№ 10409
гр. София, 03.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 71 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:КАТЯ Н. ВЕЛИСЕЕВА
при участието на секретаря К.А Д. АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от КАТЯ Н. ВЕЛИСЕЕВА Гражданско дело №
20241110141521 по описа за 2024 година
Предявени е установителен иск от ........ против К. Т. Т. с правна квалификация чл. 422,
ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено
между страните, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата 900,00 лева –
главница по договор за паричен заем №..... от 28.09.2022 г., ведно със законната лихва върху
сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 01.08.2023 г., за която сума е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.
№43288/2023 г. на Софийски районен съд, 71 състав.
Ищецът излага твърдения, че на 28.09.2022 г. между ответника и ........ е сключен
договор за паричен заем №....., по силата на който заемодателят е предоставил на
заемополучателя сума в размер на 900,00 лева. Поддържа, че договорът за заем е сключен
при спазване изискванията за ЗПФУР след отправено от страна на ответника искане за
сключването му. Заемополучателят е предоставил своите лични данни, телефон за връзка,
електронна поща и параметри на кредита, както и желаният от него начин за изплащане на
отпуснатата сума като по този начин е обективирал волята си, че желае да сключи договор за
паричен заем с ищеца. Заемодателят потвърждава сключването на договора като му изпраща
договор за паричен заем, погасителен план и общи условия. От датата на получаването им
от страна на заемополучателя договорът влиза в сила между страните. Длъжникът не е
погасил задълженията си по договора, поради което ищецът е депозирал заявление по чл.
410 ГПК. Претендира установяване дължимостта на сумата 900,00 лева главница по
договора, ведно със законна лихва от датата на заявлението по чл. 410 ГПК. Претендира
присъждането на разноски за производствата.
В срока по чл. 131 ГПК по делото не е постъпил отговор на исковата молба. Със
становище подадено след изтичане срока за отговор ответникът чрез своя процесуален
представител е навел възражения за нищожност на договора за паричен заем.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
Основателността на предявения иск предпоставя установяването на следните
обстоятелства: възникването на валидно правоотношение по договор за заем с твърдяното
съдържание, предоставянето на сумата, наличието на постигната между страните
1
договореност за връщане на кредита с надбавка /лихва/; размерът на претендираната сума за
главница. При установяване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже
положителният факт положителният факт на плащане на дълга, респ. че е изпълнил
задължението.
От представения договор за паричен заем №....., сключен на 28.09.2022 г. между
страните се установява, че кредиторът е поел задължение да отпусне сумата 900,00 лева на
кредитополучателя чрез превод по банковата му сметка, а последният се е задължил да я
върне на 3 вноски по 30,04 лева и 6 вноски по 168,00 лева, платими съгласно падежните
дати на погасителния план към договора и включващи главница и лихва по кредита за срок
от 9 месеца. Отпусната сума по кредита е била предадена на ответника, което не е спорно
между страните, както и обстоятелството че договорът е сключен от разстояние при
спазване изискванията за ЗПФУР след отправено от страна на ответника искане за
сключването му. При тези факти и съобразявайки реалния характер на договора за заем
съдът приема, че между страните е възникнало облигационно отношение по повод
сключения договор за паричен заем чието съдържание се урежда от клаузите на
представения по делото договор за кредит. По силата на договора заемодателят е
предоставил на заемателя договорената парична сума, с което е изпълнил основното си
задължение, регламентирано в правната норма на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, а за заемателя е
възникнало задължение да върне сумата ведно с договорената цена на финансовата услуга
(лихва).
Не е спорно и се установява от представения договор, че страните са договори годишен
лихвен процент в размер на 40.05% и ГПР 48.29% като общо сължимата сума е в размер на
1098,12 лева. Заемателят се е съгласил в срок от усвояване на заемната сума да представи
обезпечение по начина и реда, отговарящо на условията на чл. 33, ал. 1 от Общите условия
на кредитора, приложими към договора, а именно поръчител или банкова гаранция. В
случай, че не е представено обезпечение по кредита заемополучателят дължи неустойка в
размер на 881,88 лева, която следва да се заплати разсрочено заедно с погасителните вноски.
Ответникът е навел възражения, че договорът е недействителен на основание чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, тъй като в договорения ГПР не е включена предвидената неустойка при
непредставяне на обезпечение, която е неизменен разход по кредита, вследствие на което
действителният ГПР надвишава максимално допустимия размер. Така наведеното от
ответника възражение за нищожност на клаузи от договора като противоречащи на ЗПК е
направено след изтичане срока за писмен отговор, но подлежи на разглеждане.
Правоотношението между страните по спора се урежда от норми от императивен порядък,
които са установени в публичен (обществен) интерес, поради което съдът следва служебно
да следи валидността на включените в договора клаузи. Предвид това е необходимо съдът да
извърши самостоятелна преценка за валидност на потребителския договор в съответствие с
разпоредбата на чл. 5 ГПК, която вменява на съда задължение да осигури точното прилагане
на закона в хипотеза, каквато несъмнено е настоящата, когато следва да намери приложение
установена в публичен интерес материалноправна норма. Установената съдебна практика
(решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на I т. о., решение № 142 от 01.08.2018
г. по т. д. № 1739/2017 г. на II т. о. на ВКС и др.). приема, че за неравноправния характер на
клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе
независимо дали страните са навели такива възражения или не, като на още по – силно
основание служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на
договора са нищожни, в какъвто смисъл са и т. 1 и т. 3 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на
императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното
начало в гражданския процес (чл. 6 ГПК). Затова възражението на потребителя за
неравноправен характер, респ. нищожност на договорна клауза не се преклудира с изтичане
срока за отговор на исковата молба.
В случая при преценка на събраните по делото доказателства не може да се приеме, че
процесното договорно съглашение отговаря изцяло на изискванията, съдържащи се в глава
2
ІІІ ("Договор за потребителски кредит. Форма и съдържание"), чл. 9 - чл. 11 ЗПК. По силата
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език
и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 48,29%, т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Посоченият размер обаче не отразява действителният
такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – неустойката за
неизпълнение на задължението да се представи обезпечение по кредита в тридневен срок от
сключване на договора, която се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т.
1 от ДР на ЗПК. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя"
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Клаузата в договора, касаеща заплащане на неустойка за неизпълнение на договорно
задължения за предоставяне на обезпечение (поръчител или банкова гаранция) противоречи
на добрите нрави, защото излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът
по вече отпуснат заем получава имуществена облага от насрещната страна в определен
размер без обаче да се престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни
разходи по заема, което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на
справедливост. Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което прави уговорката за
дължимостта й нищожна. Размерът на уговорената неустойка е фиксиран на 881,88 лева,
което е почти 100% от заетата сума като я прави необосновано висока и при това положение
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП. Съдът намира, че въведените в договора
изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства,
поради което начислената неустойка води до скрито оскъпяване на кредита и до увеличаване
на подлежаща на връщане сума. Заплащането й е определено като месечно през целия срок
на договора с падеж съответен на падежните дати на вноските по договора за кредит, но
същевременно това плащане в размер на 220,00 лева месечно не е отразено като разход при
формирането на оповестения ГПР въпреки че се дължи заедно с месечните вноски. Този
начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Като
не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил
изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава
извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 от ЗПК, поради
неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК (в този смисъл са Решение №
261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав,
Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен
състав и др.).
Предвид гореизложеното съдът намира, че ответникът следва да бъде осъден да
заплати единствено чистата стойност на кредита на основание чл. 23 ЗПК.
3
По делото е изслушано и прието заключение на съдебно – счетоводната експертиза,
според което дължимите от ответника суми възлизат на 900,00 лева – главница, 197,12 лева
възнаградителна лихва и 877,18 лева неустойка. Вещото лице е констатирало, че до датата на
входиране на заявлението по чл. 410 ГПК в съда от страна на заявителя ответникът не е
заплатил каквито и да е суми по кредита.
Ищецът претендира заплащане на отпусната в заем главница в размер на 900,00 лева
при настъпил краен падеж на кредита и предвид липсата на доказателства за заплатени суми
по кредита до датата на приключване на съдебното дирене в настоящата инстанция съдът
счита, че исковата претенция следва да бъде уважена в нейната цялост.
Като законна последица на ищеца следва да се присъди и законна лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 01.08.2023 г. до
окончателното изплащане.
При този изход на спора право на разноски се поражда в полза ищеца. В съответствие
със задължителните тълкувателни разяснения на ТР №4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът
следва да се произнесе и по разпределението на отговорността за разноски в заповедното и
исковото производство. В полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените и
претендирани за двете производства разноски съобразно размера на уважените претенции от
които 525,00 лева - за платена държавна такса, депозити за вещо лице и за юрисконсултско
възнаграждение, определено на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПрП вр. чл. 25
НЗПрП в настоящото производство и сумата 36,85 за платена държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП
вр. чл. 26 НЗПП за заповедното производство.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че К. Т. Т. ЕГН
********** с адрес: гр. ....... дължи на ........ ЕИК ...... със седалище и адрес на управление:
гр. ...., на основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД
сумата 900,00 лева –главница по договор за заем №..... от 28.09.2022 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 01.08.2023 г., за която сума е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.
№43288/2023 г. на Софийски районен съд, 71 състав.
ОСЪЖДА К. Т. Т. ЕГН ********** с адрес: гр. ....... да заплати на ........ ЕИК ...... със
седалище и адрес на управление: гр. .... на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 36,85 лева –
разноски в заповедното производство и сумата 525,00 лева – разноски в исковото
производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок,
считано от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4