Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 03.01.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на пети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №5005
по описа за 2019
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 14.12.2018
год., постановено по гр.дело №90070/2017 год. по описа на СРС, ГО, 72 с-в, са отхвърлени
като неоснователни предявените по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу П.С.С. искове с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване
за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1 789.73 лв., представляваща
стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.май 2013 год. до м.април
2015 год., за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“*******, абонатен
№240366, сумата от 444.97 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 15.09.2014 год. до 11.09.2017 год., сумата от
42.36 лв., представляваща стойност на услугата дялово разпределение за периода
от м.май 2013 год. до м.април 2015 год. и сумата от 11.10 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2014 год.
до 11.09.2017 год., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 14.09.2017
год. до окончателното им изплащане, за които суми е била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №64948/2017 год.
по описа на СРС, ГО, 72 с-в и ищецът „Т.С.“ ЕАД е осъден да заплати на
ответника П.С.С. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото
в размер на 50 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.“
ООД.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца
„Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил
приел, че ответникът не е титуляр на вещни права върху процесния имот, респ. не
е потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 ДР на
ЗЕ. Разпоредбата на чл. 153 ЗЕ визирала собственика и титуляра на вещното право
на ползване. Лицата, които фактически ползвали имота на облигационно основание,
имали качеството на държател, а не на вещен ползвател по смисъла на ЗС.
Последното възниквало по предвидения в закона ред /чл. 18 ЗЗД/, а ответникът не
бил ангажирал доказателства по делото, че по отношение на процесния имот е било
учредено вещно право на ползване. Без значение било обстоятелството дали
потребителят бил обитавал топлоснабдения имот, респ. дали лично консумира доставената
топлинна енергия. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а
исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото
и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по
жалбата П.С.С. счита, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че по делото липсвали доказателства, сочещи, че е потребител на
топлинна енергия. Липсвали и твърдения дали ответникът е собственик на
процесния имот или притежава вещно право на ползване върху него.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 150 ЗЕ вр.
с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но
е частично неправилно.
Установено е по
делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Доказано е също
така, че ответникът е собственик на процесния апартамент №14, което обстоятелство
се установява въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по
делото – списък на живущите по апартаменти в процесната сграда от 10.02.1984
год., списък на етажните собственици, неразделна част от протокол за проведено
на 20.06.2002 год. Общо събрание на етажните собственици на процесната сграда и
формуляри за отчет, с които П.С.С. е декларирал
съответно, че е собственик на имота и титуляр на клиентска партида с №240366 – посочените документи по своето правно естество са частни
свидетелстващи и доколкото са подписани от ответника и истинността им нито е била
оспорена, нито е била надлежно опровергана в настоящото производство, то следва
да се приеме, че се ползват с доказателствена сила – чл. 180 ГПК; същите обективират
извънсъдебно признание на ответника, че е собственик на жилището, което при осъществената
по реда на чл. 175 ГПК преценка с оглед останалите данни по делото въззивният
съд намира, че отговаря на истината. Отделно от това видно е от данните по
делото, че през исковия период ответникът е бил фактически ползвател на апартамента,
доколкото адресът, на който се намира последния, е посочен от него в подаденото
възражение по реда на чл. 414 ГПК в заповедното производство /арг. чл. 83 ЗС/. Ето
защо при липсата както на твърдения, така и на данни, че П.С.С. се е разпоредил
с правото на собственост или че върху имота е било учредено вещно право на
ползване в полза на трето за спора лице, за което ищецът е бил уведомен /а
доказателствената тежест в тази насока е била на ответника/, настоящият съдебен
състав приема, че ответникът се явява потребител на топлинна енергия за битови
нужди по смисъла § 1, т. 13 от ДР на Закона за енергетиката и енергийната
ефективност – ЗЕЕЕ /отм./, респ. § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./ и има качеството на битов клиент
съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от
2012 год., в сила от 17.07.2012 год./.
Съгласно разпоредбата
на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия
се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.
150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото
дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са
релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си
на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради
изложеното, въззивният съд приема, че между страните по делото са били налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според чл. 139,
ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и
в действалата през процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е въз основа на писмените
доказателства по делото –индивидуални справки за използвана топлинна енергия,
формуляри за отчет и сертификати за типово одобрение, както и от заключението по
допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде
кредитирано, че през исковия период в процесния имот е имало монтирани 3 бр. радиатори
с 3 бр. разпределители и 1 бр. водомер, до който бил осигуряван достъп за отчет;
в банята е имало щранг-лира, за която се е изчислявала служебна топлинна
енергия. Установено е също така, че делът на ответника
за отопление, сградна инсталация
и битово горещо водоснабдяване е бил изчислен в
съответствие с правилата на действащата нормативна уредба, като ищецът бил
отчитал за своя сметка технологични разходи, а измервателните уреди били
изправни. Следователно въззивният съд приема, че при определяне на
дължимите суми с изравнителните сметки е спазена
нормативно установената методология. Следва да се
посочи, че според чл. 6.9 от Методиката по Наредба №16-334 от
06.04.2007 год. за топлоснабдяването при щранг-лира без уред за дялово
разпределение /както е в случая/ инсталираната мощност се определя по
изчислителен път и се прилага разпоредбата по т. 6.5. – прилага
се екстраполация по максимален специфичен разход на сградата.
В този смисъл неоснователни са възраженията на ответника, че дяловото
разпределение е било извършвано неправилно.
На следващо място, доказано е въз
основа на заключението по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводна експертиза, което подлежи на кредитиране при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК, че за периода от м.май 2013 год. до
м.април 2015 год. стойността на топлинната енергия възлиза на 1 789.73 лв.,
като е съобразен сбора от дължимите прогнозни вноски съгласно издадените от
ищеца данъчни фактури, от които са приспаднати сумите за връщане на абоната с
оглед изготвените изравнителните сметки за отоплителните сезони, включени в
горепосочения период, а стойността на услугата дялово разпределение е в размер
на 42.36 лв. /по делото е
доказано, че в процесната сграда е била въведена услугата дялово разпределение,
както и че тази услуга е била реално осъществена – изготвени са били 2 бр.
изравнителни сметки – виж чл. 139, 139б и 139в ЗЕ, както и чл. 36, ал. 1 и 2 от
Общите условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови нужди от 2008
год. и от Общите условия от 2014 год.; за стойността на услугата са били
издадени данъчна фактура от 30.06.2014 год. и данъчна фактура от 31.07.2015
год./. Установено е също така, че обезщетението за забава в размер на законната
лихва за периода от 15.09.2014
год. до 11.09.2017 год. върху главницата, представляваща стойност на доставена
топлинна енергия, възлиза на 444.97 лв., а върху главницата, представляваща
стойност на услугата дялово разпределение – на 11.10 лв.
Същевременно
своевременно релевираното от ответника възражение за погасителна давност /чл.
131 ГПК и чл. 120 ЗЗД/ се явява частично основателно, поради следните
съображения:
Според задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 год. на ВКС по тълк.дело №
3/2011 год., ОСГТК, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111,
б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване
на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на
плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо
периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент
от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество съдържат
всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на
чл. 111, б. ”в” ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал.
1 ЗЗД, давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като
при срочните задължения давността тече от деня на падежа /тъй като срокът е
уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно
изпълнение/. Ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана,
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало – чл. 114,
ал. 2 ЗЗД.
Задълженията за заплащане на
стойността на доставената топлинна енергия за периода от м.май 2013 год. до
м.февруари 2014 год. включително са възникнали като срочни – в 30-дневен срок
след изтичане на месеца, за който се отнася, съгласно клаузата на чл. 33, ал. 1
от Общите условия от 2008 год. /действали до 12.03.2014 год./. Следователно за
всяка една от претендираните от ищцовото дружество главници, касаещи
горепосочения период, тригодишният давностен срок тече от момента, в който
изтича срокът за тяхното заплащане. В този смисъл и доколкото заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е било депозирано на
14.09.2017 год. /виж чл. 422, ал. 1 ГПК/, то СГС приема, че вземанията на ищеца за главници, които се отнасят за
периода от м.май 2013 год. до м.февруари 2014 год. включително са погасени по
давност.
По отношение на задълженията за
заплащане на стойността на доставената топлинна енергия за периода от м.март
2014 год. до м.август 2014 год. включително и на задълженията за заплащане на
стойността на услугата дялово разпределение за периода от м.май 2013 год. до
м.април 2014 год. въззивният съд приема, че е приложимо правилото на чл. 114,
ал. 2 ЗЗД. И това е така, тъй като страните по правоотношението не са
определили срок за изпълнение, поради което длъжникът изпада в забава, след
като бъде поканен от кредитора /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/, но давността започва да
тече от деня, в който задължението е възникнало, поради следните съображения:
Действащата през
процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ
/изм., ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни
вноски и една изравнителна вноска; 2/
на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за
сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна
консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването
на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки
отделен потребител са уредени в действалата през процесния
период Наредба за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба
води до извод, че в случаите на чл. 155, ал.
1, т. 1 или т.
2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни
вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в
края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер.
Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в
установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в
размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски
са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане
възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При
всички случаи, обаче, това “изравнително”
вземане е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие
за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези
вноски със задна дата. Т.е., задължението за заплащане на
изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски.
Съгласно действалите през процесния
период Общите условия на ищеца, в сила от 12.03.2014 год., месечната дължима
сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на
определения за него дял от топлинната енергия за разпределение в СЕС и
обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от
продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът
издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1
и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период,
определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1
от горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на
ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените
прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността
на действително доставеното количество топлинна енергия – в този случай според
чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния
период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на
продавача.
Публикуването на месечните дължими
суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 /в която се отразява и стойността на услугата дялово
разпределение – виж и чл. 36, ал. 2 от Общите условия по отношение на
заплащането на услугата дялово разпределение/, представлява по своето естество
уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си
/поканата си/ за изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи
от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като
правото на иск в случая зависи от волята му, законодателят пренася началото на
погасителната давност към възникване на задълженията, защото поканата за
изпълнение може да се отправи от възникването на правото.
В този смисъл настоящият съдебен
състав счита, че задълженията за месечни вноски /прогнозни или равни/ възникват
след изтичането на съответния месец, пред който е доставена топлинна енергия –
всяка доставка поражда вземане за месечна вноска, респ. задължението за
заплащане на цената на услугата дялово разпределение – след нейното
осъществяване /изготвянето на индивидуалната справка за отопление и топла
вода/. Т.е. в частност тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД за
вземанията за стойността на доставената топлинна енергия за периода от м.март
2014 год. до м.август 2014 год. включително и на задълженията за заплащане на
стойността на услугата дялово разпределение за периода от м.май 2013 год. до
м.април 2014 год. е започнала да тече от 1-во число на съответния следващ
месец, респективно от изготвянето на индивидуалната справка и не по-късно от
издаването на фактура №********** от 30.06.2014 год. и е изтекла преди подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело
№64948/2017 год. по описа на СРС, ГО, 72 с-в – 14.09.2017 год. Следователно горепосочените
главни вземания се явяват погасени по давност, ведно с натрупаните върху тях
лихви за забава според правилото, установено в нормата на чл. 119 ЗЗД,
Осъщественото от ищеца фактуриране на
консумираното количество топлинна енергия въз основа на действителното
потребление по реда на чл. 32, ал. 2 от Общите условия не променя момента на
изискуемостта на месечните вноски /равни или прогнозни/, респ. на цената на
услугата дялово разпределение. Определянето на срок за изпълнение на
задълженията в издадените от ищеца фактури, с който същият свързва началния
момент, от който започва да тече погасителната давност, няма действие по
отношение на ответника – арг. чл. 20а, ал. 2 ЗЗД.
В контекста на изложеното следва да се
приеме, че ищецът се легитимира като кредитор на вземания за стойността на
доставената топлинна енергия за периода от м.септември 2014 год. до м.април 2015
год., чийто размер, определен от СГС по реда на чл. 162 ГПК /при съобразяване
на заключението по съдебно-счетоводната експертиза/, възлиза на 902.57 лв.,
както и за стойността на услугата дялово разпределение за периода от м.май 2014
год. до м.април 2015 год. в размер на 24 лв.,
установен от заключението по съдебно-счетоводната експертиза, до които и
релевираните главни претенции се явяват основателни и следва да бъдат уважени, ведно със законната
лихва върху главниците, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане –
чл. 422, ал. 1 ГПК.
Тъй като по делото не са ангажирани
доказателства, че длъжникът е бил поставен в забава по отношение на задълженията
за стойността на доставената топлинна енергия и на услугата дялово
разпределение, отнасящи се за горепосочените периоди /виж клаузите на чл. 33,
ал. 1 и 2 от Общите условия от 2014 год./, а доказателствената тежест в тази
насока е била на ищеца, СГС приема, че не са налице основания за ангажиране на
отговорността на ответника по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ето защо решението на СРС следва да бъде
отменено в частта му, в която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК искове с правно основание чл. 150 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
сумата от 902.57 лв. – стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.септември
2014 год. до м.април 2015 год. и за сумата от 24 лв. – стойност на услугата
дялово разпределение за периода от м.май 2014 год. до м.април 2015 год., които
претенции подлежат на уважаване, ведно със законната лихва върху главниците,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК. Първоинстанционното
решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която ищецът е осъден да
заплати на ответника разноски за първоинстанционното производство за разликата
над 29.75 лв.
В
останалата обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно.
По отношение на
разноските:
С
оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК ответникът следва
да бъде осъден да заплати на жалбоподателя /ищеца/ направените разноски в
първоинстанционното производство за държавна такса, възнаграждения за вещи лица
и юрисконсултско възнаграждение в размер на 266.26 лв., направените разноски в
заповедното производство за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в
размер на 38.78 лв. /съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с
т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год.
на ОСГТК/, както и направените разноски във въззивното производство за държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 59.03 лв., съразмерно с
уважената част от исковете, респ. уважената част от въззивната жалба.
На
основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решението от 14.12.2018 год.,
постановено по гр.дело №90070/2017 год. по описа на СРС, ГО, 72 с-в, в
частта му, в която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД
срещу П.С.С. искове с правно основание чл. 150 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 902.57 лв. – стойност на доставена топлинна енергия за периода
от м.септември 2014 год. до м.април 2015 год. и за сумата от 24 лв. – стойност
на услугата дялово разпределение за периода от м.май 2014 год. до м.април 2015
год., както и в частта му, в която ищецът „Т.С.“ ЕАД е осъден да заплати
на ответника П.С.С. разноски за първоинстанционното производство за разликата
над 29.75 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***,
срещу П.С.С. с ЕГН **********, с адрес: ***, искове с правно основание чл. 150
ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, че П.С.С. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 902.57 лв. – стойност на доставена топлинна енергия за периода
от м.септември 2014 год. до м.април 2015 год. и сумата от 24 лв. – стойност на услугата дялово разпределение за
периода от м.май 2014 год. до м.април 2015 год., ведно със законната лихва
върху тези суми, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №64948/2017 год. по описа на
СРС, ГО, 72 с-в – 14.09.2017 год. до окончателното им изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 14.12.2018 год., постановено по гр.дело
№90070/2017 год. по описа на СРС, ГО, 72 с-в, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА П.С.С. с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати
на „Т.С.” ЕАД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:***, на
основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК направените разноски в първоинстанционното
производство за държавна такса, възнаграждения за вещи лица и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 266.26 лв., направените разноски в заповедното
производство по ч.гр.дело №64948/2017 год. по описа на СРС, ГО, 72 с-в, за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 38.78 лв., както и направените
разноски във въззивното производство за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 59.03 лв.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Б.“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/