Р Е Ш Е Н И Е
№ 3166/15.7.2020г.
гр.
Варна, 15.07.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XVII-ти състав, в публично
заседание на двадесет и трети юни през две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ИВЕЛИНА ДИМОВА
при участието
на секретаря Антоанета Атанасова, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 18987 по описа за 2019г., за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по молба на Е.П.Я., ЕГН **********, с адрес:
***, съдебен адреса***, чрез адвокат Й.А., срещу З. „Б.И."
АД, ЕИК *, със седалище:***, представлявано от * *, с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, с искане до съда да
постанови решение, с което да осъди
да осъди ответника да й заплати сумата от 100.00 лева,
представляваща частичен иск от общо 698.67 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за сумата в
размер на 5 000 лева, с която
ответното дружество е изпаднало в забава за периода от 02.11.2016г. до 19.03.2018г. - ден преди
датата на депозиране на исковата молба на 20.03.2018г. по
образуваното гр.д. № 3989/2018г. по описа на ВРС, 49 състав.
В исковата молба ищцата твърди, че на 02.11.2016г. около 18.45 часа в гр. Варна, управлявала
автомобил Пежо модел 206 с per. № *, по бул. „*". При
преминаване през кръстовището, образувано от бул. „*" и ул."*",
на зелен светофарен сигнал, била блъсната от преминаващият на червен светофарен
сигнал л.а. Опел, модел Вектра с рег.№ В *, като произшествието настъпило по вина на другия водач-*. Лекият
автомобил на виновния водач бил застрахован по застраховка „Гражданска
отговорност" със застрахователна полица №
BG/02/116001895420 от застрахователна компания З. „Б.И.",
със срок на действие от 15/07/2016г. до 14/07/2017г., която полица била
действаща към датата на ПТП. Ищцата сочи, че на 17.02.2017г. подала Заявление за изплащане на обезщетение за неимуществени вреди до
ответното дружество, към което приложила нужните документи, в отговор на което
била уведомена, че определеното от застрахователното дружество обезщетение е в
размер на 500 лева. Твърди, че на 20.03.2018г. завела иск срещу
застрахователя за изплащане на застрахователно обезщетение за претърпени от нея
неимуществени вреди, изразяващи се в преживени болки и страдания в резултат на
посоченото ПТП. С Решение № 5107/11.12.2018г., по образуваното гр.д № 3989/2018г. по описа на Варненски районен съд, 49 състав, претенцията на ищцата била уважена в
размер на 8 000 лв., ведно със законната лихва
от датата на исковата молба - 20.03.2018г. до окончателното й изплащане.
По жалба на ответника било образувано въззивно
търговско дело № 675/2019г. на ВОС, като с Решение № 625/05.07.2019г. било отменено Решение № 5107/11.12.2018г., постановено по гр.д № 3989/2018г. по описа на Варненски районен
съд, в частта, с която е била уважена претенцията над 5 000 лв. до 8 000 лв.
Като се позовава на разпоредбите
на чл. 86, ал.1 от ЗЗД и
на чл. 84, ал.3 от ЗЗД
ищцата счита, че ответникът е в забава от датата на увреждането - 02.11.2016г. и й дължи
обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата на увреждането до
датата на депозиране на исковата молба. Намира, че ответното дружество следва
да й заплати обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 02.11.2016г. до
19.03.2018г. - ден преди
депозиране на исковата молба на 20.03.2018г., в размер на 698.67 лева, като в
случая претендира част от тази сума.
Съобразно изложеното ищцата моли съда да постанови решение, с което да уважи предявения иск и да й присъди
направените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответната
страна З. „Б.И.“
АД, депозира отговор на исковата
молба, в който предявеният иск се оспорва като процесуално недопустим, а по същество и неоснователен, необоснован и
недоказан. Излагат се подробни съображения за
наличие на абсолютната отрицателна процесуална предпоставка по чл.
299 ГПК, тъй като претенцията е обхваната със сила на присъдено нещо във връзка
с влязъл в сила съдебен акт - Решение № 5107/11.12.2018 г. постановено по гр.д. № 3989/201. по описа на Районен съд Варна. Счита, че ищцата упражнява процесуалните
си права недобросъвестно и неправомерно. Поддържа, че дружеството не е дало
повод за завеждане на делото и не му е дадена възможност да изплати
претендираната сума, а също и обезщетението, върху което се претендира лихва за
забава. Навежда доводи, че чл. 498, ал. 3 КЗ предвижда специална предпоставка
за допустимост на прекия иск на пострадалия срещу застрахователя по застраховка
„Гражданска отговорност“ на виновния водач на МПС, а именно – провеждането на
процедура по доброволно уреждане на отношенията между пострадалия и
застрахователя, в рамките на нормативно предвиден рекламационен
срок. Позовава се на чл. 497, ал. 1 от КЗ, съгласно който застрахователят дължи
законната лихва за забава върху размера на застрахователното обезщетение, ако
не го е определил и изплатил в срок, считано от по-ранната от двете дати:
изтичането на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства
по чл. 106, ал. 3 или изтичането на срока по чл. 496, ал. 1, освен в случаите,
когато увреденото лице не е представило доказателства, поискани от
застрахователя по реда на чл. 106, ал. 3. В тази връзка счита, че началната
дата, от която следва да се претендира лихва, не е датата на увредата в резултат от ПТП. Изтъква, че преди образуване на
настоящото производство изцяло е заплатил сумите, присъдени с решението по гр.
д. № 3989/2018 на ВРС, поради което счита, че липсва главен дълг, който да
обоснове основателността на акцесорния иск за
обезщетение за забава. Намира, че предявяването на настоящата
искова молба представлява недобросъвестно упражняване на процесуални права,
чиято цел е събиране не на вземането, предмет на делото, а на свързаните с
производството разноски. Оспорва искането за присъждане на законна лихва от
датата на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
Ето защо ответното дружество моли съда да постанови
решение, с което да отхвърли изцяло
предявения от ищеца иск като процесуално недопустим, а по същество- като
неоснователен и недоказан. Претендира присъждането на направени разноски
В съдебно заседание е допуснато изменение на предявения иск
чрез увеличаване на размера му, като същият следва
да се счита
предявен за сумата от 550,00лв., вместо за 100,00 лв., като остава частичен иск от претенция в общ размер от 698,67лв.
В съдебно заседание ищцата, чрез процесуалния си представител, поддържа коригираната искова претенция и моли за уважаването й, както и да
бъдат присъдени направените по делото разноски. Процесуален представител на
ответника поддържа писмения отговор и моли исковата претенция да бъде отхвърлена.
Подадената
искова молба отговаря на процесуалните изисквания на закона и се явява допустима. От изложените в
исковата молба фактически твърдения се установява наличието на извънсъдебен
спор между страните като условие за надлежното упражняване на правото на иск. Разгледана по същество, исковата молба
е основателна, по следните
съображения:
След съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът приема за
установено следното от фактическа страна:
От приобщеното към доказателствата по делото гр.д.№ 18987/2019г. по описа
на ВРС се установява, че с Решение 5107/11.12.2018г. ответното застрахователно
дружество е осъдено да заплати на ищцата сумата от 8000 лв, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили
в резултат на ПТП, осъществено на 02.11.2016 год., около 18.45 часа, в гр. Варна, на
кръстовището между ул. „*“ и бул. „*“, по вина на водача на лек
автомобил „Опел Вектра“ с рег.№*, застрахован при
ответника по риска „Гражданска отговорност“. По
жалба на ответника било образувано въззивно търговско
дело № 675/2019г. на ВОС, като с Решение № 625/05.07.2019г. било отменено Решение № 5107/11.12.2018г., постановено по гр.д № 3989/2018г. по описа на Варненски районен
съд, в частта, с която е била уважена претенцията над 5 000 лв. до 8 000 лв.
Отново от приложените
по гр.д.№ 3989/2018г. по описа на ВРС писмени доказателства се установява, че
застрахователят е уведомен за настъпилото произшествие на 02.11.2016г. от
застрахования (видно от писмо на л.80, в което е посочено, че застрахователят е
извършил заснемане на мястото на произшествието непосредствено след
настъпването на последното, на посочената дата). Ищцата е депозирала до
ответното дружество заявление за изплащане на обезщетение за неимуществени
вреди „Гражданска отговорност“ на 17.02.2017г., а с писмо с изх.№НЩ-2490/18.04.2017г.
на същата било определено обезщетение в размер на 500лв.
Въз основа на изложената
фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна
до следните правни изводи:
В хипотезата на предявен иск по чл.
86, ал.1 от ЗЗД ищецът следва да докаже, че ответникът е изпаднал в забава за плащане
на друго свое главно задължение. В тежест на ищеца е също да установи и размера на
претендираната част от вземането и периода на обезщетението за забава.
За да се произнесе по основателността на претенцията,
съдът съобрази, че цитираното Решение № 625/05.07.2019г., постановено по въззивно търговско дело № 675/2019г. на ВОС, е влязло в сила на
05.07.2019г., като със същото е потвърдено Решение № 5107/11.12.2018г., по гр.д № 3989/2018г. по описа на Варненски районен съд, в частта, с
която е присъдено застрахователно обезщетение за неимуществени
вреди в размер на 5 000 лв. С оглед изложеното следва да се приеме, че със
сила на пресъдено нещо е установен правопораждащият отговорността на застрахователя фактически
състав – наличието на всички кумулативни предпоставки
на непозволеното увреждане и валидно застрахователно правоотношение по договор
за задължителната застраховка "Гражданска отговорност" между прекия
причинител на вредата и застрахователя. Наличието
на главно задължение за заплащане на застрахователно обезщетение за
неимуществени вреди е безспорно установено между страните, като присъденото
такова е било изплатено на 09.10.2019г.
Влизането в сила на решение, с което е уважен иска за неимуществени
вреди обуславя
основателността на акцесорния иск за мораторна лихва.
Спорът по делото се свежда основно до размера на
дължимата законна лихва, в частност- до въпроса за момента на изпадане в забава на застрахователя, от който следва да
се определи и периода, за който последният я дължи на увреденото лице – ищцата.
В исковата молба ищцата се позовава на разпоредбата на чл.84, ал.3 от ЗЗД и
счита, че ответникът е в забава от датата на увреждането. Ответното дружество
от своя страна изразява становище, че лихва за забава се дължи или от
изтичането на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства
по чл.106, ал.3 от КЗ, или от изтичането на срока по чл.496, ал.1 от КЗ, освен
в случаите, когато увреденото лице не е представило доказателства, поискани от
застрахователя по реда на чл.106, ал.3 от КЗ. В действителност спрямо договорите за застраховка на гражданската отговорност са предвидени специални правила, съобразно които застрахователят се задължава: на
осн. чл. 429, ал.
1, т. 1 КЗ - да покрие в границите на определената в застрахователния договор застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от последния на трети
лица имуществени и неимуществени вреди, които са пряк
и непосредствен резултат от застрахователното събитие, а на осн.
чл. 429, ал.
1, т. 2 КЗ – да покрие отговорността на застрахования за неизпълнение на негово договорно
задължение. И в двата случая изрично чл. 429, ал.
2, т. 2 КЗ предвижда, че в застрахователното обезщетение се включват и лихви за забава, когато
застрахованият отговаря за тяхното плащане
пред увреденото лице при условията
на чл. 429, ал.
3 КЗ. Разпоредбата на чл. 429, ал.
3, изр. 2 от КЗ изрично лимитира включените в застрахователното обезщетение, а оттам и в застрахователната сума, лихви за забава
като ги ограничава
до тези, които текат от
момента на по-ранната от следните
дати: датата на уведомяване на застрахователя за настъпване на
застрахователното събитие от застрахования на осн. чл. 430, ал.
1, т. 2 КЗ или от датата на
уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното
събитие от увреденото лице или от датата
на предявяване на претенцията на увредения пред
застрахователя за заплащане на застрахователно
обезщетение, но не и от датата
на настъпване на застрахователното събитие. По отношение задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите в чл. 493, ал.
1, т. 5 КЗ е предвидено, че застрахователят покрива отговорността на застрахования за лихвите по
чл. 429, ал.
2, т. 2 КЗ, т. е. при ограниченията на чл. 429, ал.
3 КЗ- само в рамките
на застрахователната сума и за периода
с начало от уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното
събитие, респ. предявяване на претенция от увреденото
лице. В чл. 494, т. 10 КЗ изрично се изключват
от застрахователното покритие всички разноски и лихви извън тези по
чл. 429, ал.
2 и ал. 5 КЗ при спазване на
условията по чл. 429, ал.
3 КЗ, т. е. не се покриват лихви за периода от
датата на деликта до датата
на уведомяване на застрахователя. В тази насока е и съдебната практика -в Решение №
128 от 4.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 2466/2018 г., I т. о., ТК, изрично се приема, че в хипотезата на пряк иск
от увреденото лице срещу застрахователя
по застраховка „Гражданска отговорност“ (какъвто е и процесният случай) в застрахователната сума по чл. 429 КЗ /в сила от 01.01.2016 г./ се включва дължимото
от застрахования спрямо увреденото лице обезщетение за забава за
периода от момента на уведомяване
на застрахователя, респ. предявяване на претенцията от увреденото лице
пред застрахователя, а не и от момента
на увреждането.
В конкретния случай обаче датата на увреждането (02.11.2016г.) съвпада с тази,
на която застрахователят е бил уведомен от застрахования за настъпването на
застрахователното събитие и на основание чл. 429, ал. 3, изр.
2 от
КЗ следва да се приеме, че това е момента, от който
ответното дружество е поставено в забава и съответно- дължи обезщетение в
размер на законната лихва. Доколкото с решението по гр.д.№3989/18г. на ВРС е
уважен предявения от ищцата акцесорен иск за
присъждане на лихва за периода от предявяването на исковата молба до
окончателното заплащане на задължението и този въпрос е решен със сила на пресъдено нещо, съдът приема, че ответникът дължи
обезщетение за забава за периода от 02.11.2016г. (като дата, на която застрахователят
е бил уведомен от застрахования за настъпването на застрахователното събитие, а
не като такава на настъпване на увредата) до 19.03.2018г.,
а именно-ден преди датата на депозиране на исковата молба по гр.д.№3989/18г. на
ВРС, което следва да бъде определено
върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди, а именно- 5000 лв. В тази
връзка следва да се отбележи че със сила на пресъдено
нещо е решен въпросът за претенцията за лихва за забава, считано от
предявяването на исковата молба до окончателното заплащане на задължението, но
липсва произнасяне по претенцията за такава лихва за процесния период, поради
което възраженията на ответното дружество за наличие на процесуална пречка за
предявяването на настоящата претенция, се явяват неоснователни. Съдът счита и
че не следва да обсъжда изложеното в писмения отговор становище за
недобросъвестност на упражняването на процесуалните права от страна на ищцата,
свързани с предявяването на настоящата искова молба, тъй като същата е могла да
реализира претенцията си в хода на гр.д.№3989/18г. Доколкото не е налице
нарушение на конкретна нормативна разпоредба при предявяване на исковата
претенция, този въпрос излиза извън компетентността на съда.
При
тези данни и с помощта на софтуерен продукт за изчисляване на законна лихва,
поддържан от НАП на публичен адрес www.nra.bg, съдът приема, че дължимият размер на законната лихва за периода 02.11.2016
г. – 19.03.2018г г.
възлиза на 698,67лв., С предявяването на частичен иск ищецът въвежда като
предмет на делото част от спорното право и доколкото се установи дължимостта на
обезщетение за забава в период, съвпадащ с определения от ищеца и в размер
по-висок от размера на частичния иск, то частично заявената искова претенция се
явява доказана по основание и размер и следва да бъде уважена изцяло.
С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК ищецът има право на поискани и доказани разноски. Реализираните такива
са в общ размер на 410 лева, от които 50,00лв.-заплатена държавна такса и
360,00лв.-адвокатско възнаграждение, съобразно представеният от ищеца списък на
разноските. Разноските в този размер следва да се възложат в тежест на
ответника. Заплатеното възнаграждение е близо до установения в чл. 7, ал. 2, т. 2,
вр. чл. ал. 1, т. 1, предл. последно от Наредба № 1/09.07.2004г. (в редакцията,
действала към датата на заплащане на възнаграждението) минимален размер. Поради
това настоящият състав намира, че искането на ответника за намаляване на
претенираните от ищеца разноски за адвокатски хонорар се явява неоснователно.
Последните следва да бъдат присъдени в пълния им размер, тъй като при
заплащането им са били съобразени с действащата към този момент нормативна
уредба и са реално сторени от ищцата поради необходимостта от предявяване на
настоящия иск.
Мотивиран от така изложените съображения, Варненски
районен съд
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА З. „Б.И." АД, ЕИК *, със седалище:***, представлявано от * и *, да заплати на Е.П.Я., ЕГН **********, с адрес:
***, сумата от 550,00 /петстотин и петдесет/ лева – част от вземане в общ размер
на 698,67 лева, представляващо обезщетение за забава в размер на законна лихва,
изчислено върху главница от 5000,00 лева за периода от 02.11.2016 г. до 19.03.2018 г., дължимо за изпадане в забава на ответника да заплати
обезщетение за неимуществени вреди за настъпило на 02.11.2016г. ПТП в гр.Варна.
ОСЪЖДА З. „Б.И." АД, ЕИК *, със седалище:***, представлявано от * и *, да заплати на Е.П.Я., ЕГН **********, с адрес:
*** сумата от 410,00 /четиристотин и десет/ лева,
представляваща направени по делото разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Варненски окръжен съд, в
двуседмичен срок от получаване на съобщението от страните, че е изготвено и
обявено.
Препис от
настоящето решение да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението за
постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: