8260 лв., за което не били издадени фактури.
Междувременно ищецът започнал извършването на монтажни работи в два апартамента
– ап. 640 и 605 в комплекс „Голдън Рейнбоу“. Сочи се, че фактури № 245 и № 246
са заплатени с авансово внесената сума, поради което са били осчетоводени от
ответника. Поддържа се, че описаните във фактура № 245 работи не съответстват
на действително извършените – действителното количество доставени и монтирани
материали не отговаря на фактурираното количество - налице е разлика от 1805,07
лв. без ДДС, поради което се прави възражение за прихващане с тази сума, в
случай на уважаване на иска за вземането по фактура № 245. Твърди се, че
ответникът не е приемал доставката и монтажа на материалите по фактурата, не е
ясна датата на изпадането му в забава. Моли се за отхвърляне на исковете и за
присъждане на разноски.
С разпореждане от 02.09.2015 г. съдът е
указал на ищеца в едноседмичен срок от съобщението да уточни дали доставянето
на стоките е извършвано въз основа на един договор за продажба или всяка
фактура обективира сключването на отделни договори за продажба, като са указани
и последиците от неизпълнение на указанията.
С молба вх. № 1094305/01.10.2015 г. ищецът
е уточнил, че между дружествата са налице няколко правоотношения, всяка отделна
фактура обективира сключването на отделен договор за покупко – продажба, по
които ищецът е изпълнил задълженията си. В о. с. з. от 24.11.2016 г.
процесуалният представител на ищеца уточнява, че исковете са за неизплатена
цена по договори за търговска продажба, обективирани в сочените фактури, към
момента на издаване на фактурите са изпълнени и доставени на място съответните
стоки, които са монтирани от друга фирма. Ищецът претендира цената на стоките,
а не монтажа.
По делото са приети двустранно подписани
от представители на страните: фактура № ********* от 23.07.2013 г. /на обща стойност
8062,80 лв. с ДДС/ и фактура № ********* от 23.07.2013 г. /на обща стойност 228
лв. с ДДС/, с доставчик „М.Б.“ ООД и получател „Е - К.“ ЕООД, като не е спорно,
включително на етапа на въззивното производство, че фактуритр са били получени
и осчетоводени от ответното дружество.
Приети са разписка от 03.03.2013 г., с
която Н.Г./управител на „М.Б.“ ООД/ е удостоверила получаването на сумата от 3900
лв. от Н.Л./управител на „Е - К.“ ЕООД/, без посочено основание; разписка от
04.07.2013 г., с която Н.Ш./която не се спори, че е управителят на „М.Б.“ ООД/
е удостоверила, че е получила от Н.Л.в качеството му на управител на „Е - К.“
ЕООД сумата от 200 лв. като заплащане на материали за декорация към овалите за
монтаж в комплекс „Романс Марин“ в к. к. „Слънчев бряг“; разписка от 05.07.2013
г., с която Н.Ш.е удостоверила, че е получила от Е.Н.като представител на „Е - К.“
ЕООД сумата от 100 лв. като заплащане за декорация от травертин – овали в
комплекс „Романс Марин“ в к. к. „Слънчев бряг“; разписка от 07.07.2013 г., с
която Н.Ш.е удостоверила, че е получила от Н.Л.в качеството му на управител на
„Е - К.“ ЕООД сумата от 160 лв. като заплащане за монтаж на декоративни ленти
от травертин /овали - басейн/ в комплекс „Романс Марин“ в к. к. „Слънчев бряг“,
които разписки носят подпис за Н.Г.Н.Ш.и
не се спори, че става въпрос за едно и също лице – управител на ищцовото
дружество.
По делото е приет писмен доклад от
02.04.2014 г. с резултати от извършена проверка, възложена от управителя на ответника
„Е - К.“ ЕООД и „Р.Д.“ ЕООД Н.Л.за измерване действително извършените работи и
количества вложени материали по фактура № 245 от 23.07.2013 г., издадена от „М.Б.“
ООД, според който доклад стойността на вложените материали е с 1805,07 лв. по –
малко от фактурираните такива.
Приет е финансов отчет за изразходвани
средства за ап. 604 и 605, изпратен от Н.Ш.на управителя на ответника, видно от
който изразходваните средства са в размер на 3844,17 лв., като има сума за
връщане на ответника от 55,83 лв. /от общо получените 3900 лв./ - 426,17 лв. за
фактури за материали и консумативи, 2678 лв. – монтаж на две бани, 740 лв. –
монтаж настилка гранитогрес.
В хода на първоинстанционното производство
е разпитан свидетелят Е.А.А., според който през лятото на 2013 г. правил
стъпалата на „Романс Марин“ в к. к. „Слънчев бряг“ – по шапките на оградата,
челата под шапките и на мокрия бар, стълбите в едната секция. Камъкът бил
доставян от Г. на С.управител на фирма „М.“, за която работел свидетелят, С.обработвал
камъка и го карал в обекта да се монтира. Свидетелят го монтирал, правел и
обработката в базата. Идвали тирове с камък няколко пъти, обикновено сутринта.
Разпитан е и свидетелят С.К.Г., който
заявява, че работи в строителна фирма „Шадос“ ООД, която се занимава с
инвеститорски контрол на обектите на господин Л. в к. к. „Слънчев бряг“.
Апартаменти 604 и 605 в хотел „Голдън Рейнбоу“ са облицовани с каменна
облицовка, различни модели и цветове, различни дължини и площи. Количествата вложени
материали са отразени в приложения по делото протокол за извършена проверка и
на място отговарят на отразеното в протокола.
Други доказателства, от значение за спора
пред въззивния съд, не са ангажирани.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема
от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока
по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е
процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е частично
основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
му
– в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на
ОСГТК на ВКС.
При извършена служебна проверка
въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално
допустимо в обжалваната част. Оплакванията за недопустимост на решението поради
постановяването му по нередовна искова молба са неоснователни. Въззивният съд
приема, че с молбата - уточнение от 24.07.2014 г. ищецът е конкретизирал по
ясен начин характера на правоотношенията, въз основа на които претендира
заплащане на процесните суми – договори за покупко – продажба, сключени между
търговци и обективирани в процесните фактури, посочил е предмета на същите –
конкретизирал е стоките по вид, стойност - единична цена и обща стойност и
количество, както и е уточнил, че фактурите имат характер на приемо –
предавателен протокол за предаване, съответно за получаване на стоките. В
съдебно заседание ищецът е уточнил, че сумите са за продажна цена, а не възнаграждение
за монтаж на травертинови елементи. С това нередовностите на исковата молба са
били отстранени – както е приел и районният съд в определението по чл. 140 ГПК ищецът
е уточнил в достатъчна степен фактическите обстоятелства на предявените искове.
Поради това въззивният съд намира, че не е било необходимо даването на
допълнителни указания от първостепенния съд с разпореждане от 02.09.2015 г.,
тъй като към този момент исковата претенция е била уточнена, формулирано е и
съответно искане, съответно цитираната във въззивната жалба съдебна практика не
може да намери приложение в случая. Ответникът е имал възможност да вземе
становище по всяка от молбите на ищеца, от която възможност се е възползвал,
поради което не са нарушени принципите за равенство на страните в процеса, а „Е
- К.“ ЕООД е упражнил правото си на защита спрямо така изложените твърдения на
ищеца. Ето защо обжалваното решение не е недопустимо и не е налице основание за
обезсилването му и за прекратяване на делото, като останалите оплаквания на
въззивника следва да се разгледат по същество във връзка с правилността на
решението.
Предвид всичко изложено,
въззивният съд приема, че решението на СРС е допустимо в обжалваната част. По
правилността му, с оглед конкретните оплаквания в жалбата, съдът приема
следното:
Предявени са обективно кумулативно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл.
327, ал. 1 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Настоящата
инстанция намира за обоснован извода на първоинстанционния съд, че по делото
ищецът е установил при условията на пълно и главно доказване в съответствие с
разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК
доставката на стоките, обективирани в процесните представени по делото данъчни фактури - фактура № 245 от 23.07.2013 г., за сумата
от 8 062,80 лв. и фактура № 246 от 23.07.2013 г., за сумата от 228 лв., т.
е. възникването и изпълнението от страна на ищеца – продавач на задълженията му
по процесните договори за търговска продажба.
Договорът за търговска продажба по см. на чл. 318 ТЗ е
консенсуален и неформален, поради което сключването му предполага
постигане на съгласие между продавача и купувача относно съществените елементи
на продажбата - стока и цена, без да е необходимо обективиране на съгласието в
писмена форма. Без значение е начинът на договаряне, същественото е съвпадането
на насрещните воли на страните за продажба, за да се приеме, че между страните
се учредява валидно облигационно правоотношение. Само наличието на последното
не е достатъчно, за да се приеме, че е налице основание за плащане, тъй като
основанието ще възникне при изпълнение на договора - с извършване на доставката
за продавача ще възникне правото да иска престиране на цената от страна на
купувача. В случаите, когато страните са оформили продажбата чрез съставена
за целта фактура, тя съставлява доказателство за сключването на договора и за породените
от него права и задължения, но не е условие за действителността му. Поради
неформалния характер на продажбата, преценката за сключване на договора не
следва да бъде ограничавана само до съдържанието на фактурата, а следва да
се прави с оглед на всички доказателства по делото, в т. ч. и на тези относно
предприети от страните действия по изпълнение на договора /получаване на
стоката или плащане на цената/, които при определени предпоставки могат да се
разглеждат като признания за съществуването на облигационната връзка.
Съгласно
правилата за разпределение на доказателствената тежест ищецът следва да
установи, че спорното право е възникнало, в случая това са обстоятелствата,
свързани със съществуването на договорни отношения между страните по договори за покупко
- продажба,
че е изпълнил задължението си да прехвърли
собствеността на продадената вещ и да предаде /достави/ вещта, както и
настъпване на изискуемостта на вземането.
Ответникът следва да ангажира
доказателства за възраженията срещу съществуването на вземането,
респективно срещу изискуемостта му, в случая – че сумите по
процесните фактури са били заплатени авансово.
Действително както е посочил ответникът,
фактът на подписване на процесните две фактури № 245 и № 246 /авторството на
подписите не е оспорено по делото/ не доказва доставката, съответно приемането
на стоките по тях. По делото обаче не е спорно, че фактурите са били
осчетоводени от ответника. Трайно установена е практиката на ВКС,
че фактурите отразяват възникнало между страните правоотношение и осчетоводяването
им от
ответното дружество, включването им в дневника за покупко - продажби по ДДС и
ползването на данъчен кредит, представляват недвусмислено признание
на задължението по тях. Съгласно непротиворечивата практика на ВКС,
обективирана в решение № 46/27.03.2008 г. по т. д. № 454/2008 г., решение №
96/26.11.2009 г. по т. д. № 380/2008 г., решение № 42/15.04.2010 г. по т. д. №
593/2009 г. и др., фактурата може да се приеме като доказателство за
сключен договор, ако отразява съществените елементи от съдържанието на сделката
- вид на предоставената услуга, стойност, начин на плащане, имена на страните,
респ. на техните представители, време и място на сключване на договора. В
решение № 211/2012 г. по т. д. № 1120/2010 г. на ВКС, II т. о. е посочено още, че само по себе си
отсъствието на изискуеми от Закона за счетоводството реквизити във фактурата не е основание за
отричане на продажбеното правоотношение, тъй като поради неформалния характер
на продажбата, преценката за сключването на договора не следва да бъде
ограничавана само до съдържанието на същия този документ, а е необходимо да се
направи с оглед на всички доказателства по делото, вкл. и на тези, относно
предприети от страните действия, които при определени предпоставки могат да се
разглеждат като признания за съществуващата облигационна връзка.
С оглед тези принципни разяснения, съдът намира за доказано в
производството, при съобразяване на ангажираните по делото писмени
доказателства и събраните свидетелски показания, които следва
да се кредитират като логични и непротиворечиви, че страните по делото са се намирали в трайни
търговски взаимоотношения, като в изпълнение на сключени договори за покупко –
продажба на травертинови елементи, ищецът е доставил, а ответникът е приел
описаните в процесните фактури стоки. Възраженията на ответника, че
стоките не били доставени, съответно приети са неоснователни - с осчетоводяването на процесните две
фактури ответникът е удостоверил, че стоката е доставена и приета /независимо
от липсата на представени приемо – предавателни протоколи, стокови разписки,
товарителници и др./. Получаването на травертиновите елементи се установява и от доклада за извършена проверка,
с което са измерени действително извършените работи и количеството вложени материали по фактура
№ 245 от 23.07.2013 г., както и от показанията на свидетеля С.Г.. В случая
двете фактури от 23.07.2013 г. са подписани от страните по делото, в тях стоката е
индивидуализирана със съществените си белези – вид, количество, стойност, посочен
е начин на плащане, наименованията на страните и време и място на издаване - в
този смисъл фактурите следва да се приемат като доказателство за възникнали договорни правоотношения по договори за покупко - продажба между
страните, а осчетоводяването им от ответното дружество
представлява действие по признание, изразено от купувача чрез конклудентни
действия и на това, че в негова тежест е възникнало задължението за заплащане
на покупната цена, което включва и признание на обстоятелството, че продавачът
е доставил уговореното количество стоки най – късно на датата на
получаване на процесните фактури, тъй като единствено при настъпване на този факт по
сделката за продажба възниква задължението за заплащане на цена /в този смисъл
решение № 23/07.02.2011 г. по т. д. № 588/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. и др./. Непопълването
на датата на данъчното събитие както се посочи, не може да се приеме като
индиция за липса на доставка на посочените във фактурите стоки.
Възраженията
на ответната страна, че вложеното количество материали не съотвества на
фактурираното по фактура № 245, поради което от
дължимата сума по тази фактура следва да се приспадне
сумата 1805,07 лв., съдът намира за неоснователни. Съгласно чл. 324 ТЗ купувачът
трябва да прегледа стоката и ако същата не отговаря на изискванията, да уведоми
незабавно продавача. Ако купувачът не направи това, стоката се смята одобрена
като съответстваща на изискванията, освен за скрити недостатъци. В
случая няма данни към момента на получаване на фактурите ответникът да е
възразил срещу количеството и качеството на доставените стоки, поради което
подобни възражения не могат да бъдат разглеждани в настоящото производство и на
основание чл. 324 ТЗ стоката се смята одобрена от купувача. Следва
да се посочи, че докладът за извършена проверка е изготвен повече от половин
година след подписване на процесните две фактури и отразява не действителното
количество доставени на ответника материали, а вложените такива, катоа претенцията
е за цената на елементите, които са били доставени, а не за техния монтаж,
който е осъществен от друга фирма. Ето защо възражението на ответника за
прихващане е неоснователно. С оглед на гореизложеното, съдът приема, че по делото е
установено валидно възникнало и изискуемо вземане на ищеца към ответника за заплащане на стойността на доставени травертинови елементи по фактура
№ *********/23.07.2013 г. /на обща стойност 8062,80 лв. с ДДС/ и №
*********.23.07.2013 г. /на обща стойност 228 лв. с ДДС/. В тежест на ответника
е доказателствената тежест да установи изпълнение на задължението си за плащане
на продажната цена по процесните фактури.
Въззивният съд приема, че ответникът е
доказал авансовото плащане на сумата от 228 лв. по фактура № 246 от 23.07.2013
г. - с основание доставка на травертинови ленти – декорация. Приетите по делото
разписки от 04.07.2013 г., 05.07.2013 г. и 07.07.2013 г., носещи подпис за
представител на ищеца, не са оспорени от последния. От съдържанието на разписката
от 04.07.2013 г., подписана от представителя на ищеца – Н.Ш., се установява, че
последната е получила от управителя на ответното дружество сумата от 200 лв.
като заплащане за материали за декорация към овалите за монтаж в к. к. „Романс
Марин“, к. к. „Слънчев бряг“, а от разписка от 05.07.2013 г., подписана от
представителя на ищеца – Н.Ш., се установява, че последната е получила от
представител на ответника сумата от 100 лв. – за декорация от травертин – овали
в к. к. „Романс Марин“, к. к. „Слънчев бряг“. Елементите, за които са заплатени
сумите по разписките, съвпадат с посочените в процесната фактура материали. Ищецът
не твърди, че сумата по фактурата е за други материали, такива доказателства
няма и по делото. Предвид трайните търговски взаимоотношения между дружествата
и липсата на твърдения и доказателства от страна на ищеца, че сумите по
разписките от 04.07.2013 г. и от 05.07.2013 г. са за материали, различни от
тези по фактура № 246 от 23.07.2013 г., съдът приема, че фактурата е била заплатена
авансово от ответника и вземането по нея е погасено чрез плащане. Не се
установява предаването, съответно получаването на сумите по разписките да е въз
основа на лични взаимоотношения между физическите лица, в какъвто смисъл са
твърденията на ищеца - в разписките е посочено, че сумите се предават от управителя/представител
на „Е – К.“ ООД, което сочи, че е във връзка с трайните търговски
взаимоотношения между страните. Разписка от 07.07.2013 г. касае получаването на
сумата от 160 лв. за монтаж на декоративни ленти от травертин, а не за покупка
на материали, поради което няма отношение към фактура № 246 от 23.07.2013 г.
Ето защо решението следва да бъде отменено в частта, с която искът за вземането
по тази фактура е уважен, вкл. и в частта, с която ответникът е осъден да заплати
на ищеца сумата от 11,49 лв., представляваща лихва за забава, начислена върху
главницата от 228 лв. за периода от 23.07.2013 г. до 19.01.2014 г., тъй като акцесорният
иск предполага наличието на главно задължение, каквото в случая се установи, че
няма, тъй като е погасено чрез плащане.
Въззивният съд приема, че част от
вземането по фактура № 245 от 23.07.2013 г. също е платено от ответника с
разписка от 03.03.2013 г. От приетата електронна кореспонденция – финансов
отчет от 14.06.2013 г. се установява, че със сумата от 3900 лв. по разписката
от 03.03.2013 г. са платени фактурите за материали и консумативи и монтажа за
апартаменти 604 и 605, ищецът не е оспорил получаването на сумата или
авторството на положения в разписката подпис, както и че стоките по процесната
фактура са били предназначени за апартаменти 604 и 605 в комплекс „Голдън
Рейнбоу“. Видно от финансовия отчет, изразходваните средства /от дадените 3900
лв./ за материали и консумативи са в размер на 426,17 лв., вкл. за флексово
лепило – още 432 лв. /което фигурира и във фактура № 245 от 23.07.2013 г./, като
е налице остатък от 55,83 лв. Останалите 2 986 лв. са вложени за монтажа на баните
/не за самите материали/, поради което съдът не приспада посочената сума от
общо дължимата по фактурата, тъй като тя е за цената на материалите, но не и за
техния монтаж. Тоест, част от сумата 3900 лв., а именно 914 лв. съдът приема,
че покрива част от стойността на стоките именно по процесната фактура. Няма
данни тази сума да е дадена за различни материали от тези по фактурата, както и
че представителите на страните са действали в лично качество, а не като
представители на двете дружества с оглед трайните им взаимоотношения. Поради
това, настоящият съдебен състав приема, че ответникът е заплатил авансово на
ищеца сумата от 914 лв., която се дължи по фактура № 245 от 23.07.2013 г.
/остатъкът от общо дадените 3900 лв. са за монтаж, а не за цената на
травертиновите елементи/. Разликата над тази сума до стойността на фактурата - 8 062,80
лв., няма доказателства да е била заплатена, поради което искът е основателен
за сумата от 7 148,80 лв. /разликата между 8 062,80 лв. и 914 лв./. Съдът не
обсъжда фактура № 240 от 14.06.2013 г., както и договори между ищеца и трето за
спора лице – „Б.И.К.“ АД за доставка и монтаж на каменни облицовки и настилки, тъй
като тези доказателства не са били приети по делото. Като законна последица в
полза на ищеца следва да се присъди и законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба – 20.01.2014 г. до окончателното изплащане на сумата
от 7 148,80 лв.
По отношение на оплакването във възивната
жалба, касаещо предявената акцесорна претенция следва да се отбележи, че
съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД
при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата. Денят на забавата се определя съобразно
общите правила на чл. 84 ЗЗД,
съгласно които когато денят на задължението е определен, длъжникът изпада в
забава след изтичането му - ал. 1. В случая задължението на ответника,
обективирано във фактура № 245 от 23.07.2013 г. има срочен характер, като
съгласно чл. 327, ал. 1 ТЗ
ответникът е бил длъжен да плати изцяло цената при предаване на стоката, т. е.
на датата на издаване на процесната данъчна фактура
/като най – късен момент/, от когато е изпаднал в забава и дължи
мораторна лихва, считано от датата на издаване на посочената фактура до подаване на исковата молба. По
отношение на размера на лихвата същата следва да бъде съобразена с главницата,
която въззивният съд прие за дължима, като след собствени изчисления по реда на
чл. 162 ГПК и при съобразяване начина на изчисление на лихвата от районния съд,
въззивният съд я определя в размер на 214 лв. Поради това, решението следва да
бъде отменено в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца по фактура
№ 245 от 23.07.2013 г. сумата над 7 148,80 лв. до присъдените 8 062,80 лв.,
както и лихва за забава за разликата над 214 лв. до присъдените 241,81 лв. и
исковете до посочените части да бъдат отхвърлени, съответно решението в
останалата част – с която исковете са уважени, да бъде потвърдено.
При този изход на спора, първоинстанционното
решение следва да бъде ревизирано и в частта за разноските. Същото следва да
бъде отменено в частта, с която „Е - К.“ ЕООД е осъдено да заплати на „М.Б.“
ООД сумата над 1 039,65 лв. до присъдените 1 206,46 лв., а „М.Б.“ ООД – да бъде
осъдено да заплати на „Е - К.“ ЕООД
допълнително сумата от 118,54 лв. – разноски за първата инстанция, при
съобразяване, че начинът на определяне и на изчисление на разноските от
районния съд не е оспорен от страните.
Разноски за въззивното производство се
дължат и на двете страни. В полза на въззивника с оглед уважената част от
въззивната жалба следва да се присъди сумата от общо 150,19 лв. – от претендираните
850 лв. за адвокатско възнаграждение и 236,26 лв. – държавна такса, а в полза
на въззиваемия – 387,78 лв. – адвокатско възнаграждение /от претендираното 450
лв./, съобразно отхвърлената част от жалбата.
С
оглед цената на исковете и предмета на спора – търговски спор, въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Предвид изложените съображения, Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №
144867 от 18.06.2019 г. по гр.
д. № 2497/2014 г. по описа на
Софийски районен съд, 69 състав, в
частта, с която „Е - К.“ ЕООД, ЕИК ********е осъдено да заплати на „М.Б.“ ООД,
ЕИК ******** на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 327 ТЗ сумата над 7
148,80 лв. до присъдените 8 062,80 лв., представляваща стойността на
стоките по договор за продажба на стоки, обективиран във фактура № 245 от
23.07.2013 г., сумата от 228 лв., представляваща стойността на стоките по
договор за продажба на стоки, обективиран във фактура № 246 от 23.07.2013 г.,
ведно със законната лихва върху всяка от главниците от 20.01.2014 г. до
окончателното плащане, в частта, с която „Е - К.“ ЕООД, ЕИК ********е осъдено
да заплати на „М.Б.“ ООД, ЕИК ******** на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата над
214 лв. до присъдените 241,81 лв., лихва за забава, начислена върху главницата,
дължима по фактура № 245 от 23.07.2013 г. за периода от 23.07.2013 г. до
19.01.2014 г. и сумата от 11,49 лв., представляваща лихва за забава, начислена
върху главницата от 228 лв., дължима по фактура № 246 от 23.07.2013 г. за
периода от 23.07.2013 г. до 19.01.2014 г., както и в частта, с която „Е - К.“
ЕООД е осъдено да заплати на „М.Б.“ ООД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата
над 1 039,65 лв. до присъдените 1 206,46 лв., разноски по делото, като вместо
това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „М.Б.“ ООД,
ЕИК ******** срещу „Е - К.“ ЕООД, ЕИК ********иск с правно основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 327 ТЗ за осъждане на „Е - К.“ ЕООД, ЕИК ********да
заплати на „М.Б.“ ООД, ЕИК ******** сумата над 7 148,80 лв. до сумата от 8 062,80
лв., представляваща стойността на стоките по договор за продажба на стоки,
обективиран във фактура № 245 от 23.07.2013 г. и сумата от 228 лв.,
представляваща стойността на стоките по договор за продажба на стоки, обективиран
във фактура № 246 от 23.07.2013 г., ведно със законната лихва върху всяка от
главниците от 20.01.2014 г. до окончателното плащане, както и предявения от „М.Б.“
ООД, ЕИК ******** срещу „Е - К.“ ЕООД, ЕИК ********иск с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на „Е - К.“ ЕООД, ЕИК ********да заплати на „М.Б.“
ООД, ЕИК ******** сумата над 214 лв. до присъдените 241,81 лв., лихва за
забава, начислена върху главницата, дължима по фактура № 245 от 23.07.2013 г.
за периода от 23.07.2013 г. до 19.01.2014 г. и сумата от 11,49 лв.,
представляваща лихва за забава, начислена върху главницата от 228 лв., дължима
по фактура № 246 от 23.07.2013 г. за периода от 23.07.2013 г. до 19.01.2014 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
144867 от 18.06.2019 г. по гр.
д. № 2497/2014 г. по описа на
Софийски районен съд, ГО, 69 състав, в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „М.Б.“
ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „Е - К.“
ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Красно
село“, бул. „*******на основание чл. 78, ал. 3 ГПК допълнително сумата от 118,54
лв. /сто и осемнадесет лева и петдесет и четири стотинки/ - разноски за първоинстанционното
производство съобразно отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА „М.Б.“ ООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „Е - К.“ ЕООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Красно село“, бул. „*******на
основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 273 ГПК сумата от 150,19 лв. /сто и петдесет
лева и деветнадесет стотинки/ - разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА „Е
- К.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, район
„Красно село“, бул. „*******да заплати на „М.Б.“ ООД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК
сумата от 387,78 лв. /триста осемдесет и седем лева и седемдесет и осем
стотинки/ - разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.