Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№ ……../….03.2021г., гр. София

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на четвърти декември през  2020 година, в следния   състав:

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНЯ Д.

                                                             ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ  НАЙДЕНОВА

                                                                мл.съдия  КРИСТИНА ГЮРОВА

 

секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско     дело    номер   14864 по    описа   за  2019  година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

            Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

            С решение № 185282 от 06.08.2019 г., постановено по гр.д. № 16240/2017 г. на СРС, 64 състав, е отхвърлен предявения по реда на чл.422 ГПК иск по чл.55, ал.1, пр. I ЗЗД от Т.Н.Д., срещу „ЧЕЗ Електоро България“ АД, ЕИК ******, за сумата от 400 лева - недължимо платена сума по фактура № **********/01.08.2013 г., която била начислена в тежест на Р.К.въз основа на констативен протокол за периода 01.05.2013г. - 29.07.201 Зг., и която сума била призната за недължима с влязло в сила решение от 04.01.2016г. по ч.гр.д. № 37481/2013г. на СРС, 50 - ти състав, ведно със законна лихва от 25.11.2016г. (дата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 67791/2016г. на СРС, 64 -ти състав.С решението е осъдена ищцата да заплати на ответника  сумата от от 240 лева  разноски по делото.

            Решението е обжалвано от ищцата Т.Н.Д. чрез пълномощник адв.Д.Д., с искане за отмяната му и уважаване на иска. С въззивната жалба са изложени оплаквания относно неправилността на решението, поради неправилно приложение на института на гестията, като се оспорва извода на съда, че той е приложим и при плащане на несъществуващ дълг, а в случая плащането било направено при начална липса на основание, тъй като недължимостта на сумата от задълженото лице е била установена с влязло в сила решение. Позовава се и на липсата на договор за поръчка между ищцата и задълженото лице-Р.К., оспорва направеното от настоящия ответник на прихващане на сумата по иска с други суми, дължими от Р.К.да е с погасителен ефект спрямо настоящия ищец, тъй като погасяването е направено на некредитор- на лице, което не е платило исковата сума. Оспорва да е налице злоупотреба с права от страна на ищеца. Претендира разноски.

            Въззиваемата страна – ответник „ЧЕЗ Електоро България“ АД, оспорва жалбата с писмен отговор с възраженията, че решението не страда от сочените пороци, а само страната по облигационното правоотношение- Р.К., можела да възразява за плащане без основание. Излага и доводи за наличие на злоупотреба с правото на иск от страна на ищцата с цел увреждане на ответното дружество, претендира разноски за защита от юрисконсулт.

            Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

Първоинстанционното решение е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявената с исковата молба претенция.

При произнасянето си по правилността на решението, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на ищцата оплаквания, както обаче и трябва да провери правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Ищцата Т.Н.Д. твърди, че е заплатила на ответника сумата от 400лв. от свое име и със свои средства, за несъществуващо задължение на трето лице- на Р.К., като част от задължение на последната към ответника по фактура № **********/01.08.2013г., което задължение било прието за несъществуващо с влязло в сила на съдебно решение, което е било влязло в сила към датата на плащането.С  молба от 21.03.2018г., в първото по делото заседание, ищцата е оттеглила направеното в исковата молба твърдение, че плащането на сумата е по молба на Р.К.и от нейно име, като заменя обстоятелствата по плащането с други- че е платила от свое име и със свои лични средства и поради спиране на ел.захранването на имота на Р.К.от отвтеника при злоупотреба с монополно положение, въпреки липсата на дълг на Р.К.. Първоинстанционният съд  е приел, че с молбата от 21.03.2018г. е направено уточнение по реда на чл.143, ал.2 ГПК.

Ответникът оспорва иска. Позовава се на липса на легитимация на ищцата за предявяване на иска за недължимо платено. Било налице недопустимо предявяване на чужди права пред съд, защото ищцата не е страна по договор за доставка и няма облигационно вземане по този договор. Отделно от това се възразява, че с платената сума са погасени следващи задължения на Р.К.по договора - за м.09.,м.10, м.11.2016г. и част от задължението за м.01.2017г. Наведено е възражение за недобросъвестно упражняване на процесуални права, като се излагат съображения за наличие на дела със сходен предмет, свързаност на лицата, завели другите дела, както и безпредметно раздробяване на плащанията между тези свързани лица.

Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото писмени доказателства, доводите и възраженията на страните, въз основа на които е приел, че ищцата-съобразно направеното уточнение на обстоятелствата, на които се основава иска й по молбата от 21.03.2018 г., е платила чуждо задължение по правоотношение между ответника и трето лице-Р.К., без да  е била натоварена за това, действайки като гестор, при което пътят на защитата й следва да е този  по чл.61, ал.1 от ЗЗД,  като за платеното чуждо задължение следва да ангажира доминуса, т.е. Р.К.. Приел е още, че в случая е без значение дали дългът е съществуващ, както и че след като плащането не е поради грешка, същото има погасителен ефект, настъпил в правната сфера на Р.К., чийто дълг е бил платен, като ищцата не може да се ползва от силата на пресъдено нещо по влязлото в сила съдебно решение между Р.К.и настоящия ответник „Ч.Е.Б.“ АД, установяващо, че дългът, част от  който настоящата ищца е заплатила, не съществува. Счел е по тези съображения,  че искът е неоснователен и подлежи на отхвърляне.

При направената собствена преценка на събраните по делото доказателства и изявленията на страните, въззивният съд споделя изложените в обжалваното решение фактически и правни изводи, и на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, без да е нужно да ги преповтаря.

В допълнение и по наведените с въззивната жалба довод за неправилност на решението, въззивният съд намира следното:

Първоинстанционният съд не е допуснал нарушение нито на материалния, нито на процесуалния закон. Не се установи нарушение на императивни материално правни норми, приложими към спора.

Ищцата Т.Д. безспорно е направила частичното плащане в размер на 400 лв. на 18.10.2016 г. за дълг на трето лице-Р.К., при това след като съществуването на този дълг е било отречено с влязло в сила решение по спор между Р.К.и кредитора„Ч.Е.Б.“ АД с решение по гр.д.№ 37481/2013 г. на СРС, влязло в сила на 26.01.2016 г., и след като електрозахранването към имот на К.е било прекъснато-установено от показанията на свид.Р.К..  Това плащане не е било възложено на  ищцата Т.Д. от самата Р.К., но според твърденията на ищцата по иска- по молбата от 21.03.2018 г., е направено от нея-Т. Д., за да противостои на злоупотребата с монополно положение от страна на „Ч.Е.Б.“ АД, което дружество, въпреки отречения дълг, е прекъснало електорподаването към имота на Р.К.заради задължения, каквито липсвали. Следователно ищцата твърди да е действала съзнателно в интерес на третото лице- на Р.К., при което отношенията между двете се считат като такива по правилата на водене на чужда работа без пълномощно/ гестия/, без плащането да е при условие на грешка, и така гестора-Т.Д., може да търси обезщетение от доминуса-Р.К.. В случая получилия плащането „Ч.Е.Б.“ АД , не може да се счита, че се е обогатил със сумата 400 лв., тъй като със същата сума, наред с други платени суми в рамките на отреченото от съда задължение на Р.К., са били погасени чрез прихващане други задължения на Р.К., което е допълнителен аргумент в подкрепа на извода, че Т.Д. няма вземане за неоснователно обогатяване към ответника „Ч.Е.Б.“ АД, доколкото обогатяването е преминало в патримониума на Р.К.. Ако ищцата Т.Д. намира, че следва да се ползва от влязлото в сила съдебно решение, отричащо дълга на Р.К.към  „Ч.Е.Б.“ АД, то същата следва да се ползва и от другите събрани по делото доказателства, ангажирани от ответника, че със сумата от 400 лв. е направено прихващане на други задължения на  Р.К.към  „Ч.Е.Б.“ АД .

Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. І ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Освен типичните случаи на получено на нещо въз основа на нищожен или унищожаем акт, е възможно предаването да съставлява недължимо изпълнение, заплащане на несъществуващ дълг и пр. Основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото.

Плащането от трето лице има погасителен ефект, като законът не изисква правен интерес като предпоставка за изпълнението на третото лице. С изпълнението се освобождава длъжникът спрямо неговия кредитор, но не и спрямо третото лице, което е изпълнило задължението. Ако друго не следва от вътрешните им отношения, третото лице има право на регрес (обратен иск) срещу длъжника - решение № 773 от 15.07.2002 г по гр. д. № 1534/2001 г, V ГО на ВКС и решение № 821 от 07.07.2008 г по гр. д. № 3703/2007 г, ГК, II ГО на ВКС. Във фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД се включва получаване на нещо без основание. Това ще е налице както когато се получи плащане за несъществуващ дълг, така и ако е получено плащане за съществуващ дълг, но изпълнено от трето лице по грешка (арг. чл. 56 ЗЗД). Следователно, когато трето на дълга лице даде на кредитора нещо, но не поради грешка, а дори при правен интерес да стори това (чл. 74 ЗЗД), получаването няма да е без основание - тъй като законът предвижда това изпълнение да погасява дълга, а платилият да се суброгира в правата удовлетворения кредитор.

В случая ответникът-кредитор не се обогатява, защото той получава плащане на суми, които му се дължат към момента на плащането- такива по издадени фактури за потребена ел.енергия съм м.10.2016 г., или които ще му се дължат в бъдеще като периодични плащания за ел.енергия / решение № 33 от 03.04.2017 г по т.д. № 61211/16 г на ВКС, IV ГО /. Поради наличието на изпълнение от трето лице кредиторът не може в следващ момент да претендира изпълнение от длъжника.

Обстоятелството, че към датата на плащането от ищцата дългът е несъществуващ, касае отношенията между страните по облигационното правоотношение по доставка на ел. енергия, в което ищцата Т.Д. не участва, но същата към момента на плащането е наясно, че дългът не съществува и въпреки това извършва плащането с мотива че защита на интереса на длъжника, електрозахранването към имота на който е било спряно. Следователно имущественото разместване на блага не е настъпило в правната сфера на настоящите страни по спора, доколкото обогатяването се е отразило в правната сфера не на настоящия ответник, а на длъжника-трето лице за спора Р.К.. Искът се явява неоснователен и подлежащ на отхвърляне.

Поради съвпадане изводите на двете инстанции относно неоснователността на предявения иск, решението следва да се потвърди, вкл. и в частта за разноските, определени според изхода на спора.

По разноските за въззивната инстанция: Съгласно чл.78, ал.1 от ГПК и изхода на спора, направените от въззивника-ищец разноски за въззивното производство остават  в негова тежест. Ответната страна има право на разноски за защита от юрисконсулт  в размер на 100 лв. на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК, минималния такъв размер в размер по чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25, ал.1 от НПП, при съобразяване на липсата на фактическа сложност на процеса пред въззивната инстанция, в която не са събирани нови доказателства, като размерът на възнаграждението по чл.78, ал.8 от ГПК се определя от съда, а не от страната.

Воден от горните мотиви, СГС

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 185282 от 06.08.2019 г., постановено по гр.д. № 16240/2017 г. на СРС, 64 състав.

ОСЪЖДА Т.Н.Д., ЕГН **********, с адрес *** да плати на „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление *** на основание чл.78, ал.З ГПК сумата от 100.00 лв. разноски за въззивната инстанция.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.

                                                            

    

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

                ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                                     2.