Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. С., 11.03.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав, в открито съдебно заседание
на единадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 10299 по
описа за 2018г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството по реда на Част втора,
Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба от С.Ф.Г.
и Ф.Ф.Ф., чрез упълномощения адв. П.А.Т. от САК, срещу решение № 345271 от 21.02.2018г.,
постановено по гр. дело № 27137/2012г. по описа на Софийския районен съд (СРС),
ІІ ГО, 74 състав.
С обжалваното решение са уважени частично
искове с правно основание чл.415, ал.1, във вр. с чл. 124, ал.1 от ГПК, във вр.
с чл.79, ал. 1 и чл.86, ал. 1 от ЗЗД, предявени от „Т.С.“ ЕАД за установяване
на вземания на дружеството против С.Ф.Г. за 1/2 част и Ф.Ф.Ф. за 1/2 част на
следните суми: 795.14 лева - главница за периода м.03.2009-м.04.2011г. и 129.74
лева - лихва за забава за периода м.05.2009-м.11.2011г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 5151/12г. на СРС. Съдът е отхвърлил
предявения иск с правно основание чл.415, ал.1, във вр. с чл. 124, ал.1 от ГПК,
във вр. с чл.79, ал. 1 от ЗЗД за разликата до пълния предявен размер и предявения
иск с правно основание чл.415, ал.1, във вр. с чл. 124, ал.1 от ГПК, във вр. с
чл.86, ал. 1 от ЗЗД за разликата до пълния му предявен размер, като
неоснователни. Със същото решение ответниците са осъдени на основание чл. 78,
ал. 1, във вр. с ал.8 от ГПК да заплатят на ищеца сумата от 108.09 лв.
представляваща разноски по делото, и сумата от 15.65 лв. - разноски в
заповедното производство.
В отхвърлителната част решението на
СРС, 74-ти състав е влязло в сила, като необжалвано.
Във въззивната жалба са изложени твърдения,
че обжалваното решение, в частта в която са уважени исковете, е неправилно,
постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до
необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и в нарушение
на материалния закон. Въззивниците твърдят, че съдът с доклада на делото не им
е дал указания за доказателствената тежест, т.е. че следва да докажат демонтажа
на отоплителните тела (радиаторите и др. конструктивни елементи) от помещенията
в техния имот. Считат, че делото е останало неизяснено от към фактическа
обстановка. Твърдят и неправилна оценка на доказателствата от районния съд,
което е във връзка с допуснато противоречие с материалния закон. Искат от съда
да отмени обжалваното решение в обжалваната част, като се постанови решение по
съществото на спора и се отхвърли изцяло исковата претенция на „Т.С.“ ЕАД, като
неоснователна и недоказана. Не сочат доказателства.
Въззиваемата страна - „Т.С.“ ЕАД,
както и третото лице - помагач „Т.с.“ ЕООД не изразяват становище по жалбата. Не
сочат доказателства и не претендират разноски.
С молба от 11.02.2019г. въззивниците,
чрез представителя си по пълномощие, поддържат въззивната жалба. Не сочат нови
доказателства. Изразяват становище по съществото на спора, като поддържат
изцяло доводите изложени във въззивната жалба. При условията на евентуалност –
ако друга страна поиска, правят възражение за прекомерност на размера на
разноските за въззивната инстанция.
С молба от 11.02.2019г. „Т.С.“ ЕАД,
чрез представител по пълномощие, иска да бъде отхвърлена въззивната жалба,
както и да бъдат присъдени разноски и юрисконсултско възнаграждение. Прави
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, както и за неговото
основание и за реално осъществяване на престацията.
Страните не сочат доказателства и не
са правили доказателствени искания. Във въззивното производство не са събрани
доказателства. Страните не представят списък за разноските по чл. 80 от ГПК.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт намира, че фактическата обстановка по делото,
установена въз основа на събраните пред първоинстанционния съд доказателства, е
описана вярно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е
необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
При така установената фактическа
обстановка съдът намира от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока
по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана и с правен интерес от обжалването
страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Съгласно чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от
посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно правомощие има да
провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към
процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването
и прилагането на закона с т.1 от Тълкувателно решение № 1/2013г. по тълк. д. №
1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
І. По валидността на обжалваното
решение.
Обжалваното решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия.
ІІ. По допустимостта на обжалваното
решение, в обжалваната част.
Решението е допустимо, тъй като са
били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за
предявяване на исковете, а съдът се е произнесъл именно по предявените искове
по чл. 422 от ГПК, с който е бил сезиран, поради което няма произнасяне в
повече от поисканото.
ІІІ. По съществото на спора съдът приема
следното:
Настоящият съдебен състав споделя мотивите,
изложени в обжалваното решение, като препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на
наведените във въззивната жалба доводи, съдът излага следните съображения:
Предявени са за разглеждане по реда
на чл. 422, ал. 1 от ГПК кумулативно обективно и субективно съединени искове с
правно основание чл.79, ал.1, пр. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 150 от ЗЕ и чл.86, ал. 1
от ЗЗД.
Съгласно чл. 271, ал. 1 от ГПК,
когато констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният съд
следва да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти
първоинстанционното решение.
От събраните в първоинстанционното
съдебно производство доказателства се установи, че със заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, вх. № 3306478/13.03.2012г. на СРС, заявителят
„Т.С.“ ЕАД е поискал да бъде издадена заповед за изпълнение срещу С.Ф.Г. и Ф.Ф.Ф.,
като претендира от всеки от тях по ½ част от сумите: 4535.17 лева –
главница за доставена, но неплатена топлинна енергия за топлоснабден имот,
находящ се в гр. С.,***, за периода м.08.2002г.- м.04.2011г., ведно със
законната лихва от 13.03.2012г. до изплащането на задължението; 2690.98 лева –
мораторна лихва върху главницата за периода 01.10.2002г. до 23.11.2011г.
Образувано е ч.гр.д. № 5151/2012г. на СРС, ІІІ ГО, 85 състав по което за
посочените суми, както и за разноските по заповедното производство, е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 16.03.2012г., връчена
на длъжниците. В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК двамата длъжници са подали
възражение от 26.04.2012г., в което са посочили, че не дължат изпълнение за
вземането по издадената заповед за изпълнение. Конкретизирали са, че радиаторите
в жилището са свалени от преди повече от 10 години, което е известно на
заявителя. Дружеството е уведомено за оспорването и възможността да предяви
установителен иск на 02.05.2012г. В изпълнение указанията на съда е депозирана
искова молба вх. № 9912/04.06.2012г. на СРС, като е образувано гр. д. № 27137/2012г.
на СРС, 59 състав. От районния съд е поискано да установи с решението си, че С.Ф.Г.
и Ф.Ф.Ф., дължат на „Т.С.“ ЕАД всеки по ½ част от сумите, за които е
издадена заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 16.03.2012г.
по ч.гр.д. № 5151/2012г. на СРС, ІІІ ГО, 85 състав.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК пред
първата инстанция ответниците са депозирали писмен отговор на исковата молба. В
хода на съдебното производство районният съд е събрал писмени доказателства,
изслушани са и са приети заключенията на вещи лица по назначени
съдебно-счетоводна и съдебно-техническа експертизи.
Районният съд е приел, че претендираните
вземания не са установени единствено въз основа на счетоводните записвания на ищцовото
дружество и представените едностранно съставени частни документи, а въз основа
на събраните заключения на експертизите, при отчитане показанията на
измервателни уреди, относно количеството потребена топлонергия, което е
остойностено по регулирани от държавен орган цени.
По основателността на подадената
въззивна жалба досежно правилността на оспорения съдебен акт настоящият съдебен
състав намира следното:
Въззивната жалба е неоснователна.
Доводите на въззивника за оспорване
на постановеното решение са в насока на неправилна преценка на доказателствата
и необоснованост на правните изводи на съда, както и допуснати нарушения на
материалния закон.
Спорните отношения между страните по
делото са в периода от м.08.2002г. до м.04.2011г. През този период отношенията
се регулират от ЗЕЕЕ (обн., ДВ, бр. 64 от 16.07.1999 г., отм., бр. 18 от
5.03.2004 г., в сила от 05.03.2004 г.), както и действащите ЗЕ (обн. в ДВ
бр.107/09.12.2003г.) и съответните наредби за отчитане на ТЕ, за ползване на
ТЕ, и за топлоснабдяване, както и общите условия, изработени от ищеца и
обвързващи него и неговите потребители, които не са възразили в срок срещу тях.
Съгласно чл.106а от ЗЕЕЕ (отм.) и аналогичната разпоредба на приложимия чл. 153,
ал. 1 от ЗЕ, в редакцията към процесния период, всички собственици и титуляри
на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на
топлинна енергия. По делото няма данни и твърдения въззивниците - ответници в
срока и по реда на чл.150, ал.3 от ЗЕ да са възразили срещу ОУ и да са подписвани
индивидуални споразумения за доставка на ТЕ между страните.
За да се приеме, че ответниците дължат
сумите, търсени от тях като стойност на доставена ТЕ, ищецът следва да установи
при условията на главно и пълно доказване, че те са потребители на ТЕ, че в абонатната
станция (АС) в сградата, където е имота на ответниците има монтиран топломер,
годно средство за търговско измерване (СТИ), че дяловото разпределение е
извършвано законосъобразно, което включва установяване на извършваните отчети
на индивид. разпределители от ФДР - „Т.с.“ ЕООД и правилно изчисляване на стойностите
на различните компоненти, съставящи цената на доставената ТЕ.
Въззивният съд приема въз основа на
приетите от първата съдебна инстанция доказателства, че въззивникът - ищец е
доказал в първоинстанционното производство, че ответниците имат качеството
потребители на ТЕ. От страните не се спори, че С.Ф.Г. и Ф.Ф.Ф. са съсобственици
на процесния имот – апартамент № 46, находящ се в гр. С.,***. От събраните
доказателства се установява също, че този имот е топлоснабден (в сградата има
изградена АС и топлопреносна мрежа). Този факт, освен че не е спорен между
страните, се установява от молба, подадена на 15.10.1986г. от наследодателя на
въззивниците С.Ф.Г. и Ф.Ф.Ф. до ищеца, за откриване на партида за продажба на
топлинна енергия за битови нужди (лист 35 от делото на СРС). С оглед изложеното
съдът приема, че въззивниците като физически лица, съсобственици на топлоснабден
имот са ползватели на ТЕ за битови нужди в процесното жилище по смисъла на
горецитираните разпоредби и са придобили качеството на потребители на ТЕ.
Настоящият съдебен състав счита, че придобитото веднъж качество на потребител
на ТЕ законът не свързва със срок и не го поставя под условие, в зависимост от
различните нови основания (формални или не) за пораждане на търговски отношения
с нови потребители на ТЕ. Загубването на това качество става при отчуждаване на
топлоснабдения имот или настъпване на други законоустановени факти,
прекратяващи облигационни отношения. Доколкото няма данни между страните да е
сключен индивидуален писмен договор уреждащ техните отношения, то като съдържание
на съществуващото между тях отношение следва да се считат посочените в ЗЕ и в
общите условия права и задължения на страните, против които въззивниците да са
възразили по смисъла на чл. 150, ал.3 от ЗЕ. Законът облича фактическите
отношения по потреблението на ТЕ в договорна форма, като приема, че ако
физическо лице ползва ТЕ за битови нужди, а „Т.С.“ ЕАД му доставя такава ТЕ, то
между тези страни съществува договорна връзка, неформална, със съдържание
посочено в закона и в ОУ. По силата на този договор дружеството – ищец има
задължение да доставя ТЕ, а ответниците имат задължение да заплащат реално
доставената им ТЕ. Предвид изложеното въззивният съд приема, че правилно
районният съд е приел наличието на договорна връзка между страните и при
постановяването на този извод не е допуснато нарушение на материалния закон.
Въззивниците не се освобождават от
качеството „потребител на ТЕ” поради факта, че не ползват ТЕ в жилището си,
вкл. и когато са демонтирали отоплителните тела (радиаторите и др.
конструктивни елементи) от помещенията в техния имот. Съгласно чл. 108, ал. 1 от
ЗЕЕЕ (отм.), за да се изгуби качеството на потребител на топлинна енергия, е
необходимо всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към самостоятелно отклонение на абонатна
станция да декларират писмено, че не желаят да бъдат потребители на топлинна
енергия за отопление и/или за горещо водоснабдяване. Аналогична е правната уредба
в чл. 153, ал. 2 и ал. 3 от действащия ЗЕ, но изискването е за най-малко две
трети от собствеността в сградата - етажна собственост, да са поискали
прекратяване на топлоснабдяването. В този смисъл изцяло неоснователни са възраженията
на въззивниците, че между страните не е налице облигационна връзка, тъй като радиаторите
в жилището са свалени от преди повече от десет години. Т.е. съдът приема извод,
че въззивниците не са загубили качеството на потребители на ТЕ от факта, че не
ползват ТЕ в имота поради свалянето на радиаторите и др. конструктивни елементи
от помещенията в техния имот.
По така изложените съображения съдът
счита, че през процесния период въззиваемото дружество е имало задължение да
доставя топлоенергия в имота на жалбоподателите, а те - да я заплащат. Следователно,
установено е съществуването на облигационно договорно правоотношение между
страните в процесния период, произтичащо от договор за продажба на топлинна
енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия в имота на ответниците,
което е достатъчно за доказване на иска по основание. Обстоятелството колко
точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно в жилището
на ответниците е от значение единствено към доказването размера на исковете,
като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето
им съгласно чл.162 от ГПК.
Не се установи ответниците да са се
възползвали от предвиденото рекламационно производство и да са оспорили
изготвените от третото лице-помагач изравнителни сметки в установените срокове
съгласно чл. 32, ал.3 от ОУ (от 2007г. – лист 59 от делото на СРС), които имат
силата на закон за страните – в 45-дневен срок след периода, за който се
отнасят, нито в срока за рекламации за отчет на уредите и разпределението по
чл. 70, ал.6 от Наредбата за топлоснабдяването, поради което и с оглед на
липсата на мотивирано оспорване на тези документи и по настоящото производство,
съдът приема, че разпределението на топлинна енергия е извършено в съответствие
с нормативната уредба. Заявените от ответниците общи възражения съдът намира,
че не сочат недоказаност на факта на доставката на топлинна енергия и ги приема
за неоснователни.
Установено е, че в сградата, в която
е имотът на въззивниците С.Ф.Г. и Ф.Ф.Ф. дяловото разпределение се извършва от
„Т.С.” ЕООД. На общо събрание (ОС) на ЕС собствениците на имоти в сградата,
проведено на 08.08.2002г. (лист 62 от делото на СРС), е взето решение да се
сключи договор с „Т.с.” ЕООД за извършван на услугата „топлинно счетоводство“
(„дялово разпределение“). Липсват доказателства въззивниците да са оспорили
взетите решения в сроковете и по реда на Правилника за управлението, реда и
надзора в етажната собственост (одобрен с ПМС № 1486 от 1951 г., обн., изв., бр. 101 от 18.12.1951 г., в сила от
17.12.1951 г- и отм. с ДВ бр. 6 от 23.01.2009 г., в сила от 01.05.2009 г.) или
по реда на ЗУЕС (обн., ДВ, бр. 6 от 23.01.2009 г., в сила от 01.05.2009г.),
поради което следва да се приеме, че същите са стабилизирани и етажните
собственици, в това число и ответниците са обвързани от тях. Договорът за
топлинно счетоводство е сключен на 30.09.2002г. (лист 61 от делото) и с него
ФДР е поела задължение ежегодно да отчита индивидуалните разпределители в
имотите на потребителите. Между ФДР и „Т.С.“ ЕАД е сключен договор при ОУ за
извършване на услугата дялово разпределение на ТЕ на 01.11.2007г. (лист 48-49
по делото на СРС). Настоящият съдебен състав приема, че пред районния съд е
установено, чрез заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза
(СТЕ), че дяловото разпределение е извършвано законосъобразно от ФДР. Предвид
изложеното настоящият съдебен състав приема извод, че общото количество ТЕ,
измерено от топломера в АС се разпределя от ФДР законосъобразно.
За установяване на обстоятелството
дали е доставена съответна топлинна енергия за процесния отопляем имот на
ответниците и в какво количество, както и дали е измерена по нормативно
определения начин, съответно правилно ли са начислени дължимите суми за нея,
първоинстанционният съд е назначил СТЕ по искане на топлофикационното
дружество. Приетото заключение на вещото лице въззивният съд кредитира изцяло,
доколкото същото е изготвено компетентно, при пълно и ясно излагане на
изводите, кореспондира с останалите доказателства по делото и е подробно и
професионално обосновано. Вещото лице е посочило подробно начина за изчисляване
на топлинната енергия и дължимите суми за отопление на имота и за сградна
инсталация. Подробно са посочени отчетените стойности на тази енергия. Посочено
е, че крайната стойност на задължението на ответниците за целия процесен период
е не по-малко от 4 195.51 лева, като не се включват предишни неплатени и
просрочени суми без начисляване на лихви по тях, както и без сторниране на
суми, платени по време или след исковия период. Вещото лице е съобразило, че не
е отчетена сума за ТЕ за отопление на имота с общите части (отчетени 0.00 лв. –
лист 95 от делото на СРС) и е посочило, че начисляваните суми от „Т.С.“ ЕАД и
по дяловото разпределение са съгласно действащите към съответния период
нормативни актове. Изчисленията на технологичните разходи в абонатната станция
са извършвани съобразно нормативната уредба и отчислявани ежемесечно от
отчетената от уреда топлинна енергия.
По делото е прието и заключение на
вещо лице по назначена съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ), което въззивният
съд кредитира напълно, доколкото е изготвено компетентно, при пълно и ясно
излагане на изводите, кореспондиращо с останалите доказателства по делото и
подробно и професионално обосновано. От това заключение се установяват
релевантни по повдигнатия правен спор обстоятелства, а именно, че липсват данни
за заплатени суми от ответниците за доставената от ищеца топлинна енергия,
както и какъв е размерът на главницата и дължимата лихва за съответния период
(в табличен вид). Въззивниците – ответници в първоинстанционното производство, които
носят тежестта да докажат плащането на дължимите суми, не са ангажирали
доказателства за изпълнение на това свое задължение. Според заключението на ССчЕ
не са представени документи за плащане на поцесните задължения (отговор на
първа задача по закл. на ССчЕ – лист 112 от делото). Следва да се приеме, че е
налице и третият елемент от фактическия състав, обуславящ основателността на
исковата претенция.
Заключенията по експертизите
установяват обема и стойността на доставената на абонатите топлинна енергия,
като примат следва да се отдава на СТЕ, доколкото същата е ползвала
непосредствено съответните данни за извършените отчети при съобразяване на
съответните технически параметри на инсталацията и услугата.
Правилно първостепенния съд е
съобразил своевременното възражение на ответниците (направено с отговора по чл.
131 от ГПК) за изтекла погасителна давност на процесните вземания в периода от
м.08. 2002г. до м. 02.2009г., тъй като производството по чл. 410 от ГПК е
образувано на 13.03.2012г.
За периода м.03.2009г. – м.04.2011г.,
видно от данните по съдебно-техническата експертиза, дължимата за отопляемия
имот главница за топлинна енергия е 795.14 лева. Дължимата законна лихва върху
главницата по чл. 86 от ЗЗД за периода от м. 05.2009г. до м.11.2011г. е 129.74
лева, която съдът определи по своя преценка на основание чл.162 от ГПК.
Сумите за главница и лихви се
претендират от ищеца по равно от двамата ответници. Следва, че С.Ф.Г. дължи на
въззиваемата страна сума в размер на ½ част от 795.14 лева – главница и
½ от 129.74 лева – лихви. В същия размер сумите за главница и лихви се
дължат и от Ф.Ф.Ф..
Други възражения във въззивната жалба
не се излагат, а въззивният съд не установи да е допуснато нарушение на
императивна материалноправна норма при постановяване на оспореното
първоинстанционно решение.
По така изложените съображения,
въззивната жалба е неоснователна. Тъй като изводите на въззивната инстанция
съвпадат с тези на районния съд, решението следва да бъде потвърдено в обжалваната
част.
ІV. По разноските:
Разноски във въззивното производство
са претендирани своевременно от страната, която има право на такива, поради
което съдът дължи произнасяне и за разноските пред СГС.
С оглед липсата на реално извършени
процесуални действия във въззивното производство, настоящият съдебен състав
приема, че на въззиваемия-ищец не следва да се присъждат разноски пред СГС.
Предвид цената на исковете и на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран и на основание чл.
271, ал. 1 от ГПК, Софийски градски съд, ГО, ІІ-А въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 345271 от 21.02.2018г., постановено по гр. дело № 27137/2012г. по описа на Софийския районен съд, ІІ ГО, 74 състав, в частта, в която е прието за установено, че С.Ф.Г., ЕГН ********** и Ф.Ф.Ф., ЕГН ********** дължат разделно на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******** - всеки по 1/2 (една втора) част от следните суми: 795.14 лева - главница представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода м.03.2009-м.04.2011г., ведно със законната лихва от 13.03.2012 г. до окончателното плащане, както и 129.74 лева - лихва за забава за периода м.05.2009-м.11.2011г. за топлоснабден имот: апартамент № 46, находящ се в гр. С.,***, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 16.03.2012г. по ч.гр.д. № 5151/2012г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 85 състав.
Решение № 345271 от 21.02.2018г., постановено по гр. дело № 27137/2012г. по описа на Софийския районен съд, ІІ ГО, 74 състав, в останалата част е влязло в сила, като необжалвано.
Решението е постановено при участието на трето лице – „Т.с.“ ЕООД, помагач на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.